Хаос

Новоросийск, Русия

Първоначално основан като колония на италианския град-държава Генуа през тринадесети век, по-късно Новоросийск бе станал крепост на Отоманската империя до превземането му от Русия през 1808 година. След разпадането на Съветския съюз, когато много пристанища в Черно море бяха предадени на Украйна и Грузия, градът се беше превърнал в най-големия руски износител на нефт. Всяка година го посещаваха над хиляда танкера, контейнеровози и товарни кораби. Половината износ на зърно на Русия минаваше през Новоросийск, както и една трета от петрола й. Ограден от трите страни от Кавказките планини, градът с население двеста и петдесет хиляди жители беше сгушен в северната част на дълбоководен залив със същото име.

Корабите с тегло над две хиляди тона трябваше да се обадят на началника на пристанището няколко дни преди да влязат в залива и беше задължително да ги преведе лоцман. Танкери с товароподемност триста хиляди редовно посещаваха петролния терминал в източната част на града и отправящият се към морето трафик се следеше строго. За сметка на това двадесет и пет метровият риболовен кораб, който влезе във вътрешното приетанище на разсъмване, премина необезпокояван от морските власти.

Само няколко чайки му обърнаха внимание, спуснаха се и закръжиха над палубата, привлечени от миризмата на риба, но не можаха да намерят храна.

Тримата мъже на борда бяха тренирали на откраднатия кораб, докато пътуваха от Албания през Босфора и през Черно море, където похитителите професионалисти бяха взели парите си и се бяха върнали в родината си. Най-възрастният беше двадесет и три годишен саудитски арабин — той ръководеше мисията. Тийнейджърът от Сирия Хасан се оправяше с техниката.

Нямаше да могат да преминат сами Босфора, да заобиколят Турция и да стигнат до пристанище Сейхан, както Ал-Салиби беше казал на Григорий Попов, за да го убеди да помогне за набавянето на плутония. Трудно преминаха дори тридесетте мили в залива на Новоросийск.

Тънките, почти женски ръце на Хасан изглеждаха твърде нежни върху грубото кормило: миглите му бяха дълги и извити. Двамата му другари стояха зад него в тясната кабина на щурвала. Единият държеше коран, а пръстите на другия премятаха броеницата, която му беше дал водачът на религиозното училище в Пакистан, където го бяха вербували за мисията.

Бяха им казали, че мъченичеството ще им осигури място в рая, където ги чакат прекрасни девици. Всички непрекъснато дразнеха Хасан, защото беше красив и приличаше на момиче. Обясниха им също, че ще нанесат голям удар върху кръстоносците, че имената им ще бъдат запомнени навеки и че целият мюсюлмански свят ще се обедини в братство на джихад срещу Америка.

Хасан не беше виждал американци, но го бяха научили да ги мрази с всепоглъщаща страст, която не разбираше. Учителите, приятелите му и имамите в джамиите твърдяха, че Съединените щати искат да унищожат исляма, че са предизвикали вълните цунами в Индонезия, убили са стотици хиляди негови братя и сестри, че разпространяват болести в мюсюлманските страни в Африка и че сами са взривили Световния търговски център като оправдание да нападнат арабския свят.

Хасан беше умно момче и се учеше добре, но въпреки това не бе поставял под съмнение разказите за САЩ, защото никой от приятелите му не го правеше, а той не искаше да му се подиграват. Всъщност често се хвалеха помежду си и се надпреварваха да измислят лъжи в опит да се перчат колко много мразят Америка. Повечето им истории бяха детински мръсотии — че американците правят секс с животни или ядат изпражненията си, но разпалваха фанатизма им и накрая Хасан доброволно предложи услугите си да помогне Съединените щати да престанат да обиждат Аллах. В известен смисъл тъкмо връстниците му го подтикнаха да стане камикадзе.

