Хаос

Арлингтън, Вирджиния

Мърсър разклати остатъка от джина с водка и го гаврътна. Това му бе третият коктейл и вече мислеше за четвърти. Хари се беше отпуснал до него на любимия си стол в домашния бар на Мърсър. И двамата бяха изтощени, очите им бяха подути, но никой не искаше да си ляга.

Бяха изминали повече от осем часа и се наложи пряката намеса на Айра Ласко, както и на един таен агент от Службата за национална сигурност, който поръчителства за Кали Стоу, преди полицията от Ню Джързи и хората от ФБР да установят, че не са заловили тримата най-големи обществени врагове. Лизи и Еразмус прекараха само час в районното: дадоха показания и след това ги освободиха. Айра увери Мърсър, че вехтошарят ще бъде компенсиран напълно за загубите си.

Кали си тръгна преди Мърсър и Хари, заедно с агента от Службата за национална сигурност, който я откара с правителствена кола. На Мърсър му разрешиха да се върне в „Деко Палас“, за да си вземе ягуара. Пътят към къщи беше дълъг.

Хари дойде два часа след като Мърсър го бе оставил в апартамента му, влачеше недоволния Повлекан. Поръчаха си китайска храна, но и двамата нямаха настроение за ядене. Всеки бе зает със собствените си мисли.

— Е, поне една загадка се изясни — каза Хари след солидна глътка „Джак Даниълс“.

— Коя?

— Колата.

Полицаите, издирващи ролс-ройса, който бяха откраднали от „Деко Палас“, бяха открили, че колата е оборудвана с проследяващо устройство. Мъжът, когото Поли беше оставил на входа на хотела, бе хванал шофьора и го беше принудил да разкрие личния си идентификационен номер. Устройството беше довело Поли и хората му право в двора на Фес. За щастие собственикът на колата не беше убит, но трима души от хотела бяха мъртви, а други осем — ранени.

Макар Мърсър да знаеше, че няма вина за тези убийства, те тежаха на съвестта му. Страдаше още повече за смъртта на Серена Балард. Нямаше как да пренебрегне факта, че ако не се беше свързал с нея, тя все още щеше да е жива. Както и всички останали.

— Има нещо, което ще те разведри — каза Хари след дълго мълчание, затършува в анорака си и хвърли на бара някакви листове.

— Какво е това?

— Копия от бележките от сейфа. Лизи Фес ми ги даде.

Мърсър го изгледа изумено.

— Защо не ми каза по-рано, кучи сине? Остави ме да си седя тук и да си мисля, че сме в задънена улица, докато това е било в теб през цялото време!

— Ей, съжалявам — отговори Хари. — Първо исках да дешифрирам всичко, но като видях, че ченето ти е по-увиснало и от на Повлекан, размислих.

Мърсър прочете първите няколко откъса.

Игрите на елена и антилопата. Тази проклета адска песен не ми излиза от ума. Имало ли е антилопи в Америка? Питам те, Алберт, какви игри са играли? Какви веселби са си устройвали овните и овците? Спомням си, че едно време бях с всичкия си, и мисля, че би трябвало да се върна към това време. Но пък как изобщо някой знае какво е лудостта? И дали наистина толкова хора ги е грижа? Мен вече не ме е грижа. Опарих се и се страхувам, че това пътуване ме промени болезнено и тревожно. Вече не разпознавам отражението в огледалото. А в този сейф се крие ключът към още по-голяма лудост. Мисля си го точно сега, когато се качих на този дирижабъл. Избягах от всички, които ме преследваха — червените и техните слуги. Но платих цената. Очите ми са почернели като очите на фараон. Косата ми, която не беше много още когато тръгнах, опада на кичури, а тялото ме боли ужасно. Останалите пътници се извръщаха, докато се качвахме. Наистина съм развалина. Когато си спомням какво съм понесъл през последните седмици и месеци, си мисля, че дори преди да тръгна съм бил повече от луд. Но трябваше да разбера. Предполагам, че съм бил обсебен, неспособен да загърбя нуждата на егото си винаги да съм прав. Едва намирам сили да ставам всяка сутрин и сега седя тук и се мъча, насилвам се да пиша тази история.

Втора чай в чаша с шест.

