Събуди я хаотична стрелба.
Прозорците на хотелската стая бяха отворени и сякаш стреляха точно под тях. Тя се вцепени, очакваше ответен огън от джунглата, но чу само равномерното ромолене на проливния дъжд и после изблик на пиянски смях. Откакто бяха пристигнали, местните войски, пратени да евакуират Киву, непрекъснато пиеха. Единственият офицер, който трябваше да ги контролира, беше най-големият пияница. Дори шестимата белгийски миротворци, командировани от ООН, не си правеха труда да забранят на войниците да пият и да пушат силния наркотик, наречен бханг.
Кали спеше на пода. Още щом пристигна, разбра, че в шарената черга има много по-малко насекоми, отколкото в леглото, и предпочете да спи на твърдия под, вместо да бъде изядена жива от бълхи и други буболечки.
Още от вчера, когато пристигна, в хотела нямаше вода, така че цялата миришеше на пот, мръсотия и на диетилтолуамид — препарат против хапещи насекоми. Неспокойният сън не бе облекчил тялото й, уморено от мъчителното пътуване от столицата Банги. Тя се обърна по гръб. Беше заспала по къси панталони, спортен сутиен и с обуща. Езикът й беше залепнал за небцето, устата й беше пресъхнала.
Зората бавно се издигна над града. С наближаването на изгрева тъмните дървета пред стаята й се превърнаха в сиво-сребристи сенки. Като внимаваше светлината да не привлече изстрелите на пияните войници, Кали остави фенерчето до чергата, облече риза с камуфлажни цветове и предпазливо се приближи до прозореца.
Градът беше разположен на калните брегове на река Чинко, приток на Убанги, която по-нататък се вливаше в могъщата Конго. Киву се беше разраснал около колониални френски плантации, отдавна занемарени и обрасли с дървета. Повечето жилища представляваха кръгли кирпичени колиби с тръстикови покриви, но имаше и няколко бетонни сгради, наредени около площада в центъра. Едната беше запустяла правителствена сграда, където сега бяха настанени войниците, а другата беше хотелът с оптимистичното име „Риц“, двуетажна постройка, осеяна с дупки от куршуми след десетилетия гражданска война. На четиристотин метра нагоре по течението на реката имаше неасфалтирана писта, която още се използваше.
Киву беше малък остров, заобиколен от море от гора, непроходимо пространство от дървета и блата, съперничещо на амазонската джунгла. Нямаше електричество, след като собственикът на смесения магазин бе избягал със семейството си и единствения генератор в града, нито канализация и течаща вода, и единствената връзка с външния свят беше сателитният телефон в джоба й. Киву се беше променил малко за сто години и едва ли щеше да се промени много през следващия век. Ако оцелееше през следващата седмица.
Преди две седмици в столицата дойде новината, че група бунтовници са преминали границата със Судан, придвижват се на юг и се опитват да изолират източната една трета на страната. Смяташе се, че авангардът на Армията на народната революция на Хариби Дайс е само на четири дни от Киву. Оттам имаше още тридесет мили до река Убанги и границата с Конго. Правителството на Централноафриканската република възнамеряваше да разположи войската си там, край град Рафай, въпреки че малцина вярваха, че малобройните сили на страната ще попречат Рафай да падне в ръцете на Дайс. Всички, които останеха в района, щяха да попаднат под властта на бунтовника, намерил вдъхновение в Иди Амин1 и Осама бен Ладен.
Кали тихо изруга.
Централноафриканската република беше една от малкото държави, на които дори най-бедните страни от Третия свят гледаха с пренебрежение и можеха да се чувстват горди от успехите си. Повечето средни по големина американски компании имаха по-високи доходи от ЦАР. Обикновеният човек тук изкарваше по-малко от долар на ден. Имаше оскъдни природни ресурси, неразвита инфраструктура и абсолютно никаква надежда. Каква беше логиката някой да си прави труда да завладява такава държава? Хариби Дайс скоро щеше да стане управник на няколко хиляди квадратни мили дива пустош.
Дъждът прорязваше тънката мъгла, вдигаща се от реката, правеше неясни очертанията и придаваше призрачен вид на движенията на жителите, които приличаха на духове, връщащи се в гробовете си. Един шофьор от някаква организация за помощи се качи в големия си камион „Волво“ и запали двигателя. Първата група бежанци за деня щеше да потегли след половин час.
Ако извадеше късмет, тази сутрин Кали можеше да измине последните няколко мили до мястото, където река Сцила се вливаше в Чинко, за да провери теорията си, и по обяд да се върне на пътя за Банги.
Отдръпна се от прозореца, закопча си ризата и стегна червената си коса на опашка с ластика, който държеше на китката си. Бейзболната шапка скри останалите кичури. Изми зъбите си с бутилирана вода и я изплю в мивката, прикрепена към стената пред тоалетната. Изпика се, без да сяда, само приклекна над мръсната чиния. Не искаше да прахосва ценния си воден запас, затова избърса очите и лицето си с влажна кърпа от пакетчето в чантичката с тоалетните си принадлежности. Извади огледалцето и си сложи червило. Въпреки че косата й беше тъмночервена, кожата й беше бяла и на лунички.
Докато гледаше отражението си на бледата светлина на зората, трябваше да признае, че дори в тази неприветлива обстановка изглежда много по-млада от тридесет и седемте си години. През последната година работата й я бе задържала далеч от дома й почти осем месеца на места, където трудно намираше храна, затова поддържаше стройната си фигура, без да робува на диети.
Беше висока почти метър и осемдесет и имаше малки гърди и плосък стегнат задник. Нямаше зелени очи, като червенокосите героини в любовните романи. Нейните бяха тъмнокафяви, големи и раздалечени. По-голямата й сестра имаше зелени очи, голям бюст, закръглено дупе и всички останали женствени извивки, които привличаха мъжете, откакто бе влязла в пубертета.
Кали поне имаше съвършени устни.
Като малка винаги се стесняваше от голямата си уста, защото не обичаше да изпъква. Достатъчно неприятно беше, че косата й блести като маяк и че е по-висока от всички момчета в класа, но пък Господ й беше дал уста, твърде голяма за лицето, и устни, които изглеждаха постоянно подути. Подиграваха й се още в детската градина. И после изведнъж, в гимназията, закачките спряха. През онова лято лицето й съзря и се появиха високи скули, изящни извивки, които преобразиха устните й в чувствени. Станаха леко нацупени, досущ череши, и започнаха да събуждат сексуалните фантазии на мъжете.