Докато навлизаха в пристанището, видяха огромните петролни танкери, закотвени на кея. Някои бяха дълги над триста метра и приличаха повече на стоманени острови, отколкото на плавателни съдове, кръстосващи океаните. До тях имаше пристан за контеинеровози с голям кран. Боядисаните в ярки цветове контейнери на кея отзад приличаха на части на детски конструктор, подредени в правилни редици. Дори в този ранен час работниците товареха контейнери на един от корабите от камиони, които чакаха на опашка на кея.

Заповедите им бяха изрични. Трябваше да докарат риболовния кораб колкото е възможно по-близо до терминала за танкери и после да взривят петстотинте тона гориво и изкуствен тор в трюмовете му. Специалните варели, докарани им предишния ден от едноокия мъж, бяха на палубата.

Хасан се помъчи да си представи рая, но видя само сълзите на сестричката си, когато напускаше Дамаск, за да отиде в пакистанското училище, където го беше завербувал великият саудитски халиф Мохамед бен АлСалиди. Спомни си навъсеното лице на баща си, който не разбираше защо синът му предпочита да умре, вместо да поеме семейния железарски магазин. Майка му се беше заключила в спалнята и ридаеше неудържимо.

Водачът на терористичната клетка, пъпчивият саудитски арабин Абдула, пръв забеляза проблема и блъсна Хасан по рамото. Лъскав патрулен катер тъкмо заобикаляше високия нос на един танкер, чакащ реда си да бъде напълнен с непреработен нефт, пренесен по петролопровода от Казахстан.

Вглъбен в спомените и чувствата си, Хасан се стресна. Светлините на патрулния катер не бяха запалени, а техният кораб трябваше само да пресече границата, зад която се намираха супертанкерите, но въпреки това Хасан изпадна в паника. Увеличи тягата докрай и рязко завъртя кормилото надясно.

Корпусът и надстройката на риболовния траулер бяха очукани и стари, но в машинното отделение беше монтиран нов дизелов двигател „Волво“. От двата комина изригна черен пушек — моторът реагира моментално на неочакваната команда.

Корабът се наклони на една страна и водата заля перилата на левия борд.

— Хасан! Варелите!

Двата варела на предната палуба се бяха прекатурили и се търкаляха към перилата.

Служителите на пристанищната охрана бяха добре обучени и щом видяха, че става нещо странно, реагираха незабавно. Червените и сини светлини на хоризонталната греда на откритата лоцманска кабина блеснаха. Сирената започна да вие и катерът се насочи към траулера.

Хасан видя, че ще изпуснат безценните варели — всъщност не знаеше защо са толкова важни. Завъртя руля в противоположна посока, без да намалява тягата. Риболовният кораб се наклони надясно и варелите за миг спряха, но после започнаха да се търкалят на другата страна. Това напомни на Хасан за играта, която имаше като малък: трябваше да вкарва мънички метални топчета в чашки и да не им позволява да излязат, докато не ги събере всичките.

Само че сега губеше играта. Реагира твърде бавно на неумолимото търкаляне на варелите. Първият се блъсна в ерозиралите от солта перила. Металът се огъна, но издържа. А после вторият варел се тресна в първия. Перилата се откъснаха и двата двеста и петдесет килограмови варела се претърколиха през борда и изчезнаха в тъмните води на залива.

Хасан погледна Абдула. На красивото му лице бе изписано объркване и срам.

— Какво да правим?

Патрулният катер беше на осемстотин метра и бързо се приближаваше. На борда имаше трима униформени. Единият държеше пушка, другият караше, а третият крещеше в мегафона.

Абдула изруга. Не си представяше така срещата с Аллах — да бяга от руски катер.

— Обърни — изръмжа той.

Хасан отново завъртя кормилото, мина през разпенените води и се приближи още до терминала за танкери.

Патрулният катер вече беше на петдесет метра и мъжът с пушката стреля.

— Трябва да спрем! — извика Хасан. — Не сме достатъчно близо. Може да се предадем.

— Не. — Абдула държеше детонатора, с който щеше Да взриви пластичните експлозиви, поставени между варелите с амониев нитрат и гориво.