Но аз успях. Трябваше да покажа на света, че поне една от теориите ми си заслужава да бъде следвана. И научих, че всички са верни. На кораб, кола, влак и магаре позволих на манията си да ме отведе в ада. Бях толкова съсипан от треска, че докато треперех, си счупих зъб. В един момент борбата ми с маларията беше така жестока, че урината ми беше с цвят на вино. Мисля за това, което брат ми Ник е изстрадал през Голямата война, и знам, че съм надхвърлил страданията му. Пътешествието ми имаше всички елементи на едно велико търсене, одисеята на Одисеи. Но моето няма да завърши в росните полета на моята Итака и в обятията на любимата ми Пенелопа. Не успях да победя женихите. И макар да не исках да вярвам, че съществуват, дори сега знам, че заговорничат срещу мен. Станал съм параноик, но всъщност се страхувам, че е недостатъчно. Липсва ми хитростта на героя и неговата сила. Лукавството не е в природата ми.

— Това трябва да е шифровано като бележката, която получихме с Кали от архивите на Айнщайн — каза Мърсър, след като прочете неясните редове. — Има някакъв смисъл на определено ниво, но трябва да има и още нещо. Помниш ли кода? По колко думи да прескачам?

— Брой всяка единайсета — веднага отвърна Хари. Мърсър взе тетрадка и химикал от едно чекмедже зад бара и започна да брои думите. След малко остави химикала и прочете на глас дешифрираното.

— „Оставям те и наистина ме е грижа да разпозная мисълта за низвергнат“. — Погледна Хари. — Какво значи пък това, по дяволите?

Хари се захили.

— Значи, че си идиот. Не си броил първата дума. Мърсър безсилно върна страниците на приятеля си.

— Ти си този, който обича главоблъсканици и дешифрира първото послание. Ти го направи.

— Вече го направих. Първите десет думи са „Боже мой, Алберт, трябва да ти кажа, че смених ключа“.

— По дяволите! — В гласа на Мърсър се прокрадна гняв. — Как да открием новия ключ? Има ли подсказка?

— Да. — Хари посочи втория абзац, нелогичния ред, на който Мърсър не бе обърнал внимание, докато четеше текста. — Този ред тук. „Втора чай в чаша с шест“. Сигурен съм, че е игрословица. Трябва да се промени чай на чаша с шест думи, а втората дума е ключът. Прегледах и останалата част от писмото и намерих още пет игрословици.

— Можеш ли да ги разгадаеш?

— Е, може да ми отнеме известно време, но иначе мога.

Мърсър взе чашата с питието на Хари.

— Тогава се залавяй за работа.

След като си направи кафе, което буквално можеше да разтопи лъжичката, Мърсър седна до Хари, който вече бе започнал да пише. Имаше буквално стотици комбинации и нямаше да разберат коя е правилната, докато не разгадаят и петте игрословици.

— По дяволите — измърмори Хари. — Започвам да го мразя тоя Честър Бауи.

— Защо?

— Нужни са само четири думи, за да се промени чай на чаша. Ето: чай, кран, кепе, чаша. Другите две са просто пълнеж и дори не знам къде да ги сложа. Може да го направя така: чай, грах, галеник, слагам, кутре, чаша или пък така: чай, море, отд., мъзга, кепе, чаша4.

— Чакай-чакай. Какво е отд.?

— Съкращение на отделен. Общото правило при игрословиците е, че ако го има в речника, можеш да го използваш.

— Е, аз не съм толкова добър като теб в тези неща, но защо не ми дадеш втората подсказка и ще видя какво мога да направя.

Хари прелисти бележката на Бауи до Айнщайн и прочете следващата игрословица. — „Четвърта игри в топки с девет“. Трябва да променяш само по една буква и да превърнеш думата „игри“ в „топки“ с девет думи. Четвъртата дума е ключът. После имаме: „Четвърта подагра в пълен с десет“, „Втора изток в запад с четири“ и накрая „Трета мъчен в хубав с четири“.

Мърсър написа на един лист първата и последната дума от втората подсказка, разбра колко по-трудно е, когато думите са с повече букви, и мълчаливо размени листа си с този на Хари, за да му даде по-трудната игрословица.

— Ето затова си искам питието — каза Хари, без да вдига поглед.

Мърсър плъзна чашата уиски към приятеля си и двамата се заловиха за работа.