Прибра тоалетните си принадлежности в раницата, огледа полутъмната стая, за да провери дали не е забравила нещо, и излезе. Фоайето беше просторно, с арки на трите стени. В дъното се намираше рецепцията, барчето и вратата на кухнята. По покрития с каменни плочи под бяха наредени най-различни столове и маси. Отвъд арките вдигащият пара дъжд се лееше на завеси. Калният градски площад се беше превърнал в тресавище. Петнайсетина души се бяха скупчили зад камиона и чакаха реда си да се включат в евакуацията. Носеха оскъдните си вещи в плетени от трева торби или просто на главите си.
— А, госпожице, рано сте станали. — Като в много други търговски браншове в Западна и Централна Африка, собственикът на хотела беше ливанец.
— Стрелбата ме събуди — отвърна Кали и погледна въпросително собственика, който сложи пред нея голяма чаша кафе.
— Нали е кафе — каза той. — Няма как водата да не е преварена. — Вгледа се в дъжда навън. — Войниците, които изпрати правителството, са като бандитите на Хариби Дайс. Според мен, ако ООН не бяха изпратили наблюдатели, дори нямаше да дойдат да ни евакуират.
— Вчера бях в Банги. И там положението е като тук. Всички, които могат, бягат от страната.
— Знам. Имам братовчеди там. Мнозина мислят, че след като превземе Рафай, Дайс ще тръгне към столицата. Утре ще отида при семейството си и в края на седмицата ще заминем за Бейрут.
— Ще се върнете ли?
— Разбира се. — Изглеждаше изненадан от въпроса й. — Дайс все някога ще бъде победен.
— Говорите уверено.
— Госпожице, това е Африка. Тук всичко накрая се проваля. — И тръгна да вземе поръчката на шофьора на камиона, който току-що влизаше.
Кали изяде два от бананите, сервирани на масата й, и остави десет долара. По стандартите на Киву ливанецът беше богат, но тя изпита потребност да му даде нещо допълнително, може би само посланието, че на хората от външния свят им пука.
Беше паркирала взетия под наем ландроувър в калния двор зад хотела. Дъждът, барабанящ по покрива, звучеше като водопад. Тя наведе глава, докато газеше в лепкавата кал, затова видя пораженията едва когато се вмъкна под навеса. Четирите дупки от куршуми в предното стъкло не бяха проблем, нито счупените фарове. Можеше дори да се справи с едната спукана от изстрел гума, защото имаше резервна — но нямаше с какво да смени втората предна спукана гума.
Ядоса се. Обърна се рязко и потърси къде да излее гнева си. Площадът бързо се изпълваше с хора, които отчаяно искаха да напуснат района. Някои войници се опитваха да въведат ред, а други нехайно стояха във входовете, за да се скрият от дъжда. Никой не й обръщаше внимание.
— Мамка му — възмутено измърмори тя. Можеше да обвини всички или никого. Нямаше значение. Дори ако намереше онзи, който беше надупчил джипа й, нямаше да реши проблема, а без колата беше безпомощна като бежанците.
Преди да напусне Щатите, един опитен служител й беше казал израз, който тогава й се стори странен, но сега пасваше идеално. Африка отново печели. Ливанският собственик на хотела беше казал по същество същото. В Африка всичко се проваляше. Или времето беше лошо, или имаше болести и корупция, или глупави пияни войници, които използваха джипа й, за да се упражняват в стрелба. Ако не беше толкова жалко, положението щеше да е смешно като стар филм с Бъстър Китън, който непрекъснато се бори с ежедневните си проблеми и винаги губи.
Това обясняваше защо изстрелите, които беше чула, бяха толкова силни. Кали обиколи ландроувъра да огледа за други поражения. Единствената резервна гума над багажника сякаш й се присмиваше.
Нямаше да намери друга резервна гума в Киву, значи трябваше да отиде в Рафай с бежанците. Рафай не само беше по-голям град — там на власт бяха военните и магазините не бяха затворени. Ако купеше втора гума, можеше да се върне с празния камион, който щеше да дойде за следващата група бежанци.
Така обаче щеше да загуби цял ден, а тя нямаше време за губене.
Беше кацнала със самолет в ЦАР преди два дни и предполагаше, че ще има поне една седмица да си свърши работата. После научи за светкавичната атака на Хариби Дайс. Дойде в Киву колкото можа по-бързо, надяваше се, че ще влезе и ще излезе, преди той да опустоши града. Можеше ли да загуби един ден и пак да изпълни задачата си? Достатъчно далеч ли бяха хората на Дайс, за да й предоставят времето, от което се нуждаеше?
От друга страна, нямаше избор. Налагаше се да рискува. Ако й провървеше, щеше да се върне следобед. След това щеше отново да прецени положението и да вземе решение дали да се отправи по на север. Щеше да се обади по телефона с доклада си, след като намереше място в някой от камионите с бежанци. Извади портмонето си от раницата и пъхна две петдесетачки в джоба на късите си панталони.
Излезе изпод навеса и побягна обратно към хотела. Обущата й затъваха в лепкавата кал. Шофьорът се беше прегърбил над закуската си и лапаше следващата хапка още преди да е преглътнал предишната. До лакътя му имаше две празни чинии. На стола до него беше сложен картон „Марлборо“. Собственикът на хотела не смяташе да остави нищо за Дайс, така че продаваше евтино всичко.
Навън изрева още един тежък камион. За разлика от другите, той идваше от север. Тридесетината африканци на откритата платформа се опитваха да задържат над главите си някакъв найлон. Камионът спря пред хотела и десетки галони вода се изсипаха над кабината точно когато шофьорът, бял мъж, слезе. Водата се изля на главата му и потече по дъждобрана му. Той погледна към каросерията и сигурно направи някаква гримаса, защото децата горе изведнъж се разсмяха.