Когато избухна, риболовният кораб все още беше на цяла миля от най-близкия танкер. Експлозията проби в морето дупка, широка осемстотин и дълбока двадесет и пет метра. Траулерът и патрулният катер бяха изпепелени мигновено, ударната вълна, която се разпространи от епицентъра със свръхзвукова скорост, строши всички прозорци на пристанището. По-леките постройки на кея се струтиха. Кранът издържа на взрива, но контейнерите зад него изпопадаха, много се отвориха и съдържанието им се разсипа на земята.

Експлозията изпрати вълна във всички посоки. В открито море тя беше безобидна, но огромна стена вода заля пристанището. Танкерът, който чакаше да го натоварят, не носеше баласт и газеше плитко. Вълната се удари в тристаметровия му борд и го люшна опасно. Титаничните сили разцепиха корпуса по кила и танкерът започна да потъва. Подводните тръбопроводи, захранващи плаващия терминал, се скъсаха и на повърхността на залива изригна петрол: грамадни вонящи гъсти петна.

Огненото кълбо, издигащо се в средата на залива, закри слънцето, което изгряваше над планините. Тъмният стълб от огън и пушек, наподобяващ ядрена детонация, се извиси на хиляда и двеста метра. Силата на експлозията постепенно намаля и морето нахлу обратно в празнината, която взривът беше отворил във водата. Стремителният поток, породен от движението й, откъсна плаващите докове от въжетата и потопи един туристически параход и няколко рибарски кораба. Един товарен кораб, който тъкмо излизаше от пристанището, беше повлечен назад и се блъсна в друг, който вли-заше в залива. Корпусите и на двата се пробиха и те започнаха да се пълнят с вода.

Отекващият тътен на експлозията бавно заглъхна. Чуваше се само пронизителното пищене на алармите на хиляди коли.

Двата контейнера вече бяха на дъното на развълнуваното море. Бяха огънати, но не бяха пробити. Бяха обаче близо един до друг и плутоният от единия започна да зове плутония в другия като любим след раздяла. Реакцията щеше да продължи доста време, но засилващият се обмен на заредени частици все пак щеше да достигне критичната точка и свързването им щеше да бъде ознаменувано с експлозия, много по-смъртоносна от взрива, разрушил пристанището.

— Какво е станало? — попита Мърсър, понеже Деврин и Ахмед продължаваха бързо да разговарят на турски и той не разбираше нищо.

— Експлозия в Новоросийск.

— Петролното пристанище, за което споменахте? — попита Кали.

— Какво е положението? — продължи Мърсър.

— Съобщенията пристигат в момента. Пристанището е изравнено със земята. Горят кораби и много сгради. Според медиите има хиляди жертви. Свидетели твърдят, че е бил малък ядрен взрив.

— Поли не може да пречисти плутония и да направи бомба толкова бързо. Било е мръсна бомба.

— Все едно — каза Кали. — Пак е лошо. Разпръскването на плутониев прах над морето ще направи изчистването невъзможно. Ще минат десетилетия, докато морето отново стане безопасно, ако това изобщо някога стане.

— Ще трябва да съобщим на властите за плутония — каза Мърсър, мислеше за логичните стъпки, които ще предприемат руснаците. Пристанището щеше да е претъпкано със спасители, пожарникари и медицински екипи, които щяха да работят в невидим облак от свръхзаредени плутониеви атоми. Вдишването дори на малко количество радиоактивен прах щеше да причини рак с неописуема интензивност. — Трябва да евакуират града колкото е възможно по-скоро.

Ахмед каза нещо на Деврин и той даде на Мърсър сателитния си телефон.

— Не знам с кого да говоря, за да убедя руснаците да евакуират града — каза Ибрахим.

Мърсър изчака една секунда, докато телефонът се свърза със сателит в орбита, и набра служебния номер на Айра Ласко. Отговори секретарката му.

