Хаос

Централноафриканската република

Завързаха ръцете на Мърсър и Кали, повлякоха ги към селото и ги хвърлиха в една от малкото неразрушени колиби. Взеха им всичко, като особено старателно и дълго претърсваха Кали. Израженията им не оставяха съмнение какво я очаква, след като Дайс приключи с тях.

Двама бойци застанаха на пост пред колибата, а другите продължиха да опустошават селцето сред хор от писъци и изстрели.

— Няма страшно — прошепна Мърсър и затътри крака по пръстения под, за да се приближи до Кали. Дрехите им бяха мокри и въпреки тропическата жега и двамата трепереха.

— Да не си се побъркал? — изсъска тя. — Само след час ще те застрелят, а мен ще ме изнасилят и убият.

— Не. Слушай. Мисля, че не сме сами. Хлапакът, който падна в мината, беше застрелян в гърба, и мисля, че не улучих втория, преди да стигнем до изкопа. Убиха ги други хора, конкурентна фракция, може би дори правителствени войски.

— Дано. Но не е ли по-логично да са били застреляни от свои хора? Моля те, млъкни и ме остави да помисля за секунда.

Но Кали не получи секундата си. Хариби Дайс вмъкна огромното си туловище в кирпичената колиба с тръстиков покрив и сякаш понижи температурата с десет градуса с присъствието си. Не свали слънчевите си очила, въпреки че вътре цареше сумрак. Димът на пурата му замаскира смрадта на мизерия и нещастие.

От края на ножницата на камата му по прашния под капеше кръв. Той се приведе и се втренчи в пленниците.

— ЦРУ сигурно нямат високо мнение за мен, щом са изпратили само двама души, при това единият жена. — Говореше бавно, с плътен, властен глас.

— Не сме от ЦРУ — каза Кали и попречи на Мърсър да спечели малко време, като отговори на френски. — Аз съм от Центъра за контрол върху заболяванията, ЦКЗ.

— Аха — отвърна Дайс, сякаш беше чувал за тази институция. — Това е клонът на ЦРУ, който контролира заболяванията и ги разпространява в Африка, като се преструва, че ваксинира децата ни.

— Не, не е част от ЦРУ — разгорещено отговори Кали. — Дойдох да предотвратя разпространението на болестта. Надявам се да спася децата ви.

Той небрежно я зашлеви с опакото на ръката си. Мърсър се вцепени. Огромният пистолет на Дайс изведнъж се допря до челото му.

— Още една лъжа и ще я ударя с юмрук. Дошли сте тук да разпространявате СПИН и да ме заразите така, както ЦРУ се опита да убие брат Фидел, като напълни Куба с прасета.

Едва след няколко мига Мърсър проумя изопаченото тълкуване на Дайс. Водачът на бунтовниците мислеше, че атаката в Залива на прасетата наистина е нападение на прасета. В друго време и на друго място би се засмял.

— Вие сте убийци, изпратени да ме ликвидирате и да сложите край на моята революция. — Дайс пак се обърна към Кали. — Ти носиш болестта, нали? Аз трябва да те пожелая, защото си бяла. И когато свършим, ще ми кажеш, че си болна от СПИН.

— Да. — Кали явно се подиграваше на тъпотията му. — Дошли сме да те убием с болест, от която ще се мъчиш с години.

— А ти? — Той се обърна към Мърсър, без да отмества пистолета. — Каква болест носиш?

В същия миг Мърсър забеляза бял мъж, който мина пред отворената врата на колибата. Беше с бойни дрехи и носеше автомат. Движеше се с професионална лекота и грациозност, като сянка в пушека на горящите колиби. Сигурно беше от ООН, някой от белгийските войници, които пазеха Киву, бойци, изпратени на север да ускорят евакуацията. А щом имаше един, значи имаше и други. Мърсър погледна Хариби Дайс и се постара да отговори безразлично.

— Оптимизъм.

Африканецът се засмя.

— Това е нещо, което не можеш да разпространиш в Африка.

— Знам.

Чернокожият се изправи и прибра оръжието си в кобура.

— Мисля да не рискуваме с вас двамата. Обявявам ви за шпиони на ЦРУ и ви осъждам на смърт. Екзекуцията ще е по залез-слънце.

— Видя ли онзи човек? — попита Мърсър, щом Дайс излезе.

Кали се облегна на него и напрежението сякаш напусна тялото й.

