Хаос

Бъфало, Ню Йорк

Мърсър отвори вратата на самолета „Чесна Сайтейшън“ веднага щом колелата спряха. Над международното летище „Бъфало Ниагара“ се стелеше мъгла, светлините на пистата се размазваха в далечината. Зората се виждаше като неясно обещание на хоризонта. Той грабна кожения си куфар, но не си направи труда да вдигне качулката на непромокаемото си яке и щом слезе от самолета, по гъстата му коса се полепиха водни капчици, досущ скъпоценни камъни.

— Доктор Мърсър? — обади се мъжки глас от задната част на главния портал на летището.

— Да? — отвърна той и закрачи по настилката, без да обръща внимание на скъпите самолети. Следващото изречение на мъжа бе заглушено от рева на един „Боинг 737“, който отлетя в тъмното небе.

— Какво казахте? — попита Мърсър, когато стигнаха стъкления заслон, който водеше към сградата.

— Казах, че ви чака кола, за да ви откара на пристанището.

— Благодаря — каза Мърсър и последва служителя през фоайето. Минаха през притихналото летище и излязоха навън. До бордюра чакаше черен автомобил със стъклена преграда.

Мърсър не изчака шофьора да отвори вратата. Отвори я сам, хвърли куфарчето отзад и се тръшна на предната седалка.

— Добро утро — каза на слисания шофьор. — Не съм чак толкова важен, така че ще се повозя отпред с теб — Слизаш ми от частен самолет все пак. Не че ми пука. — Шофьорът подкара линкълна, излязоха от летището и се понесоха по шосе 33 на запад към индустриалните складове по река Ниагара.

Завиха между две метални постройки към пристанището и Мърсър видя хора, скупчени около подвижното мостче на голям шлеп. Уличната лампа осветяваше лицата им. На шлепа имаше кран — заприлича му на оръдие на модерен танк. До шлепа имаше нисък влекач, височината от ватерлинията му до сателитната чиния не бе повече от три метра.

Мърсър веднага видя Кали Стоу — все пак тя се извисяваше с няколко сантиметра над всички. Щом той слезе, тя му помаха. Носеше тъмен анорак и бейзболна шапка. Тесни джинси подчертаваха стройните й бедра.

Мърсър си взе куфарчето, благодари на шофьора и тръгна към групата. Вече се зазоряваше. Въздухът бе свеж и се носеше мирисът на езеро Ери.

— Добре дошъл в Бъфало — каза Кали.

Виждаха се за първи път след срещата с Айра Ласко преди четири дни и той едва устоя на желанието да я целуне по бузата. Щеше да го направи, ако бяха сами.

— Да ви запозная — продължи тя. — Това е Филип Мърсър, а това е шефът ми, Клиф Робъртс. — Тъй като Кали и Айра нямаха добро мнение за директора на ДОЯЗ, Мърсър знаеше, че също няма да го хареса. Робъртс имаше пепелява коса и неотличителни черти, с изключение на присвитата уста, която му придаваше вид, сякаш току-що е глътнал нещо кисело. Позата му бе такава, че скъпото му палто с етикет на „Бърбъри“ да не остане незабелязано. Не погледна Мърсър в очите докато се ръкуваха, а ръкостискането му бе вяло.

— Радвам се, че сте сред нас — студено каза Робъртс. Беше очевидно, че се възмущава от присъствието на Мърсър в нещо, което се предполагаше, че ще е най-важната операция на ДОЯЗ, когато и ако станеше известно какво правят.

— Аз също — отвърна Мърсър неутрално. — Просто на адмирал Ласко му потрябва наблюдател и се случи така, че бях на разположение.

Робъртс не отговори, затова Кали се обади:

— А тези двамата са Джес Уилямс и Стенли Слобау. Част от обичайния ми екип в ДОЯЗ. Стенли е доктор на философските науки в Станфорд, а Джес се присъедини към екипа след работа във въздушните сили с ядрени бомби.