— Каръл, обажда се Филип Мърсър. Трябва незабавно да говоря с Айра.

— Съжалявам, но той е на среща с президента и екипа за национална сигурност. Предполагам, че си чул какво е станало в Русия. Да му предам ли нещо?

— Имам важна информация за експлозията. Трябва да ме свържеш с него.

— Ще приключат след час и нещо. Ще му кажа да ти се обади.

— Говоря по сателитен телефон и връзката може да се разпадне всеки момент — отговори Мърсър, мъчеше се да обуздае гнева си. — Знам, че си свикнала да се справяш с кризи, но ако не ме свържеш с него, хиляди хора ще умрат от ужасна смърт.

Изминаха няколко секунди. Телефонът бръмчеше в ухото му.

— Добре. Ще те прехвърля в залата за извънредни ситуации.

Свърза го с полковника от морската пехота, който стоеше на пост пред залата за извънредни ситуации, намираща се дълбоко под Белия дом. Мърсър каза само думите „мръсна бомба“ и полковникът влезе в стаята и даде телефона на Айра Ласко.

— Какво става, Мърсър? — раздразнено попита той.

— Закъсняхме. Попречих на Фейнс да вземе всичкия плутоний, но той успя да измъкне два варела с петстотин килограма руда. Мисля, че е в Новоросийск.

— Имаш ли доказателства?

— Не, но Фейнс открадва два варела плутоний и двадесет и четири часа по-късно град, до който може да се стигне сравнително бързо с кола, е изравнен със земята. Не вярвам на случайни съвпадения.

— Вече се свързахме с руснаците. Моят приятел Григорий Попов страшно се ядоса, че може да е дело на екстремисти, но каза, че са претърсили пристанището с гайгерови броячи и детектори за гама-лъчи. Мястото е чисто.

Мърсър не очакваше това.

— Плутоният трябва да е там. Може би контейнерите не са се пробили или уредите им не са точни, но знам, че е там. — Замисли се за секунда. — Как са го направили? Имам предвид експлозията.

— Рибарски кораб, натъпкан с експлозиви, по всяка вероятност амониев нитрат и гориво. Приближавали се към танкерите, но ги забелязал патрулен катер. В последното си съобщение хората от патрула казали, че корабът обръща и изхвърля контрабандна стока. Миг по-късно се взривил и изравнил със земята две квадратни мили.

— Айра, контрабандната стока са били варелите. Обзалагам се, че просто са се изтърколили от палубата. Действай без Попов. Свържи се с шефовете му, ако трябва.

— Насмалко да го направя, когато говорихме за плутония първия път. Казах ти, че той е много потаен човек.

Думите му подсетиха Мърсър за нещо. Какво го беше посъветвал Ахмед? „Бъдете по-циничен, отколкото сте обикновено“. Цинизмът се раждаше от страданията, но Мърсър можеше да го използва.

— Експлозията е станала сутринта, нали? Ще минат часове, преди да започнат спасителна операция, и приятелят ти Попов е казал, че вече са проверили за радиоактивни материали. Това стандартна оперативна процедура ли е?

— Не знам — предпазливо отговори Айра. — За какво намекваш?

— Ти спомена, че руснаците не са знаели, че имат този плутоний, докато не си им казал за него. А после, два дни по-късно, Фейнс се появява точно преди да пристигнем ние. Има гранатомет, достатъчно мощен да свали хеликоптер и да отблъсне цяла армия. Ами ако Попов му е съобщил информацията?

— И го е оставил да взриви едно от най-важните пристанища в Русия? Той е потаен, но не е луд.

— Айра, имам достоверна информация, че в дъното на цялата тази история стои фракция в Саудитска Арабия, която не иска каспийският нефт да стигне до крайната си цел. Ами ако са казали на Попов, че ще ударят другия голям петролен терминал в Турция? Не би му пукало. Всъщност това би помогнало на Русия, понеже елиминира конкуренцията.

— Освен ако не е бил измамен.

