Хаос

Атлантик Сити, Ню Джързи

— Няма време да си сменяме местата — изкрещя Мърсър. — Дай газ, Хари!

Хари настъпи съединителя, превключи на първа и натисна клаксона, който отекна царствено и донякъде извинително. Ролс-ройсът не се изстреля напред, но след секунди все пак набираха преднина пред Поли и хората му. Мърсър гледаше как гангстерите търчат към началото на опашката чакащи коли. Поли изхвърли някаква млада жена от седалката на едно „Сузуки Гео Метро“, което бе първо на опашката потеглящи коли, вмъкна се вътре, изчака хората си само секунда и пришпори малката кола. Трицилиндровият двигател изфуча, гумите изсвистяха и сузукито потегли след ролс-ройса.

— Зад нас е — каза Мърсър и счупи задното стъкло с дръжката на пистолета. Провери пълнителя и се намръщи. Имаше само два патрона.

Хари погледна в огледалото за обратно виждане и очите му се разшириха, когато видя малкия син автомобил.

— Кара това? По-смел е, отколкото смятах.

— Държа да отбележа, че имам само два патрона, така че ако не извадя късмет, ще трябва да караш по-добре от него.

— Няма проблем — каза безгрижно Хари, докато завиваше по Атлантик Авеню. — Забравяш, че с Дребосъка идваме тук, когато си извън града.

— И вземате колата ми — добави Мърсър.

Макар Мърсър да не бе впечатлен от крайбрежните улиците на Атлантик Сити, пълни с магазини за дрехи, медиуми и сергии за риба, те все пак бяха безкрайно по-хубави от останалата част на града. Само на пресечка от безвкусните хотели и казина за милиони долари се намираха едни от най-бедните квартали в страната. Изоставени къщи, покрити с графити, дворове, обрасли с бурени, и тийнейджъри, върлуващи на групи като диви животни. Счупени бутилки задръстваха канавките, уличните лампи светеха само тук-там. Цареше атмосфера на апатия и отчаяние.

— Кали, скъпа — каза Хари, докато профучаваха през едно кръстовище. — Искам да се съсредоточиш върху пътя на стотина метра напред. На тъмно не виждам както едно време.

Тя кимна навъсено и затегна колана си.

Бяха спечелили достатъчно преднина на тръгване, та Хари да може да поддържа известна дистанция, но ролс-ройсът ускоряваше бавно и не можеше да се мери със сузукито. Хари влезе в някаква дълга улица и ускори, форсираше стария шестцилиндров двигател, докато той не запротестира, и успяха да спечелят малко ценни метри.

Мърсър гледаше назад. Малката синя кола зави и удари странично един паркиран седан. Разстоянието беше твърде голямо, за да хаби единия от безценните си патрони, но човекът на Поли нямаше такъв проблем: прицели се от прозореца и изпразни пълнителя. Два куршума уцелиха ролс-ройса: единият отнесе страничното огледало от страната на Кали, а другият улучи багажника и проби два луксозни куфара, които пиколото не беше имал време да свали.

На ъгъла имаше малка бензиностанция. Повечето лампи над колонките за бензин бяха изгасени, но още беше отворено. На прозорците бяха окачени неонови табели, а до бордюра беше паркирана украсена „Хонда дел Сол“.

Макар че никога не беше пушил, Мърсър винаги си носеше няколко евтини запалки. Това му беше останало от обучението на бойскаут и неведнъж му беше спасявало живота. Викна:

— Хари, карай право през бензиностанцията.

После отпуши гарафата с алкохол и напъха в гърлото й една от ленените салфетки, на които бяха поставени чашите за уиски.

— Хей, надушвам пиене — каза Хари. — Остави ми малко.

— Съжалявам, старче. — Мърсър надигна бутилката и напои салфетката с нещо, което миришеше на много добро малцово уиски. — Докато минаваме през бензиностанцията, искам да удариш една от колонките.

— Ти луд ли си? — изкрещя Кали.

— За връзване — доволно каза Хари. Той имаше пълно доверие на Мърсър, така че всъщност се забавляваше.

Хари намали малко, за да заблуди сузукито, а след това рязко зави надясно. Задницата на автомобила се удари в бордюра и хвърли фонтан от искри. Кали изпищя, когато за малко не прегазиха някакъв скитник, който седеше на бордюра и пиеше. Ролс-ройсът летеше неумолимо. Хари се насочи право към втората колонка. Мърсър щракна запалката под импровизирания коктейл Молотов. Напоеният с алкохол плат мигновено пламна.

С маневра, която подложи на изпитание сръчността и силата му, Хари завъртя кормилото, за да избегне една от стоманените колони, крепящи покрива, насочи колата към бордюра и разби с предната броня една от старите бензинови колонки.

