Хаос

Южна Русия

Поли Фейнс седеше зад волана на руския джип от двадесет часа, но хищническият пламък в единственото му око не беше угаснал. Караше към Черно море по изровени черни пътища и стари контрабандистки маршрути. Едва когато стигна до шосе М-27 близо до град Новоросийск, колелата стъпиха на асфалт.

Тази част на Черно море беше известна с курортите си, но крайната му цел беше малкото работническо селище Кабардинка.

Сляпата ярост беше заличила спомена от първата част на пътуването му. Първо Африка, после Ню Джързи и Ниагарският водопад, а сега това. Фейнс беше сигурен, че тъкмо Филип Мърсър е организирал нападението в мината. Пилотът на хеликоптера го беше описал като човека на шлепа в северната част на щата Ню Йорк. Дори след като двадесет часа бе мислил за загубите си, от стомаха му изригваха киселини и пареха гърлото му. Беше служил с Гаврил Кодов повече от десетилетие и много пъти му беше партньор, след като стана наемник. Фейнс имаше петима братя, единият близнак, но никого не обичаше повече от Гаврил. А сега Кодов беше мъртъв, убит от Филип Мърсър на шлепа на Ниагарския водопад.

Фейнс признаваше, че нямаха достатъчно време да планират добре акцията, но двамата с Гаврил бяха изпълнявали много по-трудни задачи с по-малко време за подготовка. А и хората им бяха закоравели в битки ветерани от Афганистан и Ирак. Готовността им да се жертват за каузата правеше успеха още по-сигурен.

Мърсър обаче се появи отново. Поли стисна волана така, че кокалчетата му побеляха и почти заплашиха да изскочат от кожата. Болката беше добре дошла, защото му напомняше какво ще направи с Мърсър, когато пътищата им се пресекат пак. Фейнс беше професионалист и не позволяваше на работата да повлияе на личния му живот. Този път обаче беше различно. Когато изпълнеше задължението към клиента си, щеше да намери Мърсър, да убие всичките му близки и познати и после да го изтезава бавно и да го накара да се моли да умре.

Фаровете на джипа осветиха знак за отклонение. Той отби от безлюдното шосе и бавно подкара из рибарското селище. Миризмата на морето се смесваше със смрадта на развалена риба и дизелово гориво. В северната част на селището пътят минаваше успоредно на залива. Фейнс видя ярките светлини на Новоросийск на отсрещната страна. Няколко танкера се бяха наредили да натоварят петрол, пренасян по новия тръбопровод от Казахстан. По-навътре в неподвижните води на Черно море се виждаха още кораби. Натоварените танкери трябваше да преплават Черно море и да минат през Босфора в Истанбул, една от най-оживените морски линии в света, където на всеки три дни ставаха произшествия. Преди да стигнат до Средиземно море, им предстоеше и навигационният кошмар да прекосят Егейско море.

Фаровете осветиха малък рибопреработвателен завод, построен на пилони над водата. На паркинга бяха спрели само две коли — луксозно ауди и дълга лимузина. Зад тях светеха прозорците на фургон. До дългия дървен пристан беше заткотвен двайсет и пет метров рибарски кораб. Поли видя блещукането на навигационните уреди през широкия прозорец на мостика.

Паркира джипа до черното ауди, протегна ръка назад и докосна единия варел. Беше топъл, но не и горещ. Горещината беше продукт от обмена на субатомните частици от единия варел в другия. Варелите бяха изолирани един от друг и в никой нямаше достатъчно руда, за да започне верижна реакция, но два, поставени в близост, създаваха критична маса. В мината варелите бяха сложени далеч един от друг, но в тясното пространство в джипа сякаш взаимно се привличаха със смъртоносната песен на морски сирени. Оставен без надзор, плутоният експлодираше в дъжд от убийствен прах, който можеше да замърси цял жилищен квартал, че и повече, в зависимост от вятъра.

От фургона излязоха двама мъже. Фейнс забеляза движение и в рибарския кораб.

По-възрастният от двамата мъже се приближи до Поли и го прегърна. Фейнс не отвърна на прегръдката. Мъжът го пусна. Беше среден на ръст, с гъста прошарена коса. Мустаците му бяха грижливо подстригани. Под извитите му вежди дяволито блестяха поразително сини очи.

