Хаос

Арлингтън, Вирджиния

Мърсър се бе проснал на кожения диван в хола, обут в най-широките си панталони, с торбичка замразен грах на чатала и джин с водка на една ръка разстояние. Повлекан го гледаше от пода с натежали кръвясали очи, възмутен, че са го изгонили от любимото му място.

Кали и Айра Ласко седяха на дивана срещу Мърсър, а Хари и Букър Сайкс бяха на бара. По бара и масичката в хола бяха пръснати сандвичи и пържени картофки от близкия ресторант за бързо хранене.

Когато „Дамата от мъглата“ се върна на кея и стана ясно, че Мърсър не се нуждае от лекар, го закараха в полицейския участък на Ниагара и го обвиниха в какво ли не. Както и при престрелката в Ню Джързи, се наложи Айра да отиде при местните власти, за да го освободят. Сайкс бе взел Кали и екипа й от Гранд Айланд, така че никой не знаеше за тяхното участие. Рут Бишоп от бреговата охрана щеше да води разследването на престрелката съвместно с канадските си колеги, за да открие хеликоптера, от който бяха скочили парашутистите, и най-вероятно щеше да докара сандъците. На Брайън Крена му бе платено да мълчи. До края на седмицата щеше да получи нов влекач и кран. Изчезналият член на екипажа му бе намерен от канадската страна на реката, така че нямаше цивилни жертви. Затова в крайна сметка оповестиха, че случаят е терористична атака срещу водноелектрическата централа на Ниагарския водопад. Мърсър, ДОЯЗ и екипът на Сайкс не попаднаха в официалната версия на историята — участието им беше засекретено.

Тъй като нито едно от телата на терористите не беше извадено, Мърсър, Кали и екипът на Сайкс прекараха деня в участъка за борба с тероризма на ФБР: преглеждаха стотици снимки с надеждата да идентифицират мъжете, които ги бяха нападнали. Единият катер бе оцелял и на борда му бяха намерени толкова много експлозиви, че можеше да потопи презокеански лайнер. Както Мърсър беше забелязал по време на схватката, терористите бяха от Близкия изток. Той разпозна четирима от мъжете на снимките. Двама бяха иракчани, а други двама от Саудитска Арабия. Арабският парашутист, бивш капитан от Републиканската гвардия на Ирак, беше добре познат на Пентагона, но останалите не бяха особено високо в йерархията на Ал Кайда. В базата данни не откриха нищо за другия парашутист.

Айра се погрижи Службата за национална сигурност да го информира как нападателите са влезли в Съединените щати и откъде са се сдобили с оръжие и взрив. Освен това щяха да предоставят двадесет и четири часова охрана в дома на Мърсър. Това бе цената за сътрудничеството му. Той не пожела да послуша Айра да се премести в убежище.

Мърсър — слабините му се бяха вледенили — сложи граха на подноса до себе си и избърса кетчупа от устата си. Току-що беше разказал на Хари за битката и скачането с парашут от водопада.

— Мисля, че ставаш дванадесетият човек, който е скочил от водопада и е оживял — отбеляза Хари. — Макар че технически погледнато не си скочил. Бил си с парашут, така че не се брои.

— Технически погледнато, дрън-дрън — тросна се Мърсър и закуца към бара за още едно питие. — Може и да не се броя, но все пак скочих от водопада и доказателството е, че съм натъртен целият. — Обърна се към Айра. — Забравих да питам. Как върви изваждането на сандъците?

— Бреговата охрана се е заела с това, заедно със съекипниците на Кали Слобау и Уилямс. Доста лесно са успели да извадят два, но другите два са точно под водопада, където водата е толкова дълбока, колкото е висок самият водопад. Хубавото е, че във водата няма следи от радиация, така че знаем, че не са се отворили.

— А охраната?

— Солидна този път — сериозно каза Айра. — А тебе какво те накара да извикаш Букър?

— Още от Африка Поли е с един ход напред. Разполага с оригиналния ръкопис от сейфа на Честър Бауи, в който се споменава името на товарния кораб, по който Бауи е изпратил сандъците в Америка. А както доказа Кали, не е толкова трудно да се открие какво се е случило с „Уедърби“. Това, което не очаквах, беше броят нападатели и сложността на атаката, като се има предвид краткото време, за което е планирал всичко.

— Операция като тази би отнела седмици, а може би и месеци тренировки, а той я организира само за няколко дни — каза Букър Сайкс.

— Което показва — продължи Мърсър, — че Поли разполага с много ресурси в Съединените щати.

— И ти си сигурен, че не е бил сред нападателите? попита Айра.