В единайсет свериха бележките си. Мърсър беше изписал ред след ред на своя лист, но нямаше напредък, докато Хари беше почти сигурен, че е разгадал три от тях, макар и най-лесните. Бе дешифрирал последните две по следния начин: запад, минус, последен, изток и мъчен, гмуркам, пет, хубав. След като бе разбрал, че една от ключовите думи е „пет“, бе разгадал и първата игрословица по този начин: чай, десет, тен, кран, кепе, чаша5.

— Значи имаме десет, нещо, нещо, минус, пет — каза Мърсър, докато изхвърляше препълнения пепелник на Хари в металното кошче, което служеше само за тази цел.

— Трябва да е математическа задача. Десет плюс нещо минус пет или десет минус нещо минус пет.

— Или десет по нещо? — предположи Мърсър.

— Гениално — извика Хари и отново се наведе над листа. — Игри в топки. — И продължи на глас, докато пишеше: — Игри, жени, монети, времена, керемиди, обработва, пълни, пада, топки.6 Идеално.

— Браво, Хари — възхитено каза Мърсър. — Сега отгатни и последната и отново сме в играта. Знаеш, че четвъртата дума трябва да е число.

— Само минутка. — Изминаха няколко минути. Хари най-накрая вдигна поглед. — Нали разбираш, че Бауи е написал това точно преди да хвърли сейфа.

— Да, и?

— Само помисли що за ум е имал, за да измисли тези игрословици и да напише писмото до Айнщайн, за да се увери, че думите са подредени правилно. Можел е да го направи наум, без всъщност да се замисля. А от тона на писмото е ясно, че е минал през ада.

— От това, което разбрах дотук, със сигурност е бил, меко казано, ексцентричен — каза Мърсър. — А ако се съди по това писмо, изглежда е бил на ръба на нервна криза. — О, аз бих казал, че е преминал границата и си е бил тра-ла-ла.

Мърсър стана да изведе Повлекан на последна разходка за деня. От дългите години, в които се познаваха, знаеше, че Хари няма да си тръгне, докато не разгадае шифъра, и дори тогава би си легнал на кожения диван, вместо да се връща в мръсния си едностаен апартамент на съседната пряка.

Повлече старото куче към витата стълба и надолу. По полирания мраморен под на фоайето Повлекан дори се заклатушка сам. На Хари обикновено му се налагаше да го влачи до вратата, но на Мърсър песът не се инатеше толкова.

Мърсър бе точно пред входната врата, когато се звънна. Той автоматично си погледна часовника. Единадесет и петнадесет. Никой не го посещаваше по това време, освен ако нямаше лоши новини. За момент помисли дали да не изтича горе, за да си вземе деветмилиметровата берета от нощното шкафче, но през страничните стъкла видя кой е, усмихна се и отвори.

Кали Стоу беше с джинси и къса черна блуза, а отгоре беше наметнала бяла мъжка риза. Мърсър реши, че е бързала да дойде. Нямаше грим, а червената й коса бе по-разчорлена, но въпреки това изглеждаше прекрасно, по онзи уязвим начин, който мъжете обожават, а жените никога не разбират.

Изведнъж Мърсър осъзна три неща. Първо, че Кали не отвърна на усмивката му, второ, че не й е давал адреса си, трето, че зад нея стоят двама мъже.

— Извинявай — тъжно каза тя. — Не ми оставиха избор.

Единият от мъжете показа на Мърсър пистолета, който беше опрял в гърба й. Заля го гореща вълна гняв.

— Кои сте вие?

— Защо не влезем вътре, доктор Мърсър? — каза въоръженият мъж.

И двамата бяха с тъмни коси, мургава кожа и мустаци, но по-скоро бяха от Средиземноморието, отколкото от Близкия изток. Мъжът с пистолета бе висок колкото Мърсър, със слабо телосложение и ангелско лице, което не съответстваше на оръжието в ръката му. Другият беше по-нисък и по-възрастен, мустаците и косата му бяха прошарени. И двамата носеха класически тъмни костюми. Мърсър неизвестно защо беше убеден, че водачът е по-ниският.

— Добре ли си? — попита Мърсър и се отмести от вратата.

— Добре съм — отвърна Кали.

Мърсър знаеше, че тя няма да покаже, че са й причинили болка. Беше храбра, храбра в пълния смисъл на думата.

— Какво искате? — попита Мърсър този, когото бе сметнал за водача.

— Тук съм, за да ви отправя едно предупреждение, доктор Мърсър, нищо повече. — Мъжът имаше акцент, който Мърсър не можа да определи, и говореше кротко, почти като свещеник.