Колата рязко намали. Кали се люшна напред и за малко не си разби главата. Колонката се килна и се прекатури, бензинът потече на тъмни петна. Мърсър се надигна и вдигна високо гарафата, сякаш е бейзболна топка, която току-що е уловил.

Сузукито бе на двадесетина метра и бързо приближаваше. Мърсър можеше да види блесналото от омраза единствено око на Поли. Партньорът му беше презаредил и вече се подаваше през прозореца, за да стреля пак. Хари овладя колата, отдалечи я от бордюра и я насочи към следващата пряка. Мърсър се подаде до кръста от прозореца, прицели се и метна горящата гарафа към бензиновата колонка. Шишето падна точно пред локвата бензин, под която имаше огромен подземен резервоар, пръсна се и за един ужасен миг той си помисли, че скочът не се е подпалил. Уискито обаче се разгоря с ярък пламък и бензиновите изпарения избухнаха.

Беше все едно излита ракета. Във въздуха литнаха петнадесетметрови огнени кълба. Огънят облиза и почерни навеса. Поли вече беше на шест-седем метра от ролс-ройса и когато бензинът избухна, рязко зави и малката синя кола се блъсна в задницата на зелена хонда, която прелетя на другия край на тротоара и остана без спойлер. Алармата на хондата се извиси над тътена на пожара.

Хари плавно превключваше скоростите. Конструиран много преди ерата на въздушните възглавници и автоматичните колани, плътният метал на ролс-ройса беше предпазил двигателя. Луксозната кола се бе отървала само с нагъната броня.

— Това би трябвало да ни спечели малко време — със задоволство каза Мърсър.

— Виждам табела за магистралата за Атлантик Сити — каза Кали.

— Къде? — попита Хари и погледна през предното стъкло.

— Точно отпред.

— Това размазано зелено петно над пътя ли? Кали се усмихна.

— Да. Всъщност това е зелена стрелка надясно.

След секунди огромната кола величествено пое по магистралата — основната артерия, от която се излизаше от Атлантик Сити към континента. Магистралата „Гардън Стейт“ беше само на няколко мили по-нататък. Трафикът в обратната посока беше натоварен, но за щастие малко хора напускаха града. Хари подкара ролс-ройса със сто и двадесет километра в час.

Мърсър още хвърляше погледи назад, в случай че Поли успее някак да подкара сузукито отново. Тъкмо щеше да отмести погледа си от една бързо приближаваща се кола, когато забеляза характерната боя. Хондата „Дел Сол“ сигурно летеше с двеста километра, провираше се между колите с изящната лекота на скиор.

— Този няма ли да се откаже най-после?

— Какво има? — попита Кали, погледна през рамо и видя бързо приближаващата спортна кола. — Господи!

— Какво да направя? — попита Хари. Не можеха да се мерят нито със скоростта, нито с маневреността на хондата.

Преди Мърсър да успее да измисли нов план, човекът на Поли отново започна да стреля. За разлика от първия път, тук асфалтът беше гладък и му позволи точна стрелба.

— Кали, знаеш ли френски? — измърмори Хари.

— Какво? — Не беше сигурна дали е чула добре, или приятелят на Мърсър се е побъркал.

Хари гледаше с едно око в огледалото за обратно виждане. Беше стиснал зъби и на устните му играеше гадна усмивка. Продължи да наблюдава хондата, докато тя не се доближи на три-четири метра от задната броня.

— Питам, защото ще ти кажа „пардон“, като го направя. — Млъкна за секунда, преценяваше ъгъла и скоростта, после извика: — Майната ти!

Рязкото натискане на спирачките обаче не даде драматичния резултат, който очакваше. Сякаш пренебрегнала желанието на шофьора, тежката кола просто продължи напред, като намаляваше величествено. Маневрата принуди Поли да натисне спирачките на хондата и пъргавата спортна кола почти закова. Усетил възможността, Поли даде газ и се изравни с ролс-ройса, за да може партньорът му да се прицели по-точно.

Хари всъщност това и чакаше и завъртя кормилото, за да смачка леката хонда между ролс-ройса и мантинелата. Видя как Поли почти се усмихва на напразния му опит и отново натиска спирачките, за да мине зад ролс-ройса. Хари обаче приложи друг номер. Протегна ръка към ръчната спирачка, за да намали оборотите и да мине на трета. Огромната кола потръпна от обидата към механизма й, но се подчини. Този път намали почти веднага и големият шестцилиндров двигател загуби мощност. Поли също реагира бързо, но не достатъчно. Ролс-ройсът прикова хондата към мантинелата и без усилие я задържа там. Хондата задра по металната барикада, разхвърчаха се искри и парчета метал и стъкло. Дясната й предна гума гръмна, калникът се пръсна, сякаш улучен от граната. Хари продължи да притиска хондата, като се смееше сатанински.

