Хаос

Атлантик Сити, Ню Джързи

Две минути в интернет биха спестили на Мърсър и Кали шест часа, но пък така щяха да пропуснат живописното пътуване и самостоятелната обиколка на Принстън. Институтът за научни изследвания не се числеше към групата на осемте най-добри университета. Бе основан през 1930 година със средства на търговския магнат Луис Бамбергер като място за теоретична математика и физика. Малкият институт не пазеше архиви на своя най-известен учен. Всъщност домът на Айнщайн бе просто част от общежитията.

Един измъчен служител, който отговаряше на един и същи въпрос, задаван от безброй хора, им каза, че всички книжа на Айнщайн са предадени на Еврейския университет в Йерусалим. Те пък постепенно качвали материалите в интернет съвместно с Калифорнийския технологичен институт.

Когато се върнаха в „Деко Палас“, Мърсър извади по една бира от минибара. Слънцето залязваше и хотелът хвърляше дълга сянка върху крайбрежната улица. Кали провери дали в хотела има интернет връзка и бързо намери архива. Откриха, че има документ от някой си Ч. Бауи. Той обаче не можеше да се види в интернет.

— Колко е часът в Израел? — попита Кали и посегна към телефона. — Нищо, няма значение. — Набра някакъв дълъг номер и помоли да говори с Ари Градщайн.

— Кой е Ари Градщайн? — попита Мърсър.

— Заместник-директорът на израелската атомна централа „Демона“. Няколко пъти сме работили заедно в отговор на ядрени заплахи — отвърна Кали, а после започна разговора с Израел. — Ари, обажда се Кали Стоу от ДОЯЗ. — Спря за момент, слушаше. — Добре, а ти как си?… Отлично. А Шошана?… Страхотно. Слушай, Ари, ще те помоля за една услуга. Искам да заобиколя бюрокрацията в Еврейския университет в Йерусалим. Още не мога да ти кажа за какво става дума, освен че Израел не е изложен на абсолютно никакъв риск. Проучвам един американец, който е водил кореспонденция с Айнщайн, а всичките му документи са архивирани в университета… Да, знам. И аз съм изненадана. Изгубих няколко часа в Принстън, като си мислех, че са там. Можеш ли да се обадиш вместо мен и да разчистиш пътя? Мисля, че ако се представя като служител на Департамента по енергетика, ще се появят всевъзможни пречки и няма да мога да се добера до информация със седмици. — Кали продиктува адреса на електронната си поща и университетския каталожен номер на документа от Ч. Бауи. — Благодаря, Ари, задължена съм ти. До скоро.

Мърсър бе впечатлен.

— Дори да имах човек в Израел, никога нямаше да се сетя за това. Беше великолепна.

Кали се усмихна на комплимента.

— Понякога не е лошо да знаеш как да избегнеш бюрокрацията.

Докато чакаха мейла от Израел, Хари се върна. Очите му бяха премрежени, а по бузите му бяха наболи бели косъмчета. Мърсър го виждаше за първи път от близо двайсет часа.

— Виж ти кой дошъл! През цялото време ли залага? Хари се свлече на леглото с преувеличен стон.

— Господи, не. Спрях, за да закуся сутринта.

— И как се справи? — попита Мърсър, макар да знаеше отговора от обезсърчения вид на Хари.

Хари се облегна на възглавниците и затвори очи.

— Никога не задавай тоя въпрос на комарджия, преди да е приключил.

— Толкова ли е зле?

Изведнъж старецът се наведе и измъкна дебели пачки банкноти от двата джоба на анорака си. Заговори кротко, сякаш не бе кой знае какво.

— Всъщност мисля, че се справих добре като за мен.

— По дяволите! — едновременно възкликнаха Мърсър и Кали.

— Колко? — попита Мърсър.

— Тридесет бона, момчето ми! — триумфално извика Хари. — Разбих ги. Бях неудържим. Дори им казах, че съм отседнал в „Тръмп“, и снощи ме настаниха в апартамент, за да ме задържат.

— Хитър кучи син — изумено измърмори Мърсър.