— Какво предупреждение?

— Трябва да спрете търсенето на Аламбика на Скендербег. Колкото повече търсите, толкова повече помагате на други, които също го търсят.

Ако другият не държеше пистолет, Мърсър щеше да им се изсмее.

— Изобщо нямам представа за какво говорите. Не знам какво е аламбик, нито кой е Скендербег, така че защо просто не си тръгнете и да се престорим, че всичко това не се е случвало?

— Малко е късно за това.

— Господи! — Мърсър позна гласа и реакцията му изведнъж отключи спомена и у Кали. Тя пребледня.

— Вие бяхте в селцето — каза Мърсър. — Спасихте ни с Кали.

— Ако знаех, че ще продължите издирването — каза мъжът, — щях да забавя атаката и да оставя Хариби Дайс да ви убие.

— Ние не търсим нищо — каза Мърсър и по някакъв начин успя да се успокои. Ако тези двамата искаха да ги убият, нямаше да говорят. — Опитваме се да разберем какво се е случило с урана, който е бил добит край селото преди почти седемдесет години. Това няма нищо общо с вас.

— Има. Защото става въпрос за Аламбика на Скендербег — каза мъжът почти почтително. — Вие дори не знаете какво търсите, докторе, но трябва да ви предупредя да спрете. Спасихме живота ви два пъти.

— Значи вие бяхте снощи в казиното, така ли? — попита Кали.

Мъжът кимна.

— Да. Нает е човек, който да намери аламбика, и досега успяваме да следим ходовете му. Проследихме го най-напред до Африка, а след това и до Атлантик Сити. Но в казиното подценихме силите му и не знаехме, че е наел хеликоптер. — Обърна се пак към Мърсър. Очите му бяха тревожни, сякаш знаеше твърде много тайни. — Вие ги поведохте към следа, която никога нямаше да открият. Впрочем, каква беше тя?

— Сейф — отговори Мърсър и в гласа му се прокрадна вина, защото отново си спомни за Серена Балард и всички останали. — Един професор по класически науки е донесъл проба от рудата в Африка. Отишъл е там, убеден, че е открил местонахождението на метала, който Зевс е използвал за оковите на Прометей. Това, което е открил обаче, е било жила с необичайно силен уран, а не митичният адамант.

При тази дума двамата мъже се спогледаха.

— Имаше ли още нещо?

— Притежателите на сейфа казаха, че в него не е имало нищо освен проба от рудата — излъга Мърсър; молеше се Хари да не излезе от библиотеката и да погледне във фоайето. — Наемникът…

— Поли Фейнс — подсказа мъжът с пистолета.

— Та значи той открадна сейфа, преди да имам възможност да се уверя в това, но нямам причина да се съмнявам в думите на собствениците. Не знаеха нищо, освен че сейфът е бил хвърлен от „Хинденбург“.

Двамата мъже отново се спогледаха.

— Интересно — каза водачът накрая. — Но това не променя нищо. Дойдох тук, за да ви предупредя. Попаднали сте в древна битка, която едва ли можете да разберете. Умолявам ви веднага да прекратите разследването си. Досега имате късмет, че успявах да спася живота ви. Следващия път може да не ви провърви толкова.

Двамата тръгнаха към вратата. Кали и Мърсър ги гледаха.

— И знайте, доктор Мърсър, че щом аз мога да намеря вас и госпожица Стоу толкова лесно, за Поли Фейнс също ще е лесно — подхвърли по-възрастният.

— Кои сте вие? — попита Мърсър, преди двамата да изчезнат в нощта.

Водачът спря, обърна се, погледна Мърсър в очите и отвърна:

— Еничари. — И излязоха.

Сякаш в стаята досега беше тъмно и изведнъж просветна. Мърсър пое дълбоко дъх и пристъпи към Кали. Сложи ръцете си върху раменете й и я погледна в очите. Това, което видя, беше по-скоро гняв, отколкото страх.

— Добре ли си?