— Хари! — изпищя Кали. — Пистолет! Партньорът на Поли се беше опомнил достатъчно, за да се опита да стреля по ролс-ройса, докато самият Поли се бореше да измъкне разпадащата се кола от клопката.

Хари отпусна ръчната спирачка и се отдели от хондата. Превключи пак на четвърта и видя в огледалото за обратно виждане как малката хонда спря сред облак дим. От избухналата гума лумнаха пламъци, а от разбития радиатор се вдигна пара. Хари улови погледа на Мърсър в огледалото и повтори думите му от преди минути:

— Това би трябвало да ни спечели малко време. Мърсър стисна костеливото му рамо.

— Ако караш ягуара ми така, ще те убия. Хари се изкикоти:

— Трябва да ти призная нещо.

Тонът му изнерви Мърсър. Дори Кали застана нащрек.

— Какво? — тревожно попита Мърсър.

— С Дребосъка се будалкахме с теб, че шофирам, когато идваме тук. Не съм сядал зад волана от години. — Извърна глава и изгледа Мърсър. — Ама то е като да караш колело. Никога не се забравя.

— Гледай си пътя, ако обичаш.

— Не смятам, че трябва да тръгваме по Гардън Стейт — каза Кали. — Полицията ще е заета с „Деко Палас“, но сигурно има описание на откраднатия ролс-ройс.

— Права си — каза Мърсър.

— Къде отиваме?

— Ще караме по северната магистрала. Трябва да си поприказваме с един тип, Еразмус Фес, за сейф, който баща му твърди, че е паднал от „Хинденбург“ малко преди дирижабълът да избухне.

Стигнаха до Уеъртаун и намериха дома на Еразмус Фес след четиридесет и пет минути. Единственият работещ фар на ролс-ройса успя да разкрие, че имотът някога е бил ферма. Имаше едноетажна къща с надвиснал над хлътнала веранда покрив. Първоначалните поддържащи колони бяха махнати и сега всичко се крепеше на небоядисани диреци. Вместо диван на верандата беше сложена седалка от стара кола върху метална конструкция. Запуснатата къща беше цялата в напукана лющеща се боя. От прозореца мъждукаше синкава светлина. Семейство Фес явно си бяха вкъщи и гледаха телевизия.

По-назад, от дясната страна на къщата, имаше постройка с ламаринен покрив, която изглеждаше по-занемарена и от двора. Наколко коли бяха паркирани в безпорядък. Повечето бяха купчини ръждясали отломки върху спукани гуми, със счупени предни стъкла и смачкани калници. Над тях се извисяваше открит товарен камион с надпис „Товарене и извозване на отпадъци — Фес“ и телефонен номер. Зад постройката — най-вероятно обор — имаше нагъната метална ограда, краят й се губеше в тъмното. Зад отворената врата се виждаше море от изоставени коли в нестройни редици.

— Господи — изпухтя Хари, докато изключваше двигателя. — Ако видим някое хлапе да свири на банджо или някой коментира красивата ми уста, си тръгваме веднага.

— Амин, братко, амин. — Мърсър слезе от колата и затъкна пистолета на кръста си. Дръглива котка изхвърча от стария обор и изчезна под една от разнебитените коли.

Мърсър се качи на верандата, Хари и Кали вървяха зад него. Мрежестата врата висеше на счупени панти. Мрежата беше разкъсана и хлабава, а по дървото имаше следи от ноктите на котка. Мърсър блъсна мрежата настрани и почука. Не получи отговор и почука отново, този път по-силно.

— Отвори я тая проклета врата! — извика мъжки глас отвътре, толкова силно, че прозорците издрънчаха.

— Имам работа — извика му женски глас в отговор. От звука стана ясно, че и двамата седят в предната стая на метър един от друг. Хари си затананика мелодията от „Освобождение“.

— Господи, жено! Гледам „Колелото на късмета“. Виж кой е.

— Добре де.

След секунди лампата на входната врата, всъщност гола крушка, висяща от тавана, светна и сякаш само за миг привлече всички мушици от околността. Жената, която отвори, беше захапала цигара с отпуснатата си уста. Приличаше на крава. Беше с пеньоар, който откриваше дебелите й, осеяни с разширени вени прасци. Носеше джапанки и Мърсър забеляза, че ноктите й са пожълтели и напукани и приличат на грубата броня на майски бръмбар. Очите й, малки и с неопределен цвят, бяха насълзени от цигарения дим. Беше като буре и сигурно заковаваше кантара поне на сто и тридесет килограма. Мустаците над горната й устна бяха катраненочерни.

