Хаос

Самара, Русия

След петнадесет часа във въздуха самолетът на „Луфтханза“ от Франкфурт кацна на летището в Самара. Тъй като Мърсър смени билетите им от туристическа класа, която бе осигурил Айра, с първа, успяха да се насладят на прекараното време заедно. Докато ядяха филенца с аспержи и сос беарнез над Атлантика, Кали го подразни, че това не се брои за среща и че все пак трябва да я заведе на вечеря. А когато стисна ръката му, защото малко преди да кацнат в Самара, попаднаха във въздушна яма, сърцето на Мърсър подскочи.

За него това бе почти като началото на гимназиална любов, където и най-малките жестове са значими, но и пълни с капани. Дали не беше твърде скоро след загубата на Тиса? Дали той изобщо беше способен пак да се отдаде? За всяка следваща стъпка плащаше с огромни съмнения в себе си. Искаше да повярва, че избуяващите му чувства не са просто физическа реакция на присъствието на красива жена. Въпреки това, когато потърсеше в себе си истината, не виждаше нищо освен празнота там, където някога имаше увереност. Чувстваше се парализиран от вина и се мъчеше да се убеди, че не бива да е така. Кали пак стисна ръката му.

Когато самолетът кацна и тръгна към дългия едноетажен терминал, за миг дланта й сякаш го опари.

На митницата ги посрещнаха двама мъже. Единият беше нисък красив блондин с късо подстригана коса и отличителни знаци на армейски капитан. Другият беше по-възрастен и приведен, с дълбоки сини очи и сива коса. Костюмът му беше измачкан, а на ризата му имаше петно. Имаше вид на смутен учен.

— Капитан Александър Фьодоров — представи се офицерът и ведро се усмихна. — Моля, наричайте ме Саша. Това е професор Павел Сапожник от министерството на отбраната. Аз ще водя вашия военен ескорт. Професор Сапожник и екипът му са експерти на ваше разположение.

— Мърсър. А това е Кали Стоу от департамента по енергетика. — Ръкуваха се. Митническият служител се мръщеше. Фьодоров ядосано му каза нещо, после помоли Кали и Мърсър за паспортите им и след секунди им ги върна подпечатани.

— Извинете за това — каза, докато ги водеше към един изолиран сектор от летището. — Преди падането на режима Самара беше затворен град и митничарите са свикнали да тормозят посетителите. Не е необичайно да се отказва влизане на туристи, без да има причина, което особено усложнява нещата, тъй като най-новият експорт на Самара са булки по интернет. Много самотни германци и американци идват тук, за да се срещнат с любовта на живота си, само за да си заминат още по-разочаровани отпреди.

Мърсър се засмя и веднага почувства симпатия към офицера.

— Естествено, госпожице Стоу, вие бихте засрамили всички булки.

Тя се усмихна на комплимента.

— Мислех, че Григорий Попов ще е тук — каза Мърсър.

Фьодоров раздразнено сви устни.

— Бюрократи. Каза, че го задържали в Москва и ще пристигне утре или вдругиден. Най-вероятно няма да дойде. Самара не е, как да го кажа, любима дестинация. Това е нещо като вашия Питсбърг, но без добра спортисти. — Спря пред вратата на една тоалетна. — Ще летим още два часа. Може би ще искате да се освежите?

Докато Кали използваше тоалетната, Мърсър разбра, че Фьодоров е учил езици по време на военната си служба и говори френски, немски и украински. Бил назначен да охранява ядрени вещества, тъй като голяма част от работата се вършела от чуждестранни специалисти. Професор Сапожник не им обърна внимание: предпочете да се взира пред себе си вместо да поговори с тях.

— Знаете ли нещо за мината, която Седми отдел е използвал за съхранение?

— Не знаехме, че съоръжението съществува, преди вашият началник да се обади на Попов — откровено отвърна Саша Фьодоров. — Тъжно е, че можем да сложим на погрешното място ядрени вещества така лесно, но това е факт, с който трябва да се справим. Старата система е била толкова секретна, че лявата ръка дори не е знаела за съществуването на дясната. Един пример за това е историята за един инцидент през седемдесетте години, когато една от нашите военни подводници за малко да изстреля торпедо по балистична подводница, връщаща се във Владивосток. Виждате ли, двата отдела на военноморския флот яростно се съревновавали за допълнителни средства и отказали да разгласят патрулните си графици. Катастрофата била избегната, когато радистът на военната подводница установил, че компютърът му дава фалшив сигнал за самоличността на другата. Той обаче бил служил на нея няколко години преди това и разпознал сигналите й.

Професор Сапожник се сопна на Фьодоров на руски. Младият мъж му отвърна също толкова разгорещено и за кратко се заформи спор. Накрая Сапожник кимна и се обърна към Мърсър.

— Простете — каза малко тъжно. — Старите навици трудно се забравят. Вече няма какво да крием от западните си съюзници.