— Бясна съм — отвърна тя и се дръпна. Луничките й изпъкваха на бледата й гладка кожа, малките й уши се бяха зачервили. Тя не се нуждаеше от утеха. Нуждаеше се от отдушник. — Влязоха през прозореца на банята ми, а се предполага, че има аларма. Аз съм била в армията, за бога, а дори не ги чух. Светнаха лампата, а аз си спях. Трябваше да ме разтърсят, за да се събудя. Признавам, че това беше един от най-страшните мигове в живота ми. Можеш да си представиш какво си помислих. И боже мой, след това дори не продумаха. Това бе най-лошото. Дадоха ми дрехи и ми направиха знак да се облека. Дори закриха очите си, за да не ме гледат. После ме качиха в колата си и… Нямах представа какво става, докато ти не отвори. А на теб какво ти е? Първо Африка, после Атлантик Сити, а сега и това… Изобщо ходиш ли на места, където не те преследват въоръжени хора? — Високият й глас събуди Повлекан и той бавно се дотътри и тупна по гръб пред нея. Гневът й се стопи на секундата. Тя се наведе да го почеше по дебелия корем, после вдигна глава към Мърсър и отбеляза: — Не знам защо, но никога не съм си те представяла с куче.

— А, Повлекан не е мой. На Хари е.

— Хари тук ли е?

— Горе е. Работи по проклетите игрословици на Честър Бауи. Тази е малко по-сложна от първата, която получихме от архива. Защо не се качиш при него? Аз трябва да разходя Повлекан. Ще се върна след малко.

— Мислиш ли, че онези…

— Те си отидоха. Мисля, че просто искаха да са сигурни, че ще стоим настрана.

— И сигурни ли са?

Очите на Мърсър се присвиха за миг, после той се засмя.

— Засега.

Кали се изправи и нежно го целуна по бузата.

— Извинявай, че избухнах. Просто…

— Няма нищо.

Мърсър се прибра, след като Повлекан подуши всяка автомобилна гума, лампа и противопожарен кран в радиус от две преки, за да си намери достойни за опикаване места. Щом отвори вратата, чу звънливия смях на Кали откъм бара и мълчаливо благодари на Хари, че е разсеял опасенията й.

Хари й бе налял чисто шотландско уиски и й показваше шифрите. Когато Мърсър влезе, му хвърли дяволит поглед и подхвърли:

— Кали ми разказа какво се е случило. Казах й, че просто не е разбрала. Нали нае тези типове, та най-накрая да докараш жена в тази къща!

— Времената са отчаяни — върна му го Мърсър и отиде зад бара, за да си налее още кафе, само че този пък щедро гарнирано с бренди. — Показа ли ти шифрите? — попита Кали. — Или само ме очерня?

— Разгада последния.

— Мисля, че да — каза Хари. — Подагра в пълен: подагра, цупя, сипвам, четири, мръсен, птиче, купа, семенник, бик, пълен.7

Между другото четири е ключът.

— Дай по-точно.

Хари си погледна бележките.

— Десет по четири минус пет.

— Четиридесет минус пет — каза Мърсър. — Тридесет и пет. Извади ли вече думите?

Хари се намръщи.

— Да. Пълни глупости.

— Какво откри все пак?

— Ако извадим всяка тридесет и пета дума, се получава това.

И показа листа на Мърсър: „Скъпи Алберт, Никола е прав, трансурановите елементи наистина съществуват в природата“.

— Виждаш ли? — каза Хари и издуха облак цигарен дим към лицето на Кали. — Това си е тъпо, Разбира се, че съществуват, щом ги има.

Мърсър прочете изречението отново и отново. Една дума изпъкваше в ума му. Никола. Никола. Никола.

— По дяволите!

— Какво? — едновременно възкликнаха Кали и Хари.

— Тесла — каза Мърсър и пребледня.

— Какво искаш да кажеш?

— „Скъпи Алберт — прочете Мърсър, все още осмисляше написаното. — Никола е прав, трансурановите елементи наистина съществуват в природата“. Става дума за Никола Тесла!

— Боже мой! — ахна Кали. Мърсър не се изненада, че тя разбра веднага. В края на краищата нали бе специалист.

Хари още не можеше да схване.

— И какво от това?

— Трансурановите елементи са елементи след урана в периодичната таблица — каза Мърсър. — Те могат да се създадат само в лаборатория с ядрен реактор. Повечето се разпадат за няколко секунди, но има един, който се разпада с години, всъщност с хилядолетия. Адамантът на Честър Бауи не е природно обогатен уран, а проклетият плутоний. А необработеният плутоний не се нуждае от скъпа преработка в центрофуги и от куп учени, за да се превърне в оръжие. Той си е готова бомба. Сбъднатата мечта на терориста.