Хаос

Белият дом, Вашингтон, окръг Колумбия

— Трябва да ми повярваш, Владимир, в интерес на нашите две страни е случаят да не се представя като терористична атака — каза президентът на Съединените щати, като едва прикри раздразнението си, и се заслуша в отговора на руския си колега. — Не може ли да го обявите за злополука и да изглеждате компетентни, или ще признаете, че е било терористичен акт и ще окуражите други фанатици?

Айра Ласко и Джон Клайншмит, прекият му началник, слушаха думите на американския президент, седнали на канапето в средата на Овалния кабинет. Като съветник по националната сигурност, Клайншмит имаше непосредствен денонощен достъп до президента и преди час го беше информирал за разкритията на Филип Мърсър. Геологът неведнъж беше спасявал администрацията, затова когато молеше президента да се намеси, бившият сенатор от Охайо обикновено се съгласяваше.

— Нищо подобно — каза президентът в отговор на руснака. — Един самолет, врязал се в небостъргач, може да е инцидент, но три в един ден и четвърти, паднал в Пенсилвания, и всичко това предавано на живо по телевизията, не е нещо, което може да се престориш, че не се случва. Положението в Новоросийск е различно и ви дава друга възможност… Вече говорихме по този въпрос. Това е война, Владимир, и всеки път, когато те победят, още няколко бойци се включват в редиците им. Подобен удар ще вдъхнови стотици, може би хиляди, да продължат борбата срещу нас… Какво? Не, няма значение. Ако усетят, че каспийският нефт е заплаха, те ще го спрат. Какъв по-добър начин да използваш група хлапаци с промити мозъци, които мислят, че ще отидат в рая, докато си седиш и говориш колко ужасно е, че малка част от населението им мрази Запада толкова много. Да, сега ти си със Запада, независимо дали ти харесва, или не.

Президентът направи груб жест с ръка, сякаш мастурбираше, докато слушаше дългия отговор на лидера на Русия.

— Точно така. Григорий Попов. — Американският президент се усмихна за пръв път, откакто беше започнал разговорът. — Имам двеста помощници и съветници. Не познавам и половината и не мисля, че и ти познаваш твоите. Но от надежден източник знам, че тъкмо Попов е дал плутония в ръцете на атентаторите. Нямам представа защо не е бил взривен, но знаем, че в момента Попов е там, макар да трябваше да се срещне с член на моя персонал на петстотин мили на север… Искам да изпратиш в Новоросийск доверен човек да разбере какви ги върши Попов. Ако е случайно съвпадение, хубаво, дължа ти лично извинение, но ако съм прав и той претърсва пристанището за изчезналите варели, докато всички останали се опитват да координират усилията си да помогнат, ще разбереш, че не греша. — Гласът на президента стана по-плътен и придоби познатия приятелски тембър, който въздействаше върху всеки слушател. Проучванията на общественото мнение бяха поя казали, че тъкмо този тон му е спечелил десет точки на изборите. — Владимир, изправен си пред национална трагедия, която може да подпали световна война, ако не подходиш към случая както трябва. Имаш пълната подкрепа на Съединените щати, но трябва да вземеш правилното решение. Не доставяй на тия мръсници удоволствието да твърдят, че победата е тяхна. Отнеми им я и спести на нациите ни много по-трудна борба в бъдеще. Става въпрос не само за петрол и власт, но и за сърца и умове. — Той отново млъкна. Красивото му лице беше безизразно. — Благодаря.

— Е? — попита Джон Клайншмит веднага щом президентът затвори.

— Каза, че ще си помисли.

— Не разполага с този лукс — отбеляза Айра. — След един-два часа по интернет ще се разпространи, че терористи са взривили пристанището и са спрели притока на петрол от Казахстан.

Президентът го погледна.

— Поставихме го в трудно положение. Поискахме да излъже народа си за най-големия терористичен акт след единадесети септември и в същото време му казахме, че може да е замесен един от най-доверените му съветници.

— Вие какво бихте направили, господин президент?

— Би ми се искало да изляза чист и да оставя нещата да се подредят сами, но нашият уважаван руски колегат е много по-прагматичен от мен. Инстинктът ми подсказва, че ще се съгласи с нашия сценарий, но в подбран от него момент ще поиска услуга за услуга.