— Не е нужно да се извинявате — каза Мърсър и се усмихна. Сапожник бе от старата гвардия, която вярваше, че нацията е била по-добре по време на комунистическата диктатура. — Никой не обича да му вадят кирливите ризи.

— Както и да е — спокойно каза Саша, — това е изоставена гипсова мина. Към нея води един-единствен път, както и железопътна линия. Изоставена е през 1957 година поради наводнение на най-долните нива. Знаем, че Седми отдел я е реквизирал скоро след това, за да консолидира складовете си за останали военни материали.

— След всичкото това време дали пътят и линията още са използваеми?

— Да. Всъщност ще закараме рудата до Сибир с влак. — Дори сега, когато наоколо нямаше никого, той не искаше да използва думата плутоний. — Много по-безопасно е от пътищата. Влакът вече е тръгнал от Самара, но ще стигне мината чак утре.

Кали излезе от тоалетната. Мърсър бързо влезе, свърши си работата и си изми ръцете и лицето. Не рискува да пие вода от чешмата и глътна няколко обезболяващи на сухо. Подутината в слабините му значително беше спаднала, но болката се бе усилила от това, че беше седял толкова време.

Отвън ги чакаше тежък Ми — 8, може би най-успешният военен хеликоптер в историята. На фона на дължината му от двадесет и пет метра и височината му от пет, мъжете, чакащи до отворената врата, приличаха на джуджета. Застанаха мирно, щом видяха Фьодоров Руският капитан подкани с жест Мърсър и Кали да заемат места от дясната страна и им показа как да са нагласят шлемовете.

— Съжалявам, няма радио, но пък ушите ви ще са защитени.

От другата страна на хеликоптера бяха седнали шестима войници, въоръжени с автомати АК — 74 и два РПГ — 7. Имаше още петима души и макар да носеха маслиненозелени парашутни екипи, Мърсър реши, че са цивилни учени под ръководството на Сапожник. В дъното имаше кашони с палатки, храна, вода и екипировка срещу билогично заразяване.

Фьодоров зае мястото си и настрои шлема си на честотата на радиото на хеликоптера. След малко двата двигателя се включиха и хеликоптерът подскочи, петте перки започнаха да порят замърсения въздух. Движението им се размаза и хеликоптерът се разтресе така, че Мърсър стисна зъби. Усети как ръката на Кали намира неговата — настани се в дланта му като животинче, търсещо убежище в хралупата си.

После друсането намаля и пилотът леко вдигна единайсеттонния хеликоптер от настилката.

Докато хеликоптерът набираше височина, Мърсър погледна през жълтия прозорец. Градът беше разположен под индустриална зона с огромни заводи на мястото на вливането на река Самара във Волга, най-голямата река в Европа. Макар Волга да беше много по-голяма от Охайо или Алегейни, Мърсър трябваше да признае, че три-милионният град наистина малко прилича на Питсбърг.

Полетът до самарската гипсова мина бе монотонен. Степта бавно отстъпваше на грозни хълмове натрошен гранит, изгладени от времето така, че изглеждаха голи и плешиви. Долините не бяха особено дълбоки и каквито и дървета да бяха расли в района, отдавна бяха изсечени. Това, което бе останало, бе закърняло и съсухрено. Земята бе сиво-кафява, а небето безрадостно.

Както бе казал Фьодоров, стигнаха мината след два часа. През последните двадесет минути от полета летяха точно над железопътната линия, която обслужваше съоръжението. Релсите бяха лъскави линии на фона на мрачния пейзаж. Машините и кулата на мината — кранът, който вдигаше и сваляше миньорските колички в земните недра, бяха близо до ръба на дълга долина. Самата шахта бе черен квадрат в сивия камък. На петстотин метра от кулата имаше няколко малки постройки: административни сгради и миньорски къщи от времето, когато мината бе функционирала. Сега всичко се рушеше.

Съоръжението бе пусто и изоставено още преди десетилетия.

Близо до началото на долината се намираше железопътното депо, където имаше камиони за товарене на рудата. Метален улей, дълъг осемстотин метра, свързваше двете части на комплекса. Широк черен път се виеше по долината и на места минаваше под улея. Влакът, който Фьодоров беше казал, че ще пристигне на следващия ден, беше в депото: яркооранжев дизелов локомотив и осем вагона. От комина на машината се виеше блед син дим и около локомотива имаше няколко души. Още няколко се бяха скупчили до отворената врата на един от вагоните.

Мърсър погледна Саша Фьодоров и озадаченият му вид не му хареса. Погледна влака, после отново Фьодоров, и бързо разкопча колана си, макар че хеликоптерът още не бе кацнал.

— Това не е вашият влак — извика Мърсър на руснака. — Това е капан!

Фьодоров навъсено кимна и извика нещо по микрофона на пилота.