— Поздравления — добави Кали. — Какво ще правиш с толкова пари?

Хари я изгледа така, сякаш е малоумна.

— Ще ги проиграя на комар довечера, разбира се.

Кали почна да го увещава да не профуква спечеленото. Мърсър не искаше и да опитва. Лаптопът издаде звук и всички мисли за неочаквания късмет на Хари се изпариха. Беше писмото от Еврейския университет. Архиварят явно не беше много доволен да отговаря посред нощ, но все пак бе намерил онова, което търсеха.

— Това е — каза Кали и отвори приложението. Беше телеграма, изпратена до Айнщайн през април 1937 година от Атина, Гърция. Иззад рамото й Мърсър прочете следното:

Кали първа изрази гласно мнението си.

— Какво е това, по дяволите? Безсмислено е. Езерото Комо? Той е бил в Африка, а и какви са тези седем седмици? Нямало го е с месеци. Как се е озовал в Атина? И какъв е този послепис?

— Това трябва да е шифър — каза Мърсър. — Възможно е с Айнщайн да са имали предварително уговорен сигнал за експедицията. Казва, че не е успешен. А името Стефан Енбург може да означава нещо специфично, като например това, че Бауи е открил мината. Ако не я е открил, може да са били уговорили друго име.

— Може би, може би. По дяволите! — ядосано изпухтя тя.

— Я да видя — обади се Хари и Мърсър завъртя лаптопа така, че Хари да може да прочете телеграмата.

— Картината на Гибсън на „Златната кошута“ на Дрейк? — каза Кали. — Какво е това?

— Дрейк е сър Франсис Дрейк — отвърна Мърсър, — английски адмирал и капер по времето на кралица Елизабет Първа. „Златната кошута“ е бил корабът му. Познанията ми за художниците са съвсем ограничени, така че предполагам, че Гибсън е нарисувал прочута картина с Дрейк. Когато Хари приключи, можем да потърсим информация в интернет, както и за композитор на име Стефан Енбург. Това може да ни даде представа какво е имал предвид Бауи.

— Не си прави труда — каза Хари и вдигна поглед от компютъра. В сините му очи проблесна дяволита искра. — Истинският въпрос, на който трябва да се отговори, е дали Честър Бауи се е качил на борда на „Хинденбург“, както е възнамерявал.

— За какво говориш?

— Дай ми лист и химикал и ще ти покажа. — Кали му подаде бланка на хотела и писалката си. — Ключът е скрит в послеписа. Редът, който Бауи е написал, се нарича дублетна игра на думи, измислена е от Луис Карол, автора на „Алиса в страната на чудесата“. Целта на играта е да се преобразува една дума в друга, обикновено с противоположно значение, като се променя само по една буква и се използват възможно най-малък брой думи. Бауи преобразува каса във фаза, като използва единайсет думи, включително първоначалната. — О, разбирам — възкликна Кали. — Сменяш „к“ с „м“ и „каса“ става „маса“, после „м“ с „р“ и получаваш раса.

— И така нататък. Само че Бауи умишлено е объркал играта.

— Как така? — попита Мърсър.

— Очевидно е, че е знаел правилата на дублетната игра, след като е написал такава, но е използвал единайсет думи, когато „каса“ може да стане „фаза“ само с три. — Хари написа „каса“, „каза“ и „фаза“. Мърсър кимна.

— Всичко това е така и съм сигурен, че човек може много да се забавлява с тази игра, но как оттук стигаме до извода, че Бауи се е качил на „Хинденбург“?

— Единайсет думи, когато са достатъчни само три. Предположих, че единайсет е ключът към телеграмата, а ако извадите всяка единайсета дума, се получава… — Хари написа тайното послание „Седми май, Лейкхърст, дирижабъл“ Хинденбург „. Успех, обой“3. — Бауи е казвал на Айнщайн, че ще се върне в САЩ с дирижабъла „Хинденбург“ и иска да го посрещне на седми май в Лейкхърст. Очевидно е, че е успял, но не разбирам частта за обоя.