— Как си? — попита мъжът на руски.

— Аз съм добре. Но мисля, че арабите, изпратени да ми помогнат, са мъртви до един.

— Какво точно стана, Поли?

— Ти не ми даде достатъчно време — троснато отвърна Фейнс.

— Не можех повече да разтакавам американците отвърна Григорий Попов. — Айра Ласко щеше да действа без мен. Ако това беше станало, щеше да има разследване и моят задник щеше да се пържи на огъня. Щеше да се наложи да давам обяснения за много неща. Мога само да се надявам да убедя шефовете и американците, че е било случайно съвпадение или че е изтекла информация от кабинета на Ласко. Какво се случи?

— Товарехме първите варели, когато се появи хеликоптерът. Бяхме готови за него, но тъпакът не улучи. Беше Ми-8, за Бога, огромен, а проклетият глупак само го одраска с гранатомета. Когато падна, прецених, че повечето войници са оцелели, затова вместо да се бием с превъзхождаща ни по численост сила, заповядах да се оттеглим.

— Но си решил да не пътуваш с влака? — лукаво попита Попов.

Поли го изгледа сериозно.

— Такъв беше планът ми от самото начало, в случай че нещо стане с влака. Исках да съм сигурен, че част от плутония ще стигне тук. Чух, че влакът катастрофира, докато напусках долината, и видях пожара. Дори да се бях върнал, нямаше начин да вземем всичките варели.

— Колко успя да вземеш?

— Два.

Попов кимна и каза:

— Повече от достатъчно за операцията.

— Хубаво. Защото приключих с операцията — отбеляза Фейнс.

— Няма ли да търсиш аламбика?

— Операцията се оказа много по-голяма, отколкото очаквах — призна Поли. — Мислех, че ще намеря каквото ми трябва в Африка, но разбрах, че вашата армия отдавна ме е изпреварила. След това реших, че го имам от пробите, които американците са откарали с „Уедърби“. Нося снимки на стелата. Може да покажат местонахождението на аламбика. Твоята информация за стария склад ми помогна да довърша проекта. Казах: оттеглям се.

— Не те обвинявам — каза Попов. — Радвам се, че единствената ми роля в операцията беше да ти дам информация за тайния склад в „Самарская“.

— Искаш да кажеш да ми я продадеш. Попов се усмихна мазно.

— Познаваме се от много години, Поли, но бизнесът си е бизнес и съвестта ми се нуждаеше от стимулиране, за да ти помогна да изнесеш радиоактивен материал от Русия. Не бих съобщил информацията на никой друг, освен на теб, защото знам, че няма да позволиш на онези смахнати копелета да ни попречат.

Думите му прозвучаха като предупреждение. Истината беше, че Фейнс имаше съвсем бегла представа какво ще правят с плутония хората, които му плащаха, и като имаше предвид сумата, която щеше да получи, не го интересуваше. Съмняваше се, че селцето в България, където смяташе да се завърне, е обект на терористична заплаха, затова действията им не го засягаха лично. Можеше да хвърлят атомна бомба в Щатите и после да си понесат последиците. Това вече не беше негов проблем.

— Ами Мърсър и другите оцелели? — попита той.

— Фьодоров докладва пряко на мен. Трябва да съм там утре, когато пристигне истинският влак. Ще кажа на машиниста, че на Фьодоров му трябва повече време. Ще са изолирани поне два-три дни.

— Добре. — Фейнс се замисли дали да не се върне в мината и да убие поне Филип Мърсър, но не искаше да прибързва. Беше сигурен, че с Мърсър ще се срещнат скоро.

Попов направи знак на другия мъж да се приближи.

— Мисля, че не се познавате лично. Поли, това е Мохамед бен Ал-Салиби, заместник-министър на петрола на Саудитска Арабия, в момента представител в Обедицените нации като инспектор на благотворителните дарения от картела, твоят работодател.

Ал-Салиби стисна ръката на Фейнс. Красивото му лице остана студено и сдържано.

— Разбрах, че сте се натъкнали на пречка. — Говореше с лек британски акцент, явно беше завършил в Англия.

— Да. Филип Мърсър.

— Значи този път не са били еничарите? — Не. Беше Мърсър.