Ракетата дойде от задната страна, в перфектна засада. Издигна се на по-малко от седемдесет метра зад кръжащия Ми — 8 точно когато той бе най-уязвим и покри разстоянието за по-малко от секунда. Стрелецът сигурно се целеше точно под опашката, но инстинктите на Мърсър и бързата реакция на пилота вдигнаха хеликоптера достатъчно, за да не бъде улучен, което щеше да е фатално.

Ракетата закачи товарното отделение и парчетата алуминий убиха двама от войниците на седалката и раниха тежко още трима.

Хеликоптерът се завъртя безпомощно в небето.

Когато пилотът наклони хеликоптера настрани, Мърсър политна и падна върху професор Сапожник и двама от учените му. Светът зад малките илюминатори се завъртя. Алармите надвиха рева на двигателите, кабината бързо се изпълни с пушек.

Сред писъците и заглъхващия шум от експлозията Мърсър чу как по хеликоптера стрелят с леко оръжие. Този, който беше заложил капана, не оставяше нищо на случайността. В секундите преди хеликоптерът да заоре в земята, умът на Мърсър се насочи към извър-шителя. Беше сигурен, че Поли е поръчал свалянето ня машината. Това, което не знаеше и което го преследваше още откакто бе видял наемника в Африка, бе как винаги успява да е с един ход напред.

— Аварийно приземяване — извика Саша. Войниците се свиха с ръце на тила, за да предпазят вратовете си от счупване. Точно преди да се ударят, Мър-сър видя Кали да прави същото и се усмихна: така тя удвояваше шанса си за оцеляване. Самият той стисна предпазния колан на Сапожник. Перките заораха земята до релсите близо до входа на мината и хвърлиха облаци прах. Пилотът успя да изправи хеликоптера така, че да падне не на една страна, а само под лек ъгъл.

Повреденото шаси пое тежестта на хеликоптера, перките заораха още по-надълбоко, счупиха се и полетяха към мината като копия. Ми — 8 бавно се прекатури на една страна и един от вентилационните отдушници засмука камъни, прах и отломки и задави турбодвигателя. Моторът изтрещя и млъкна. Вторият двигател вече се бе откъснал. Пушекът вътре се сгъсти.

Мърсър вече не чуваше да стрелят по хеликоптера, но не биваше да го използват като прикритие, тъй като горивото можеше да се подпали.

Из кабината лежаха покосени тела и Мърсър в паника помисли, че е единственият оцелял, но скоро видя бавно движение. Погледна Кали. Хеликоптерът се беше килнал и тя лежеше на една страна, закопчана за седалката. Беше бледа и на устните й имаше кръв, където я бе блъснал войникът до нея, но предизвикателното й изражение му подсказа, че е добре. Мърсър пък се беше озовал в скута на професор Сапожник. Погледна го. Устата му бе отпусната, а очите отворени и невиждащи. Очевидно вратът му беше счупен. Ученият до него също беше мъртъв. Голям камък бе пробил корпуса при претъркалянето на хеликоптера и бе разбил черепа му. Главата му лежеше в сгъстяваща се локва тъмна кръв.

Мърсър погледна към мястото, където беше Саша Фьодоров. Той беше жив и се опитваше да се освободи от колана си. Мърсър реши, че руският офицер ще отвори вратата на товарното помещение, и се приближи към Кали.

— Ранена ли си? — попита я и избърса кръвта от пълните й устни с пръст.

— Ще се надуят още повече след това. — Тя се закашля. Димът бе гъст като в кръчмата на Дребосъка в събота вечер.

— Ще гледам мислите ми да са само непорочни. Той откопча колана й и й помогна да се изправи.

Раненият войник вече проверяваше другарите си. Губеше обаче ценно време за човек, който очевидно беше мъртъв.

— Нет! — извика му Мърсър и войникът го погледна. На младежкото му лице бе застинала маска на непреодолим страх. Явно никога не беше влизал в битка. Мърсър посочи сандъка с оръжия и направи жест, че взима нещо. Момчето беше обучено в армията и изглеждаше доволно да получи заповед, та дори тя да идваше от цивилен американец. Изпълзя над телата на приятелите си и взе няколко автомата АК-74 и едно РПГ Подаде ги на Мърсър точно когато Саша успя да отвори вратата. Лютивият дим излетя през отвора като вулкан, но внезапното нахлуване на свеж въздух накара огъня в задната част на хеликоптера да се разгори по-силно.

— Хайде — извика Саша, сграбчи Кали за ръката и я задърпа към вратата. — Скачай и щом излезеш, тичай право напред петдесет метра. Мината е зад нас, така че няма да те видят. — Подаде й автомата си. — В цевта има патрон. Можеш ли да стреляш?

Кали кимна.

Саша й помогна да се изкатери до отворената врата и тя веднага изчезна от поглед. Беше ред на двама ранени учени, мъж и жена. Мъжът беше изплашен и трепереше, сякаш всеки момент щеше да припадне. Жената, дебела и със славянски черти, гледаше невъзмутимо като стара дама. Саша повтори командата си, понечи да даде автомата на мъжа, но размисли и го тикна в ръцете на жената.

