Хаос

Арлингтън, Вирджиния

Чартърният самолет кацна на летище „Дълес“. Бяха изминали тридесет и шест трескави часа, откакто Кали и Мърсър бяха прибрани от мината от руските военни. Нямаха друг багаж освен плика с бутилки „Джак Даниълс“ — Мърсър ги купи за обеднелия си бар — и бързо минаха през митницата. Айра беше изпратил правителствена кола да ги посрещне. Бяха се споразумели да оставят първо Кали в жилището й. Последните дни бяха изтощителни и дори обещанието за зараждаща се връзка не можеше да надделее над уморените им, измъчени тела.

Мърсър се качи с нея и огледаха уютния й двустаен апартамент, за да проверят дали някой не е бил там в нейно отсъствие. Почувства се като юноша на първа среща, когато се целунаха на вратата. Слабото й тяло с дълги крайници беше кокалесто, но се вмести идеално в обятията му. Очите им бяха почти на едно ниво и двамата не ги затвориха.

— Ще се видим ли утре? — попита тя.

— И вдругиден — обеща Мърсър.

— Сутринта трябва да отида в ДОЯЗ и после ще си взема няколко свободни дни.

— Аз пък нямам работа през следващите две седмици.

Двадесетминутното пътуване до къщата на Мърсър премина в блажен унес.

Лампите светнаха и още щом отвори вратата, той чу глас. Вцепени се, но сетне позна пронизителния смях на Хари Уайт и се качи до бара по витото стълбище. Коляното му беше по-добре, но още го наболяваше. Докато минаваше през нишата с библиотеката и остъклените врати, чу друг глас и смях.

— Букър, само да не ти става навик да ми пиеш пиенето!

Букър и Хари седяха до бара с чаши в ръце пред празна купа, в която явно бе имало солети. Повлекан пък гледаше бейзболния мач, който даваха по телевизията.

Мърсър плесна Сайкс по рамото.

— Знам, че пътуването ти е било провал. Съжалявам. Как си? А хората ти? Кога се върнахте?

— Преди два часа — отвърна Букър. — И ни няма нищо, което малко лед или някой масажист да не може да оправи. Но защо пътуването ни да е било провал, по дяволите?

— Говорих с човека, който е разрушил стелата.

— Голям песимист си. Я виж това.

Мърсър се обърна. На под зад едното канапе имаше три големи раници. Той отвори първата. Беше пълна със сиви камъни. Мърсър беше толкова изтощен, че отначало не разбра какво вижда. Извади камък — обикновено парче гранит с размерите на гъба за черна дъска. Едната страна беше леко загладена. Очите му се отвориха широко. На камъка бяха издълбани йероглифи.

— Стелата не беше взривена, а разбита с чукове или приклади — обясни Сайкс. — С Ривърс и Циплицки събрахме всичко, което можахме.

Мърсър се ухили като идиот.

— Букър, имаш разрешението ми да ми изпиеш всичкото пиене. — Опита се да вдигне раницата. — Господи, сигурно тежи поне петдесет килограма.

— Най-леката раница е осемдесет и седем килограма според авиолинията, която ни взе четиристотин долара за свръхбагаж. Затова приличам на въпросителен знак, когато стана.

Мърсър бръкна в раницата и извади друг камък. Усмивката му помръкна, когато осъзна, че държи две парчета от дълъг два метра и тежък триста килограма триизмерен ребус. Подреждането на стелата щеше да отнеме месеци, ако изобщо беше възможно.

— Мърсър, я мини зад бара — подвикна Хари.

— Какво? — разсеяно попита Мърсър, остави камъните в раницата и отиде зад махагоновия бар. Всичко изглеждаше наред. Нищо не беше преместено. — Какво има?

— Нищо. Налей ми още едно питие.

— Гадняр. — Мърсър се намръщи, докато му сипваше уиски и джинджифилов сок и приготвяше водка с джин за себе си. — Как ще сглобим стелата, по дяволите?

— Не знам — отбеляза Хари. — Сериозно. Това са поне петстотин-шестстотин парчета и повечето са страшно малки. Тези, които разгледах, изглеждаха почти еднакви.

— Сутринта ще се обадя на Айра — каза Мърсър. — Той може да има представа кой да я сглоби. Криминалистите имат опит във възстановяването дори на кости. Може да направят нещо. — Гласът му не прозвуча оптимистично.