— Аз я разбирам — едновременно казаха Мърсър и Кали и се ухилиха един на друг. Той я подкани с жест да обясни. — Обо е голям град в Централноафриканската република. Доста близо е до мястото, където открихме манерката на Бауи.

— Той е указвал на Айнщайн приблизителното местонахождение на урановите залежи — обобщи Мърсър.

— Не са ли умрели всички, когато „Хинденбург“ е избухнал? — попита Кали.

Хари посочи Мърсър с брадичка.

— Питай него. Той е експертът. Мърсър се възпротиви.

— Не съм експерт. Когато бях млад, бях очарован от дирижаблите, така че съм изчел няколко книги за катастрофата. Преди няколко години успях да си купя парче от греда на „Хинденбург“. Не ми се иска да го призная, но оттогава стои в килера. И да отговоря на въпроса ти: шестдесет и двама от деветдесетте и седем души на борда са оцелели. Ако Бауи е бил на кораба в този фатален ден, вероятността да е оцелял е три към едно. Човекът, който ни трябва, е Карл Дайън. Той е истински експерт и човекът, който ми продаде гредата. Фотографската памет на Мърсър му изневери. Той знаеше, че Дайън живее в Брекънридж, Колорадо, но не можа да си спомни номера му. Взе го от справки и се обади на пенсионирания ракетен инженер.

— Ало? — отговори плах женски глас след седмото иззвъняване.

— Госпожа Дайън?

— Да?

— Госпожо Дайън, казвам се Филип Мърсър. Познат съм на съпруга ви. Той дали е там?

— Момент, моля.

Изминаха цели три минути, преди Карл Дайън да вземе слушалката.

— Ало. Кой се обажда?

— Здравей, Карл. Филип Мърсър те безпокои. — О, доктор Мърсър. Жена ми недочува и ми каза, че ме търси приятелят ми Филис Матадор, какъвто се досещате, че нямам. Какво има?

— Трябва ми малко информация за един от пътниците от последния полет на „Хинденбург“. Казва се Бауи, Честър Бауи.

Отговорът на експерта бе незабавен и съкрушителен.

— Няма такъв пътник.

Сякаш тежест се стовари на плещите на Мърсър, чак костите му омекнаха. Той се свлече на един стол.

— Сигурен ли си? Разполагам с негова телеграма, в която пише, че ще пътува.

— Съжалявам, но в публикувания списък на пътниците няма Бауи. Не е било трудно да си резервира място. Дирижабълът е бил наполовина празен на тръгване от Германия. Всички места са били резервирани за връщането му в Европа обаче, защото хората са искали да присъстват на коронацията.

— Помисли, Карл, важно е. Има ли начин да се е качил? Скришом или под фалшива самоличност.

— Всъщност имало е нещо необичайно. — Ръката на Мърсър стисна слушалката, сякаш физически можеше да привлече това, което искаше да чуе. — Една двойка германци, професор и госпожа Хайнц Алдерман, е трябвало да се качат, но не са се появили във Франкфурт за полета. Въпреки това багажът им е пътувал. Ако правилно си спомням, багажът е бил доста.

— Достатъчно, за да скрие тежестта на пътник без билет?

— О, да, двеста — двеста и петдесет килограма.

— Значи някой може да се е настанил в тяхната каюта?

Дайън се оживи.

— Трябва да ти кажа, че това са само слухове, но очевидци твърдят, че сред отломките е открит крак, който не е съответствал на нито едно тяло. Това е съмнително и се е разпространявало като градска легенда, като клюка, която да опише катастрофата като още по-ужасна.

Мърсър не беше сигурен дали това е добра, или лоша новина. Тя приближаваше Бауи до Съединените щати, но ако беше умрял в катастрофата, следата отново се губеше.

— Ако слуховете са верни, може да е бил на Честър Бауи.

— Както казах, това са слухове.

— Какво е станало с багажа?

— О, малкото неща, които не са обгорели до неузнаваемост, са били върнати на законните собственици или на наследниците им. Имай предвид обаче, че малко неща са оцелели. Не знам подробности за багажа на Алдерман.