— Изобретателен човек.

— Живее живот назаем.

— Това не ме интересува.

— Но мене ме интересува. Въпросът е личен — изръмжа Поли.

— Да влезем в канцеларията — предложи Попов. — Няма да е зле да пийнем кафе.

Канцеларията беше занемарена като самия завод. Вонеше на риба, мебелите в приемната бяха зацапани от многобройните рибари, сядали на тях през годините. Попов включи кафеварката.

— Колко руда имате? — попита Ал-Салиби.

— В джипа има два варела. Някъде към петстотин килограма.

— Питам просто от любопитство: колко имаше в склада на мината?

— Тонове. Натоварихме шейсет и осем варела на влака, преди да се появи Мърсър.

По лицето на арабина пробяга изражение, изпълнено с копнеж: очевидно си мислеше какво може да се направи с такова смъртоносно съкровище.

Видът му обезпокои дори бездушния убиец Поли Фейнс.

— Риболовният кораб ли ще използват? — попита той, за да наруши зловещото мълчание.

— Да. Преди седмица го откраднаха в Албания. Разбира се, името му е сменено, за да не могат да го открият.

— А екипажът?

— Всички са готови да заминат за Турция и изгарят от желание да станат мъченици.

След като пожарът стихна, Мърсър и Кали провериха останките за оцелели, като първо завързаха на лицата си кърпи, в случай че някой варел се е пробил. Не се изненадаха, че няма оцелели от катастрофата и последвалата експлозия, но изпитаха облекчение, че варелите са останали непокътнати.

Тръгнаха по релсите към мината. Мърсър се подпираше на един клон. По здрач запалиха огън и заспаха. Кали се сгуши в обятията му. Меките й като коприна коси галеха лицето му.

Станаха рано и стигнаха до мината два часа след изгрев-слънце. Руснаците се бяха разположили близо до останките от хеликоптера. Ниската пълничка Людмила готвеше с продукти, взети от него, а ученият и пилотът, който беше избягал от престрелката, защото нямаше оръжие, се бяха навели над някакъв човек. Когато се приближиха, Кали и Мърсър видяха, че е Саша Фьодоров. Беше ранен.

Мърсър се приближи накуцвайки, приклекна до него и се ухили.

— Ще мреш, а?

— Ще ти се — измъчено се усмихна Фьодоров. — Само едно шрапнелче в рамото плюс ужасно главоболие. Спряхте ли влака?

— Изкарах го от релсите на трийсетина километра оттук. Никой не слезе на последната спирка.

— Опасявам се, че някой не се е качил и на тази. Облекчението на Мърсър, че Фьодоров е оцелял, се превърна в безпокойство.

— Какво искаш да кажеш?

— Вчера изпратих пилота Юрий да огледа. Едната уазка си е на мястото. Двигателят е повреден от куршуми, така че не можахме да я използваме. Другата обаче е изчезнала.

— Проклетият Поли — извика Мърсър и скочи. — Заминал е с джипа, защото е знаел, че търся влака.

— Мислиш ли, че е взел някой варел?

— Да, по дяволите! Два при това. Нямаше време да ги натоварят. Аз реших, че Поли ще намали загубите си и ще ги остави.

— Какво ще правим сега? — попита Кали.

— Саша, след колко време началниците ти ще изпратят някого тук, след като нямат вест от нас?

— Не се тревожи, приятелю. Истинският влак трябва да пристигне днес.

— Слава Богу.

— Това пак му дава един ден преднина — подчерта Кали. — Кой знае в коя точка на света ще бъдат варелите дотогава.

Забележката й развали настроението на Мърсър още повече. Той беше попречил на Поли да изнесе тонове плутониева руда, но не бе успял да предотврати измъкването на два варела. Колко хора щяха да умрат, защото се беше провалил? Теоретично това бе достатъчно, плутоний, за да се облъчат десетки квадратни мили или водните запаси на голям град.

Какво щеше да се случи, ако във водоизточниците, захранващи Манхатън, се установеше повишено ниво на радиация? Хиляди щяха да умрат само в размириците и грабежите, които щяха да последват. Колко още Щяха да загинат по време на евакуацията? И колко щяха да пострадат от пагубното въздействие от вдишването на плутониевия прах? Възможно беше ракът да отнеме живота на десетки, дори стотици хиляди хора.