— Да. Какъв е според теб?

— Мисля, че е миротворец от ООН. И сигурно не е сам. Те заемат позиции. Приготви се да побегнеш веднага щом атакуват. Можеш ли да си развържеш ръцете?

— Дори не ги усещам.

— Няма значение. Щом нападнат, ще пробием с ритници задната стена на колибата и ще се спуснем право към реката. Камионът е само на една миля надолу по течението. Трябват ни три минути преднина и ще избягаме.

Допълзяха до стената и подпряха крака в нея. Един-два силни ритника вероятно щяха да съборят цялата колиба. Стръмният бряг беше само на два-три метра. Мърсър за миг се изпълни с надежда и зачака атаката, но после тялото му се отпусна и той се замисли трескаво. Войниците на ООН сигурно бяха видели залавянето им и не би трябвало да чакат до последната минута, за да нападнат. Може и да не бяха много, но пък Мърсър сам беше убил Петима-шестима бунтовници, а нямаше тяхната военна подготовка. Вероятно имаше повече опит, но не притежаваше бойните им умения. Дори да не атакуваха цялата армия на Дайс, те знаеха къде държат него и Кали и можеха да ги спасят.

След още няколко минути Кали въздъхна:

— Грешим.

— Е, всички правят грешки.

Тя му се усмихна криво и имитира гласа на Хариби Дайс:

— „Това е нещо, което не можеш да разпространиш в Африка“. Ако навън наистина има сили на ООН, ще изчакат до залез-слънце и ще атакуват тогава. Аз бих постъпила така на тяхно място, но за нас ще е късно.

Познанията и за военната тактика противоречаха на онова, което му беше разказала за себе си. Мърсър отново се запита дали Кали не служи в армията.

— Коя си ти?

— Казах ти. Работя в ЦКЗ.

— А преди това колко време беше в армията?

— Какво те кара да мислиш, че…

— Необичайното ти спокойствие преди битка. Тя отмести поглед.

— През 2005 година бях пленена от въстаници сунити в Багдад. Никой не разбра, че съм изчезнала.

— Какво правеше там?

— Бях медик в Националната гвардия. Откъснах се от моята част точно преди да се натъкнат на засада. Нашите хора открили джипа ни чак след три дни и разбрали, че не съм единият от четирите изгорели трупа вътре. Минаха още пет дни, докато Специалните сили ме измъкнат.

Мърсър се накани да попита защо медиите не са отразили случая, но замълча. Военните цензори сигурно бяха потулили въпроса. Причините щяха да останат завинаги заключени в някоя папка — и в паметта на Кали.

Напрегнато мълчание изпълни колибата. Дори селото утихна.

— Не ме изнасилиха — след минута добави Кали.

— Моля?

— Казах, че не ме изнасилиха. Искам да го знаеш. В момента съм уплашена до смърт, но иракчаните не ме докоснаха, и си мисля, че и хората на Дайс няма да го направят.

— Радвам се. — Не можа да измисли какво друго да каже.

Протегна ръка, доколкото му позволяваше въжето на китките, и стисна пръстите й. Зачакаха спасението, което изглеждаше все по-малко вероятно с всяка секунда.

Половин час преди слънцето да залезе, угасна и последната искра на надежда, защото белият войник, когото бяха видели, неочаквано влезе в колибата. На светлината на фенера, който носеше, се видя, че е грамаден като Хариби Дайс и също толкова мускулест. Чертите му бяха източноевропейски. Имаше оредяла руса коса и дебели отпуснати устни. Единото му око беше скрито под черна превръзка, която не можеше да покрие белега, спускащ се от слепоочието до носа му. Другото му око беше насълзено, синьо и малко, и изпълнено със злоба. Нараняването явно го беше увредило, защото превръзката беше влажна от сълзене и той разсеяно я бършеше с пръст, докато гледаше двамата пленници.

Мърсър познаваше този тип хора. Мъжът явно беше от Специалните сили на бившия Варшавски договор и след разпадането му бе станал наемник. Презрително отблъснати от страните, които ги бяха направили убийци, мнозина елитни войници продаваха уменията си на свободния пазар. Докато западните правителства съсредоточаваха усилията си да попречат на руските ядрени учени да продават уменията си на терористични организации, редица висококвалифицирани войници се бяха включили в същите терористични групировки, за да обучават следващото поколение бойци. Страхът, че ядрено устройство може да попадне в лоши ръце, беше напълно реален, но вероятно по-непосредствената заплаха бяха хилядите фундаменталисти с умения, съперничещи на най-добрите специални сили в света.