Мъжът прокара пръсти през мократа си коса и после изпръска децата. Те се разкрещяха от удоволствие. Кали не беше чувала детски смях, откакто бе пристигнала в тази страна. Ако се съдеше по вързопите, които вече разтоварваха от камиона, тези хора току-що бяха напуснали домовете си, а този човек беше успял да накара децата им да се засмеят. Реши, че работи в някоя организация за помощи и че се познават.
Което пък означаваше, че мъжът познава обстановката в страната.
Кали се обърна. Шофьорът нямаше да приключи скоро със закуската. Тя отново излезе под дъжда и се приближи до непознатия. Той не й обърна внимание. Помагаше на хората да слязат от камиона, предаваше децата на чакащите майки и хващаше под ръка старците, като им позволяваше да запазят достойнството си и в същото време се грижеше да не паднат. Беше два-три сантиметра по висок от нея. Тениската беше залепнала за гърдите му. Имаше атлетично телосложение — не уродливите мускули на борец, а стройното слабо тяло на човек, който работи усилено, за да си изкарва прехраната.
Мъжът вероятно почувства присъствието й, защото се обърна. Кали се стресна. Очите му. Беше безспорно красив, но сивите му очи с оттенъка на буреносни облаци приковаваха погледа. Тя не знаеше, че съществува такъв цвят, и изобщо не предполагаше, че е толкова привлекателен.
— Здравей. — Той се усмихна малко учудено.
— Здравей — отвърна Кали и се съвзе. — Идваш от север.
— Точно така. Намерих тези хора да излизат от джунглата на двадесетина мили оттук и реших да ги кача.
— Не работиш ли за организация за помощи?
Един слаб селянин му подаде клетка с птица. Мъжът я предаде на Кали, с което я включи в живата верига, която разтоварваше камиона.
— Не. Геолог съм. — Той протегна ръка. — Мърсър. Филип Мърсър.
Професията му я изненада. Тя разсеяно стисна ръката му и за втори път само за няколко минути се стресна. Макар и мокра, дланта му беше груба като кората на дърво и одраска кожата й. Кали почувства сила в краткото ръкостискане, но и нещо повече — увереност, самочувствие, добронамереност и пълна липса на лукавство. Той я погледна в очите и пусна пръстите й.
— А ти коя си?
— Кали Стоу. Работя в Центъра за контрол върху заболяванията в Атланта. Оперативен изследовател съм.
— Ако искаш, вярвай, но в момента болестите са последното, за което тези хора трябва да се тревожат.
Явно беше американец. Говореше с лека следа от акцент, който Кали не можа да разпознае.
— Забелязах. Може ли да попитам какво правиш тук? Той взе един железен казан от камиона и го сложи на земята.
— Търся полезни изкопаеми. Тя се засмя.
— Винаги съм си представяла златотърсачите с традиционните торбести дрехи, кирки на раменете и как дърпат някое упорито магаре.
— Единственото магаре тук съм аз. Правя услуга на един приятел.
— Моите приятелки ме молят да им пазарувам или да си говорим защо гаджетата им са пълни кретени. Трябва да се научиш да отказваш.
Беше ред на Мърсър да се засмее.
— Имаш право.
— Какво търсиш?
— Колтан, коломбит-танталит — отвърна Мърсър и като видя безучастното й изражение, добави: — Използва се в кондензаторите в микроелектрониката, предимно в мобилните телефони.
— Не ме разбирай погрешно, но се надявам, че няма да го намериш. Светът е препълнен с мобилни телефони.
— Е, да — съгласи се той. — И без това не намерих. Експедицията се финансира от ООН. Някакъв функционер от икономическия им отдел в Банги чул за ловец, който твърдял, че е открил колтан край река Чинко. По-вероятно го е пренесъл нелегално от Уганда или Конго, но човекът от ООН каза, че това е възможност да се открият работни места в района.
— И несъмнено да се издигне и да се махне оттук.
— Може би. Месец и половина пресявах безполезна кал и после чух, че сезонът на кръвопролитията започва отново. Изчаках, колкото се осмелих, и освободих работниците. Тръгнах вчера и видях тези хора по пътя.
— Утре смятам да замина на север. Лошо ли е положението там?
Мърсър спря да разтоварва камиона и я погледна в очите.
— Тъй като този кът на света не фигурира на много туристически карти, уверявам те, че работата ти тук е важна. Няма да се опитвам да те разубедя да не я вършиш, но ако трябва да тръгнеш нагоре по реката, трябва да го направиш днес. Веднага.
— Не мога — призна Кали. — Някакъв дрогиран хлапак е използвал джипа ми, за да се упражнява в стрелба тази сутрин. Трябва да отида в Рафай да си купя гума.
— Това го забрави.
Мърсър не се държеше снизходително, нито покровителствено, просто съобщаваше факт. Тя оцени това, но трябваше да пренебрегне съвета му.
— Няма начин. Трябва да отида.
Той приглади мократа си коса. Кали си помисли, че пресмята колко да й поиска за пътуването.
— Къде?
— Моля?
— Къде трябва да отидеш?
— Край река Сцила има едно село, на миля от мястото, където се влива в Чинко.
— Това е на цели сто мили на север. Много ли е важна работата ти?
— Един от изследователите ни е попаднал на медицински документи, написани от мисионер в края на осемдесетте години на двадесети век. Досега никой не им е обърнал внимание. Изглежда, хората в това село страдат от най-високия процент на заболеваемост от рак в света. В Центъра за контрол върху заболяванията смятат, че причината е генетична. Ако успеем да я изолираме, ами, досещаш се какво ще стане.
— Ще създадете генна терапия за превенция от рака. Кали кимна.
— И вероятно лечение. Трябват ми проби от кръв и тъкани.
— И ако не отидеш там преди Дайс, хората или ще бъдат убити…
— Или ще се разпръснат и няма да мога да ги намеря — довърши мисълта му тя. — Затова веднага дойдох тук.
— Говориш за по-далечно разстояние, отколкото планирах, но ще те закарам.
— Ще се върнеш там? — изненадано попита Кали.
— Защо според теб разтоварвам камиона? По пътя подминах много повече хора, отколкото можех да кача. Правителството не прави нищо за тях, затова някой трябва да им помогне. — Гласът му стана сериозен и малко тъжен. — Но при първия знак за неприятности ще се върнем.
— Добре.