— Напълно — горчиво каза Мърсър. Повече от всичко му се искаше наемникът да бе там, когато шлепът падна във водопада. — Познах белия парашутист от Ню Джързи. Той стреляше по нас, докато Поли караше. Подозирам, че бойците от Ал Кайда на катерите са били просто пушечно месо, в случай че шлепът е охраняван.

— Това обяснява експлозивите — добави Букър. — Самоубийствена мисия, ако имаше ескорт на бреговата охрана. Подозирам, че иракският парашутист е бил лидерът на терористите, но те са работели за Поли.

— Който в крайна сметка работи за още някой — каза Кали.

— Някой, когото още не познаваме. — Мърсър се върна на дивана и отново намести замръзналия грах на чатала си. — Но това трябва да е Ал Кайда. Как иначе ще включи нейни хора? При Поли става дума за пари. Но хора, които умират в самоубийствени атаки, го правят или от политически, или от религиозни съображения.

Айра приключи със сандвича и смачка салфетката.

— Смяташ, че това е опит на Ал Кайда да се добере до радиоактивния материал, за да направи мръсна бомба?

— Какво друго може да е? — отвърна Кали. — Всички знаем, че от години искат да се доберат до ядрени материали. И въпреки схващането на медиите ДОЯЗ и други организации вършат дяволски добра работа, като затварят пътищата към бившите съветски републики и всякакви други възможни източници. — Погледна Мърсър така, сякаш това, което щеше да каже, е по негова вина. — Никой обаче не очакваше да се намери хранилище с природен плутоний, загубено от неколкостотин години. Единственият шанс на Ал Кайда да направят мръсна бомба е да използват онова, което е преоткрил Честър Бауи.

— Нещо не разбирам — каза Хари. — Щом можете да извадите сандъците безпроблемно, каква е тази суетня около мръсната бомба?

Кали го погледна.

— Това е терористично оръжие. При експлозията ще загинат повече хора, отколкото ще се разболеят от лъчева болест, но това няма значение. Самото споменаване на радиоактивно замърсяване ще е достатъчно, за да доведе до паника в цялата страна. Спомняш ли си за атаките с антракс и колко хора се презапасиха с ципрофлоксацин?

— За нещастие — прекъсна я Айра, — конкуренцията при медиите ги принуди да използват тактика на сплашване, за да продават място за реклама. История като тази за атака с мръсна бомба би накарала медиите да всеят чувство за обреченост, което всъщност би помогнало на терористите да всеят страх. Трябва да знаете, че нашата преса вече не е независима. И не става дума за влияние от страна на левите или десните, което да е унищожило обективността й. Собственият ни консума-торски манталитет позволи на медиите да се кооперират с търговците, за да рекламират бельо и евтини компютри. Просто вече има редактори и директори на новинарски емисии, които с нетърпение чакат терорис-тична атака, самолетна катастрофа или убийство на знаменитост, за да надуят тиража и да вдигнат цените си за реклама. Докато рекламодателите субсидират медиите, пресата винаги ще търси негативното. Такава е човешката природа.

— Каква е алтернативата? — попита Хари. — В страни, където държавата предоставя новините, не получаваш нищо освен пропаганда.

— Не знам — призна Айра. — Но се вбесявам, че когато няма истински новини за отразяване, те просто търсят да експлоатират някакъв страх. Всяка година умират хиляди тийнейджъри, но рядко едно убийство се превръща в национална трагедия. И това става не защото ценим този младеж повече от останалите, а защото подробностите около смъртта му подхранват интереса.

— Доста цинично — отбеляза Хари. — Но не мога да го отрека.

— Тъжно, нали? — уморено каза Айра. Мърсър се наведе напред.

— Отклоняваме се от темата.

— Извинявай. — Айра се почеса по голата глава. — Прекарах сутринта с нашите медийни консултанти, съставихме съобщение за пресата за атаката. Оставя горчив вкус.

— Обезопасили сме плутония, който е добил Честър Бауи — заяви Мърсър. — Изобщо не смятам да се тревожа за малката проба, която беше в сейфа. Това пак ни довежда до Аламбика на Скендербег, който още се опитваме да открием, както и какво са изкопали в Африка руснаците след Бауи. Докъде стигнахте с тях?

— Всъщност имам новини. — Айра отвори куфарчето до краката си и извади една папка. — Това правих следобеда. Получих това от Григорий Попов, човек с кариера досущ като моята. Бил е капитан на подводница в Тихоокеанския флот и се е преместил във военноморското разузнаване. Сега е заместник-министър на отбраната. Познавам го от години и макар да не му вярвам чак толкова, си имаме работа един с друг достатъчно, за да знаем кога е време да си открием картите.