Хариби Дайс влезе в колибата и потупа наемника по рамото. Мъжът рязко се обърна и Дайс се дръпна. Мърсър се зачуди. Та нали командваше войници, известни с бруталната си жестокост, и имаше самочувствие, дължащо се на огромния му ръст… но въпреки това се страхуваше от наемника.

— Какво ти казаха? — Акцентът на белия мъж беше силен, гласът му беше плътен като на Дайс.

— Няма какво да казват — отвърна водачът на бунтовниците с нещо като уважение. — Ще намерим, каквото търсим.

— Не ми харесва, че бяха тук, когато дойдохме.

— На мен също, Поли — съгласи се Дайс. — Хората ми са ги видели да влизат точно преди атаката. Ще отнесат в гроба онова, което са научили.

— Не знаем кой ги е изпратил.

— Американци са. Сигурно са от ЦРУ. Наемникът огледа Мърсър и Кали. Не изглеждаше смаян от външността им.

— Според мен не са от ЦРУ.

— Тогава ни изтезавай и разбери, тъпо копеле. — Избликът на Кали изненада и тримата мъже. Мърсър стисна ръката й, но тя продължи: — Набийте бамбукови трески под ноктите ни. Заровете ни в жарава. Правете каквото искате. Накрая ще разберете, че аз работя за Центъра за контрол върху заболяванията в Атланта, а Мърсър е тук от страна на ООН. Ако случайно не сте разбрали, вашата малка революция предизвика хуманитарна криза, която уби много хора и принуди хиляди да напуснат домовете си.

Поли я погледна за миг и без да пророни и дума, излезе. Дайс го последва. След минута нахлуха четирима млади бунтовници. От думите на Дайс Мърсър и Кали знаеха какво ги чака, но не и че ще е толкова скоро. Кали изпищя, а Мърсър се изправи, изрита автомата от ръцете на единия хлапак, хвърли се върху втория, събори го на земята и скочи върху него с цялата си тежест. Дъхът на младежа го блъсна с воняща комбинация от спарен алкохол и гранясало месо. Мърсър го удари с глава и тъкмо понечи да го изрита, когато третият боец стовари приклада на калашника си в бъбрека му.

Мърсър се преви от пронизваща болка, но успя да се претърколи и дървеният приклад този път го удари отзад по крака. Мърсър продължи да се търкаля, докато боецът го обсипваше с удари — размахваше автомата като тояга. Мърсър стигна до стената на колибата и трескаво започна да я рита, за да пробие дупка. Беше си чисто изпитание на издръжливост между стената и способността му да понася болка, но съдбата пожела стената да е дебела и здрава и един особено силен удар по главата го просна на земята.

Бунтовникът го удари още веднъж за по-сигурно и после заедно с другаря си го изправи на крака. Съпротивата на Кали беше сломена в първата секунда на мелето с удар с приклад в корема.

Измъкнаха ги навън. Неколцина развълнувани войници се бяха събрали на малкия площад. Бяха останали само две колиби: другите представляваха купчини тлееща пепел. Пред едната чакаше опашка от мъже. Шегуваха се с нервни презрителни закачки и озъбени усмивки, докато чакаха реда си върху оцелелите жени вътре.

Зад някакъв странен каменен стълб бяха забити два кола. Мърсър неясно осъзна размерите на чудноватата колона, приблизително два метра, оформена като обелиск. Блъснаха го към единия кол. Кали падна, докато я бутаха към втория. Един бунтовник я вдигна, а друг завърза китките й за кола. Мърсър се опита да се пребори с двамата си пазачи, но накрая завързаха и него.

Дайс се приближи до тях, оглеждаше огънчето на пурата си на помръкващата дневна светлина. От наемника нямаше и следа.

— Някакви последни желания? Съжалявам, но не мога да ви дам от пурите си. Може би някой от хората ми ще ви даде цигара.

— Генерал Дайс — започна Мърсър. Смяташе да го помоли да ги остави живи, но млъкна. Доволното изражение на Дайс показваше, че безброй пъти е бил в същото положение и че молбите за милост му харесват.

Мърсър нямаше да му достави това удоволствие. Щом трябваше да умре, искаше да е поне донякъде по неговите условия. — Искам аз да дам заповедта за стрелба. Дайс кимна и се изсмя.