Трябваше да се напъне, за да я избута през вратата.

Мърсър провери останалите пътници. Пилотът вече беше избягал през разбитото предно стъкло. Вторият пилот беше мъртъв. Единственият оцелял беше едно хубаво момиче от екипа на Сапожник, беше със счупена ключица и изпищя, когато Мърсър я опипа леко. После изтърси някаква руска ругатня.

— „Столичная“ — каза Мърсър. — Ах, мир. — И като изчерпи с това руския си, разкопча колана й и я изправи. Тя притисна ръката му към гърдите си.

Войникът вече идваше с няколко автомата и раница с муниции на раменете.

Двамата със Саша изхвърлиха повечето оръжия през вратата, след това войникът скочи от хеликоптера. Мърсър хвърли язвителен поглед на Фьодоров: според него първо трябваше да излезе момичето.

— Той ми трябва, за да я хване и да я прикрива — изръмжа Саша.

Направиха й „столче“ с един от автоматите и я вдигнаха. Тя обаче спря, страх я беше да скочи при младия войник.

— Давай — изсъска Саша и буквално я изблъска навън.

Чуха се изстрели и в долната част на хеликоптера се забиха десетки куршуми, някои пробиха алуминиевия корпус. Мърсър и Саша не можеха да сбъркат звука при забиването на куршуми в плът. Или момичето, или войникът, а може би и двамата бяха мъртви.

Кали, която бе намерила прикритие зад някакви камъни на петдесетина метра от хеликоптера, откри огън и стрелбата на противника спря.

Саша и Мърсър знаеха, че да скочат си е чисто самоубийство. Запрепъваха се към пилотската кабина и в същия миг чуха вика на Кали:

— Ракета!

Скочиха с главата надолу през счупеното предно стък-ло, изправиха се и побягнаха. В последната секунда ракетата леко измени посоката си и удари ротора на опашката. Хеликоптерът се взриви и ударната вълна събори Мърсър и Фьодоров в някакъв дренажен изкоп. Зад тях горивото се взриви в облак от оранжев пламък и черен дим, като дяволско зарево от топилна пещ.

— Кой ни издебна? — изпухтя Саша Фьодоров, докато проверяваше калашника си.

Мърсър също прегледа оръжието си и каза:

— Наемник. Поли Фейнс. Не знам какво са ти казали, но плутоният, който трябва да обезопасим, е природен материал. Бил е добит в Африка през четиридесетте години. Фейнс беше в селото, където с Кали намерихме старата мина, после в Ню Джързи, докато проследявахме как един американец е открил залежите. Преди два дни един от хората му и няколко арабски терористи ни атакуваха на Ниагарския водопад.

— Как така е тук?

— Въпрос за милион долара — изсумтя Мърсър, докато се уверяваше, че деветмилиметровият пистолет „Яригин“, който беше затъкнал в колана си, е зареден. — Мисля, че има шпионин в организациите, с които работя. — Това бе първият път, в който изразяваше гласно тази тревожна мисъл, която го преследваше почти от самото начало. Ако беше вярно, последиците щяха да са страшни, тъй като единствените хора, които знаеха истината, бяха той, Кали, Айра Ласко и Хари. Той можеше да повери живота си на Хари и Айра, а по Кали вече бе стреляно толкова пъти, че просто не можеше да е предателка, така че в теорията му нямаше логика. Но пък и нямаше алтернатива.

Мърсър надникна над ръба на изкопа и забеляза Кали зад купчина камъни. Двамата учени бяха с нея, а младият войник бе намерил прикритие наблизо. Тялото на красивата млада жена беше разкъсано при експлозията на хеликоптера.

Сградата, в която се намираше надшахтната кула, беше на четири етажа и бе покрита с гофриран метал. Снадките бяха ръждясали и приличаха на кръпки. Около нея имаше няколко по-малки сгради, канцеларии и работилници. Имаше и всякакви машинарии — стари миньорски колички със счупени колела, малки локомотиви, помпи и какво ли не още. Повечето машини бяха ръждясали и около тях бяха избуяли тръни и бурени. До входа на мината обаче имаше два леки камиона УАЗ — 5151, приличаха на джипове. Поли явно ги беше докарал, за да откара с тях плутония до влака.

Десетина мъже се суетяха около камионите, повече от половината бяха въоръжени. От мината излезе електрокар, караше варел. Шофьорът беше с противогаз и защитен костюм. Варелът явно беше много тежък, защото когато електрокарът го свали в камиона, той клекна. Мърсър погледна другия камион. Той още не беше натоварен. Това обясняваше присъствието на влака. Уазките не можеха да се справят по руските пътища с толкова тежък товар.

Терористите сякаш не възнамеряваха да ги преследват. Просто искаха да натоварят плутония и да си тръгнат. Мърсър се обърна към Саша.