Айра погледна бележките си.

— Доста познахме, когато говорихме в кабинета ми преди няколко дни. Руснаците са откраднали проектите за нашата атомна бомба, но са знаели, че няма да разполагат с ресурси за обогатяване на уран в продължение на поне десетилетие и че производството на плутоний ще отнеме още повече време. В края на Втората световна война КГБ създава така наречения Отдел за научни операции, ръководен от Борис Улинев.

Мърсър рязко се изправи и пребледня.

— Господи! Седми отдел.

— Чувал си за него?

— Не си ли спомняш, че ти казах за участието ми когато Хавай почти се отцепи, както и за плана да се взриви нефтопроводът в Аляска? — Ласко кимна. — И двете са стари операции на Седми отдел.

— Точно така! — възкликна Айра. — Спомням си.

— А последният им шеф е все още някъде на свобода — каза Мърсър ядосано. — Казва се Иван Кериков. Мен ако питаш, няма начин да не е замесен във всичко това.

— Съмнявам се — каза Айра.

— Вижте — прекъсна ги Кали. — Може ли малко да осветлите онези от нас, които не разбират за какво става дума?

Мърсър обясни:

— Седми отдел е създаден през Втората световна война, когато руснаците достигат окупираните от Герма-ния източноевропейски страни, а след това и самата Германия. Единствената му цел е да асимилира пленените технологии. Нацистите са разполагали с доста напреднали технологии в края на войната и руснаците са откраднали всичко, до което са успели да се докопат. Чертежи на изтребители, мощни радарни системи, следващо поколение ракетни снаряди, дори първите инфрачервени наблюдателни системи на света. Работата на Седми отдел е била да отнесе тези технологии в Съветския съюз и да ги внедри в армията. Точно по този начин след войната руснаците успяват да конструират изтребители толкова бързо. МИГ — 15 на практика е копие на германски самолет. — Той пак погледна Айра. — Има логика да са замесени в това, ако Бауи е бил прав и са го преследвали германски агенти.

— Прав е бил — каза Айра. — Когато научава за Аламбика на Скендербег, Хайнрих Химлер лично изпраща екип да търси източника на захранване. Двама от екипа, както знаем, са убити от еничарите, а третият се е върнал в Германия с доклад за Честър Бауи и сандъците му. Германците не изпращат втори екип в Африка, защото решават, че сами могат да обогатяват уран, и цялата история потънала в архивите.

— И тук се появява Седми отдел — обади се Букър от бара, с цигара в уста.

— Точно така. Макар към края на войната нацистите да изпращат голяма част от своята ядрена програма в Япония, в Германия останало достатъчно, за да може Седми отдел да разбере, че може би съществува естествен източник на ядрено гориво. За разлика от германците, руснаците претърсили Африка и през 1947 година открили мината в Централноафриканската република, която по това време била френска колония. Между другото, Грег Попов отрича да е имало клане.

— Естествено — засмя се Мърсър.

Айра му отправи иронична усмивка.

— Но пък наистина каза, че са извадили няколко тона руда, всъщност целия залеж.

— И какво се е случило с него? — попита Кали, сви устни около сламката си и отпи малко кока-кола: чувствен жест, който привлече вниманието на всички и забави отговора на Айра със секунда.

— Използвали половината, преди да започнат да обогатяват собствен уран през 1950 година.

— Значи ранните им бомби са били направени от плутония — каза Хари.

— Така изглежда.

— А другата половина, която не са използвали? — попита Мърсър.

— Знаех, че ще попиташ. — Айра отново посегна към куфарчето си и хвърли на масичката два самолетни билета. — С Кали ще отидете да проверите нещата на място. Руснаците го съхраняват в една стара мина в Урал, заедно с още някои неща, останали от Седми отдел. Ве-че съм го уговорил с шефа ти, Кали. Тя не можеше да повярва.

— Просто са го оставили да си седи там?

— Знаеш по-добре от всички колко зле са охранявали ядрения си материал по време на Студената война. Всъщност до края на двайсети век това нямаше значение. Никой нямаше да го пипне. В днешно време обаче нещата са различни. Нашето правителство налива милиарди в Русия и Украйна, за да консолидира и охранява по-добре запасите им, но това отнема време.