— Ще потеглим веднага щом заредя с гориво.
— Много ти благодаря. Мърсър се ухили.
— Ще ми благодариш, когато се върнем в Щатите. Защо не изчакаш в кабината, за да не стоиш на дъжда?
Тя заобиколи очукания форд. Мърсър я гледаше и не знаеше какво да мисли. Беше сигурен, че ако не й беше предложил да я закара, тя щеше да се придържа към първоначалния си план. Видя го в упорито стиснатите й челюсти и напрегнатия израз в очите й. Кали Стоу вярваше в мисията си и едва ли нещо можеше да я спре. Възхищаваше се на това нейно качество, защото малцина го притежаваха.
Единият от бежанците, които беше докарал, тикна в ръката му два домата и Мърсър се трогна. Човекът беше загубил всичко — дори дома, където вероятно бе живял, откакто се беше родил, но въпреки това искаше да му благодари с може би единствената си храна. Мърсър внимателно огледа доматите, избра по-хубавия и му върна другия. Щеше да го обиди, ако му беше върнал по-хубавия. Селянинът докосна ръката му и кимна. Жена му се усмихна благодарно и прегърна децата си по-силно.
Мислите на Мърсър отново се насочиха към Кали. Като полеви изследовател за ЦКЗ, тя сигурно бе ходила в негостоприемни страни, но той се съмняваше дали е виждала такова нещо като в ЦАР. Въпреки това обаче бе описала стрелбата по джипа й само като неудобство. Тази увереност можеше се дължи единствено на опит. Мърсър подозираше, че ЦКЗ не подготвя хората си за подобни изпитания, затова предположи, че Кали има военна подготовка.
Това го накара да се почувства по-добре за пътуването на север. Имаше само едно оръжие, пистолет „Берета“, и предполагаше, че тя няма да се уплаши, ако му се наложи да го използва. Пък и Кали вероятно също беше въоръжена.
Изведнъж си я представи как държи пистолет и пулсът му се учести. Способността за насилие контрастираше с изящните й черти и чувствените устни. Призна пред себе си, че Кали е много привлекателна: нещо рядко за него напоследък, защото отдавна не бе мислил за жена от тази гледна точка — откакто жената, която мислеше, че обича, почина преди половин година.
А после се впусна в същите разсъждения, както след смъртта й. Каза й, че я обича, едва след като тя издъхна, и нямаше да има последици от признанието му. Все още не знаеше какво означава това, нито дори дали изобщо има някакво значение. Разговаря по този въпрос с най-добрия си приятел. Хари го посъветва да тъгува за нея известно време и може би до края на живота си да чувства загубата й, но да не позволява вината му да я превърне в нещо повече, отколкото е била. Обикновено да поиска съвет от Хари беше като да попита вегетарианец в кое заведение приготвят най-хубавите пържоли. Този път обаче старецът имаше право. Хари познаваше Мърсър по-добре от всички и знаеше, че вината го измъчва повече от всяко друго чувство.
Истината беше, че страхът от вина наистина не даваше покой на Мърсър, опасенията, че е могъл да направи повече, но не го е сторил. Тъкмо това го караше да влага толкова много усилия в професионалния си живот. Боеше се, че няма да може да се погледне в огледалото, ако знае, че се е провалил в нещо, което е опитал. И вместо да отстъпва пред предизвикателствата, Мърсър си поставяше все по-високи цели. Нямаше друго задължение да се върне на север освен желанието да помогне на онези, които не можеха да си помогнат сами.
Но като много други мъже, и той избягваше предизвикателствата, свързани с емоционалния живот. Вместо да си вземе отпуска след смъртта на Тиса Нгуен, се беше върнал в канадската северна полярна област, където имаше договор с „Де Беерс“. После бразилското правителство го изпрати за два месеца да оглави екип да разследва незаконна експлоатация на златни мини в амазонската джунгла. След това месец и половина дава консултации в Йоханесбург, последвани от два месеца работа с геолози в хранилището за ядрени отпадъци в планината Юка в Невада. Както предполагаше, работата не излекува раните, но той чувстваше, че белезите заздравяват, и може би затова видя в Кали Стоу привлекателна жена.
От резервоара изригна облак дизелово гориво и Мърсър бързо затвори клапана на маркуча. Мислите му се върнаха към настоящето. Огледа се и се натъжи. Хората се бореха за живота си, а той преоткриваше първия си проблясък на сексуално влечение.
Нави маркуча на скобата, монтирана зад кабината, и се качи в камиона. Съблече мокрия си дъждобран и го пъхна под седалката. Кали беше облякла суха риза в камуфлажни цветове и бе използвала грим, за да скрие тъмните кръгове под очите си, и червило да освежи устните си. Вероятно беше на около тридесет и пет, но с луничките си изглеждаше като ученичка. Мърсър се подсмихна на усилията й.
— Да, да, знам. Типично за жените. Не излизат никъде без грим. За твоя информация аз съм полеви изследовател за ЦКЗ от пет години и съм била на места, които приличат на рай. Чантичката ми с гримовете тежи точно сто и седемдесет грама и не ходя никъде без нея.
— Кожата ти е бяла и идеята не е лоша. Тя го погледна и се усмихна изненадано.
— Благодаря. Няма да повярваш колко много ме тормозят някои колеги.
— Прекарвам седем-осем месеца в годината далеч от дома си. Знам колко важни са дребните неща. Преди известно време в Канада работих с един човек, който носеше дистанционното управление на телевизора си. Каза, че като го държи, се чувства в хола си у дома. Въпреки че това вбесило жена му и децата.
Кали се засмя.
— А ти? Носиш ли нещо, което те кара да се чувстваш по-добре?
Мърсър стана сериозен.
— Не искам да прозвучи драматично, но това помага. — Извади пистолета си и го сложи на седалката между тях. — Реших, че трябва да знаеш.
Тя кимна.
— Да се надяваме, че няма да ни потрябва.
Джунглата започна само метър и половина след последната сграда на града. Буйната зелена растителност се извисяваше от двете страни на тесния черен път и сякаш се движеха в тунел. През първия половин час минаха покрай групи окаяни бежанци, които бавно и мъчително вървяха на юг към Киву. Мърсър спря до всяка, за да им каже, че ако на връщане има място, ще ги вземе, но въпреки това ги предупреди да побързат. Никой от местните жители не беше виждал или чувал за армията на Дайс, но Мърсър и Кали оставаха бдителни.