— Виждам, че си мъжко момче. Уважавам това. — Дайс извика на четиримата мъже, които се разхождаха наблизо. Взводът за разстрел. Единият вдигна палец в знак на съгласие.

— Не съм мъжко момче — каза Мърсър. — Не и в какъвто смисъл мислиш.

— В такъв случай, приятно умиране, господин Никой.

— Какви ги вършиш, по дяволите? — прошепна Кали, когато Дайс се отдалечи, за да строи бойците си.

— Когато дам команда да стрелят, клекни.

— Какво?

— Просто клекни.

— Мислиш, че можем да избегнем куршумите като в „Матрицата“?

— Дано.

Четиримата бунтовници се наредиха за стрелба. Хариби Дайс стоеше вдясно от тях и малко по-назад, държеше пистолета си, ако се наложат контролни изстрели. Наемникът Поли беше на десетина метра зад тях и лениво избърсваше поредната сълза, стекла се под черната превръзка на окото му.

— Хайде!

Мъжете държаха оръжията ниско. Очите им блестяха от желанието да убият още двама души. Мърсър погледна Кали. Лицето й беше сериозно, гърдите й бързо се повдигаха.

— Мърсър — промълви тя. — Не искам да умра.

— Просто клекни, както ти казах. — Той погледна зад войниците и наемника. В края на джунглата се движеха сенки.

— Дай команда, господин Никой, или аз ще го направя вместо теб.

— Готови! — извика Мърсър с цяло гърло.

Четиримата бунтовници вдигнаха едновременно калашниците. Останалите гледаха с интерес. Повечето бяха оставили оръжията си пред колибата, където бяха изнасилвали заловените жени.

Кали изхленчи.

Мърсър изчака, без да откъсва очи от Дайс, преценяваше нетърпението му до последната секунда. И точно когато водачът на бунтовниците отвори уста да каже нещо, Мърсър прошепна на Кали:

— Не забравяй какво ти казах. — След това се подготви за неизбежното и извика: — Огън!

Мъжете вдигнаха автоматите до раменете си и пръстите им докоснаха спусъците. Мърсър стрелна поглед към джунглата, после отново към Дайс.

В същия миг от джунглата изригна огън. Четиримата мъже с автоматите бяха покосени като житни стръкове. Хариби Дайс беше надупчен от главата до петите от две посоки, тялото му буквално бе разкъсано. Бунтовниците, които бяха предпочели да запазят реда си на опашката пред колибата, вместо да се забавляват с екзекуцията, бяха убити в следващия миг, застреляни в главата с пистолет от човек в черно, появил се зад тях. Убиецът се вмъкна в колибата и се чуха още два изстрела.

Следващите цели бяха бойците, които държаха оръжия. Един отвърна на огъня, но беше застрелян, вратът му изчезна в облак от кръв. Последва го друг, хукнал към автомата си. Някои се хвърлиха на земята, други побягнаха приведени, но това нямаше значение. Невидимите стрелци ги ликвидираха. Онези, които се опитаха да избягат в джунглата, бяха застреляни в гърба. А тези, които се обърнаха да молят за милост — в лицата.

Когато неизвестните откриха огън, Поли беше далеч от групата бунтовници и избегна непосредствено разкриване. Вместо да хукне и да привлече внимание към себе си, той легна на земята и запълзя към реката. Движеше се толкова бавно, че тревата и храстите едва се поклащаха. Стигна до стръмния склон, претърколи се през ръба и се плъзна надолу. Влезе в реката, без да разплиска водата, пое дълбоко дъх, гмурна се и заплува към отсрещния бряг.

Появи се на повърхността близо до едно паднало дърво и се измъкна от водата търпеливо като крокодил, който дебне животно на брега. Въпреки че беше уязвим, пълзеше бавно и неотклонно: съзнаваше, че някой снайперист с прибор за нощно виждане лесно може да го забележи. Изпълзя по брега и се скри в джунглата. Когато стрелбата в селото спря, вече беше на осемстотин метра в гората и се отдалечаваше.

Мърсър не бе казал на Кали за тъмните силуети около селото, защото не беше сигурен дали наистина ги е видял. Бяха като привидения и движенията им бяха неуловими. Не искаше отново да й дава фалшива надежда. Играта, че иска да издаде заповедта за стрелба, беше за да помогне на спасителите, ако наистина съществуваха.