— Имаш ли радио или сателитен телефон? Руснакът поклати глава.

— Радиото беше на хеликоптера. Никога дори не съм виждал сателитен телефон.

— Хм. — Мърсър измъкна от вътрешния джоб на коженото си яке тънък мобилен телефон. В радиус от сто и петдесет километра нямаше предавател, но въпреки това той опита. Не получи сигнал, прибра телефона и каза:

— Значи всичко зависи от нас.

— Като те гледам, можеш да се държиш на крака — каза Саша. — Кали също. Но това прави четирима срещу осем или повече.

— Петима. Жената от екипа на Сапожник май също може да се справи. — Погледът му се втвърди. — Но това няма значение. Нямаме избор. Не можем да извикаме помощ, а тръгне ли влакът, не можем да го спрем. Ще са извън границите на Русия още преди да някой дойда да ни вземе.

Саша кимна.

— Прав си.

Мърсър се огледа, за да проучи терена и да измисли план. За открита атака не можеше да става и дума. Хората на Поли бяха твърде много. Можеха да заобиколят сградата, но трябваше да пресекат голямо открито пространство и ако Поли бе умен, в което Мърсър беше убеден, вече щеше да е изпратил няколко души да покриват фланговете: нали беше видял, че има спасили се от хеликоптера. Най-добрият начин щеше да е да направят още по-широка обиколка, да се изкачат по склона и да атакуват отгоре. Това щеше да отнеме време, но Мърсър не виждаше друг начин. Обърна се да каже плана си на Саша, но руснакът бе изчезнал.

Мърсър погледна по дължината на изкопа. Фьодоров се отдалечаваше приведен и за един миг на Мърсър му се прииска да пусне куршум в гърба му. После осъзна, че Саша застава в по-добра позиция за атака на обратния фланг, зад няколко изоставени миньорски колички. Оттам можеше да се прикрие зад стоманените пилони, които крепяха шахтата.

Въпреки това Саша щеше да се нуждае от прикритие, за да заеме позиция. Мърсър се измъкна от изкопа и запълзя по студената земя. Електрокарът изчезна в мината, но за сметка на това от входа й се появи някакъв мъж. Един от чакащите отпреди изми костюма му с маркуч, преди мъжът да свали маската си. Дори и от двеста метра Мърсър веднага позна голата глава и превръзката на окото.

Неконтролируема ярост го накара да вдигне автомата. Не го беше грижа, че ще се открие за ответна стрелба. Искаше да убие този кучи син. Прицели се в гърдите на Поли и натисна спусъка. В мига, в който стреля, се претърколи наляво няколко пъти и се затича към мястото, където беше намерил прикритие младият руски войник. Хората на Поли надупчиха земята в краката му с непрекъсната стрелба. Мърсър стигна купчината камъни и погледна иззад тях. Изруга.

Поли спокойно даваше нареждания на хората си, по него нямаше и драскотина. Мърсър беше добър стрелец, но не познаваше този автомат и не беше отчел влиянието на вятъра върху лекия 5, 54 — милиметров куршум.

Погледна назад и видя, че Саша е стигнал първия ред малки миньорски колички и е нагласил дулото на автомата върху една от тях. В следващия миг Саша стрела. Повали двама терористи, преди останалите да пометат количката. Саша се наведе зад нея, куршумите отскачаха от плътния метал. Мърсър и младият войник, казваше се Иван, откриха огън към камионите, без да ги е грижа, че само прахосват мунициите: Иван беше довлякъл дотук раницата с патрони и РПГ-то.

Хората на Поли се скриха зад камиона си. Кали и едрата рускиня, Людмила, също откриха огън. Трима терористи бяха повалени, двама бяха мъртви, а половината челюст на третия беше отнесена. Фьодоров се възползва от прикритието на огъня, изтича зад количките и стигна до една от поддържащите колони.

Електрокарът отново излезе от мината. Неизвестно защо Мърсър реши, че това е последният варел. Помисли си да стреля с РПГ-то, но имаше само една ракета и можеше да извади от строя само единия камион, а нямаше представа колко варела вече са натоварени на влака.

Хората на Поли нямаха такъв проблем. Иззад единия камион стреляха две РПГ и улучиха купчината камъни, зад която се криеха Мърсър и Иван. Тя пое двойната експлозия без проблеми, но след миг върхът й се срина и камъните се засвличаха надолу като лавина, толкова бързо, че Мърсър нямаше време да извика, докато отскачаше встрани. Иван погледна нагоре и можа само да изкрещи: камъните го премазаха, острите им ръбове разкъсваха дрехите и тялото му. Бе мъртъв още преди да е затрупан напълно, но това не спря Мърсър да се опита да стигне до него, въпреки че отгоре се свличаха още камъни. Но не можеше да направи нищо. Дулото на РПГ-то бе единственото, останало да означава гроба на младия руснак.