— Да му кажем ли? — обърна се Сайкс към Хари.

— Той ме нарече гадняр. Предлагам да го оставим да се погърчи още малко.

— Какво да ми кажете?

Букър продължаваше да гледа Хари. Осемдесетгодишният старец вдигна ръце.

— Предавам се. Хайде, кажи му. Обаче разваляш номера.

— Говорих с адмирал Ласко вчера, веднага щом кацнахме. Утре в девет имаме среща в Центъра за космически полети „Годард“ в Гринбелт.

— Какво има там?

— Както разбрах от Айра, магии.

Гринбелт, Мериланд, се намираше от другата страна на столицата и два часа се мъчиха по задръстеното околовръстно шосе, докато стигнат до изхода. За щастие „Годард“ беше само на две мили от магистралата и Мърсър спря ягуара си пред портала пет минути преди уговорената среща. До портала имаше туристически център. В градината бяха изложени две от първите ракети на НАСА.

— Красива украса — отбеляза Букър.

— По-хубава е от розови фламинго.

Пазачът провери документите им, погледна дали имената им са в списъка на гостите за деня, даде им пропуски и ги насочи към една нова сграда в края на Улицата на изследователите в другия край на огромната научноизследователска база. Мърсър спря на голям паркинг до едно езерце. Три патици лениво плуваха в спокойната вода.

Сградата беше тухлена, незабележителна с нищо и имаше само няколко прозореца високо на фасадата. Мъж на двадесет и няколко години с бяла лабораторна престилка ги посрещна във фоайето. Под престилката носеше черен панталон и черна тениска. Мърсър Реши, че черният микробус „Миата“ на паркинга е негов. Черната му коса беше намазана с брилянтин и пригладена назад. Изобщо не приличаше на учен, който работи за правителството.

— Доктор Джакъби?

— Алън Джакъби. Вие трябва да сте доктор Мърсър.

— Само Мърсър. — Ръкуваха се. — А това е Букър Сайкс.

— Здравейте. Викайте ми Алън. Носите ли проби?

— В колата са. Тук има ли количка?

— Разбира се.

След десет минути трите раници вече бяха в лабораторията на Джакъби: малка и претъпкана с работни станции, компютри и лъскави бръмчащи кутии, за чиито функции Мърсър можеше само да гадае.

— Трябва да призная, че когато вчера ми се обадиха от Белия дом, едва не паднах. Тук не работим на такова високо ниво.

— С какво се занимавате?

— Центърът „Годард“ е една от водещите научноизследователски лаборатории за науките за земята и космоса. Моята лаборатория прави триизмерни холограми и извършва анализ на различни материали. Приспособяваме ги за медицински или археологически изследвания.

— Мислиш ли, че ще можеш да ни помогнеш?

— Несъмнено. Дай да видя какво носите.

Мърсър отвори едната раница и започна да изважда частите на стелата и да ги слага на масата. Джакъби взе един от по-големите камъни, тежък десетина килограма и с формата на броколи.

— Ще свършат работа за демонстрация. — Занесе камъка в нещо като микровълнова фурна и го сложи вътре. Затвори вратичката, обърна се към близкия компютър и започна да трака по клавиатурата, като обясняваше: — Този уред сканира триизмерния предмет в компютъра и създава дигитално копие с точност до един микрометър или една милионна част от метъра.

— Брей — възкликна Мърсър.

— Това е нищо. В Холивуд непрекъснато използват такива машини, за да превръщат глинени модели на чудовища и космически кораби в дигитални ефекти. Моят уред обаче е много по-прецизен.

Джакъби завъртя екрана, за да им покаже какво е създал компютърът. Приличаше на камъка, само че оцветен в зелено. Ученият докосна няколко клавиша и Дигиталният камък стана сив.

— Готово.

— И сега какво? — попита Букър.

— Сега ще сканирам всеки камък в компютъра. Когато приключа, ще ви кажа каква е приблизителната форма на предмета и компютърът ще сглоби дигиталните парчета. — Изчака реакцията им и добави: — Сега е моментът да кажеш: „Брей“. Цели три години усъвършенствах неясния логически алгоритъм. Ще поискам компютърът да вземе десетки милиони решения как да подреди късовете. Авангардна технология — засмя се Джакъби. — А вие какво мислехте? Че ще лепя тия камънаци?