— Той трябваше да дойде в мината днес. Какво прави в Новоросийск?

— Там е от вчера.

— Чакай малко. — Мърсър отиде до Саша Фьодоров, който говореше с пилота. — Саша, защо Григорий Попов би отишъл в Новоросийск снощи?

Фьодоров го изгледа объркано.

— В Новоросийск? Не знам защо е там. Снощи трябваше да кацне в Самара и да дойде тук с влака. Но вече е късно за това.

Мърсър му кимна и продължи да говори с Айра:

— Попов е трябвало да е в Самара, а не на Черно море. Задай си въпроса дали мислиш, че може да помага на Фейнс, ако смята, че плутоният ще бъде използван извън Русия?

Ласко не отговори и Мърсър разбра всичко, което искаше да знае.

— Свържи се с по-високопоставените от него, Айра. Той протака, за да може да вземе варелите, да ги върне тук и да прикрие всичко.

— Неприятно ми е да го кажа, но е възможно.

— Спомняш ли си Ибрахим Ахмед, турския професор, с когото се опитвах да се свържа? В момента той е при мен. Оказа се, че е и шеф на еничарите. Но най-важното е да спрем фундаменталистите да поемат отговорността за експлозията и да вдъхновят други в региона да подемат борбата. Тези тъпотии се подхранват една от друга. Ако го спрем сега, ще си спестим много проблеми за в бъдеще.

— Какво трябва да направим според теб?

— Да убедите руснаците да не оповестяват, че е терористичен акт. Нека съобщят, че е индустриално произшествие, експлозия на петрол от танкер или нещо подобно.

Ахмед му каза нещо само с устни и Мърсър закри с ръка телефона и го помоли да повтори.

— Някаква екстремистка групировка ще поеме отговорността за атаката по интернет. Властите трябва да са готови да отрекат подобно изявление.

— Умно.

— Професор съм все пак — отвърна Ахмед.

— Айра, трябва да следиш уебсайтовете и да затвориш всеки, в който пише, че терористи поемат отговорността за взрива.

— Нещо друго? — попита Ласко така, сякаш си водеше записки.

— Не знам. Ти си по комуникациите. Имаш ли вест от Букър?

— Още не. Дай ми телефонен номер и ще ти се обадя веднага щом науча нещо за Букър или руснаците. И не се самообвинявай. Свърши страхотна работа.

Айра затвори. Последните му думи трябваше да повишат настроението на Мърсър, но го накараха да се почувства още по-зле.

Подаде сателитния телефон на Фьодоров и каза:

— Свържи се с началниците си. Влакът няма да дойде. Трябва да изпратят друг хеликоптер, защото мисля, че Григорий Попов ни е предал.

— Какво?!

— Смятам, че тъкмо той е казал на Поли за плутония. Отначало мислех, че може да има изтичане на информация от моя страна, но по-логично е Попов да е излъгал шефа ми и да е предал и родината си. Какво знаеш за него?

— Не много — призна Саша. — Заместник-министър, бивш адмирал. Казват, че харесвал западните спортни коли. Няма да се изненадам, ако има взимане-даване с престъпни елементи: все пак днес в Русия това е единственият начин да се сдобиеш с власт.

— Мислиш ли, че би продал радиоактивен материал на черния пазар?

Саша се намръщи.

— Не знам. В този свят всичко е възможно. Людмила и колегата й се приближиха по релсите.

Людмила изглеждаше невъзмутима както обикновено, но ученият до нея сякаш всеки момент щеше да получи инфаркт. Тя каза нещо на Саша, после отиде да се нахрани.

— Какво каза? — попита Мърсър.

Кали се беше присъединила към тях. Ибрахим Ахмед и Деврин Еджемен се бяха уединили малко встрани.

— Контейнерите не са се отворили.

— Слава Богу.