Зад нея се виждаше малък коридор и кухня. Старата метална мивка беше затрупана с чинии, мухоловките бяха почернели от жертви.

— Госпожа Еразмус Фес? — попита Мърсър, едва прикриваше отвращението си. Определи възрастта й някъде между петдесет и сто години.

— Така пише на брачното ми свидетелство. — Пискливият й глас и грубият й тон напомняха на каране, а не на говорене. — Какво искате?

— Бих искал да говоря със съпруга ви.

— Кой е, Лизи? — извика Еразмус Фес от всекидневната.

Тя се обърна натам.

— Откъде да знам, по дяволите? Иска да говори с теб.

— Кажи, че е затворено. Да дойде сутринта, ако иска кола или влачене на буксир. — После викна към участниците в предаването: — Давай! Големите пари. Големите пари!

— Чухте го. Елате утре.

Тя понечи да затвори вратата, но Мърсър я блокира с крак. За момент жената продължи да дърпа: не разбираше защо не се затваря.

— Госпожо Фес, не става дума за кола или влачене на буксир. Казвам се Филип Мърсър, а това са Кали Стоу и Хари Уайт. Тук съм заради един сейф, който съпругът ви е предложил на Карл Дайън преди време.

При тези думи в очичките й проблесна лукав поглед.

— Тук сте заради сейфа от „Хинделбург“?

Мърсър не си направи труда да я поправи.

— Точно така. Идваме от Вашингтон. Дали съпругът ви още пази сейфа?

— Дали го пази? По дяволите, той не изхвърля нищо. Още има черупки от първия си улов на морски раци. — Обърна се и отново извика на съпруга си: — Раз, дошли са за сейфа от „Хинделбург“.

— Не се продава — извика в отговор Еразмус Фес.

— Напротив, продава се — разгорещи се Лизи. — Още навремето ти казах да го дадеш това проклето нещо на онзи от Колорадо. — Отново се обърна към Мърсър. — Откакто бащата на Раз го намери, ни преследват какви ли не нещастия. Откакто го е довлякъл вкъщи, в семейството не се раждат деца. Аз имам седем братя и сестри, а Раз има осем. Няма причина да нямаме деца.

— Може да е от морските раци — измърмори Хари. Кали му хвърли поглед да замълчи и попита Лизи Фес:

— Ами рак? В семейството ви има ли случаи на рак? — О, да. Бащата и по-малкия брат на Раз умряха от рак. А аз и една от сестрите му загубихме гърдите си от рак.

Поради цялата тази лой по нея и безформения пеньоар, който бе облякла, беше разбираемо, че никой не бе забелязал, че е претърпяла мастектомия и на двете гърди.

— А те живели ли са в къщата, след като е бил открит сейфът? — попита Кали.

— Естествено. Нали затова казвам, че сейфът ни донесе само нещастия. Най-големият брат на Раз не се разбираше с баща си и се изнесе още преди това. Здрав е като бик и има дванайсет деца и цяла сюрия внуци.

— Изглежда, сме на прав път. Случаи на рак, стерилитет. Напомня ли ти нещо? — прошепна Кали на Мърсър.

Мърсър мислено се беше пренесъл в далечното селце по поречието на Сцила в Централна Африка. Честър Бауи сигурно беше взел проба от урановата руда на връщане към Съединените щати, но точно преди „Хинденбург“ да катастрофира я беше сложил в сейф и го бе хвърлил от дирижабъла. Това, което още повече изуми Мърсър от странната одисея на пробата, беше как е останала достатъчно радиоактивна, за да причини рак на един, ако не и на двама от семейство Фес.

Музиката от „Колелото на късмета“ се извиси до кресчендо, после телевизорът млъкна. След малко Еразмус Фес се появи на вратата. За разлика от жена си, беше кокалест и слаб като върлина. Носеше омазан с масло работен комбинезон с името му на гърдите. Косата му беше прошарена и рядка и имаше пърхот. Носеше очила с дебели стъкла, които уголемяваха кръвясалите му очи, посивялата му брада не беше бръсната поне от пет дни. Оригна се на бира и протегна жилестата си ръка към Мърсър.

— Еразмус Фес.

— Филип Мърсър. — Ръкуваха се.

— Защо се интересувате от сейфа? — попита Фес.

— Какво значение има? — развика се Лизи на съпруга си. — Нали иска да го купи.

Мърсър не беше казал, че иска да купи сейфа, но просто кимна.

Еразмус Фес доби пресметлив, почти хищен вид.

— Двайсет хиляди. В брой.