— А нещата, които са останали непотърсени?

— Всъщност са били изпратени обратно в Германия. Някои неща са били отмъкнати от любопитни хора, като онова малко парче дуралуминии, което ти купи от мен, но конструкцията на „Хинденбург“ и всичко останало е било върнато и рециклирано за направата на изтребителите на Луфтвафе. Гьоринг не е бил привърженик на дирижаблите и е ненавиждал доктор Екнер, шефа на компанията „Цепелин“.

— Задънена улица — въздъхна Мърсър. Хари беше включил телевизора и Мърсър му направи знак да намали звука.

— За какво става дума? — попита Дайън.

— О, нищо, Карл. Просто Бауи може да е носил важни геологични проби. Опитвам се да ги открия.

— Разбирам. Ами… има още един слух, но смятам, че не струва и пукната пара. Преди петнайсетина години, точно след публикуването на книгата ми за катастрофата, получих писмо чрез моя издател от един господин в Ню Джързи, който твърдеше, че притежава сейф, паднал от „Хинденбург“ в деня на катастрофата.

— Сейф?

— Да. Дори бе приложил снимка. Дребна работа, съвсем незначителна. Той твърдеше, че баща му го намерил няколко дни след катастрофата, докато разоравал нивата. Тъй като сейфът нямал отличителни знаци, той каза, че сигурно е паднал от дирижабъла, и питаше дали не искам да го купя.

— За колко?

— Точно по това време останките от цепелина се котираха високо. Той поиска петнайсет хиляди долара и не предостави никакво доказателство освен думите на баща си. Говорих с него веднъж. Много противен тип. Дори не му направих оферта. Тогава смятах — и все още го мисля, — че този човек е мошеник, а сейфът е купен от него или от баща му от някоя заложна къща.

— Разполагаш ли с името му? — Вероятността сейфът да е автентичен или да е принадлежал на Бауи беше много малка и напомняше на думите на едновремешните картографи „отвъд тази територия живеят дракони“, но пък Мърсър беше в отчаяно положение.

— Знаех, че ще попиташ. В момента го търся. Знам какъв си, когато искаш нещо. Преследва ме с години, за да купиш онази отломка от „Хинденбург“. Определено се надявам да си я сложил на видно място.

— Ами, да — излъга Мърсър. — На една витрина до бюрото ми е.

— А, ето го. Живее в семейната ферма в Уеъртаун. Ако щеш вярвай, но се казва Еразмус Фес.

— Мърсър! — извика Хари.

Мърсър не се обърна, а само му направи жест да почака.

— Еразмус Фес?

— Точно така. Мърсър записа адреса.

— По дяволите, Мърсър!

— Момент, Карл. — Той закри слушалката.

— Какво?

Хари сочеше телевизора. Мърсър погледна. На екрана показваха полицаи и медицински екип пред малка къща, явно в предградията. Мърсър включи звука. „… тази сутрин от съсед, който описва видяното като касапница. Макар тяло да не е открито, госпожица Балард не може да бъде намерена, а кръвта в дома й показва криминално деяние“.

Мърсър се вцепени и пребледня. Прекъсна разговора, без да се сбогува с Карл Дайън.

— Серена?

— Да.

Няколко секунди тримата мълчаливо гледаха новините. Кали се опомни първа.

— Трябва да се махаме оттук. Ако са я измъчвали, знаят, че сме отседнали в хотела. Може би знаят и номерата на стаите ни. Мърсър, имаш ли кола?

— Да — отвърна той механично. Умът му бе зает с друго. — В гаража е.

— И моята. Да тръгваме. — Кали вече беше затворила лаптопа.

— Не. Ако са вече тук, ще я наблюдават. Хари, твоят апартамент къде е?

— Съжалявам, но е резервиран чак за довечера. Не мога да го използвам преди седем.

— Ясно. Значи просто ще се измъкнем от хотела, ще повървим до следващото казино по крайбрежната улица и ще повикаме такси. Ако стигнем дотам, без да ни забележат, ще се измъкнем. Кали, имаш ли пистолет?

