Хаос

Атлантик Сити, Ню Джързи

Гумите на ягуара на Мърсър леко изсвистяха, дока-то спираше на един от най-горните етажи на паркинга до хотел и казино „Деко Палас“. Той изключи двигателя, но не можеше да направи нищо, за да спре въодушевения монолог на Хари, откакто бяха тръгнали от Гардън Стейт.

— А едно време бях тук, сигурно е било осемдесет и осма или осемдесет и девета, с Джим Рийд. Помниш ли Джими? По някаква причина се отчуждихме с него, когато спря да пие.

— Отчуждили сте се поради същата причина, поради която феминистките не дружат с порнографи — саркастично каза Мърсър.

Хари не обърна внимание на забележката му.

— Както и да е, та дойдохме тук и не съм виждал човек, на който толкова да му върви със заровете. Не говоря за Джими. Кълна се, че при него заровете заставаха на ръб. Не той, а онези малка женичка, сигурно е била с пет години по-млада, отколкото съм аз сега, но как хвърляше само. Продължаваше и продължаваше да…

— Така както ти продължаваш сега ли? — прекъсна го Мърсър.

— Я престани. Не съм ходил в казино, откакто ти беше в Канада.

— Това беше преди седем месеца, нали, Хари?

— Пет. Отидохме с Дребосъка, когато ти замина да приключиш договора си с „Де Беерс“.

Мърсър слезе от спортната кола.

— И несъмнено сте взели моя ягуар.

Хари поднесе запалка към цигарата си и повдигна вежди.

— Несъмнено.

От асансьора се качиха на движеща се пътека, която минаваше през дълъг тунел, пълен с реклами на представления, ресторанти и разбира се, игрални маси. Хотелът бе в стил двадесетте години, от скритите тонколони звучеше бигбенд. Гостите бяха предимно възрастни нюйоркчани, облечени в еднакви силонови дрехи в ярки цветове. Пълните гърди на жените бяха окичени със златни верижки, а на мъжете с посивели косми. Двойките не си говореха. Явно бяха толкова погълнати от игрите, че не искаха да се разсейват.

Пътеката ги отведе във фоайето. Беше огромно и приличаше на старите железопътни гари от стотиците филми от тридесетте и четиридесетте години, но с акценти от двадесетте по стените, както и с многобройни колони. Рецепцията се простираше на цяла стена и имаше внушителен изглед към крайбрежната улица и океана. На отсрещната стена имаше истински локомотив: пускаше декоративен дим и уж теглеше два прекрасно реставрирани вагона „Пулман“. Имаше цяла гора от палми в саксии, а персоналът бе облечен в униформи от онова време.

— Ето го — каза Хари и посочи през голямото фоайе към Американския бар.

— Има си хас ти да не намериш бара. — Мърсър си погледна часовника. Имаха още половин час, но той имаше нужда от питие.

Влязоха в бара — забележително уютен въпреки че бе огромен. Изглеждаше сякаш изваден от Американския бар от филма „Казабланка“. Дори имаше чернокож пианист на старото пиано и макар вероятно да се казваше Джамал или Антоан, на значката му пишеше, че се казва Сам.

— Имам чувството, че трябва да съм в смокинг и да пия шампанско — измърмори Хари.

Седнаха на алабастровия бар. Хари си поръча „Джак Даниълс“ и джинджифилов сок, а Мърсър поиска водка с джин и лимонов сок.

— От всички барове и градове по света…

Мърсър веднага позна гласа и не повярва на ушите си. Завъртя се на стола. Кали Стоу бе облечена в черен костюм с разкроен панталон и кремава копринена блуза. Огнената й коса се виеше по раменете й. Устните й бяха толкова аленочервени, че той с усилие отмести поглед към очите й. В тях имаше закачливост, която разцъфтя в усмивка. Кали изглеждаше прекрасно в Африка, немита и облечена в смачкани пътнически дрехи. Тук бе абсолютно зашеметяваща и на Мърсър му трябваше време, за да преодолее шока.

— Радвам се да те видя, малката — успя да каже най-накрая и вдигна чаша за поздрав.

— Ще ме почерпиш ли едно питие? — Не изчака отговора и се обърна към бармана. — Уиски „Дюър“ с лед и сода.

— Не ме разбирай погрешно — каза Мърсър, — но ти си последният човек, когото очаквах да видя тук. На какво дължа това удоволствие?

Тя отпи от чашата си.