Веднага щом отекнаха първите изстрели, той приклекна и се присви, за да представлява колкото е въз-можно по-малка мишена. Не можеше да извика на Кали, защото грохотът на изстрелите беше прекалено силен, но видя, че е последвала примера му.

След по-малко от пет минути стрелбата свърши и след като неизвестната сила премахна и последните бунтовници, побягнали в нощта, настъпи тишина. Бяха убити всичките сто четиридесет и осем добре въоръжени бойци. Загадъчните нападатели бяха направили нещо, което нито армията на Централноафриканската република, нито ООН бяха съумели да сторят.

Мърсър се изправи. Краката му трепереха. Кали изобщо не си направи труда да стане. Беше стиснала очи. — Знаеше ли, че са тук? — попита го.

— Подозирах.

— Защо не ми каза? — Реших, че няма да повярваш.

— Прав си. Щях да помисля, че непохватно се опитваш да бъдеш галантен, и щях да умра, убедена, че си женомразец и тъпак.

— А сега?

Кали най-после го погледна.

— Ами… не си женомразец. — Усмихна се уморено. След секунди Мърсър почувства, че зад гърба му има човек. Вцепени се, но после усети, че нож срязва въжетата на китките му. Опита да се обърне, за да види спасителя си, но силни ръце задържаха главата му.

— Не се обръщайте. — Гласът беше плътен, тих и безизразен. До ухото на Мърсър издрънчаха ключове. — Бяха в джоба на Дайс. Двамата, които той изпрати да търсят камиона ви, са ликвидирани. Вземете жената и вървете. Не се връщайте тук. — Човекът тикна ключовете и още две неща в ръката на Мърсър. — Изпуснахте ги. — Бяха манерката и каишката с куршума на старицата.

— Кои сте вие?

— Не е ваша работа.

— Но…

— Тръгвате след пет секунди или умирате след шест. Даваме ви този шанс поради наши лични причини. Хванете жената за ръка. Вървете право напред, докато не стигнете до камиона, после карайте към Рафай. Кажете им, че Дайс е мъртъв, и не се появявайте отново в района.

Невидимият пусна главата на Мърсър и в същия миг друг зареди оръжието си, за да наблегне на думите му. Кали и Мърсър не се нуждаеха от повече покани. Отдалечиха се с маршова стъпка от развалините на селото като войници на парад, със сковани тела и погледи, вперени право напред.

— Какво стана, по дяволите? — попита Кали, когато тръгнаха покрай насипа между мината и брега на реката и се провряха през дупката, оставена от гранатомета. — Кои са пък тези?

Още се държаха за ръце.

— Не знам. Не бяха бунтовническа фракция. Биеха се като командоси. Този, който говореше, май беше бял, но не е американец.

— Възможно ли е да са от ООН?

— Ако бяха, защо не ни взеха с тях? Не, тук има нещо друго. Предупреждението да не се връщаме в района. Те са тук, за да пазят нещо, и мисля, че не случайно дойдоха в същия ден като Хариби Дайс.

— Или нас. Смяташ ли, че са били тук през цялото време и са наблюдавали селото?

Мърсър се замисли. Беше възможно, но с едно крещящо изключение.

— Ако са били тук да защитават селото, защо позволиха на Дайс да убие всички и да изнасили оцелелите жени? Мисля, че става въпрос за нещо друго.

— Старата мина?

— Не мога да се сетя за друго.

— Но защо?

— Възнамерявам да разбера.

— Това е малко извън нашата компетентност.

— Не и извън моята — отвърна той.

Тя го погледна, стъписана от твърдостта в гласа му.

— Защо?

Не му беше лесно да обясни ангажимента си към правителството, без това да прозвучи като хвалба. Обикновено го казваше направо, без заобикалки.

— Преди две години бях нает като консултант на президента на Съединените щати. Титлата ми е специален научен съветник. И тъй като работата ми, както и твоята, ме отвежда на някои доста негостоприемни места, събирам разузнавателна информация за всичко, което може да застрашава САЩ.

— Шпионин ли си?

— Не. — Мърсър размисли. — Всъщност нещо такова. Ако попадна на нещо необикновено, описвам случая и го изпращам на заместник-съветника по националната сигурност Айра Ласко. Откровено казано, за две години, откакто се съгласих да приема работата, съм предал няколко неща и от тях не излезе нищо.