Искаше му се да разкъса защитното облекло и да атакува купчината отломки с голи ръце, защото Кали щеше да си помисли, че я е изоставил и е избягал. Насили се да се успокои. Филтрите на костюма не можеха да се справят със задъханите му бели дробове и имаше чувството, че се задушава. Пластмасовият визьор на шлема беше замъглен и той виждаше само на един-два метра в задушаващия прах.

Тръгна пипнешком като слепец. Угаси фенерчето, защото беше безполезно.

Едно от най-важните правила за спасяване в мина, което беше научил от баща си, беше да не оставяш другарите си, ако стане срутване. Съдбата решава дали ще живееш, или ще умреш, но трябва да сте заедно. За да можете да разчитате един на друг, докато чакате спасителите. Точно затова Мърсър пренебрегна подготовката и се подчини на инстинкта си да побегне. Защото нямаше да дойде спасителен екип.

Взривът не беше достатъчно силен, за да се усети на повърхността, и дори ако Саша, Людмила и Юрий се разтревожеха след един-два часа, едва ли щяха да тръгнат да ги търсят, още повече че Мърсър и Кали бяха взели единствените три фенерчета. Дори войниците от спасителния хеликоптер да се опитаха да ги изровят, вероятно щяха само да влошат нещата и да причинят по-голямо срутване. А ако проявяха благоразумие и извикаха специалисти по спасяване в мини, те щяха да дойдат чак след няколко дни. Мърсър не можеше да си позволи да чака толкова.

Пръстите му, предпазени от тежките ръкавици, докоснаха нещо гладко в мрака. Беше намерил електрокара. Качи се на седалката, включи двигателя и усети окуражителните му вибрации. Светна фаровете. Върна се при мястото на срутването, но вместо да атакува купчината направо, започна да отмества по-големите късове, за да освободи пространство за действие.

Когато прахът се слегна, слезе и огледа отблизо кои камъни са стабилни и кои се клатят. Мислено състави карта на всеки камък, който искаше да отмести, и изчисли какъв ще е ефектът върху останалите в купчината, така както гросмайстор планира цели игри, преди да направи първия ход, защото знае как ще реагира противникът. Мърсър отлично познаваше противника си: беше се изправял пред него десетки пъти в реалния живот и хиляди пъти в кошмарите си. Помъчи се да не мисли, че Кали е от другата страна на срутването, уплашена, че ще умре сама в студената утроба на земята.

Клекна, взе една буца и я разтроши с пръсти. Втренчи се в частиците. След това се наведе да види как са паднали на земята. Беше доволен от резултата, но все пак взе още една и отново започна да я анализира.

Съставът не бе точно такъв, какъвто беше очаквал, така че той промени плана си и се залови за работа. В известен смисъл беше като майстор бижутер, на когото предстои най-важното шлифоване на диамант в кариерата му. Само че успехът или провалът не се определяха от едно бързо движение, а от десетки.

Отне му час, докато изрови с електрокара проход до средата на купчината и там попадна на камък, който не можа да отмести.

Повика Кали, но защитното облекло заглуши гласа му. Трябваше да отиде да намери спасителен екип, но беше прекарал предостатъчно време в мини и знаеше, че може да се справи и сам. Погледна електрокара. Подемният механизъм бе прикрепен само с дебели болтове от карбонова стомана. Разви единия, измъкна тежкия петдесет килограма зъб от машината и пъхна чашковидния му край в другия, с което удвои дължината.

Като внимаваше да не срути дупката, вкара зъба вътре. Върхът остърга скалната плоча и Мърсър го спусна малко, за да го пъхне под нея.

Прецени риска, изруга и смъкна гумения си шлем.

— Кали, чуваш ли ме? Ако ме чуваш, не сваляй шлема си. Удари с нещо метално по камъните… но не много силно.

Измина една секунда, после пет, и десет — той започна да се тревожи. Кали сигурно беше ранена, кръвта й може би изтичаше…

А после чу почукване.

Пое си облекчено дъх.

— Дръж се. Ще те измъкна.