— Аз съм пристрастена комарджийка. Не мога да спра Ипотекирах къщата, продадох колата и всичко. Живея в кофите за боклук.

— Аз се влюбих — каза Хари и се изправи, за да се представи. — Хари Уайт, на вашите услуги.

Тя се изкикоти на забележката му и се ръкува с него.

— Здравей, Хари. Аз съм Кали Стоу.

Хари хвърли един поглед на Мърсър, после каза:

— Тя ли е онази от Африка?

Кали също хвърли изпитателен поглед на Мърсър.

— А сега съм тук. Каква е вероятността?

— Доста голяма, ако имаш среща със Серена Балард.

— Получаваш отличен. — Тя седна на стола до Мърсър, с което принуди Хари да се наведе през бара, за да може да я оглежда влюбено. — Говорихме с нея този следобед и представи си колко бях изненадана, когато ми каза, че днес вече има среща относно Честър Бауи.

— Ще ми кажеш ли коя си всъщност? — попита Мърсър, без все още да се е съвзел; гледаше я възхитено. — Защото знам, че не работиш в Центъра за контрол върху заболяванията. Техният човек в личен състав едва не се задави, когато попитах за теб.

— Чувал ли си за ДОЯЗ?

— Част от Департамента по енергетика, нали?

— Това е съкращение от Департамент за откриване на ядрени заплахи. Аз съм член на екипа. Основната ни функция е да реагираме бързо в случай на ядрен удар или атака срещу атомна централа. През 2003 година уставът ни малко се промени, след като президентът Буш се обърна към нацията и сериозно сгафи, като каза, че Саддам е тръгнал да пазарува уран в Африка, заради тази грешка ДОЯЗ бе натоварен и със задачата да открие и обезопаси непознати до момента уранови източници. В екип сме по десет човека и претърсваме за стари уранови мини и места, където може да има залежи.

— Значи не си излъгала за това как си открила това селце.

През бляскавите й тъмни очи премина сянка и тя бързо отпи от уискито си. Луничките й гневно поаленяха.

— Не точно. От ЦКЗ се свързаха с мен за това село, защото имало най-висока концентрация на заболели от рак на планетата. Когато докладвах за това на шефовете, те се засуетиха, говориха за това на десетки срещи и комисии и най-накрая оставиха случая, защото, цитирам: „Има по-неотложни неща“.

— Нека отгатна — каза Хари. — Ти си продължила самостоятелно.

Кали кимна, доброто й настроение се върна.

— Ако забелязвате, седя малко накриво, защото ми натъртиха задника, докато отивах в офиса в Ню Йорк.

В ума на Мърсър неволно се появи образа на задните й части. Той побърза да го заличи, но отбеляза:

— Видях, че се качваш в кола със стъклена преграда.

— Шефът на ДОЯЗ, Клиф Робъртс, дойде да ме вземе лично. Точно тогава започнаха да ми се карат. Няма да го забравя този Линкълн. — С небрежен жест Кали отметна косата от челото си, което доомагьоса Хари. — Блъфираха, че ще ме уволнят, а после, че ще ме отстранят от длъжност. Последно ме накараха да си взема едноседмичен отпуск и да се върна, когато имам… — и добави с по-плътен глас, явно имитираше шефа си, — „подходящо отношение на човек от екипа“. Мърсър, завиждам ти, че не ти се налага да се оправяш с идиоти от правителството.

— Една от първите ми длъжности беше в Американската геоложка служба. Нямаше бюрокрация, но знаех, че няма да издържа дълго там. — Той се върна назад към времето, когато бяха в селцето; сега, след като знаеше защо в действителност Кали е била там, вече свързваше нещата. Имаше някои противоречия все пак. — Когато отиде в храстите…

— Проверявах с гайгеров брояч. Ако ти не беше геолог, можеше да не събудя подозрения и да си измисля история. Но ти веднага щеше да разбереш за какво става дума, затова се принудих да отида в джунглата с приказки за стомашно разстройство.

— Съжалявам, че ти причиних неудобство. Всъщност ти изобщо не беше пребледняла, когато се върна, а и се възстанови учудващо бързо.

Тя се ухили.

— Не съм актриса и не се шегувах, че стомахът ми е железен.

— И какво показа гайгеровият брояч?

— Радиацията не беше много над нормата. Колкото и големи да са били залежите, всичко е било изчерпано през тридесетте или четиридесетте години на миналия век, а радиоактивната почва е ерозирала много отдавна.