Искаше с пет хиляди долара повече, отколкото бе поискал от Карл Дайън, но това не беше проблем за Мърсър. Той би купил сейфа и съдържанието му за всякаква сума, която би поискал Фес. Проблемът беше, че просто нямаше тези пари в себе си. Лесно можеше да напише чек за тази сума, но знаеше, че Фес никога няма да го приеме, а и той не искаше да остави следа от парична транзакция. Не му харесваше, че се налага да чакат до сутринта, та банката да отвори, но не виждаше друга възможност. И изведнъж си спомни за печалбата на Хари, погледна го и подхвърли:

— Лесни пари лесно се губят, старче.

— А?

— Изпразни си джобовете.

— Какво?! — Хари най-накрая разбра какво иска Мърсър и почервеня целият. — Никога! Спечелих си парите съвсем честно.

— Успокой се — утеши го Мърсър. — Ще ти ги върна, като се приберем. — Щеше да представи сметката на заместник-съветника по въпросите на националната сигурност Ласко.

Очите на Лизи и Еразмус Фес се разшириха, когато Хари измъкна от анорака си две дебели пачки от по сто долара и ги подаде на Мърсър.

— Обаче искам разписка.

Мърсър ги показа на семейство Фес, но не им ги даде.

— Първо искам да видя сейфа. И искам да получа кола в изправност. Ние, така да се каже, взехме ролс-ройса назаем.

Фес погледна към елегантната кола на пътя. Огледа я с опитно око, като обърна особено внимание на съсипаната броня и пробитите врати.

— Ще ти дам кола, стига да забравиш къде си паркирал тази.

Мърсър се надяваше да върне ролс-ройса на законния му собственик и си помисли, че би могъл да се обади на полицията, щом се върнат във Вашингтон, но пък знаеше, че дотогава луксозната лимузина ще бъде превърната в купчина части. Утре просто щеше да е лош ден за някоя застрахователна компания.

— Става.

— Трябва да му дадеш и книжата — каза Лизи на съпруга си.

— Книжа? — попита Кали. — Какви книжа?

— През петдесетте бащата на Раз отвори сейфа. Не знам какво още имаше вътре, но имаше и куп книжа. Бележки или нещо от тоя род. Направи копия и пак заключи оригиналите вътре. Раз, къде са се дянали?

— Господи, жено, прекалено много говориш — промърмори Фес. Прокара пръсти през косата си и се посипаха купища пърхот. — В офиса са. Най-долното чекмедже. Зад чертежите на самолетните двигатели, дето ги купих преди пет години.

Мърсър не бе изненадан, че Фес знае къде са документите. Подозираше, че собственикът на автоморгата може да каже точно къде се намира всяко старо желязо в разхвърляния му двор.

— Да тръгваме — изръмжа Фес.

Хари каза, че ще изчака на портала, и убеди Лизи да му донесе пиене още докато мъжът й вземаше фенерче от кабината на камиона.

— Ти не си колекционер като онзи писател от Колорадо — каза Фес, докато отключваше катинара на портата към двора на моргата. — За какво ти е този сейф?

— Има вероятност да е принадлежал на дядо ми — каза Кали, преди Мърсър да успее да измисли някаква лъжа. — Връщал се е от Европа на „Хинденбург“. Винаги е носел със себе си сейф. Бил е бижутер.

При тези думи Фес рязко спря и насочи фенерчето към очите й.

— В сейфа няма бижута, мога да ти го гарантирам.

— А какво има? — попита Мърсър.

— Сражавах се в Корея по времето, когато татко го е отворил. Каза, че вътре няма нищо освен бележките и едно гюле.

— Какво? — едновременно се обадиха Кали и Мърсър.

— Гюле. Като тия, дето ги хвърлят спортистите. Просто кръгла метална топка.

Поведе ги покрай редиците разпадащи се автомобили. Мърсър забеляза изгоряла пожарна кола, няколко лодки и стрела от голям кран. Безброй катранени локви нафта бяха осеяли песъчливата земя, а отстрани имаше купчина гуми, висока поне шест метра. С приближаването им се разбягаха нощни животни, блестящите им очи се впериха в тях.

В дъното на двора имаше ламаринен гараж. Фес избра друг ключ от дрънчащата връзка и отвори. Влезе и светна единствената висяща от тавана крушка. Мърсър не можеше да си обясни защо боклуците по рафтовете на стените трябва да се пазят от атмосферни условия. Почти всичко приличаше на безполезни купчини ръждясал метал.

— Тук си пазя хубавите неща — каза Фес.

Мърсър реши да не пита какво точно означава „хубави неща“.