— Не — побърза да отговори Мърсър, за да прикрие факта, че бе мислил точно това. — Дигиталното изображение е идеално. Колко време ще отнеме?

— Ще повикам двама докторанти да свършат трудоемката работа по сканирането. Ще отнеме известно вре-ме, защото скенерите са бавни и трябва да номерираме всяко парче, щом искате да сглобим оригинала. — Леко повиши тон в края на изречението, сякаш питаше дали екипът му ще може да избегне досадната работа да състави каталог на всеки фрагмент.

— Не. Мисля, че трябва само да ги номерирате. Може да се нуждаем от реалния артефакт. — Мърсър бе решил да сглоби стелата. Мислеше, че ще изглежда страхотно в бара.

— Добре. — Джакъби сви рамене: и без това няма да върши трудната работа. — Минали сте покрай кафенето по пътя към тази сграда. Дайте ни два часа и ще видим какво ще можем да направим.

Мърсър и Букър Сайкс се върнаха в лабораторията в единадесет и половина.

— Идвате точно навреме — каза младият учен. — Тъкмо приключваме с последните парчета.

Камъните от стелата бяха наредени върху работните маси и уредите, всичките в номерирани прозрачни пликове, каквито полицията използва за събирането на веществени доказателства.

— Браво — усмихна се Мърсър.

— Забравих да попитам как е изглеждал автентичният предмет. Казаха ми, че е стела, но нямам представа каква.

— Малък обелиск, висок два метра.

— Компютърът може да извърши дигиталното сглобяване, без да знае параметрите, тъй като има само един начин парчетата да се наместят точно, но ако са ни известни размерите и формата, ще си спестим много усилия и време.

— Свърших с последния — каза единият докторант, извади последния камък от дигиталния скенер и го пусна в прозрачен плик с номер осемстотин шейсет и три.

Мърсър реши да наеме човек, който да нареди стелата.

Джакъби нарисува на екрана обелиск. — Такъв ли? — Малко по-тънък.

— Ясно. — Той въведе размерите. — Два метра. Започваме.

След миг на екрана се появи реалистично изображение на стелата. Мърсър ясно видя йероглифите на четирите страни, докато стелата се въртеше в пространството.

— Мамка му! А колко време щеше да ни отнеме, ако не знаеше колко е голяма стелата? — 0, цяла минута — самодоволно отвърна Джакъби.

Увеличи изображението и Мърсър видя местата, където Ахмед и хората му го бяха разбили. Някои парчета липсваха. Или Букър не ги беше намерил, или бяха натрошени на прах от ударите. И все пак донесените се бяха оказали достатъчно, та младият учен да реконструира мемориалната стела.

Мърсър стисна ръката му.

— Благодаря. Свърши изумителна работа. Разбрах как помагате на лекарите да възстановят натрошени кости и на археолозите да сглобяват древни грънци. Наистина забележително.

— Е, работим и за правителството, но информацията е класифицирана.

Букър Сайкс се подсмихна и се обади:

— Сглобяват взривени зони след експлозия и определят какъв тип бомба е използвана.

Джакъби пребледня.

— Откъде знаеш…

Сайкс сложи тежката си ръка на рамото му.

— Спокойно де. Единствено в това има логика.

Мърсър и Букър отидоха в Смитсоновия музей. Мърсър вече се беше обадил там, докато чакаха хората на Джакъби да сканират обелиска, и бе използвал положението си в Белия дом, за да уреди среща с един от най-добрите египтолози. Остави и съобщение на гласовата поща на Кали и й каза, че издирването е подновено.

Крехка възрастна жена с овехтяла вълнена жилетка въпреки засилващата се жега ги посрещна на стъпалата на Музея по естествена история.

— Носите ли я? — попита развълнувано. — Сигурни сте, че е била поставена от Александър Велики, така ли? Имате ли представа какво огромно откритие е това? — каза на един дъх. — Вие сте доктор Мърсър и господин Сайкс, нали?

— Точно така — усмихна се Мърсър. — А вие сте Емили Френч?

— Да. Не мога да повярвам. Напоследък в Птолемеевата египтология има толкова малко открития, да не говорим, че египтяните ги публикуват първи.

— Птолемеевата египтология?