— Знам. — Кали поклати глава. — Просто съм разочарована. Работата ми е да предотвратявам ядрени заплахи и независимо колко добра съм в това аз или останалите служители на ДОЯЗ, допусна ли само една грешка, цял град изчезва от лицето на земята. Междувременно руснаците си оставят ядрените материали в мини и складове или в кратери от стари ядрени опити и изобщо не се занимават да разчистят или поне да запълнят дупките. — Тя въздъхна. — А какво ще стане, ако наистина ни ударят? Разбира се, ще осъдим терористите и ще пуснем няколко умни бомби, но след това ще прекараме години в разследване на недостатъците на собственото ни разузнаване и никога няма да се обърнем към истинските виновници, задниците, които поначало са направили материала достъпен. Съгласна съм, че трябваше да се разправим с талибаните след единадесети септември, но след това трябваше да се насочим към Саудитска Арабия. Точно тяхното правителство позволи на Бен Ладен и последователите му да се развихрят; само че саудитците бяха достатъчно умни да изпратят всички в Пакистан и Афганистан.

— И сега естествено те се връщат у дома да се перчат — добави Айра.

— Едва когато бомбите започнаха да гърмят и в Рияд, саудитците се заинтересуваха от борбата с тероризма, но дори сега отношението им е доста снизходително. От една страна, проследяват и екзекутират по неколцина екстремисти, а от друга, продължават да тъпчат гушите на уахабитите, които обучават бъдещи терористи, защото ако спрат, цялото движение ще се обърне срещу тях.

— Нашествието в Саудитска Арабия не е възможност — каза Мърсър. — Така че как да се измъкнем от тази каша?

Кали отново поклати глава.

— Саудитците активно изнасят терористи, защото могат да си го позволят. Това няма да спре, докато не се разорят. Отнемете им петролното богатство и ще са просто още една затънтена страна от Третия свят, която не може да изхрани собственото си население. Ще ги спрем, като открием други източници на петрол и в крайна сметка изобщо открием негова алтернатива.

— С други думи — рязко каза Хари, — ще продължаваме да поемаме удари, докато кладенците на ония копелета не пресъхнат.

— Да — каза Кали. — Те ще продължават да финансират фанатици, които ще блъскат самолети в сградите или ще взривяват мръсни бомби, или просто ще си закачат експлозиви и ще се самовзривяват в търговски центрове и кина.

— Кофти — каза Букър и си извади още една бира от ретро хладилника на Мърсър.

— За нещастие такъв е светът — отговори Айра. — На бюрото си в Белия дом виждам повече мръсотии, отколкото можете да си представите, но съм съгласен с Кали, че фундаментализмът е най-голямата заплаха в днешно време и че въпросът няма лесно решение. Ние сме като руснаците с техните ядрени, отпадъци. Ще минат години, преди да успеем да неутрализираме влиянието на саудитците, като извадим петрола от употреба.

— Междувременно имаме по-належащи грижи — каза Мърсър, за да върне разговора към темата. — Какъв е планът, щом двамата с Кали пристигнем в Русия?

— Григорий ще ви посрещне в Самара, индустриален град на Волга. Оттам ще се качите на военен хеликоптер, който ще ви откара в мината. Ще има екип за боравене с опасни материали, за да са сигурни, че с плутониевата руда се борави както трябва. Тя ще бъде отнесена в оръжейно депо на хиляда и петстотин километра от каквото и да било, насред Сибир. За ваше сведение, това съоръжение е най-новото и най-доброто в страната, с любезното съдействие на американските данъкоплатци, разбира се. Щом се уверите, че плутоният е на сигурно място в депото, мисията ви е приключена.

— Съвсем не — кисело каза Мърсър. — Поли и еничарите още се мотаят наоколо, а освен това трябва да се оправим и с Аламбика на Скендербег. — Обърна се към Букър Сайкс. — Какво ще кажеш за една малка екскурзия?

— Зависи — провлечено отвърна командосът.

— Айра, предполагам, че още не си успял да убедиш Пентагона да изпрати екип, който да погледне онази стела? — Ласко кимна. — Тогава, Бук, какво ще кажеш за едно пътуване до най-жестокия пъкъл, който съм виждал? Всички разноски са поети.

— За какво точно?

— В селото, където с Кали открихме мината, има един обелиск. Поставен е там по заповед на Александър Велики. С Кали видяхме, че по него има надписи. Трябва да разбера какво пише. Надявам се, че това ще ни подскаже къде е скрит аламбикът.

— Искаш просто снимки, така ли?

— Да. Няколко снимки с полароид и нямаш повече работа там. Два дни.

— Бих препоръчал цифров фотоапарат — предложи Айра.

— Просто така се казва — отговори Мърсър. — Не забравяй, че съм лудит. Миналата година си взех първия мобилен телефон.

— Двете момчета от яхтата, Пол Ривърс и Бърни Циплицки, утре трябва да се върнат във Форт Браг — каза Сайкс, после се ухили. — Ще се погрижа да се разболеят от нещо и ще ги взема на екскурзия с мен.