Дъждът започна да отслабва и макар че чистачките на предното стъкло скърцаха като нокти по черна дъска, Мърсър не ги изключи. От дърветата се стичаше вода и за да забележи евентуална засада, трябваше да има ясна видимост.
След два часа път и един час, след като видяха последната група бежанци, наближиха бързата Сцила. Калната кафява река беше широка само петнадесет метра там, където се вливаше в Чинко. Единственият начин за преминаване беше със сал, направен от празни варели, завързани с тел и постлани с метална плоскост. Мърсър се зарадва, като видя, че преди да избяга, лодкарят е пробил няколко варела и салът е потънал до половината до отсамния бряг. Ако бе тръгнал покрай Чинко от Судан, както твърдяха слуховете, Хариби Дайс трябваше да измине най-малко петнадесет мили на изток до мястото, където можеше да пресече реката.
— Според докладите селото, което търся, е на около миля вляво — каза Кали. Проговаряше за пръв път от двадесет минути.
Мърсър погледна джунглата. Районът, където двете реки се срещаха, беше сравнително равен, но Сцила минаваше през поредица хълмове и бреговете й бяха стръмни и кални. Нямаше път, а само тясна пътека, която лъкатушеше по скалата, извисяваща се на двадесет и пет метра. Той спря до изоставената барака на салджията и изключи двигателя. Чу се шуртенето на реката, трополенето на капките, падащи от листата на дърветата, и крясъците на птиците.
— Готова ли си? Кали го погледна.
— Ще си вземеш ли пистолета?
— Естествено.
— Тогава съм готова.
На път към селото минаха покрай стара открита мина, изкопана на върха на скалата, лабиринт от преплетени окопи, покриващи около четири акра. Дълга стена служеше като бент, за да не позволява на мръсната вода да изтече в реката. Според Мърсър наводнените ровове бяха дълбоки поне три метра, но можеше да са и по-дълбоки. Той спря с гръб към стръмния бряг и реката, клекна, загреба шепа влажна пръст и я преся през пръстите си. Кали застана до ръба, извади от раницата си малък фотоапарат и направи десетина дигитални снимки.
От ерозията Мърсър предположи, че мината е отпреди петдесетина години, а може би и по-стара. Докато разсъждаваше върху несъответствията, осъзна, че всъщност може да определи точната година, когато е разработена мината, и от кого, и в същото време да отговори на загадката с високата заболеваемост от рак в селото. Огледа се по-внимателно. Отсрещният бряг на реката бе предимно от черен гранит, а отсамният съдържаше интрузивен базалт.
— Мисля, че може да забравиш за генната си теория — каза той, стана и избърса ръката си в панталона.
Кали го погледна предпазливо.
— Защо?
— Не съм сигурен. Трябва да разговаряме със селяните, за предпочитане старци. Хайде.
— Дай ми минута — помоли тя. — Трябва да си напудря носа.
— Да си напудриш… О, загрях. Разбира се.
Той остана до шахтата, а Кали влезе в джунглата.
— Не се отдалечавай — извика Мърсър.
— Ама че си извратен. Обичаш да слушаш, а? — Тя определено го закачаше.
— Обикновено гледам.
— Не се тревожи. Няма да отида по-надалеч, отколкото изисква благоприличието.
След пет минути я извика.
— Още малко — отвърна тя. — Господи, как наричат в тази част на света „отмъщението на Монтесума“?
— Чувал съм, че в Индия му викат Хинду Туш, а в Египет „проклятието на фараона Тут“ или „фараонски задник“. Мисля, че в тази част на Африка нямат израз за чревно разстройство.
— Хитро. — Гласът й прозвуча по-силно, а не напрегнато като преди. След минута Кали излезе от джунглага. Не изглеждаше зле, въпреки неприятностите си.
— Добре ли си?
— Да. За щастие, когато получа „течението на река Конго“, ми минава бързо.
— Искаш ли да ти нося раницата?
— Не, благодаря.
Селото се намираше на върха на скалата, откъдето се виждаше реката долу. Десетина акра джунгла бяха изсечени и засети и засадени със земеделски култури, предимно маниока. Няколко кучета обикаляха кръглите колиби, две завързани за колчета кози незаинтересозано наблюдаваха приближаването на Мърсър и Кали. Телата им бяха мършави, а брадите — проскубани. Едва когато стигнаха до площада, първият човек излезе да ги посрещне — дете на пет-шест години с огромна фланелка на „Манчестър Юнайтед“, която стигаше до коленете му. Жена с басмена рокля изскочи от една кръгла колиба и прибра детето. След няколко секунди от същата колиба излезе старица. Лицето й беше овално и толкова набръчкано, че очите й се виждаха само по отразената в тях светлина. Подпираше се на бастун, направен от корен на дърво, и носеше безформена рокля, която напълно закриваше пълното й тяло. Каза нещо на непознат за Мърсър език. Тонът й беше обвиняващ. Гласът й беше силен и стресна птиците, които се разхвърчаха, и прогони едно от кучетата с подвита между краката опашка.
— Pardon, madam — каза Мърсър. — Parlez-vous Francais?2
Жената млъкна и за миг застана неподвижно като статуя, оглеждаше изпитателно двамата бели, а после се обърна към колибата и измърмори нещо. Майката се появи отново, притиснала детето до гърдите си.
— Аз знам английски.
— Още по-добре — усмихна се Мърсър. — Ние сме американци.
Старицата каза нещо на младата жена и тя пусна детето на земята и се върна в колибата. Изнесе ниско столче и го сложи зад възрастната жена, която вероятно й беше майка, по-вероятно дори баба. Старицата седна, като въздъхна тежко. Мърсър почти очакваше, че столчето ще се разпадне под тежестта й.
Двамата с Кали се приближиха и приклекнаха до босите й крака. Жената миришеше на пушек от дърва и на животински изпражнения. От входовете на другите колиби ги гледаха хора — повечето жени и всичките възрастни.
— Къде са младите? — попита Кали.