Тя поклати глава.

— В бюрото в офиса имам един „Глок“, но това няма да помогне.

— Резервната ми „Берета“ е на нощната масичка — каза Мърсър, докато подаваше на Кали чантата за компютъра и оглеждаше стаята за нещо важно. — Готови ли сте?

Хари и Кали кимнаха.

Мърсър отвори вратата и бързо огледа дългия коридор. Нямаше никого, но това не беше гаранция, че някой не се крие при асансьора. Не можеха да слязат по стълбището заради протезата на Хари. Мърсър направи знак на Кали и Хари да не мърдат и тръгна по коридора, стъпваше така, че обувките му едва издаваха звук по килима — звук, който се заглушаваше от жуженето на вентилационната система. Никой не се криеше до асансьорите и той натисна бутона и направи знак на Хари и Кали да дойдат. Ако нямаха късмет и хората, които бяха убили Серена Балард, бяха тук, тримата имаха по-голям шанс да ги надвият, отколкото ако беше сам.

След първия изблик на адреналин от новините стомахът му се успокои и той се зачуди на какво ли са се натъкнали. Не беше случайно това, че Хариби Дайс се подвизаваше около Киву по същото време, в което Кали търсеше предполагаеми уранови залежи. Ключът трябваше да е едноокият наемник Поли. Мърсър мислено се върна към това, което се беше случило в Африка. Не Дайс беше наел Поли. Поли бе плащал на африканския бунтовник да охранява радиоактивната руда.

Отговорът на този въпрос постави друг. Как изобщо бяха разбрали за урана? Погледна Кали. Възможно ли беше тя да не е тази, за която се представя? Веднага отхвърли тази идея. Към нея бяха насочени твърде много заплахи, за да работи с Поли и Дайс. Отговорът трябваше да е друг.

Лампичката над един от асансьорите дискретно светна.

В мига, в който вратата се отвори, Мърсър чу характерния звук на зареждане на пистолет. Имаха по-малко от секунда, преди убиецът да ги види — недостатъчно време да избягат на повече от няколко метра. Единственият шанс беше да се маскират. Убийците търсеха двама мъже и една жена. Но не двойка и сам мъж.

Хари се намираше по-близо до Кали от Мърсър, затова той го бутна в обятията й и изсъска:

— Целуни я!

Беше сигурен, че Кали разбира какво е наумил, но също така беше убеден, че Хари просто ще се отдаде на естествената си похот. Докато вратата на асансьора се отваряше, двамата се прегърнаха.

— О, Джон! Толкова си мил! — изписука Кали превзето и впи устни в устните на Хари.

Мърсър се беше отдръпнал на достатъчно разстояние, за да е очевидно, че не е с тази двойка.

Тримата, които излязоха от асансьора, държаха пистолети под палтата си. Погледнаха Хари и Кали мимоходом, очите им се плъзнаха с безразличие по Мърсър. Той не познаваше първите двама, но третият се беше запечатал неизличимо в паметта му. Поли. Носеше черен костюм и поло, превръзката на окото го правеше още по-застрашителен.

Кали вървеше така, че Хари да я закрива от убийците. Двамата влязоха в асансьора.

— Стая десет деветдесет и две — каза един от убийците, погледна табелката на стената и тръгна наляво. — Насам.

Мърсър почувства изгарящия поглед на Поли върху тила си, но остана спокоен и небрежно тръгна към асансьора след Кали и Хари. Хари натисна копчето за фоайето и попита любезно:

— Как е късметът днес, господине? — Играеше роля на абсолютно непознат.

Вратите на асансьора почнаха да се затварят.

— Бива — отвърна Мърсър и тръгна да се извръща с лице към вратата.

Поли се вкамени. Единственото му око се разшири, когато позна Мърсър, устата му се изкриви от гняв. Той се хвърли към асансьора, за да спре вратите, но закъсня със секунда.

— По дяволите — възкликна Кали, когато асансьорът тръгна към фоайето. — Как е успял да се измъкне от атаката в Африка?

Мърсър нямаше отговор, но пък знаеше, че сега не е моментът да се тревожи за това.