— Ще проследиш ли този случай?

— Кали, току-що видяхме как избиват жителите на цяло село, а после някаква загадъчна група се появява изневиделица и унищожава авангарда на бунтовническата армия. Как да проследя такова нещо?

Когато стигнаха до камиона, се беше стъмнило почти напълно. Зелената джунгла беше станала сребристосива, а водите на река Чинко изглеждаха черни. Около очукания камион сновяха странни бели силуети. Мърсър натисна Кали да легне. Иззад камиона излязоха двама души. Мърсър се прокле, че не си бе взел пистолета. Трудно беше да види подробности, но двамата носеха някакви дълги неща. Оръжие?

Първият непознат блъсна настрана едно от странните бели неща и то възрази с ядосано блеене. Овце. И щом Мърсър осъзна това, детайлите се фокусираха. Хората бяха мъж и жена. Току-що бяха преминали реката заедно с двайсетина овце, за да избягат от армията на Дайс. Животните сигурно бяха цялото им богатство. Две голи деца се присъединиха към родителите си. Майката вдигна по-малкото и му даде да суче.

— Какво мислиш? — попита Кали.

Мърсър беше сигурен, че всичките бойци на Дайс са мъртви, но не можеше да рискува в случай, че някои са оцелели в джунглата. Не можеше да остави тези хора уязвими. Изправи се и разпери ръце в приятелски жест. Мъжът го видя и надигна овчарската си тояга, сякаш участваше в турнир по фехтовка. Всичко беше много странно, но пък това беше Африка.

— Мисля да избягаме от ЦАР с едно уплашено семейство и стадо мокри овце.

За три дни Мърсър и Кали стигнаха до Рафай и после до столицата Банги. Оттам се качиха на самолет за Лагос и накрая за летище „Кенеди“ в Ню Йорк. Мърсър забеляза, че колкото повече се приближават до родината, толкова по-затворена става Кали. Предположи, че това е защитен механизъм, за да се дистанцира от ужасите на изминалите дни. Изолираше се от случилото се и бавно изграждаше стена около спомена, заключваше го толкова дълбоко в съзнанието си, че щеше да се завръща само като кошмари, а след време и те щяха да изчезнат.

Този метод му беше познат. И той го беше правил десетки пъти. Беше виждал жестокости, каквито Кали може би дори не си беше представяла — не бавната смърт от международната апатия, която служител на ЦКЗ би видял в лагерите за бежанци или провинциалните клиники за лечение от СПИН, а насилието заради самото насилие. Беше виждал войни на четири континента, регионални конфликти, които почти не влизаха във вечерните новини, но оставяха хиляди трупове. Беше спасявал миньори роби в Еритрея и бе държал в обятията си жената, която обичаше, докато тя издъхваше.

Една вечер наскоро след смъртта на Тиса Нгуен Хари Уайт беше в особено философско настроение и му каза, че Господ не обременява човек, за когото смята, че не може да се справи, и посочи като пример Йов. Йов имал всичко — семейство, пари, приятели, здраве и каквото си пожелае, но Господ му го отнел. Знаел обаче, че Йов ще понесе загубата. Трябва да упорстваш въпреки трудностите и да поемаш неприятностите, които ти поднася животът. Това е единствената възможност.

— Е, може да стана циничен пияница като теб — отвърна Мърсър. — Да вися в бара по дванадесет часа на ден и да чакам някой глупак да ми плати сметката.

Хари се ухили накриво с една от онези усмивки, които превръщаха осемдесетгодишния старец в осемгодишно хлапе, та макар и само за миг.

— Точно тази възможност имам предвид.

Хари обаче беше прав донякъде. Мърсър запомни думите му и продължи да упорства. Може би онова, което беше видял и направил през живота си, помрачаваше някога кристалната му вяра и го принуждаваше да търси в сивите сенки, но сърцевината все още я имаше — способността да открива доброто в лошото и да се вкопчва в него, докато останалото с течение на времето се разпада.

Усещаше, че Кали действа по същия начин. След седмица или месец тя щеше да си припомни някой епизод от пътуването им, може би дори комичните им, изпълнени с ругатни усилия да качат двадесет и седем мокри овце на камиона, и да се усмихне. Това щеше да върне и паниката, която бе изпитала в селото, и усмивката й щеше да помръкне, но и страхът й щеше да намалее. И след няколко месеца или година тя все още щеше да се усмихва на овцете, а за останалото да изпитва само смътно безпокойство.