И какво щеше да стане с Ню Йорк, ако водата бъдеше заразена? Градът щеше да е необитаем безброй години, призрачно селище от небостъргачи.

Допреди минути Мърсър се гордееше, че е спрял влака, но сега се чувстваше ужасно. Грешката беше негова. Щеше да е виновен за многобройните жертви, сякаш той е изсипал плутония.

— Ще го хванем — заяви Кали, като видя терзанията в очите му.

— Ами ако не успеем?

— В ДОЯЗ провал няма.

— Кали, теоретично идеята е добра, но не е реалистична. — Не искаше думите му да прозвучат грубо, но чувствата му достигаха точката на максимално напрежение. — На воля се разхожда психопат със стотици килограми плутоний, а ние не можем да мръднем оттук. Докато влакът на Саша пристигне, Париж, Лондон или Рим може да се превърнат в радиоактивна пустош.

— Или Ню Йорк, Чикаго или Вашингтон — чу се глас от другата страна на хеликоптера.

Мърсър веднага го позна.

Еничарят, който ги беше спасил в Африка и ги бе, предупредил в дома на Мърсър, излезе иззад изгорелите отломки на хеликоптера. Беше със същия черен костюм, с който бе облечен във Вашингтон, и го придружаваше същият помощник.

— Мисля обаче, че Анкара, Истанбул или Баку са по-вероятни мишени.

Мърсър извади пистолета си и го насочи към главата; му.

— Кажете ми една причина да не ви убия още сега. Еничарят се усмихна.

— За човек, който ми се обажда цяла седмица, не изглеждате много заинтересуван какво имам да ви ка жа.

След миг Мърсър разбра.

— Вие сте професор Ибрахим Ахмед от университета в Истанбул.

Мъжът се поклони.

— На вашите услуги. Освен това съм и генерал Ибрахим Ахмед от Победоносния султански еничарски корпус. Ние сме натоварени със задачата да сме пазители на Аламбика на Скендербег.

Мърсър отпусна пистолета.

— Това е Деврин Еджемен. — Ахмед кимна към младия мъж. — Един от най-добрите ми ученици и доверен адютант.

Еджемен кимна.

Ахмед посочи покритите с мушами трупове и продължи:

— Знаехме, че руснаците отидоха в Африка, за да вземат адаманта на Александър, но мислехме, че са го използвали всичкия, за да направят първите си бомби. Колко имаше тук и колко отмъкнаха?

— Не знаем със сигурност. Спряхме влака. С Кали видяхме десетки варели сред разбитите вагони, но вероятно има още. Поли Фейнс избяга с два варела, които съдържат някъде към петстотин килограма.

— Повече от достатъчно за плановете им — замислено каза Ахмед, а после с едно-единствено плавно движение седна на земята и кръстоса крака. — Моля, седнете и вие. Историята е дълга.

Мърсър го беше виждал в битка, но усети, че истинската сила на Ибрахим Ахмед произлиза от интелекта. Той говореше уверено и убедено и явно изгаряше от желание да поучава. Мърсър седна и остави настрана импровизираната патерица.

— Като всички еничари, Георги Кастриоти е бил обучен в Истанбул в най-добрата военна школа за времето си. Бил е отличен ученик и интуитивно е разбирал стратегията и тактиката. Затова, когато решил, че султанатът е корумпиран, и вдигнал бунт срещу Мурад II, никой не се учудил, че хората му го последвали.

— Отишъл е в Албания и е отблъсквал армията на султана цели двадесет и пет години — отбеляза Мърсър.

Ахмед учудено повдигна вежди.

— Проучили сте нещата. Много добре.

— Носели се слухове, че имал талисман, който някога принадлежал на Александър Велики — продължи Мърсър. — Предполагам, че става въпрос за аламбика.