Мърсър се ръкува с тях и изгледа Джес Уилямс.

— Ти не играеше ли за Академията на въздушните сили?

— Добра памет, приятел. — Уилямс се ухили. — Това беше преди петнадесет години. Изгубихме срещу „Хайсман“ с пет точки.

— Имам един приятел букмейкър. — Мърсър говореше за Дребосъка. — Каза, че е спечелил най-много пари, когато ти прецака Мичиганския университет на Котън Боул.

Усмивката на Уилямс помръкна.

— Точно тогава си загубих разрешителното и всякаква възможност за професионална кариера.

— И накрая капитан трети ранг Рут Бишоп от бреговата охрана — каза Кали: очевидно не искаше да слуша повече нетърпими разговори на футболна тема. — Рут е тук, за да се увери, че следваме наредбите, и ще държи връзка със своите канадски колеги, тъй като „Уедърби“ е доста близо до границата.

Рут бе нисичка и носеше стандартната униформа на бреговата охрана. Косата й бе прошарена, около устните и яркосините й очи имаше бръчици. Мърсър остана с впечатлението, че се дължат на смях, а не на мръщене. Тя погледна Кали, преди да го поздрави, което наведе Мърсър на мисълта, че двете май са си говорили за него. — просто ме приеми като майка — каза тя и се усмихна сияйно. — Ако не си сигурен в нещо, питай, преди да го направиш.

— Ами ако ми се допишка? Усмивката й се разшири.

— Помоли ме и ще ти издам пропуск. Обаче не се занасяй с канадците. Те са доста докачливи на тази тема.

Мърсър се засмя.

— Да, госпожо.

— Рут е нещо като местен експерт относно „Уедърби“ — добави Кали. — Гмуркала се е четири пъти дотам.

— За последно преди няколко години все пак — призна капитан трети ранг Бишоп.

— В какво състояние е корабът? — попита Мърсър и преди Рут да успее да отговори, й зададе друг въпрос. — Защо първо не ми разкажете какво се е случило и какъв кораб е бил?

— Добре. Първо, „Уедърби“ е бил малък товарен параход. Дължината му е само седемдесет метра, а ширината девет. С парна машина. Имал е само един комин и от това, което успях да науча, изобщо не е бил поддържан, откакто е бил пуснат на вода. — Бишоп се поправи. — Е, това не е съвсем вярно. Служил е превъзходно по време на Първата световна война като конвой, но след това е бил изоставен.

— Какво се е случило, когато е стигнал до Бъфало?

— Акостирал е тук вечерта на 9 август 1937 година, за да вземе машинни части за Кливланд. След това е трябвало да замине за Детройт, Милуоки, а после за Чикаго, където е трябвало да откара товара, от който се интересувате вие, поне според това, което каза Кали.

— Точно така.

— Рано сутринта на 10 август е разтоварил варели с петрол, които са били качени в Монреал и които е трябвало да стигнат до Сейнт Лорънс с друг кораб. При пренасянето им е избухнал пожар. Тъй като никой не е разследвал останките, понеже корабът е потънал, следователите е трябвало да се задоволят с очевидците, които твърдели, че корабът е бил ударен от мълния.

— В тази история нещо куца.

— В този ден е валяло, но никой освен екипажа не си спомня да е имало мълнии в района. Възможно е да е имало статично електричество, което при освобождаване да е подпалило някой варел, но се обзалагам, че някой от докерите или от екипажа е пушил по време на работа. Изпуснал е клечката върху разлят петрол и — хоп!

— Колко души са загинали?

— Шестима на кораба, включително вторият офицер на „Уедърби“, Кери Фрей. Още един човек на пристанището, местен скитник, добре познат по онова време. Друго тяло е било извадено от реката на километър надолу по течението, но така и не било идентифицирано.

— Някакви предположения кой може да е бил?

— Никакви. Всички са били разпитани. Мнението е, че загиналият няма нищо общо с „Уедърби“, тъй като тялото му не е било обгорено, но според мен това е прекалено голямо съвпадение.