За да направи всичко това й трябваше разстояние — от Африка и от Мърсър. Той я разбираше и докато чакаха на гишето на „Американски авиолинии“, размениха телефонните си номера и набелязаха неопределени планове да поддържат връзка. И двамата знаеха, че няма да го направят, но ритуалът беше успокояващ.

— Е, желая ти успех в търсенето — сковано каза Кани.

— А аз съжалявам за твоето — рече Мърсър и когато тя го погледна озадачено, добави: — Изследването ти за рака. Изглеждаше обещаващо.

— Мисля, че се поувлякох, когато чух за селото, и пренебрегнах основното правило в медицинските изследвания. Не можеш да съкратиш процедурата.

— Къде ще отидеш сега?

— Зависи от ЦКЗ, въпреки че известно време няма да приемам нови задачи. Мисля да остана зад бюрото, докато… — Гласът й заглъхна.

Мърсър хвана ръцете й, увери се, че тя го гледа в очите, и после се наведе и нежно я целуна в крайчеца на устата. Целувката може би беше по-интимна, отколкото възнамеряваше, но искаше да опита вкуса на сочните й устни.

— Късмет, Кали Стоу.

— Късмет и на теб. О, Боже, не мога да си спомня, малкото ти име. Непрекъснато те наричам Мърсър.

— Не се притеснявай — усмихна се той. — Всички ми викат така.

Продължиха да се гледат в очите. Мърсър задържа пръстите й още миг, после тя се дръпна от него. Знаеха, че се виждат за последен път. Мигът беше неловък, но и очарователен. Ако се бяха срещнали в друго време и на друго място, щяха да правят планове да излизат заедно, а не да се сбогуват завинаги.

Точно преди Мърсър да я пусне, Кали импулсивно му върна целувката. Устните й не се задържаха дълго и тя се обърна. Червената й коса заблестя на слънчевата светлина и я отрази като мед.

— Сбогом.

След секунди възрастната жена на опашката зад Мърсър го потупа по лакътя. Косата й беше бяла, а очите — сини и дружелюбни.

— Не е моя работа, но мисля, че трябва да я настигнете, младежо.

Мърсър се огледа. Кали беше изчезнала.

— Може би сте права, но… такъв е животът.

— Е, всички се учим от грешките си. Той се усмихна.

— Смятате, че направих грешка, като я оставих да си отиде?

— Само вие можете да отговорите на този въпрос. — Тя посочи. — Гишето е свободно.

Мърсър взе чантата, която си беше купил в Лагос. Там бяха манерката на Честър Бауи и сплесканият куршум, които му беше показала старицата в селото. Направи крачка към гишето, после изведнъж се обърна.

— Благодаря, госпожо. Минете първа.

Изскочи от опашката и бързо тръгна през терминала, надяваше се да забележи червената коса на Кали в тълпата. Вече мислеше какво ще й каже. „Това е глупаво. Смятам, че взаимно се привличаме и не е правилно обстоятелствата да ни съберат само за да ни разделят отново. Знам, че искаш да забравиш всичко, и аз също, но мисля, че една среща няма да ни убие. Може да дойда в Атланта вдругиден. Трябва само да изпратя доклад на Адам Бърк, човека, с когото контактувам в ООН“.

Нямаше проблем, ако тя откажеше. Щеше да му струза само един час забавяне до следващия полет за летище „Рейгън“. Ако обаче се съгласеше, това може би щеше да излекува поне малко самотата, която го измъчваше от месеци.

Тъй като Атланта беше централен транспортен възел, Мърсър предположи, че Кали ще си вземе билет за авиолинии „Делта“. Излезе от сградата на летището да потърси офиса им и я видя да пресича задръстената с коли улица. Отвори уста да я извика, но в същия миг тя се приближи до дълга черна лимузина.

Не се обърна, нито кимна на шофьора, който й отвори вратата, просто се качи на задната седалка. Мърсър стоеше и гледаше. Линкълнът бързо се стрелна напред. Някакъв шофьор на такси натисна клаксона, а регулировчикът се развика. Мърсър не им обърна внимание: взираше се в регистрационния номер. Белият фон и черните букви бяха отличителни и изведнъж много неща му се изясниха, но пък много други станаха неясни.

Лимузината беше на правителството на Съединените щати.