Иззад камиона стреляха пак. Мърсър проследи пътя на ракетата в студения планински въздух. Саша Фьодоров клечеше зад колоната и имаше само няколко секунди, за да избяга, преди ракетата да удари в металната основа. Ударната вълна го отхвърли на пет метра и той падна с отпуснати крайници.

Мърсър се насили да стане, отместваше с мъка камъните, пръстите му се разкървавиха. Чу запалените двигатели на камионите. Тъй като Кали бе далеч вляво, пътят на Поли към релсите беше чист. Камионите обаче щяха да минат само на пет-шест метра от Мърсър и ако не успееше да се измъкне оттук, беше мъртъв.

Обезумял, той риташе и драскаше, сърцето му щеше да се пръсне. Ревът на камионите се усили. Терористите стреляха към Кали, за да я задържат. Мърсър имаше само секунди, но не можеше да се измъкне: камъните сякаш се втвърдяваха около краката му. Какъв глу-пав начин да умре, помисли си той разсеяно, затънал до колене в тях. Терористите щяха да го надупчат като на стрелбище.

С отчаяно дръпване успя да измъкне единия си крак. Наклони се наляво и задърпа, насмалко да си счупи коляното. Първият камион зави зад купчината и Мърсър залегна. От движенията му лавината пак тръгна, този път по-слабо, и чакълът го затрупа.

Камионите минаха покрай купчината с шестдесет километра в час и макар някои от терористите да забелязаха, че камъните се свличат, никой не видя мъжа под тях. След малко завиха и изчезнаха.

Мърсър започна да се измъква изпод камъните, съвсем бавно, за да не се свлекат още, а и защото беше целият натъртен. Почти се беше освободил, когато Кали се втурна към него, следваха я двамата руски учени. Мъжът беше все така отнесен, но жената се оглеждаше внимателно.

Кали се хвърли в ръцете на Мърсър, по бузите й се стичаха сълзи.

— Помислих, че си мъртъв.

— Не аз. Момчето е мъртво — намръщено каза Мърсър и я прегърна. Не искаше нищо, освен да остане така завинаги, да забрави за Поли, за плутония и всичко останало и просто да се отдаде на прегръдката. С усилие я пусна и попита:

— А Саша?

— Не сме проверили.

— Проверете веднага. Аз тръгвам след Поли.

— Как? Те ще натоварят варелите още преди да си минал и половината път.

Мърсър погледна през рамо.

— Как пък не.

Измъкна гранатомета от камъните, провери дали не е повреден и го метна на рамо. Тракането на локомотива в дъното на долината се усили — машинистът се подготвяше да тръгне.

— Какво правиш?

— Отивам да хвана влака.

По поддържащите шахтата колони имаше стъпала. Металът беше ръждясал и боята се лющеше. Мърсър взе и калашника и се закатери, потръпваше от болка в изкълченото коляно на всяко стъпало.

След малко усети, че някой се катери след него. Кали. Реши да не прави рицарски забележки. Щеше да му е нужна помощта й.

Колоната беше висока двадесет и пет метра и им отне почти две минути да я изкачат. Ръцете им се ожулиха от студените метални стъпенки, очите на Мърсър сълзяха от вятъра, който духаше с петдесет километра в час.

От върха видяха влака, макар да не можеха да видят какво става около него. Виещият се до депото път бе чист. Поли бе имал предостатъчно време да стигне до влака.

Мърсър помогна на Кали да се качи на малката платформа до улея и я попита:

— Сигурна ли си?

Тя му се усмихна с дръзката усмивка, която май и беше запазена марка.

— Поне колкото теб.

Улеят бе широк шест метра, с извити страни, за да не пада рудата. Десетилетията дъжд и сняг не бяха корозирали метала. Все още беше лъскав от годините, в които рудата се бе хлъзгала по него. Мърсър нагласи РПГ-то на гърдите си и нави ремъка на автомата около китката си. Седнаха внимателно на ръба. Локомотивът помръдна и вагоните леко се люшнаха. Влакът потегляше.

— По дяволите! Давай!

Плъзнаха се надолу. Стените на улея закриваха гледката от двете страни, сякаш бяха в писта за бобслей. Мърсър стисна ръката на Кали. Плъзгаха се твърде бързо. Той се опита да запъне крака, за да забавят. Кали направи същото и за миг това имаше ефект. Обувката й обаче се закачи в един шев в метала и тя се преобърна. Мърсър се опита да я сграбчи, но Кали се блъсна в него и той също се затъркаля надолу.

Успяха да се хванат един за друг и се понесоха надолу. Вятърът засвистя в лицата им така, че очите им се насълзиха. Изведнъж видяха влака под себе си. Все още се движеше бавно, но имаха само секунди, за да скочат върху него.

— Скачай! — викна Мърсър и Кали скочи. Той скочи след нея и успя да се хване за ръба на вагона.

Времето сякаш спря. Мърсър — краката му висяха във въздуха — погледна надолу. Релсите се нижеха назад като безкрайна стълба. Влакът ускоряваше.