Мърсър погледна Кали.

— Еничари. — Оформи думата безгласно. Кали само сви рамене. Той отново се обърна към Рут Бишоп. — Продължавайте.

— Един кранист се паникьосал от огъня. Скочил от кабината и се ударил в лост, който запратил платформа с пълни с гориво варели право в пожара. И „Уедърби“ се взривил, сякаш ударен от торпедо.

Мърсър не го каза, но бе сигурен, че тя е разказвала тази история много пъти. Чувството й за драматични паузи беше твърде добро, за да не е отработено.

— „Уедърби“ се люшнал към пристанището, котвата му се скъсала. Още един докер бил ранен от едно тежко въже, което се понесло към пристанището. Загубил ръката си, но оцелял. Една негова племенница става капитан трети ранг в бреговата охрана.

На Мърсър му отне известно време да смели тази информация.

— А, значи затова сте се заинтересували от тази катастрофа.

— Чичо Ралф ми разказваше тази история толкова пъти, че докато стана на десет, вече я помнех наизуст — призна Рут.

— Значи „Уедърби“ се е подпалил и се е преобърнал?

— Точно така. Течението го подело, преди да потъне, и той се понесъл по река Ниагара към водопада. Тъй като се е носел на една страна, е минал под моста между Форт Ери и Бъфало, а също и под моста Пийс. Очевидци на моста Пийс казват, че изглеждало сякаш реката гори, а хората при водопада видели горящия петрол и помислили, че е някакво представление. Когато „Уедърби“ стигнал Гранд Айланд, където Ниагара се разделя на протока Чипиуа и Американския проток, вече бил засядал няколко пъти, като веднъж било за почти два часа, преди да го залее достатъчно вода и да го тласне към водопада. Накрая потънал точно преди северната част на Гранд Айланд в протока Чипиуа, и то в най-дълбоката част на реката — двадесетметрова падина, останала от времето на глетчерите, когато се е формирала реката и водопадите.

Това напомни на Мърсър, че Ниагарският водопад съществува едва от времето на последния ледников период, преди някакви си дванадесет хиляди години. За мащабите на геоложките епохи това бе по-малко от миг.

— Как изглеждаше корабът? Казахте, че сте се гмуркали?

— Килнат на една страна и както казах, на двадесет метра под водата. Частта от корпуса, която е обърната към повърхността, е в добро състояние. Сладката вода не води до корозия толкова бързо, колкото солената, но корабът е бил удрян от дънери и отломки, идващи откъм езерото Ери. Последния път, когато се гмурках, това бе преди десет години, на бака беше заседнал дъб.

— Какви са условията за гмуркане?

— Ужасни — обади се един глас.

— А, господин Крена. — Кали поздрави непознатия, после се обърна към останалите. — Това е Брайън Крена от Спасителните служби на езерото Ери. Той ще ръководи изваждането на кораба.

Крена бе нисък, със стегнат корем и остра черна брада. Носеше фирмен комбинезон и подковани ботуши и държеше каска. Когато се здрависа с него, Мърсър установи, че му липсва кутрето. Освен това разбра, че на Крена не му е особено приятно, че е тук.

— Защо казвате, че условията са ужасни? — попита го. Крена се изхрачи и отвърна:

— Защото всяка секунда през река Ниагара протичат дванадесет хиляди кубика вода. Това са дванадесет хиляди тона. На някои места течението е със скорост два възела, на други с осем. В някои дни вятърът духа откъм езерото Ери, което усилва течението с десет до двадесет процента. В други дни духа откъм Онтарио, което малко забавя нещата. А в някои дни се променя на всеки няколко часа и не се знае какво може да се случи. През зимата имаше тежки снеговалежи и реката още не се е оттекла. А падината, където е заседнал „Уедър-би“, е пълна с обратни течения и водовъртежи. Ако разбирате нещо от гмуркане, ще разберете защо ги описвам като ужасни. — Изчака някой да проговори и кога-то никой не го направи, добави: — И не забравяйте, че ако нещо стане, проклетият водопад е само на няколко километра по-надолу.