— Били са натоварени на два вагона. Останалите са били празни. Имало шейсет и осем варела, общо седемдесет с двата, които е откраднал Фейнс. Засега има само леко затопляне, но Людмила каза, че трябва да изолираме варелите един от друг, за да не може плутоният да достигне критична маса и да експлодира.

— Права е — рече Мърсър. — Но не можем да направим нищо. — Той млъкна. — Хм, вероятно можем. Има ли списък на нещата в склада?

— Не, доколкото ми е известно. Мърсър погледна Кали.

— Мисля да си поиграем на чиновници и да направим опис — каза тя.

Гумираното защитно облекло миришеше на спарена пот, развалени зъби и урина — отвратителна комбинация, която разбърка консервирания борш в стомаха на Мърсър.

— Как е? — обърна се той към Кали, която тъкмо слагаше качулката на главата си.

— Смърди на съблекалня на момичета от волейболен отбор.

— А моят вони на развалени зъби и пикня. Искаш ли да си ги разменим?

— Не, благодаря.

Стояха пред входа на старата мина заедно с Ахмед, Деврин и Людмила. Рускинята провери защитните костюми и залепи с пластир ръкавиците и ботушите им. После прокара ръце по облеклата, за да се увери, че не са скъсани.

— Може би трябва да оставите тази работа на руснаците — предложи професорът за втори или трети път. — С Деврин смятаме да тръгнем, преди да дойде хеликоптерът. Можем да ви закараме до летището в Самара.

— Вече ви казах. — Кали повиши тон, за да я чуят. — Човекът, който е отговорен за кражбата, ще иска да прикрие вината си. В момента той е в Новоросийск и търси двата липсващи варела. Когато ги намери, ще ги върне на катастрофиралия влак и ще се престори, че не се е случило нищо.

— Ще бъде вашата дума срещу неговата.

— Повярвайте, тази история няма да стигне до съда. — Мърсър провери фенерчето си и резервното в чантата, преметната на рамото му. Нямаше намерение да остава в мината, за да изтощи батерията дори на едното, но беше прекарал половината си живот под земята и знаеше, че трябва да е подготвен за всякакви случаи.

— Госпожице Стоу — каза той и галантно посочи електрокара. — Каляската ни чака.

Настаниха се на тясната седалка. Бедрата им бяха долепени, но не усещаха нищо през дебелата гума.

Мърсър включи двигателя, махна на турците и Людмила и насочи електрокара към мината. Щом влязоха в тъмния тунел, усети, че температурата започна да се понижава, сякаш камъкът изсмукваше топлината от тялото му. Тунелът беше широк десетина и висок четири-пет метра, много по-голям, отколкото беше очаквал. Малките фарове хвърляха слаба светлина само на няколко метра пред тях. Тройните релси на теснолинейката бяха потъмнели от влагата.

Главната шахта се спускаше към недрата на земята почти миля. После стигнаха до първия напречен тунел. Мърсър угаси мотора, за да пести акумулатора, и слезе. Влязоха в тунела. Кали носеше детектор за гама-лъчи и съсредоточено наблюдаваше показанията.

След петдесетина метра стигнаха до просторна изкопана от миньорите камера.

Мърсър освети каменните колони и подсвирна, когато нещо отрази лъча на фенерчето. Имаше чувството, че е във военен музей. Позна подобния на муцуна на акула МЕ-262, невероятния реактивен изтребител, който германците бяха разработили в първите етапи на войната. Крилата бяха свалени и подпрени на една колона.

Малко по-нататък имаше друг и после още един. А после видя самолети, които не познаваше. Бяха авангардни дори за днешно време — малки лъскави едноместни изтребители, способни да развият фантастична скорост.

— Сигурно са прототипи на самолети, които нацистите не са имали време да разработят — отбеляза той.

— И добре, че не са го направили, защото нашите бутафорни самолети нямаше да имат шанс.

— Отчита ли нещо детекторът?