— Имаме само няколко секунди, когато стигнем фоайето — каза той отсечено. — Или никакви, ако Поли разполага с повече хора и радиостанция.

— Какво си намислил? — попита Хари.

— Можеш ли да се справиш без бастуна?

Хари се усмихна: разбра какво всъщност иска Мърсър.

— Мисля, че да. — И му подаде лъскавия бастун, който Мърсър му беше подарил за осемдесетия му рожден ден.

Мърсър беше поръчал бастуна при един от най-добрите производители на ножове в Северна Америка. Взе го от Хари и натисна скрития бутон, който освободи еднометрово острие. Беше наточено като скалпел и макар Мърсър да не бе учил фехтовка, и най-малкото докосване би разрязало и дреха, и плът. Той подаде черната орехова ножница на Кали.

— Сопи и мечове срещу куршуми? — невярващо попита тя.

— Времената са безнадеждни — отвърна той със самодоволна усмивка.

Ръцете на Мърсър се хлъзгаха по сребристата дръжка и той ги избърса в панталоните си. Скри ножа зад крака си. Кали пък мушна бастуна до гърдите си, под сакото. Замълчаха. Гледаха как лампичките светват на всеки по-долен етаж.

Чуха звънтенето на покер машините още преди вратите да се отворят, после шумът се усили. Мърсър подаде глава и не видя нищо необичайно. Никой не бързаше към асансьорите и не беше с радиостанция или мобилен телефон.

— Хайде — каза той и ги поведе навън. Ползването на асансьорите беше разрешено само за гости на хотела и охраната проверяваше дали хората имат ключове. Мърсър забеляза, че шкембестият пазач има затъкнат в колана пистолет. Етажът, на който се намираше казиното, заслепяваше със светлини и звуци. Стотици хора се бяха скупчили около зелените маси или седяха зад слот машините; изражението им рядко се променяше, независимо дали печелеха, или губеха. Сервитьорки в оскъдно черно облекло се въртяха между посетителите, подносите им бяха отрупани с питиета. Крупиетата наблюдаваха с непроницаеми лица.

Атмосферата предразполагаше играчите да останат дълго след като е редно да се откажат. За Мърсър това беше просто разсейващо. Той огледа тълпата, търсеше някой, който да не е погълнат от хазарта. После попита:

— Виждаш ли нещо? Кали поклати глава.

— Не, освен ако хората на Поли не са маскирани като вдовици, които профукват застраховките на покойните си съпрузи.

Стигнаха до охраната и Мърсър погледна назад към асансьорите. Една от вратите се отваряше.

— По дяволите!

Поли изскочи от нея, следван от двамата си гангстери. Всички бяха извадили пистолетите си. Блъснаха една двойка, която чакаше асансьора, и мъжът ядосано изкрещя. Това привлече внимание. Една жена видя пистолетите и изпищя. Пазачът се опита да се извърти, за да види какво става, но годините бездействие бяха схванали мускулите му.

Мърсър посегна към пистолета на пазача и го измъкна. Пазачът дори не разбра, че е обезоръжен. Докато махаше предпазителя, Мърсър забеляза, че Кали избутва Хари зад една богато украсена колона.

Поли стреля първи, Мърсър му отвърна. Никой не се беше прицелил. Изстрелът на Поли улучи мигащите светлинки на една слот машина, а куршумът на Мърсър попадна във вратата на асансьора.

Преди някой от тях да успее да стреля отново, някой откри огън по Поли и хората му от другия край на казиното. Те се наведоха, за да се прикрият. Мърсър се възползва от това отвличане на вниманието, хвана Хари и Кали и ги повлече към изхода. Предположи, че стрелбата е дошла от охраната на казиното, но докато тичаха към големия парен локомотив до Американския бар, видя двама въоръжени мъже с тъмни костюми, а не с униформи. Вниманието им беше съсредоточено единствено върху Поли и те едва удостоиха Мърсър с поглед.