Качи се на електрокара и бавно вкара зъба под скалата. Усещаше по промените във вибрациите на двигателя колко товар поема машината и преценяваше действията си и инстинктивно, и от опит.

Изведнъж нещо в купчината се раздвижи. Мърсър свали крак от педала, отпусна повдигача и надникна в дупката. Лъчът на фенерчето хвърляше отблясъци със странни форми по срутените камъни. Под големия, който се мъчеше да отмести, имаше трийсетсантиметрова пролука, но беше под ъгъл и страната откъм Кали не се виждаше. Мърсър отново се опита да забие зъба по-надълбоко под камъка. Той обаче не помръдна. Колелата на електрокара забуксуваха по скалния под.

Тъкмо беше на път да се откаже, когато машината се стрелна напред тридесетина сантиметра. Мърсър вдигна камъка колкото можа, скочи на земята и се провря в дупката. Заслепи го ярка светлина. Зад нея се видя жълтото защитно облекло на Кали. Тя протегна ръка и когато пръстите им се преплетоха, Мърсър насмалко да изкрещи от радост. Измъкна я през тясната дупка.

Кали си свали шлема. Мърсър понечи да я предупреди, че мината може да е облъчена, но думите така и не излязоха от устата му, защото тя долепи невероятните си устни до неговите в целувка, от която дъхът му секна.

— Прости ми… — задъхано каза той, — че те оставих…

— Млъкни — заповяда Кали и го целуна още по-страстно.

Нямаха представа колко дълго стояха прегърнати на слабата светлина на електрокара. Най-после се пуснаха и Кали се усмихна.

— Професор Ахмед е прав. Ти наистина си предсказуем. Знаех, че няма да ме изоставиш.

— Ако не бях избягал, щяхме да сме затрупани и двамата.

— Реших, че си ме изоставил.

— Ужасно!

— Не съвсем. Казах ти: знаех, че ще ме измъкнеш. Докато чаках, огледах останалата част от пещерата.

Мърсър не можа да повярва. Когато осъзнаеха, че са затрупани, повечето хора се предаваха, седяха в мрака и плачеха. Но не и Кали. Тя беше изследвала.

— Намерих помещенията, където са складирали плутония. Точно както пресметнахме: седемдесет варела. Пещерите са доста големи. Разделянето им не е позволило на плутония да достигне критичната маса. Стените са погълнали част от радиацията, но положението не е страшно. Една-две години няма да си правя рентгенови снимки на зъбите и всичко ще е наред.

— Изумителна си — гордо каза Мърсър.

Кали му се усмихна и луничките на бузите й заблестяха в розово.

— Да, понякога. — Целуна го пак. — Няма смисъл да рискуваме повече. Да тръгваме.

Акумулаторите на електрокара се изтощиха, преди да стигнат до изхода, и трябваше да извървят последните осемстотин метра пеша. Кали помагаше на Мърсър, защото коляното го болеше много. Людмила беше единствената, която ги чакаше, когато излязоха от владенията на мрака. Изсумтя подигравателно, щом ги видя, но глуповатото й изражение не се промени.

— И аз се радвам да те видя — иронично подхвърли Мърсър, за да предизвика някаква реакция, но напразно.

Отидоха при останките на хеликоптера.

— Като гледам, всичко е минало добре — вместо поздрав каза Саша.

— Натъкнахме се на малко препятствие — безгрижно отвърна Кали. — Нищо особено.

— Къде са професор Ахмед и Деврин Еджемен? — попита Мърсър.

— Когато се обадиха, че хеликоптерът излита от Самара, се качиха на джипа си и заминаха. — Саша даде на Мърсър един лист. — Професорът ме помоли да ти дам това.

Мърсър разгърна бележката.

Нямаше подпис.

— Какво мислиш? — попита Кали, след като също го прочете.

Мърсър смачка писмото.

— Без стелата не можем да направим много, ако не държим да прекопаем половината Египет. Руснаците ще се справят с плутония и с Попов, ако съм прав за него. — Отново почувства горещината на целувката им и я погледна в очите. — А ние… ние по-добре да се върнем към нормалния си живот, както пише Ахмед.

— Точно какъвто беше преди? — закачливо попита Кали.

Мърсър стисна ръката й.

— Предвиждам една-две промени.