— Фонът е леко завишен, но не е като на „Уедърби“. Изследваха пещерата още петнадесет минути, за да са сигурни. Имаше петнадесетина самолета, всичките в забележително добро състояние. Намериха и ракети. Някои бяха монтирани на влекачи като първите ракети земя — въздух. Други бяха малки и можеше да бъдат качени на самолет за директни въздушни битки. Бяха много по-авангардни от всичко, което навремето бяха имали съюзниците.

— Умни са били, нали? — отбеляза Мърсър, докато разглеждаше една ракетна установка, предназначена да изстрелва смъртоносен рояк малки неуправляеми ракети.

— Само си помисли как би изглеждал светът, ако бяха насочили гения си към подпомагане на човечеството вместо към унищожението му.

Качиха се на електрокара и продължиха по леко наклонения тунел. Следващото разклонение разкри друга пещера с пленени германски оръжия. На пейки бяха наредени автомати, каквито Мърсър не беше виждал, имаше и нещо като базука, от която излизаха тънки жички за насочване. На една маса бяха натрупани пушки с извити дула, вероятно за стрелба под ъгъл. На входа стоеше огромен танк, три пъти по-голям от съвременните М-1 Ейбрамс. Веригите бяха широки почти метър и вместо едно-единствено оръдие на квадратната кула великанът имаше две.

— Това е „Маус“ — със страхопочитание каза Мърсър. — Дядо ми беше военен конструктор. Измайстори един такъв танк от метални отпадъци, като гледаше стари снимки. Хитлер заповядал да направят прототипите, когато някой изказал предположението, че танковете им са уязвими на атаки от качени на влакове оръдия. Разбира се, изобщо не му минало през ума, че съюзниците нямат такива неща. Не знаех, че има оцелели такива танкове от войната.

Кали го погледна подозрително.

— Някога мислил ли си да участваш в телевизионната викторина „Риск“?

— Не обвинявай мен. Фотографската памет е благословия, но и проклятие. Искаш ли да ти кажа какви са спецификациите на танка? Запомнил съм и тях — добави Мърсър и се почука по главата.

— Някой друг път. Сега искам да видя нещо.

— Къде?

— Там. — Тя посочи по-навътре в пещерата.

Въпреки хлада в мината Мърсър се потеше в защитното облекло. Нечистото му тяло добавяше миризмата си към смрадта, просмукала се в гумата. Насочвани от показанията на детектора за гама-лъчи, двамата внимателно се вмъкнаха в една по-малка пещера.

— Виж. — Мърсър посочи каменния под. В прахоляка имаше следи от твърдите гуми на електрокара.

— Страхотен следотърсач си — подразни го Кали. — Можеше просто да вървим по дирята.

Той сви рамене. Тръгна и усети, че глезенът му закачи нещо. За част от секундата се прокле, че е направил тази фатална крачка. Трябваше да се досети, че Поли е оставил изненада. Хвърли се върху Кали, повали я на земята и я закри с тялото си.

Беше се спънал в жица, свързана с гранати с вече извадени до половината взриватели. Бяха скрити зад дебелата греда на входа откъм главния тунел.

— Отвори си устата — изкрещя Мърсър секунда преди взрива.

Трите гранати се взривиха едновременно. Затворената между каменните стени вълна от свръхналягане почти помете Мърсър и Кали. Ако тя не се беше вслушала в предупреждението му, тъпанчетата й щяха да се спукат.

Мърсър се отмести от нея веднага щом вълната премина над тях. Камерата беше пълна с прах и лъчът на фенерчето му не проникваше на повече от петдесет-шейсет сантиметра. Мърсър се изправи на колене, после стана. Беше зашеметен от експлозията. Главата му кънтеше.

Като накуцваше, защото отново беше ударил раненото си коляно, той отиде до изхода и го освети. Гранатите бяха разрушили гредата, крепила тавана половин век. Пукнатините се разширяваха пред очите му. Парче с размерите на наковалня беше паднало на земята. Мърсър погледна към Кали, като лежеше зашеметена, може би ранена или дори по-лошо, и хукна към главната шахта.