Сред тълпата избухна паника. Викове и писъци заглушиха тракането и звъна на монетите в машините. Мърсър просто държеше здраво Хари и Кали. Разблъска тълпата, за да си проправи път, та да се скрият зад едно от колелата на локомотива. Сух лед осигуряваше парата, която се процеждаше от буталата и клапаните.

— Как сте? — попита той, гърлото му изведнъж се сви и пресъхна.

Кали рязко кимна.

— Хари?

— Добре съм — изхриптя старецът. — Просто ни изведи оттук, по дяволите.

— Работя по въпроса — отвърна Мърсър. Долепени до локомотива и нащрек за още убийци, тримата тръгнаха към първия вагон — вагон-ресторант, реставриран до пълния си блясък. Обикновено на стълбите стоеше служителка и приемаше резервации за широко рекламираната уникална вечеря в хотел „Деко Палас“. В брошурата на хотела Мърсър бе прочел, че вагонът има монитори на прозорците и хидравличен механизъм, които създават илюзията, че влакът се движи. Всяка вечер пътешествието на вечерящите се определяше от компютърна програма. Една вечер пътуваха през Скалистите планини, на следващата през пустинята в Калифорния, а на още по-следващата прекосяваха Флорида Кийс по прочутата Презморска линия на Хенри Флаглър.

— Качвайте се — каза Мърсър и избута Хари и Кали по стръмните стъпала. И тъкмо да се качи след тях, от тълпата се откъсна един от убийците. Стискаше автомат със заглушител и щом забеляза Мърсър, откри стрелба. Мърсър усети паренето на куршум, който мина покрай крачолите му.

— Бързо!

Хари отвори една плъзгаща се стъклена врата и закуцука след Кали. Мърсър стреля два пъти към убиеца и се вмъкна след приятелите си. По масите на вагон-ресторанта имаше елегантни кристални и порцеланови съдове, а приборите бяха от чисто сребро.

Убиецът ги виждаше през прозорците и изстреля по вагона останалите патрони от пълнителя.

Тримата се снишиха, но не спряха. Около тях се пръскаха стъкла, във въздуха пищяха рикошети. Ръчно изработената ламперия се нацепи, а от сложната електроника, с която се прожектираше на дисплеите, захвърчаха искри. Вагонът се изпълни с мирис на изгоряла пластмаса и дим.

Щом изстрелите спряха, Мърсър изблъска една от масите — скъпият сервиз се натроши на пода — и се надигна. Убиецът бе заредил нов пълнител и тъкмо се готвеше пак да открие огън, когато Мърсър го простреля два пъти в гърдите. Огледа се. В казиното стреляха поне десетина мъже. Едната група се опитваше да сведе до минимум случайните жертви, но хората на Поли стреляха наред и Мърсър видя няколко ранени и мъртви гости на хотела.

Хари и Кали го изчакаха в края на вагона и тримата заедно побягнаха през следващия. Там беше лъскавата кухня на ресторанта, маскирана като вагон „Пулман“. Зад печките и хладилниците се криеха неколцина келнери и готвачи. Вратата в края на вагона водеше във фоайето, но отстрани имаше втора врата за по-обемисти поръчки.

Мърсър поведе Кали и Хари през нея към помещението за зареждане. За нещастие нямаше камиони, разтоварващи стока. Една от вратите беше отворена и мирисът на океана се смесваше с бензинови пари и вонята на отпадъци.

— Защо не се скрием тук? — предложи Кали и избърса кръвта от бузата си: беше я ударило парче стъкло.

— Защото ще им трябва само половин минута да се сетят къде сме.

— Не ми се иска да го кажа — изпухтя Хари, — но аз съм дотук. Един от ремъците на протезата ми се размести и боли ужасно.

Хари бе изгубил крака си преди десетилетия и всъщност рядко куцаше и обикновено използваше бастуна си само за украса, затова Мърсър беше забравил каква болка изпитва старият му приятел. Мърсър бавно се обърна, прехвърляше в ума си картата на казиното, която си бе съставил още щом пристигнаха в хотела. Това бе несъзнателно умение, което си беше изградил през годините на работа в лабиринтите на минните шахти. Можеше да си състави карта на разположение на почти всяка сграда само след една бърза обиколка и интуитивно знаеше къде се намира във всеки един момент.