— Да, благодаря — каза Клиф Робъртс с най-добрия си бюрократичен тон.

— Назовах безумна цена, за да свърша тази работа — каза Крена на Робъртс, — и вие казахте, че ще я платите, но и за секунда не си помисляйте, че го смятам за умно. Би трябвало да изчакаме, докато прииждащите пролетни води не отминат и не сме сигурни, че ще имаме няколко хубави дни.

— Нает сте от американското правителство за много важна задача — намеси се Робъртс. — Плащаме ви за експертен съвет по изваждането на кораба. Всичко, което казвате, е просто вашето мнение и откровено казано, изобщо не ме интересува. Вършете си работата.

Мърсър очакваше Крена да се обърне и да си тръгне. При подобни обстоятелства той би направил точно така, след няколко добре подбрани думи. Крена обаче остана на мястото си, черните му очи не се откъсваха от очите на Робъртс. Мърсър почти можеше да види как умът му Щрак. Накрая Крена сигурно реши, че парите са по-важни от обидите на педант като Робъртс.

— Идвате ли с нас? — попита той накрая.

— Не — отвърна директорът на ДОЯЗ, сякаш въпросът бе абсурден. — Нужен съм във Вашингтон.

Крена отново се изплю.

— Добра причина.

— Защо не кажеш на Мърсър какъв е планът? — обади се Кали, за да разсее напрежението и да прочисти въздуха от тестостерона. — Той току-що пристига и все още не знае нищо.

Крена хвърли мрачен поглед към Мърсър.

— И ти ли си от Вашингтон?

— Не съм виновен, че живея там. Аз съм геолог.

— Усетих мазолите ти, докато се здрависвахме — отбеляза Крена и хвърли поглед към Робъртс. — Досетих се, че все пак си свършил някаква работа в живота си.

Мърсър познаваше този тип хора. Това бе неизбежно з работата му. Като консултант, той общуваше както с ръководителите на мините, така и със самите миньори. Макар повечето да разбираха, че всички си вършат работата, винаги се намираха хора и от двете страни, които се смятаха за особено значими. Нямаше нищо нередно в това да се гордееш с работата си. Мърсър го приветстваше. Това, което не му харесваше и което виждаше и в Робъртс, и в Крена, беше презрението към противоположната страна от симбиозата ръководство — трудова сила.

— И така, какъв е планът ви, господин Крена?

— Капитан.

— Добре. Капитан Крена.

— Щом екипажът ми пристигне — започна Крена, — ще тръгнем с крана под мостовете и по течението. Както виждате, кранът е нисък, защото под мостовете няма много място. Когато стигнем над „Уедърби“, ще пусна котвите, за да се задържим на място, и ще ви извикам. Не искам да се качвате, преди шлепът да е обезопасен. — Кали понечи да протестира, но Крена я отряза: — Нося юридическа отговорност, така че никакви спорове. Когато се качите на борда, ще изпратя двама водолази да направят оценка на останките и да видят как е най-добре да се подходи.

— Няма ли да се опитате да го извадите?

— Не мога да рискувам, ако течението се усили — каза Крена. — Корабът ще измъкне котвите.

Мърсър кимна. Крена, изглежда, си знаеше работата.

— Най-вероятно ще се наложи да срежете кораба, за да намерите сандъците.

— Не би трябвало да е много трудно — съгласи се Крена. — С малко късмет до утре ще го отворим и ще извадим сандъците на следващия ден. Стига още да са на борда. Възможно е да са паднали, когато корабът се е влачил по течението на реката. В който случай са на дъното на водопада, а той е по-дълбок, отколкото висок.

Мърсър беше обмислил това, когато Кали му каза, че „Уедърби“ е потънал в река Ниагара. Но дори при вероятността сандъците с плутоний да лежат на дъното на най-големия водопад в Северна Америка, той все пак смяташе откритието й за първия пробив, който имаха в разследването.