Мърсър се крепеше само на лакти, краката му драскаха задната стена на вагона, но нямаше къде да се закрепят. Нямаше да издържи още дълго така — може би беше по-добре просто да се откаже. Но той стисна зъби, напрегна се и успя да се повдигне още малко. Кали идваше да му помогне. Трябваше да издържи още само секунди, но не бе сигурен, че ще успее.

Между техния и предния вагон се появи нечия глава. Мърсър я видя между дългите крака на Кали. След това видя и рамене… и дуло.

— Зад теб — успя да изпъшка. Кали продължи към него. Мърсър успя да изпухти малко по-силно: — Зад теб!

Тя се обърна, вдигна калашника с отработено движение и стреля. Улучи мъжа в корема. После отново се обърна към Мърсър. Трите куршума, които уцелиха мъжа, минаха през него, като откъснаха парчета плът с големината на юмрук. Той падна между двата вагона и се стовари върху релсите.

Мърсър погледна надолу; Кали вече го бе хванала за яката. Нападателят бе паднал под колелетата и те го разсякоха на две.

— Дръж се — изпъшка Кали, докато се мъчеше да го издърпа върху товарния вагон.

— Щом настояваш — отвърна Мърсър и се претърколи през ръба на вагона по гръб, без да го е грижа, че гранатометът се врязва в плътта му.

Позволи си няколко секунди, преди да се надигне и да коленичи. Поли не би пуснал само един човек да наблюдава покрива на влака. И тъй като той продължаваше да ускорява, нямаха много време да направят онова, което си бе наумил.

— Добре ли си? — попита Кали. Беше видяла как потрепва, когато отпусна тежестта си върху раненото коляно.

— Ще се справя — изсумтя той. — Хайде. Тръгнаха приведени напред и когато приближиха следващия вагон, Мърсър внимателно надникна през пролуката. Беше чисто. Скочиха заедно и продължиха напред. Влакът започна да се люшка, вече се движеше с трийсет километра в час.

— Пази ни гърба — каза Мърсър. Страхуваше се, че някой от хората на Поли може пак да се появи между вагоните.

Минаха по покривите на още четири вагона, без да видят никого, и тъкмо бяха на средата на третия след локомотива, когато трима мъже се подадоха едновременно от пролуката между първия и втория. Видяха Мърсър и Кали веднага. Мърсър стреля и видя експлозия от розова мъгла, когато улучи единия в главата, но другите двама се скриха. Мърсър и Кали нямаха никакво прикритие и трябваше да бягат. Той сграбчи Кали за ръка и я повлече към края на вагона. Слязоха по стълбата, преди стрелците пред тях да се опомнят. Ситуацията бе точно такава, каквато Мърсър искаше да избегне, патова, а с всяка секунда влакът се движеше все по-бързо.

Той не обмисля решението си. Просто го взе. Подаде на Кали калашника си и провеси РПГ-то на някаква скоба.

— Дръж се сякаш и двамата сме тук. Стреляй и с двата автомата, ту отляво, ту отдясно, за да изглежда, че тук има двама души.

— Къде отиваш?

— При тях.

Подаде глава и погледна отстрани. С изключение на една голяма врата по средата, стената на вагона беше от стомана. Релсите се точеха напред между склоновете от двете страни.

— Ще те видят, ако погледнат — каза Кали.

— Знам.

Без да каже нищо повече, той слезе надолу по стълбата и стъпи на буферите. Релсите бяха само на половин метър под него, тъмнокафяви размазани дървени траверси и сива баластра. Мърсър се наведе и надникна под вагона. Под тележките имаше трегери, които укрепваха вагона. Щеше да е трудно, но не и невъзможно.

Мърсър премести пистолета си отпред, на корема, и се вмъкна между буферите. Растящите между релсите бурени го забърсаха, шибаха като камшици. Той стисна зъби, протегна се напред и се хвана за тележката. Запълзя под вагона.

Чу как Кали над него стреля и продължи напред. Всичко бе покрито с масло, но вагонът бе стар и по-скоро лепкав, отколкото хлъзгав. Той се обърна с лице надолу, за да опре крака в една от надлъжните греди и да се задържи за следващата с ръце. Сантиметър по сантиметър запълзя под вагона, коремните му мускули се обтегнаха като струни. Земята фучеше на трийсетина сантиметра от носа му. Вече не чуваше изстрелите на Кали заради тракането на колелетата, но когато стигна предната тележка, чу стрелбата на терористите.

Пое си дъх. Предната част на вагона беше само на два метра. Ясно чуваше единичните изстрели на терористите. Помисли си, че сигурно пестят мунициите.

Отново запълзя напред и тъкмо стигна до буферите, когато единият терорист скочи от стълбата върху десния. Увиснал на една ръка като маймуна, Мърсър извади пистолета точно когато мъжът коленичи, за да види дали може да направи същия номер като Мърсър.