— Отишли са в джунглата — огорчено каза Мърсър. — Виждал съм същото и преди, на други места, в други войни. Дайс се е развилнял и всеки, който може, е избягал, а старците и болните са останали.
— Господи, това е…
— Знам. — Младата майка сигурно беше останала, за да се грижи за бабата, макар че Мърсър не разбираше защо не е взела детето си и не е избягала. Вгледа се по-внимателно в момиченцето и разбра защо. Детето имаше тумор на врата, възпалена зачервена топка с големината на портокал, която скоро щеше да затрудни дишането му и да го задуши. Рак. Защо някой би забавил бягството си с дете, което и без това скоро ще умре?
— Много си смела, че си останала — бавно каза Мърсър.
Младата жена не отговори, но очите й се напълниха със сълзи.
— Имам камион близо до сала, който преминава Чинко. Мога да ви взема до Рафай.
Сълзите й изведнъж пресъхнаха и стоическото й изражение разцъфна в усмивка.
— Кажи на другите да се приготвят — добави той. — Може да потеглим след няколко минути.
— От правителството ли сте?
Мърсър не искаше да й обяснява, че правителството на страната й е изоставило всички на север от Киву.
— Да.
Тя извика на селяните. Мнозина вече бяха излезли от кирпичените си колиби, но за секунди отново влязоха в домовете си, за да съберат всичко ценно, което младите не бяха взели, когато бяха избягали.
— Какво знаеш за мината на скалата над реката? — попита Мърсър, но тя не отговори. — Дупката в хълма. Знаеш ли кой я е изкопал?
Младата жена заговори на старицата, която отвърна надълго и нашироко, после обясни:
— Един бял човек дошъл, когато баба ми била дете платил на мъжете да изкопаят много дупки и после заминал със сандъци, пълни с пръст. След време дошли други хора. Накарали мъжете от нашето село да изкопаят още дупки и отнесли още пръст. Мърсър изчисли наум периода.
— И скоро след това хората от вашето село са започнали да се разболяват? — попита и докосна врата си на сьщото място, където момиченцето имаше тумор.
Младата жена хвана ръката на дъщеря си.
— Така казва баба ми. Много деца умрели и много се родили с… — Не можа да намери думи да опише бебетата, обезобразени от опустошителното въздействие на остро радиоактивно облъчване; много от тях вероятно дори не бяха поели първия си дъх.
Мърсър се обърна към Кали.
— Мисля, че тук Съединените щати са копали за уранинит през Втората световна война.
— Уранинитът е бил докаран от Конго — веднага каза тя и добави: — Използва се в атомните бомби, нали? Преди месец по „Хистъри“ гледах един филм за проекта „Манхатън“. Там казаха, че нашият уран е от Конго.
— Не съм сигурен. Но някой е изкопал нещо оттук и ако се съди по възрастта на старицата, предполагам, че е станало през Втората световна война. Скоро след това селяните са започнали да страдат от радиоактивно облъчване. И после са установили, че тук е най-високият процент на заболеваемост от рак на света. Човекът, направил първото медицинско проучване, вероятно е решил, че мината е напоителни канали или нещо друго, и не е свързал нещата. Обикновено уранинитът не е опасен. Трябва да бъде пречистен, докато нивото на радиация стане достатъчно високо, за да причини заболяване. Но тук очевидно не е така. Естествената концентра-ция на уран 235 е била достатъчно висока, за да предизвика дефекти по рождение и рак.
Старицата заговори на внучката си и тя отново влезе з колибата и донесе нещо. Изпусна го, докато го подаваше на Мърсър. Той го вдигна и го разгледа. Беше метална манерка с непромокаема брезентова калъфка. Сиво-маслиненозеленият плат беше протрит и лесно се късаше, но инак манерката беше непокътната. Приличаше на военна. Мърсър я извади от калъфката и на земята падна листче, на което пишеше: „Собственост на Честър Бауи“. Мърсър го показа на Кали.
— Името е американско. Май в „Хистъри“ нещо са се объркали.
Младата жена преведе думите на баба си.
— Първият човек е дал това на бащата на дядо ми.
Старицата бръкна в пазвата си и извади нещо, окачено на каишка — парче метал, закрепено с телена скоба.
— А мъжете, които дошли по-късно, й дали това. Възрастната жена даде нещото на Мърсър. Беше сплескан куршум. Мърсър я погледна. Тя вдигна полата си и оголи единия си дебел прасец. Черната кожа беше набръчкана от малък белег от външната страна. Тя изви крак и Мърсър видя много по-неприятна изходна рана. Кожата беше лъскава и сива дори след толкова години.
— Те убили мнозина работници, след като приключили с копаенето — каза внучката. — Използвали бързи оръжия и само малцина избягали в джунглата. Бащата на дядо ми и всичките му братя загинали.
Кали погледна Мърсър.
— Не разбирам. Американците са убили миньорите, за да скрият какво са направили?
— Не мога да повярвам — отвърна той, въпреки че доказателството беше в ръката му. Знам, че проектът е бил обвит в тайна, но американци да убиват невинни селяни?
— Ако не са били американци, тогава…
Мърсър не й позволи да довърши въпроса си. Краткото затишие, отсъствието на вездесъщите звуци на джунглата го накара да пристъпи към действие. С едно-единствено светкавично движение той блъсна Кали на земята и я закри с тялото си. В същия миг зад тях се разнесе стрелба на автоматично оръжие.
Старицата беше улучена с два куршума в гърдите. Тлъстините й се разтресоха от удара и тя падна от стол-чето. Внучката й и детето бяха пронизани в коремите и главите и умряха още преди телата им да се свлекат на земята.
Последваха дивашки викове и още изстрели. Части от армията на Хариби Дайс нападаха уединеното село. Мърсър видя момче с автомат АК — 47, голям колкото него. Слабото му тяло се тресеше, сякаш се бе допряло до оголена електрическа жица, докато стреляше в една — та колиба.
Първият инстинкт на Мърсър беше да спаси колкото може повече хора от атаката. Имаше обаче само писто — лет, затова избра втория вариант — да спаси себе си и Кали. Камионът беше на една миля, а бунтовниците щяха да се нуждаят най-малко от десетина минути, за да задоволят жаждата си за кръв. Имаха шанс, ако никой не ги видеше.