Фес махна една скоростна кутия от един ъгъл, отметна мръсно парче платно и видяха малък сейф — тъмен метален сандък с ръждясали панти. На вратичката му имаше цифрова ключалка и малка дръжка.

— Ей сега идвам — каза Фес и изчезна от гаража.

— Гюлето сигурно е проба от рудата — каза Кали веднага щом Фес се отдалечи достатъчно, за да не ги чува.

— Няма друго обяснение — съгласи се Мърсър. — Старата негърка каза, че Честър Бауи бил изпратил сандъци с проби по реката, но сигурно е запазил някакво количество руда. Пречистил я е и вероятно я е поставил в сейфа, за да спре радиацията.

— Но е изтекла достатъчно, за да засегне Еразмус и Лизи. — Кали се замисли за момент. — Ще трябва да докладвам за това място на шефовете ми в Департамента по енергетика. Тук веднага трябва да дойде екип на ДОЯЗ. Трябва да сме предпазливи. — Огледа рафтовете. — Бог знае какво се е просмукало в тези боклуци.

— Може да се намеси и Агенцията за опазване на околната среда — саркастично отбеляза Мърсър, — като се има предвид колко нафта се е пропила в земята.

Фес се върна, тикаше градинарска количка. Гумите бяха спукани, но щеше да е по-лесно да я използват, отколкото да носят сейфа. Мърсър го премести в количката и спря, защото чу далечен звук от хеликоптер.

— Оттук прелитат ли самолети? — попита той Фес.

— Тоя хеликоптер не е нищо. През цялото време се чуват. Големите клечки летят от Ню Йорк за Атлантик Сити.

Обяснението изглеждаше разумно, но Мърсър остана нащрек. Колкото по-бързо тръгнеха към Вашингтон, толкова по-доволен щеше да е. Намести сейфа в задния край на количката и заобиколи, за да хване дръжките. Коства му значително усилие да я подкара на спукани гуми, но след като я задвижи, стана по-лесно. Изглежда, Фес не бързаше особено, така че Мърсър не му обърна внимание и сам тръгна да излиза от двора, осланяше се на картата, която несъзнателно беше съставил в ума си.

— Сигурен ли си, че знаеш накъде отиваш? — попита Кали, крачеше до него.

— Господи, жено, прекалено много говориш — каза Мърсър, имитираше до съвършенство южняшкия акцент на Фес. Кали се престори, че пуши и издухва дим в лицето му.

Стигнаха портала и Мърсър пусна дръжките на количката. Не знаеше коя кола ще му даде сприхавият Фес, така че реши да го изчака.

— Защо не идеш да провериш какво прави Хари? — каза на Кали. — Аз ще натоваря сейфа, щом нашият приятел Еразмус се дотътри.

Тя се качи на разкривената веранда, почука и влезе.

Фес най-накрая се появи, заключи портите и посочи на Мърсър един относително нов модел форд. Гумите изглеждаха изтъркани, а предният десен калник бе надупчен, но иначе колата щеше да свърши работа. Фес отвори задната врата и извади ключовете изпод задната седалка.

— Крадците винаги гледат в сенника или под седалката на шофьора. Никога отзад. — Пъхна ключа, за да отвори багажника, и се отдръпна, за да покаже на Мърсър, че няма намерение да му помага да качи сейфа. Мърсър се наведе и го повдигна. Сигурно тежеше поне петдесет килограма. Подпря го на задната броня и го блъсна вътре. Ясно чу как тежката метална топка се претърколи в сейфа, докато го буташе в багажника.

— Готово — каза Фес и протегна мазолестата си ръка. — Получихте си сейфа и колата.

— Двайсет бона. — Мърсър му подаде двете пачки от по сто долара.

Но Фес не му даде ключовете, а се обърна и тръгна към къщата, като измърмори:

— Трябва да ги преброя.

Мърсър сви юмруци. Наложи се да се пребори със себе си, за да прогони гнева от гласа си.

— Господин Фес, ние малко бързаме. Старецът се обърна.

— Слушай, синко. Не знам кой си и какво всъщност търсиш, но не ти вярвам особено. Затова просто ще трябва да успокоиш топката, докато с Лизи преброим парите.

Мърсър щеше да извади пистолета, ако не го беше страх, че този чешит ще получи инфаркт.

— Добре — каза накрая. И тъкмо щеше да последва Фес към къщата, когато пак чу хеликоптера. Отблизо. Твърде близо.

Ако някой летеше от Ню Йорк за Атлантик Сити, със сигурност щеше да следва маршрут по крайбрежието или над граничните острови. А не на осем километра във вътрешността. Мърсър си наложи да се успокои. Беше оставил Поли на магистралата, а хората му все още бяха в „Деко Палас“. Нямаше начин да са ги проследили до дома на Фес, както и да са разбрали за разговора с Карл Дайън, който ги бе доведел тук.