— Спокойно — каза той, след като състави плана си. — Главният вход е веднага щом излезем, зад ъгъла. Няма и двайсет метра. По това време трябва да има много хора, които се регистрират.

Кали схвана идеята му.

— Което означава, че ще има много коли, чакащи да бъдат паркирани от пиколата.

— Точно така. — Мърсър подаде пистолета на Кали и се обърна към Хари. — На рамо или на гръб?

— О, по дяволите, Мърсър, ще се справя.

Мърсър не го пита повторно. Наведе се и го преметна през рамо. Докато тичаше, намести тежестта му. Кали затича до него.

— Хари, ако се изпуснеш, ще те хвърля.

— Повече бих се тревожил за безразборната ми разпуснатост — избърбори Хари.

Отвън имаше тъмен паркинг, но щом завиха зад ъгъла, видяха неоновите светлини на главния вход на „Деко Палас“. Пикола в ливреи сновяха между редица коли. Повечето бяха обикновени, но имаше няколко дълги лимузини и едно ферари, паркирано така, че влизащите в казиното да го виждат. Адът от казиното, изглежда, не беше стигнал дотук, но това беше само въпрос на време.

Тъй като на входа имаше много хора, трябваше да се доберат до началото на редицата коли, ако искаха да избягат. Почти никой не им обърна внимание, докато си проправяха път през навалицата.

— Мърсър! — извика Хари. — Зад нас.

Кали реагира по-бързо от Мърсър: завъртя се, като държеше пистолета ниско. Мърсър също ги видя — Поли и двама от хората му. Спряха и се заоглеждаха, опитваха се да засекат нехарактерно движение. Мърсър приклекна, намести Хари на рамото си и се запровира между колите и хората, без да обръща внимание на оплакванията на гостите, които разблъскваше.

— Идват — каза Кали, когато стигнаха началото на опашката.

Първата кола изобщо не беше такава, каквато Мърсър бе очаквал, но беше единствената им възможност. Бе всъщност произведение на изкуството, ролс-ройс модел „Сребърен дух“ от 1954, гълъбовосива с тъмносини елегантно извити калници. Междуосието бе над три метра. Колата бе въплъщение на елегантност и класа. Лошото бе, че макар да имаше шестцилиндров двигател, нямаше голяма мощност заради теглото си. Мърсър можеше само да се надява да изчезнат, преди Поли и хората му да се доберат до собствената си кола.

— Кали, ти карай — каза Мърсър, когато приближиха. Изискан мъж с вид на телевизионна звезда тъкмо слизаше от колата. Мърсър го блъсна встрани и безцеремонно стовари Хари на предната дясна седалка. — И ми дай пистолета.

Тя го хвърли над покрива, докато се навеждаше към шофьорското място. Протестът на изискания тип замря на устните му в мига, в който Мърсър хвана пистолета с една ръка и го насочи към него с безизразен поглед. В същия момент от вратите на хотела изскочи цяла тълпа. Всички пищяха уплашено. Заляха редиците коли като приливна вълна, разблъскваха пристигащите.

Мърсър скочи на задната седалка.

Колата бе тапицирана с мека кожа, дървените части проблясваха на светлината, хвърляна от хотела. На сгъваем поднос бяха поставени кристални чаши за уиски, а в гарафата до тях имаше кехлибарена течност. Мърсър коленичи на седалката и погледна през задното стъкло. Един от хората на Поли накуцваше, но се приближаваха бързо.

— Мърсър?

— Не сега, Хари — отсече той, без да се обръща. — Кали, тръгвай!

— Не мога. — извика тя. — Колата е с десен волан! Мърсър се извърна и видя, че Хари вече е на волана.

Класическият ролс-ройс не беше модел за американския пазар, беше пригоден за английските пътища, където шофьорът сяда отдясно.

Поли и хората му бяха съвсем близо. Криеха оръжията си, но Мърсър беше сигурен, че след миг ще открият огън.