За части от секундата Мърсър видя, че е от Близкия изток, че не се е бръснал от няколко дни и че има лъскави коронки. Изстреля един куршум в челото му и се отдръпна от тялото, което падна върху релсите и изчезна.

Терористът на стълбата чу изстрела и погледна надолу точно когато Мърсър пак вдигаше пистолета. Стреля бързо, като пое отката с лакът. Трябваше да признае на убиеца, че е смел, защото дори когато го заля дъжд от олово, се опита да отвърне на огъня. Но времето му бе изтекло. Един от деветмилиметровите куршуми влезе в корема му точно под диафрагмата, разкъса белия дроб и излезе през рамото, като почти му откъсна ръката. Следващите два го уцелиха в гърдите и той изпусна дръжките на стълбата. Още един го уцели в главата, а пистолетът на Мърсър изщрака празен.

Стрелецът падна върху буферите и се изтърколи след партньора си на релсите.

Мърсър се измъкна изпод вагона и се изкатери по стълбата. Изчака Кали да спре да стреля и извика:

— Кали. Чисто е!

— Какво?

— Чисто е. Идвай. Да не забравиш гранатомета!

След малко тя се наведе от покрива. Мърсър се качи при нея.

— Господи, колко си мръсен — възкликна Кали.

— Добре че не можеш да видиш ония. Тя направи гримаса.

— Ще пропусна, благодаря.

Стигнаха началото на първия вагон и Мърсър остави автомата си на покрива. Горещият пушек лютеше на очите им.

— Ще стане — каза Мърсър. Релсите се точеха пред тях. Линията бе толкова права, че изглеждаше безкрайна.

Той провери РПГ-то.

— Мисля, че влакът е чист. Тръгвай назад.

— Какво ще правиш?

— Ще взривя релсите. Ще скочим от последния вагон.

Тя го погледна в очите.

— Не. Ще те изчакам.

Мърсър понечи да спори, но пък с всяка секунда влакът ускоряваше. Скачането и без това беше опасно. Щеше да е самоубийство, ако влакът се движеше по-бързо. Всъщност, за да оцелеят, трябваше да даде на машиниста време да намали, за да избегне катастрофата.

Без да проговори, той вдигна гранатомета, прицели се триста метра напред и натисна спусъка. Осемдесет и пет милиметровата ракета излетя от дулото и ги заля вълна горещи газове. Мърсър изчака секунда да се увери, че е улучил, и се втурна лудо към края на влака.

Ракетата избухна на двеста метра пред ускоряващия влак, вдигна фонтан баластра и скъса дясната релса.

Машинистът наби спирачките. Скърцането бе оглушително.

Мърсър тичаше, дробовете му се издуваха едновременно с ударите на сърцето му. Кали тичаше до него с грациозността на родена спортистка, с високо вдигната глава и леко отворени устни. Той знаеше, че тя може да тича и по-бързо, но разбираше, че е твърдо решена да е до него. С него. Скочиха на следващия вагон като състезатели по бягане с препятствия.

Влакът се носеше по релсите, спирачките се бореха с огромната инерция. Битката бе предрешена. Дизеловият локомотив ТЕМ16 с тегло сто и осем тона стигна до дупката от ракетата с четиридесет километра в час. Десните колела се удариха в земята и изораха дълбока десетметрова бразда, преди локомотивът да падне настрани. Първият вагон се заби в локомотива.

Кали и Мърсър скочиха на следващия вагон. Изобщо не поглеждаха назад.

Вторият вагон се блъсна в първия, а резервоарът с горивото на локомотива се проби и петнайсет хиляди литра дизел се изляха в малко езеро.

Мърсър и Кали тичаха с всички сили, а грохотът зад тях сякаш не намаляваше.

Скочиха на следващия вагон секунда преди този зад тях да се разбие; предницата му се нагъна като хармоника, сякаш металът бе хартия.

Разстоянията между вагоните бяха само метър и двадесет и при ударите намаляваха, но когато наближиха последния вагон, Мърсър извика на Кали да се засили.

Тя го послуша. В мига, в който скочиха, вагонът се заби в предния, а после отскочи назад.

— Последна гара, влакът е дотук — изпъшка Мърсър. Кали се разсмя.

Смехът им обаче секна, когато едновременно се обърнаха напред. Локомотивът гореше. Затичаха към края на вагона. Кали слезе първа, а Мърсър я следваше плътно, плъзгаше крака извън стьпенките като подводничар. Побягнаха назад и спряха и се обърнаха чак след стотина метра.

Вагоните се бяха скупчили, някои се бяха покатерили върху предните. Два се бяха преобърнали. Предната част на влака бе обгърната от огнена стена, издигаща се на десетки метри.

Мърсър обви ръка около тънката талия на Кали, а тя се сгуши в него. Загледаха безмълвно огнения ад. Бяха сигурни, че Поли е мъртъв.