Отмести се от Кали, грабна раницата й и запълзя към колибата на старицата. Усети, че Кали го следва. Кирпичените стени ги скриха от бунтовниците, но иначе не предлагаха практична защита. Мърсър се изправи, погледна Кали в сумрака, за да се увери, че е добре, после проби с ритник задната стена. Рехава растителност се спускаше към реката. Хрумна му да побягнат натам, но наклоненият бряг не предлагаше укритие. Щяха да ги застрелят много преди да стигнат до водата и дори да успееха, пак нямаше къде да се скрият там. Бяха хванати в капан между армията на Хариби Дайс и Сцила.
Така че той поведе Кали към живия плет, като несъзнателно извади пистолета си и го зареди. Даде й раницата, за да освободи ръцете си.
Нападателите стреляха от джунглата по-нагоре по реката. Мърсър бутна Кали пред себе си. Ако ги атакуваха в гръб, той щеше да поеме първия куршум и се надяваше, че саможертвата му ще я предпази. Вървяха приведени. Мърсър държеше ръката си на гърба й, за да контролира крачките й. Всяко рязко движение би привлякло погледа и на най-неопитния боец.
Бунтовниците запалиха една от колибите, вдигна се пушек. Някой вътре изпищя, когато сламеният покрив пламна, сякаш беше залян с бензин. Покривът се срути в експлозия от искри и писъкът заглъхна. Стрелбата не спираше. Щом едно оръжие замлъкнеше, друг бунтовник намираше мишена и откриваше огън.
Мърсър не смееше да погледне кръвопролитието зад тях. Вече беше виждал тази гледка. Бе останал сирак след такава атака само на петстотин мили оттук. Ръката му на гърба на Кали крепеше нея, но и него.
Зелената ивица свършваше на петдесетина метра от края на селото. Мърсър и Кали спряха в сянката на едно дърво. Той най-после се обърна. От няколко колиби се вдигаше на талази пушек. В мъглата се движеха неясни силуети. Някои стреляха, други падаха. Никой не гледаше към тях. Дайс явно предполагаше, че ще завладее селото бързо, и не беше разположил постове по периметъра.
Мината беше на стотина метра. Окопите щяха да им осигурят укритие, а джунглата отвъд беше гъста и непроходима. Мърсър се огледа и набеляза маршрута им, докато друга част от съзнанието му се справяше с прилива на адреналин. Кали изглеждаше почти спокойна. Очите й бяха широко отворени, тялото й — отпуснато и готово.
— Ще успеем — прошепна тя и намести раницата на раменете си.
— Знам. — Мърсър се опита да вложи увереност в гласа си.
Запълзяха по влажната земя. На половината разстояние Мърсър видя двама бунтовници да пресичат насипа между мината и ръба на скалата. Значи Дайс все пак бе изпратил постове. Бойците тичаха, нетърпеливи да се включат в касапницата. След няколко секунди щяха да ги видят.
Мърсър боравеше умело с пистолета „Берета“, но от това разстояние нямаше шанс. Наблизо нямаше къде да се скрият. Вдигна оръжието. Устата му пресъхна. Момчетата се приближаваха. На слабите им гърди бяха кръстосани патрондаши. Краката им бяха обути със сандали, направени от автомобилна гума. Автоматите им АК-47 бяха очукани, но вършеха работа. Намираха се на тридесетина метра, когато единият ги забеляза и зяпна от изненада. Другарят му ги видя миг по-късно, смръщи се свирепо и понечи да насочи автомата си и да стреля.
Мърсър — вече се беше прицелил — натисна спусъка. Първият бунтовник падна. Вторият изстрел беше прибързан и Мърсър беше сигурен, че куршумът е излетял твърде високо, но другият младеж изпусна калашника, хвана се за рамото, изкрещя и се строполи на земята.
Кали и Мърсър скочиха и побягнаха. Отличителният пукот на пистолета предизвика зловещо затишие в стрелбата в селото, затишие, което продължи достатъчно, за да изминат още тридесет метра, преди бунтовниците да започнат да стрелят по тях.
Рояци 7. 62 милиметрови куршуми пронизваха въздуха и изравяха в краката им кратери, големи колкото юмрук. Един улучи нещо твърдо в раницата на Кали — това спаси живота й. Тя се хвърли на земята. Пет-шест куршума изсвириха над нея.
Без да намалява крачка, Мърсър я изправи и я блъсна към рова на три метра от тях. Кали се претърколи и падна вътре. Той я прескочи, блъсна се в отсрещната стена на широкия два метра и половина ров и се плъзна в зловонната вода.
— Раниха ли те? — задъхано попита Мърсър и изплю водата от устата си.
Тя свали раницата от гърба си, огледа дупката от куршума, после завъртя глава. Бузите й бяха зачервени, дишаше тежко.
— Хайде. — Мърсър я хвана за ръка и нагази в дълбоката до бедрата вода. Бунтовниците щяха да стигнат до откритата мина след по-малко от минута. Значи те трябваше да се скрият в лабиринта и чак после да търсят изход.
Краката им се плъзгаха по калното дъно и трябваше да размахват ръце, за да запазят равновесие. Тръгнаха към вътрешността на мината, за да не могат стрелците по периметъра да ги открият лесно. Мърсър нямаше представа колко от хората на Дайс ще тръгнат след тях, вероятно всичките, но мината се простираше на четири акра, така че водачът на бунтовниците едва ли имаше достатъчно бойци да я обкръжат цялата.
Стените от пръст бяха отвесни, ъглите — остри. Гледката към оловносивото небе се смали до разпокъсани ивици, сякаш вървяха между небостъргачите в Манхатън. Мърсър не бе огледал мината внимателно и нямаше представа откъде се излиза, но обостреното му чувство за посока беше закалено през годините работа в триизмерната мрежа от тунели във въглищни, златни и диамантени мини. И въпреки че слънцето беше скрито зад облаците, той можеше да определи посоката.
Две минути след като скочиха в рова, той прецени, че са изминали една четвърт от разстоянието. Чу гласове зад тях. Бяха далеч и това означаваше, че бунтовниците току-що са стигнали до мината, но той все пак закрачи по-бързо. Някой изстреля поне половин пълнител и другарите му го насърчиха с викове. Терористите явно не знаеха къде е плячката им.