— Правилно. Последната достоверна информация за аламбика е от един сирийски писар, който споменава, че след смъртта на Александър военачалниците се скарали кой да го носи. И тъй като не постигнали съгласие, решили да го върнат в Египет, за да бъде погребан при Александър. По пътя неколцина войници откраднали аламбика и избягали в пустинята. Мога само да предполагам какво се е случило. Достатъчно е да кажем, че аламбикът струвал цяло състояние, ако попаднел в добри ръце. През следващите неколкостотин години преминал през ръцете на различни владетели и накрая се озовал у най-могъщите по онова време, византийците. После, когато империята им рухнала и процъфтяла Отоманската империя, Аламбикът на Скендербег се озовал в тяхната съкровищница. Никой обаче не знаел това, защото той бил забравен повече от хилядолетие.

— Но Скендербег се сетил?

— Да. Според една легенда го заварили в спалнята на дъщерята на един благородник и за наказание го пратили да направи опис на всяка вещ в едно подземие. Това му отнело цял месец. Заинтригувала го една голяма бронзова урна и странният й надпис. Скендербег намерил човек, който да му го преведе, и така научил, че това е тайното оръжие на Александър. Сигурно му се е сторило като орисия, защото някои от хората му вече го наричали Скандер Арнаут, тоест Александър Албанеца, по името на Александър Македонски, което е синоним на герой. Когато планирал бунта срещу Мурад II, Скендербег взел аламбика със себе си.

— И той му помогнал толкова дълго да отблъсква армията на Мурад — обобщи Кали.

— Не разбирам нещо — прекъсна я Мърсър. — Щом Александър Велики и Скендербег са го използвали толкова дълго, още колко плутоний може да има в него? Може и да е голям, но не е бездънен.

— Съвсем малко — отвърна Ахмед, — но това няма значение. Аламбикът не се използва, за да разпръсва радиоактивен прах.

— А за какво служи?

— В аламбика има две камери. Когато механизмът се включи, разделящият ги щит се отмества и двете проби руда могат да си взаимодействат. За разлика от непреработения плутоний, открит в Африка и във варелите тук, учените на Александър Македонски са го пречистили и променили така, че вместо да излъчва слаби гама-частици, които не могат да проникнат през човешката кожа, аламбикът изпуска алфа и бета-частици, които разболяват за секунди и убиват за минути. Оръжието било коварно и Скендербег го използвал само когато било абсолютно наложително, но Александър Велики унищожил с него цели армии. Разказва се, че за една нощ били убити петдесет хиляди войници, понеже Шпионите му активирали аламбика в лагера им. Обсадата на древния град Кумфар не вървяла по плана и Александър отворил аламбика и го оставил там една седмица. Върнал се и видял, че всички мъже, жени, Деца и животни зад крепостните стени са мъртви. Един писар отбелязва, че кожата им била почерняла и се обелила, телата били покрити с мехури и неузнаваеми. Много майки прерязали гърлата на децата си, за да ги изба-вят от страданията, после се самоубили.

— Когато нещо е облъчено толкова силно, остава радиоактивно седмици, дори месеци — обади се Кали.

Ахмед поклати глава.

— Аз съм историк, а не ядрен инженер. Мога само да ви кажа какво знам за аламбика. Вероятно учените на Александър са направили с рудата нещо, та ефектът да е краткотраен. Не знам.

— И градът е бил силно облъчен — каза Мърсър. — Затова днес не съществува Кумфар.

— Това би обяснило и защо Александър е умрял толкова млад — каза Кали.

— Знам със сигурност само, че в лоши ръце аламбкът е много по-опасен от рудата, с която Фейнс е избягал днес — каза Ибрахим.

— Какво е станало с аламбика?

— След смъртта на Скендербег военачалниците му осъзнали, че армията на Мурад ще ги победи. Въпреки че имали устройството, водачът на бунта бил мъртъв и било само въпрос на време войниците да загубят желание да се бият. Вместо да рискуват аламбикът да попадне в ръцете на турците, те решили да отдадат почит на водача си и неговия съименник и да направят каквото искали хората на Александър — да върнат аламбика в гробницата му.

— Направили ли са го?

Людмила им донесе омлети от яйца на прах и кафе от оцелелите запаси на хеликоптера. Мърсър слагаше в устата си нещо за пръв път от полета от Германия за Самара и въпреки че руските дажби съвсем не бяха кордон бльо, двамата с Кали с удоволствие се нахвърлиха върху храната.

— Върнали са аламбика в гробницата на Александър Македонски, така ли? — попита Кали с пълна уста.