Погледна към тъмното небе, но видя само няколко звезди. Тракането на хеликоптера се усили. Приближаваше се бързо. Въпреки логиката го заля чувство на неотложност. Затича се след Фес. В същия миг тъмният хеликоптер освети боровата гора на петдесетина метра от фермата. Мърсър зърна отворената странична врата секунда преди да открият стрелбата. Стрелецът се прицели най-напред в ролс-ройса. Десните гуми станаха на решето, течността от радиатора бликна като кръв.

Мърсър настигна Фес точно когато той се изкачваше по стъпалата на верандата, сграбчи го и влетя с него през входната врата миг преди върху верандата да се изсипе вторият залп. Парите се пръснаха по пода.

— Господи! — изрева Фес сред оглушителната стрелба.

Мърсър не му обърна внимание и надникна през един мръсен прозорец. Не си спомняше кога е извадил пистолета. Как, по дяволите, ги бе открил Поли? Беше невъзможно. Поли не беше имал време да подслуша телефонния разговор в стаята на Мърсър в „Деко Палас“, а Мърсър бе сигурен, че никой не ги е проследил от Атлантик Сити.

Хеликоптерът се сниши, перките му бяха само на метри от дърветата. От отворената врата скочиха четирима души и пилотът издигна машината. В хеликоптера остана пети боец — на картечницата.

Мърсър извади от сакото си мобилния си телефон и го хвърли на Кали.

— Обади се на полицията. Кажи им, че хората, които са стреляли в „Деко Палас“, са тук. — После сграбчи Фес за яката на комбинезона му. Лизи си беше запушила ушите и пищеше в дневната. — Имаш ли някакво оръжие?

Трябваше да се довери на Фес. Автомонтьорът бързо се опомни и очите му изгубиха маниашкия си блясък.

— По дяволите, разбира се, че имам. Нали съм американец?

— А аз си мислех, че няма патриотизъм в теб — отбеляза Хари и отпи от напитката, която му бе наляла Лизи.

Цялата къща се разтресе, когато хеликоптерът закръжи над нея. Едва крепящият се куп чинии в мивката се разби на пода, картините по стените затанцуваха. Еразмус Фес излезе от стаята и след малко се върна с полуавтоматична пушка, две ловджийски и огромен револвер, затъкнат между копчетата на комбинезона му. Подаде на Мърсър едната ловджийска пушка. Кали взе другата.

— И двете са заредени. — Той извади изпод мишницата си кутията с патрони и я сложи на масичката за кафе, после провери пълнителя на своята „Ругер Мини“ 14 — цивилен вариант на оръжието, използвано в армията по време на войната с Виетнам.

— Лизи — извика. — Стига си ревала. Иди донеси патроните от трапезарията.

Мърсър надникна през прозореца. Веднага видя Поли, който бавно водеше хората си. Напредваха към къщата. Придвижваха се като професионалисти и не се показваха за повече от няколко секунди, докато пресичаха двора. Когато стигна до прикритието на големия камион, Поли направи знак на хората си да заемат позиции. Каза нещо по предавателя в ръката си и хеликоптерът се отдалечи.

— Чуваш ли ме? — извика наемникът.

Мърсър не отговори; наблюдаваше как двама от хората на Поли заемат позиции от лявата и дясната страна на къщата. Можеше да извади от строя единия, но другият бързо заобиколи сградата и Мърсър вече не го виждаше.

— Знам, че ме чуваш, Мърсър — изкрещя Поли. — Кажи ми защо дойде тук и може да те оставя жив.

— Тук е за един сейф от „Хинденбург“. Той е в багажника на онзи форд „Таурус“ ей там — извика Фес, преди Мърсър да може да го спре. — Просто го вземете и ни оставете на мира.

— Затваряй си устата — изсъска му Мърсър. Фес го изгледа предизвикателно.

Един от хората на Поли излезе от прикритието си и се затича към кафявия форд. Без да забавя ход, надникна в отворения багажник, после се скри зад друга потрошена кола.

— Тук е — извика на Поли.

Тъмна сянка премина под прозореца — някой от хората на Поли беше стигнал верандата. Входната врата нямаше да издържи и секунда под обстрела на автоматите им. Мърсър проточи врат, за да види убиеца, но той се беше прилепил до стената. Мърсър погледна към камиона. Знаеше, че Поли ще даде сигнал всеки момент.