Професор Ахмед в Истанбул не беше отговорил на повторните обаждания на Мърсър, а Айра напредваше бавно с руските власти във връзка с операцията им в Централноафриканската република. Трябваше време, за да се сформира екип, който да разследва стелата. Айра беше обяснил всичко на шефа си, съветника по националната сигурност Джон Клайншмит, но досега никой от тях не бе успял да убеди Пентагона да изпрати специални части в Африка. А сега се намесваше и Държавният департамент и се повдигаха безброй въпроси за суверенитета. Айра бе казал на Мърсър, че вероятно ще трябва да уведомят президента и да го помолят да издаде изпълнителна заповед.

Но когато нещата стигнаха до „Уедърби“, им провървя. Кали направи проучване и бързо откри, че корабът е потънал на север от Гранд Айланд. Останките бяха добре известни в района на Бъфало и когато тя помоли за съдействие местното историческо дружество, й дадоха името на Рут Бишоп като експерт по корабокрушението. Едно обаждане в бреговата охрана потвърди, че тъкмо Рут е човекът, с когото трябва да се говори.

Рут бе разказала за гмурканията си и бе помогнала да се намери експерт по изваждане на останките. Клиф Робъртс беше използвал влиянието си, за да разчисти бюрократичните спънки, и броени дни след като бе уточнила местонахождението на „Уедърби“, Кали беше подготвила всичко за изваждането на пробите с руда на Честър Бауи.

Мърсър се удивляваше на това как тя привидно без усилие организира всичко. Обикновено такава сложна операция, и особено такава близо до чужда граница, би отнела месеци, дори години. Той отново я погледна. Сега, когато небето се проясняваше, видя, че очите й са подпухнали и че е смръщила чело. Тя усети погледа му и му отправи уморена усмивка, после му намигна закачливо.

Екипажът на Крена пристигна и влекачът потегли сред облаци син пушек. Международният мост бе наистина нисък и Мърсър си помисли, че шлепът няма да мине, но трябваше да се довери на капитана, че знае какво прави.

— Ами, аз тръгвам — каза Клиф Робъртс, сякаш щеше да липсва на някого. — Кали, очаквам доклад на всеки час, когато кранът заеме позиция. — Кимна на Мърсър и Рут Бишоп и се ръкува с Уилямс и Слобау. — Успех.

И тръгна към двете еднакви коли, паркирани до черния пикап с тъмни стъкла, за който Мърсър подозираше, че е на екипа на Кали от ДОЯЗ. Несъмнено бе пълен с оборудването им. Четвъртата кола, миниван, сигурно бе на Рут Бишоп.

— Голяма мижитурка — отбеляза Стан Слобау, щом Робъртс се разкара.

— Аб-солютно — съгласи се Джес Уилямс.

— Мислете каквото си искате — каза Кали, — но нямаше да сме тук, ако той не беше дръпнал доста конци.

— И какво ще правим сега, шефе? — попита Стан, бършеше разсеяно очилата си с рогови рамки.

— Мислех, че ще ни качат на влекача и ще отидем на място — отговори Кали. — Обаче явно ще трябва да си намерим хотел. Рут, някакво предложение?

— Кой плаща? — попита тя.

— Чичо Сам.

— „Хаят“ е най-добрият в града.

— Значи „Хаят“. — Кали се обърна към Мърсър. — Съжалявам, че те накарах да долетиш толкова бързо. Наистина мислех, че ще ни качат.

— Няма нищо. И без това не напредвах особено вкъщи, а Хари ме подлудява с въпроси кога може да дойде и пак да започне да ми пие алкохола.

Тръгнаха. Рут си взе довиждане и каза да й се обадят, ако имат нужда от нещо, а Мърсър хвърли куфарчето си отзад в колата под наем. Стан и Джес се качиха в пикапа на ДОЯЗ.