— Със сигурност — отвърна Ахмед.

— Знаете ли къде е? — попита Мърсър. Професорът се позамисли, после каза:

— Вие щяхте да загинете в Африка, ако не бяхме дошли. И в Атлантик Сити също. Успяхте да намерите сандъците на Честър Бауи и се погрижихте Поли Фейнс да не ги вземе, но се разминахте на косъм, нали? — Мърсър кимна. — А сега дойдохте тук, за да гарантирате безопасността на последната руда, изкопана от руснаците, но Фейнс избяга с два варела и много хора бяха убити. Дори да знаех къде е гробницата на Александър Велики, нямаше да ви кажа, доктор Мърсър.

— Но знаете ли къде е? — попита Кали.

— Не, госпожице Стоу, не знам. Децата в училище учат, че е някъде в Египет, но ние сме запазили местонахождението й в тайна, като не го знаем. Еничарите попречват на всеки, който се интересува от намирането й, много преди да се е приближил до нея.

— И как разбирате кога са се приближили? — раздразнено попита Мърсър.

— По пътя има знаци. Как мислите, че разбрах за Фейнс?

— Как?

— Той направи същата грешка като вас, докторе, само че по-рано. Аз съм експерт по Скендербег. Всеки, който се интересува от него, първо идва при мен. И също както аз поех дълга си от моя наставник, след време младият Деврин ще стане пазител на тайните на Скендербег. И всеки, който иска да знае за аламбика, Ще трябва да се свърже с него.

— Значи Поли ви се обади?

— Дори се срещнахме. Мърсър се ядоса.

— Къде ви беше умът! Да му дадете достатъчно информация, за да иде в мината в Африка!

— Уви, той вече знаеше информацията, макар че тогава не го осъзнах. Опитах се да го изпратя в грешна посока, но той беше по-съобразителен и досетлив, отколкото очаквах. Ето защо, когато научихме, че е наел местен бунтовнически водач да го заведе в Централноаф-риканската република, отидохме там да го спрем. Фейнс обаче избяга и започна да следи вас двамата.

— Откъде е знаел за мината?

— Наставникът ми направил грешка. — В гласа на професора прозвуча огорчение, но и разбиране. — Разкрил някои тайни на една студентка, красива, пламенна и независима жена, с която се запознал на археологически разкопки в Палестина през двадесетте години на миналия век. Тя била дъщеря на образован бизнесмен, който насърчавал страстта й да учи. Наставникът ми я обикнал безумно и искал тя да знае всичките му тайни за да може синът им да продължи по стъпките му. Разказал й за Александър Велики и че когато се върнал от египетските пустини, носел разрушително оръжие, даващо му силата да се провъзгласи за бог. Александър мислел, че оръжието е направено от адамант, митичния метал, използван за изковаването на веригите на Прометей. Дори й обяснил, че след смъртта на Александър един от най-видните му военачалници се върнал в африканското село, за да издигне възпоменателната стеле в памет на великите победи, които спечелил благодарение на аламбика.

Мърсър не знаеше защо мемориалната стела е толкова важна, но се зарадва, че бе накарал Букър Сайкс да я снима. Щом беше поставена там след смъртта на Александър Велики, имаше вероятност, макар и малка, да съдържа информация за легендарната му гробница.

— С Кали видяхме стелата преди нападението — небрежно подхвърли той.

— Красива е, нали?

— Не си падам по стари камънаци. Пък и не се вгледахме отблизо.

Ахмед се усмихна, очевидно не разбираше, че Мърсър се опитва да го отклони от темата.

— Жалко. Беше в прекрасно състояние. Видях я за пръв път. Йероглифите не бяха пострадали от времето, въпреки че нямам представа как да ги разчитам.

Сърцето на Мърсър се сви.

— Беше?

Ахмед го погледна така, както сигурно поглеждаше най-глупавите студенти, които мислеха, че могат да си правят майтап с него.

— Драги ми докторе, мислите ли, че мога да оставя да я открие следващият като Поли Фейнс? Нямах избор, освен да я разруша. Чувствам се ужасно, че унищожих такава важна антика, ако ще ви олекне.

— Прав сте, не ми олекна — нещастно каза Мърсър.