Той обаче нямаше намерение да чака. Имаше само една възможност да изненада мъжа на верандата. Внимателно се прицели и стреля. Дванайсеткалибровата пушка изрита в ръката му. Той зареди наново, още преди да види дали е уцелил, и стреля пак. Куршумите улучиха един от прогнилите диреци, на които се крепеше покривът на верандата, и той се раздроби, заклати се и се счупи с грохот, който заглуши бръмченето на хеликоптера. Покривът на верандата се завъртя надолу като фуния на торнадо. Убиецът не беше достатъчно бърз. Опита се да отскочи, но покривът се сгромоляса върху него, притисна го към къщата и гредите го смачкаха.

Поли и хората му откриха стрелба. Прозорците се пръснаха, евтините пердета на Лизи станаха на парцали. Мърсър се опита да отвърне на стрелбата, пушката му бумтеше сред отсеченото свистене на неприятелските куршуми, но те бяха твърде много. Пробиваха ламаринената обшивка на къщата и минаваха през проядената изолация и мазилката почти без да намалят скоростта си. Холът се изпълни с прах. Въздухът сякаш оживя. Всички залегнаха.

Холът потъна в тъмнина. В дивана бе попаднал залп и около него се бяха разпилели парчета плат и тапицерия. В един от контактите в кухнята бе попаднал куршум и бе предизвикал пожар, който бързо се разрастваше.

Шумът бе адски, неземен. Непрекъснат грохот, който пронизваше тъпанчетата и докарваше до лудост. И не спираше. Щом някой от убийците изпразнеше пълнителя си, сякаш веднага слагаше нов. От стените падаха парчета мазилка, а пожарът в кухнята се усилваше: Мърсър усещаше топлината му. Един куршум уцели телевизора и екранът се пръсна с пукот.

Димът се сгъстяваше. Притисната към пода от мъжа си, Лизи Фес се разкашля.

Мърсър погледна Кали. Лицето й беше пепеляво от страх, красивите й устни бяха отворени, за да вдишат поне мъничко ценен кислород от изпълнения с пушек въздух. Той погледна през вратата. Кухнята беше обхваната от пламъци. Не знаеше дали семейство Фес готвят на газ, но ако беше така, бе само въпрос на време топлината или някой куршум да пробие газопровода и да вдигне цялата къща във въздуха.

В същия миг стрелбата спря също толкова бързо, колкото беше започнала. Ушите на Мърсър пищяха толкова силно, а огънят бумтеше толкова мощно, че той разбра, че Поли е спрял стрелбата, само защото по стените не се появяваха нови дупки. Когато сетивата му се възвърнаха, отново чу хеликоптера. Тежкият тътен на перките му подсказа, че машината се издига.

Поли явно бе използвал стрелбата като прикритие, за да вземе сейфа и бързо да се разкара. Мърсър обаче не разбираше защо Поли и хората му си тръгват, преди да са убили всички в къщата. Това бе първата грешка на наемника, която забелязваше.

Страхуваше се, че Поли е оставил снайперист, но все пак трябваше да излезе от горящата сграда, така че пропълзя през натрошените стъкла и отломки до един от счупените прозорци. Подхвърли навън телевизионния справочник на Еразмус Фес и когато не му отвърна стрелба, надникна за миг. Не видя нищо необичайно и се втренчи в двора и сенките зад него.

И видя светлини и разбра защо Поли е избягал. Мигащи червени и сини светлини на полицейски коли сред дърветата. Колите летяха към двора и първата щеше да пристигне след броени секунди.

Тъй като входната врата не можеше да се използва заради падналия покрив на верандата, а задната беше обхваната от пламъци, Мърсър изведе всички през прозореца. Еразмус и Лизи бяха първи. Хари отказа да излезе след тях, така че Кали преметна дългите си крака през рамката и скочи навън. После помогна на Хари да слезе, а Мърсър се изхлузи след него. Струпаха се до камиона на Фес и Мърсър и Кали избухнаха в пристъп на кашлица.

По някаква причина Хари и семейство Фес не бяха толкова засегнати. Хари дори извади цигари, запали три и подаде по една на Еразмус и Лизи.

— Годините каляване на имунната ми система най-накрая се отплащат — отбеляза спокойно сред облак тютюнев дим.

Първата патрулка от Ню Джързи спря, разпръсквайки чакъл по двора. Полицаят отвори вратата и изскочи с изваден пистолет, прикри се зад вратата.

— Ръцете горе, така че да ги виждам, задници такива! — изкрещя, изпълнен с адреналин и с мисълта щ повишение в близко бъдеще. — Ако някой мръдне, мъртъв.

Петимата се подчиниха на заповедта. Долетяха още коли.

Още преди да ги закопчаят, задната част на къщата се срути сред фонтан от искри и пламъците затанцуваха още по-високо. Лизи се обърна към мъжа си и каза:

— Раз, отиваме да живеем във Флорида.