Кали седна зад волана и каза на Джес да кара след нея. Откри хотел „Хаят“ на бордовия компютър на колата и запали.

— Не мисля, че еничарите са атакували „Уедърби“.

— В кабинета на Айра каза, че смяташ, че те са гръм-нали „Хинденбург“. Ако са били способни да взривят дирижабъл, за да попречат на Бауи да достави малка проба на Айнщайн, не би представлявало проблем да унищожат товарен кораб, доставящ всички проби плутоний, които е добил.

— Има обаче един проблем относно идеята, че еничарите са унищожили „Хинденбург“ — каза Кали. — Щом Бауи е използвал възможно най-бързия транспорт по онова време, за да се върне в Съединените щати, как един еничар го е изпреварил, за да е на място и да причини експлозията?

— Карл Дайън каза, че не било трудно да си намериш билет за този полет. Възможно е на дирижабъла да е имало еничар.

— Тогава защо да го взривява? Трябвало е просто да убие Бауи и да изхвърли сейфа в Атлантическия океан. Няма логика да позволи на Бауи да задържи сейфа по време на полета и да унищожи „Хинденбург“, когато вече каца.

— Добре, значи на дирижабъла не е имало еничар — каза Мърсър.

— Да се върна към същността. Как еничарите са докарали човек в Америка по-бързо и от най-бързия начин?

— Може да са имали агенти тук.

— Обмислих го, но не.

— Защо?

— Доколкото знаем, тези хора са силно заинтересовани да защитават Аламбика на Скендербег. А всички наши проучвания дотук ги сочат като ограничени в Африка и Европа. Едва когато се появява Бауи, те са застрашени и от Съединените щати. Не е имало причина да имат хора тук. Не и освен ако организацията не е огромна, като например масонската или нещо такова, а досега не бяхме чували за нея. Според мен те са малко тайно общество, което е просъществувало няколко века, без да бъде разкрито. А не голяма организация с вербовчици в Северна Америка. — Тя решително поклати глава. — Не се връзва.

— Щом не е имало еничар на борда на „Хинденбург“ и не са имали човек тук, кои са били — руснаците или германците?

— Не знам. Знаем, че руснаците са били замесени по някакъв начин, така че може да са били те. Имали са най-различни шпиони в Съединените щати през тридесетте години на двадесети век. Същото е и с германците. И едните, и другите са можели да изпратят човек да свали „Хинденбург“.

— За да свали „Хинденбург“, му е трябвал поне гранатомет.

— Ти луд ли си? В него е имало милиони кубици водород. Една малка искра е била достатъчна, за да го взриви.

— Напротив — каза Мърсър, уверен в знанията си в тази област. — Водородът се нуждае от кислород, за да гори, а съотношението е много специфично. Твърде малко или твърде голямо — и дирижабълът не би се запалил. Трябва да е имало непрекъснато изтичане на газ, та причината да е във водорода, а това не би останало незабелязано от офицерите. Освен това огънят от водорода не се вижда. Той е като чист алкохол. Гори с безцветен пламък, а ако си виждала снимки на експлозията, ясно можеш да различиш пламъците от самото начало. Последните теории за експлозията на „Хинденбург“ са насочени към непромокаемото покритие, авиолака, използван за корпуса. По същество то е било лепило от същите химикали, които се откриват в ракетното гориво. Някои експерти смятат, че искра от някой двигател е попаднала върху покритието, причинила е малък пожар и той бързо е обхванал целия дирижабъл. Едва тогава е избухнал водородът.

— Аха — каза Кали с лукава усмивка. — Възпламенителни куршуми.

— Тогава имало ли е такива?

— Абсолютно.

Сега беше ред на Мърсър да премисли сценария. Не можа да открие недостатък в обосновката й за руснаците или германците или в това, че снайперист е изстрелял възпламенителни куршуми, за да подпали избухливия товар на дирижабъла.

— Знаеш ли — каза накрая, — като приключим това, ще трябва да се пренапишат много исторически книги.