— Знаеш ли къде отиваме? — попита Кали.
— Не съвсем — призна Мърсър. — Но трябва да се отдалечим от реката. Дайс сигурно е поставил войници покрай главната шахта. Мисля, че е най-добре да стиг — нем до отсрещната страна на мината, възможно по-близо до джунглата, и да се надяваме, че ще се измъкнем.
— Води тогава.
Някои изкопи бяха дълги и прави, други бяха задънени или се разклоняваха в безброй странични ровове. Мърсър оглеждаше ръбовете над тях в случай, че бунтовниците са успели да стигнат до вътрешността на мината и ги търсят.
Завиха зад поредния ъгъл.
— По дяволите!
— Какво има?
— Клонът на дървото над лявата стена. Преди минута минахме оттук. Обикаляме в кръг. — Мърсър се обърна, после погледна небето. Вече не можеше да определи къде се е скрило слънцето зад носените от вятъра облаци. Започна да ръми.
Той поведе Кали по обратния път. Усети леко колебание в стъпките й. Не я обвиняваше.
Младият бунтовник вече беше убил трима души днес, но искаше още. Приятелят му Сими щеше да изреже шест нови резки на приклада на автомата си. Той скочи в изкопа и хукна по лабиринта, търсеше белите хора.
Изведнъж видя, че обикновено спокойната вода се плиска в стената на канала. Значи бяха близо. Хлапакът затича по-бързо. Гумените му сандали шляпаха досами ръба на рова. Зави зад следващия ъгъл и ги видя. Бяха долу и тичаха към него. Краката им шляпаха във водата, главите им бяха наведени.
Той спря и се приготви да стреля — и изведнъж нещо го удари в рамото. Краката му се плъзнаха, но докато падаше, успя да се извърти и да се вкопчи в пръстта. Свлече се в изкопа. Автоматът се заклещи под гърдите му.
Мърсър спря и вдигна пистолета, но се поколеба дали да стреля в беззащитното ранено момче. Кой знае колко хора беше убило това дете войник, колко жени беше изнасилило и колко страдания беше причинило! В този момент обаче това нямаше значение. Мърсър не можеше да го застреля хладнокръвно. Хукна и сграбчи тънкия му глезен. Бунтовникът изкрещя на другарите си, но Мърсър го дръпна долу.
Хлапакът цамбурна във водата и Мърсър заби юмрук в лицето му и му счупи носа и поне няколко зъба. Момчето се отпусна. Щеше да е в безсъзнание поне час. Мърсър го нагласи така, че да не се удави, прибра пистолета в плоския кобур, зашит отзад на кръста му, и взе автомата.
Кой ли беше прострелял хлапето? Възможно ли беше в района да има правителствени войски? Те ли бяха застреляли втория бунтовник, докато двамата с Кали бяха приковани на открито? Мърсър беше сигурен, че вторият му изстрел не е улучил целта.
Над лицето му премина сянка. Той се обърна и стреля, без да прикладва. Първите два куршума разпръснаха пръстта от ръба на изкопа, но останалите три пробиха уголемяващи се тъмночервени дупки в гърдите на друг бунтовник. Миг по-късно трети боец се наведе в рова, насочи оръжието си и осея канала с куршуми.
Автоматът в ръцете му подскачаше и изстрелите бяха неточни. Мърсър и Кали побягнаха към следващия ъгъл. Зад тях се разнесе отчаян вик: бунтовникът бе надникнал в мината и бе видял облака кръв, образуващ! се около приятеля му. Дотърчаха още трима и всички заедно скочиха в изкопа и хукнаха след белите.
Мърсър и Кали тичаха, хванати за ръце, придържаха се към късите отсечки на канала и завиваха ту наляво, ту надясно, за да се скрият, но Мърсър знаеше, че лесно могат да ги проследят. На следващия завой той бутна Кали пред себе си и се долепи до стената. Бунтовниците не се стараеха да се движат тихо и идваха като атакуващи крокодили. Мърсър изчака още две секунди и се показа.
Вдигна автомата и уби първия още преди той да осъзнае, че са му устроили засада. Вторият падна миг по-късно. Третият се хвърли във водата и Мърсър изстреля последните два куршума в мястото, където потъна. Трупът изплава на повърхността с две дупки в гърба. Мърсър хвърли калашника и хукна след Кали.
Настигна я точно когато тя завиваше зад ъгъла. На двадесетина крачки, в средата на изкопа, стоеше бунтовник с гранатомет под мишницата. Мърсър и Кали се хвърлиха във водата в мига, в който от гранатомета излетя ракета. Горяща диря от огън и пушек се стрелна в рова. Ракетата се заби в отсрещната стена, взриви се и проби в насипа четириметрова дупка, която раздели наводнените изкопи от стръмния бряг.
Мърсър изскочи от водата и изстреля два куршума в гърдите на терориста. И в същия миг осъзна какво се е случило. Дигата беше пробита и застоялата вода започна да нахлува през дупката, разширяваше я и рушеше стените. Течението ги повлече. Не можеха да запънат крака в калта на дъното, нито да се хванат за ронещите се стени.
Нивото на водата се повиши и безмилостният поток ги понесе. Мърсър изруга. Кали се вкопчи в ръката му. Излетяха през отвора и сякаш се носиха цяла вечност.
После се стовариха тежко, превъртяха се в течението и се плъзнаха надолу сред гъста утайка от вода и кал. Мърсър изпусна пистолета.
Паднаха в реката. Успяха да изпълзят на брега, давеха се и кашляха, едва си поемаха дъх. Вдигнаха глави и…
Мъжът пред тях беше огромен, почти два метра, с широки гърди и глава като гюле. И само мускули. Носеше бойни дрехи и кожен елек. Лицето му бе студено. Жалките фигури в краката му се отразяваха в слънчевите му очила. Кобурът на колана му беше достатъчно голям, за да побере картечница. Той извади незапалената пура от устата си и се изсмя презрително.
— Добре дошъл в ада, господин ЦРУ. — Извисяващият се застрашително бунтовник свали очилата си и се видяха хлътналите му фанатични очи. — Аз съм генерал Хариби Дайс… и скоро ще стана император.