— Да, времето, когато Египет е бил управляван от гърците, от 331 до 30 година преди Христа. Завършило е с Клеопатра, всъщност Клеопатра VII, но никой не прави филми за първите шест. О, Боже, какви ги дрънкам и аз. Елате в кабинета ми и да видим стелата… Как е възможно да е въпрос на национална сигурност? — попита тя, докато ги водеше през лабиринта от кабинети на третия етаж. — Това е древен артефакт, а не планове за атомна бомба.

Мърсър насмалко да ахне, като чу колко близо до истината е госпожа Френч.

— Не ни е позволено да го обсъждаме — отвърна Букър с най-плътния си баритон.

— Уф, ясно. — Тя ги заведе в тесния си претъпкан кабинет и се извини за бъркотията, сякаш не беше постоянно пълен с книги, учебници, купчини листове и какво ли още не.

— Не трябва да обсъждате с никого въпроса, госпожо Френч — каза Мърсър. — Написаното на стелата може да промени историята и да доведе до едно от най-големите археологически открития след Тутанкамон. Ако съм прав и находката стане публично достояние, уверявам ви, че ще получите дължимото признание.

Когато Мърсър пъхна диска в лаптопа й и стелата се появи на екрана, ентусиазмът й намаля. Тя си сложи очилата и Мърсър й показа как да върти изображението и да увеличава отделни места с мишката.

— Великолепна е — възкликна Френч. — Вижте, това е знакът за битка. Има и нещо за погребение, вероятно на цар. — Сменяше гледната точка и се взираше в монитора. Лицето й беше само на сантиметри от екрана. — Част от написаното е на старогръцки, но ето ги и йероглифите. Да видим… Пише за царско погребение… О Боже! — Френч ги погледна и очите й станаха кръгли като на бухал.

— Александър Велики — каза Сайкс. — Знаем.

— Смятаме, че стелата разкрива местонахождението на гробницата му. Била е поставена в стара мина в Централна Африка след смъртта му.

— Гробницата му? — Въодушевлението й нарасна. — Неговата?! Знаете ли колко хора я търсят от хилядолетия.

— Да — каза Сайкс.

— Можете ли да преведете надписа? — попита Мърсър.

— Разбира се. Ще ми отнеме известно време, защото йероглифите могат да се тълкуват по различни начини. По-скоро разказват история, отколкото да съставят изречение.

Мърсър й даде визитна картичка — извади я от позлатената украсена с оникси кутийка, която му бе подарила преди години наследницата на един петролен магнат. Номерът на визитката беше на телефонния му секретар затова написа мобилния и домашния си на гърба.

— Може да ми се обадите по всяко време на денонощието.

За вечеря Кали им направи спагети със сос карбонора. Заяви, че това била най-хубавата й рецепта, и те посмяха да си помислят каква ли може да е най-лошта. Разочарованието й, че не може да остане насаме с Мърсър, се смени с вълнение, когато той разказа какво са правили през деня и й показа копие на диска на Джакъби.

След като се нахраниха, седнаха в бара, наляха си бренди и заговориха за вероятностите. Според легендите гробницата на Александър Велики беше най-богатата и величествената в човешката история. Саркофагът му от злато и кристал бил най-великото произведение на изкуството в древния свят.

Телефонът на Мърсър иззвъня и всички млъкнаха.

— Да?

— Имам една добра и една лоша новина — без предисловия каза Емили Френч.

— Кажете — бавно отговори Мърсър.

Тя му обяснява пет минути какво е открила и накрая добави, че ще му изпрати целия превод по електронната поща. Той й каза адреса, остави телефона и избухна в смях. Всички се втренчиха в него.

— Та какво ти е толкова смешно? — попита Хари. Мърсър избърса сълзите си и пое дълбоко дъх.

— Разчела го е.

— Местонахождението на гробницата?

— Да. Не е погребан в Александрия, нито в оазиса Сави, както смятат някои учени. Откарали са трупа на север по Нил и са го погребали в една пещера в долината Шута.

— Значи отиваме там, взимаме аламбика и слагаме край на целия този кошмар — заяви Кали.

— Не бързай толкова — ухили се Мърсър. — Емили Френч е направила проучвания и е открила точното местонахождение на Шута. От 1970 година тя е под тридесет метра вода. Там са построили Асуанския язовир. Казах й, че въпреки това искам да отида да я видя. Тя обаче отвърна, че районът бил абсолютно недостъпен.