— Мисля, че по-скоро през тридесетте години — каза Мърсър. — Малко след като Честър Бауи е направил откритието.

— И германците са дошли да вземат всичко, което е оставил Бауи?

— Така мисля. От това, което госпожа Балард ми разказа за Бауи, се съмнявам да е бил предател, затова си мисля, че някой се е възползвал от откритието му след това и се е върнал да изчерпи залежите. — Мърсър си поръча още едно питие. Пианистът сигурно реши, че има достатъчно редовни посетители, за да започне доста добра интерпретация на „Времето отлита“ от „Казабланка“. Сигурно свиреше тази песен по няколко пъти на ден. — А ти как откри Бауи? — попита Мърсър. — Аз го проследих чрез училището.

— Чрез базата данни на данъчните власти. — Кали засмука едно ледено кубче и Хари и Мърсър застинаха, втренчени в чувствените движения на устните й. Тя усети погледите им, бързо схруска леда и се скастри за този си навик, който привличаше повече внимание, отколкото й се искаше. — ДОЯЗ има достъп до някои доста добри бази данни, когато става дума за национална сигурност. Тъй като аз съм отстранена, помолих един от колегите ми да претърси базите. Даде ми името „Кийлър“ и се обадих на директора на училището, а той ми каза за книгата на Серена Балард. Обадих й се и ето ме тук. Само не ми е ясно — продължи тя — какво общо има тази мина с някакъв смахнат професор по класически науки. Серена ми разказа нещичко за теориите на Бауи, а те не се връзват много с това, което открихме. Ако е продължил да се прави на начинаещ археолог, за да докаже теорията си за костите от ледниковия период, би отишъл в Гърция. Как се е озовал в Африка?

— Ако имаме късмет, записките на Серена може и да хвърлят някаква светлина върху това.

— Това ме подсеща — бързо каза Кали. — Директорът на „Кийлър“ й е ядосан. Трябвало да върне на училището материалите от проучването преди години. Така че подсети ме да й кажа, че трябва да върне всичко.

Една жена към четиридесетте влезе в тъмния бар. За разлика от прииждащите на вълни туристи, беше облечена в делови костюм и носеше куфарче. Имаше дълга руса коса и закръглено лице. Мърсър прецени, че е висока към метър и шестдесет и е на неговите килограми. Предположи, че в рода й е имало холандски преселници. Тя забеляза тримата на бара и тръгна право към тях. Да, това трябваше да е Серена Балард.

— Доктор Мърсър? Госпожица Стоу?

— Открихте ни — отвърна Кали.

— Здравейте. Аз съм Серена Балард.

— Моля, наричайте ме Кали. — Дори седнала на стола, Кали беше почти с глава по-висока от изпълнителната директорка на казиното.

— А мен всички ме наричат Мърсър. — Той се ръкува с нея. Очите й бяха сини като метличини. — Това е приятелят ми Хари Уайт.

Хари не повтори шегата си за услугите. Инстинктивно бе забелязал, че Кали би я разбрала. Но не мислеше, че ще е така със Серена Балард.

— Приятно ми е.

Серена погледна Мърсър, а след това и Кали.

— Книгата ми излезе преди три години и изведнъж не един, а двама души проявяват интерес.

— С Мърсър работим по един и същи случай от различна гледна точка и стигнахме до една следа — вас. Да ви почерпим едно питие?

— Само диетична кола. Защо не седнем по-далеч от пианото? — Тя вдигна куфарчето си. — Донесох всичко, което успях да открия. Всъщност има доста повече, отколкото си мислех, а това ми напомни, че трябваше да върна всичко в колежа „Кийлър“.

Кали взе питието на Серена и своето.

— Директорът на училището ме помоли да ви кажа същото. Каза го, сякаш учените са се скъсали да търсят информация за Честър Бауи.

Настаниха се в ъгъла и Серена изсипа съдържанието на куфарчето на масата. Имаше десетина овехтели тетрадки, няколко стари картонени папки и куп хвърчащи листове. Мърсър, Хари и Кали започнаха да прелистват тетрадките. От нетърпеливото изражение на Серена бе ясно, че иска да помогне, но няма какво толкова да добави.

— Не мога да ви кажа кой знае какво. Прегледах част от тези неща в офиса, но се страхувам, че това не събуди спомените ми. Както ви казах по телефона, написах книгата отдавна, а Честър Бауи не заема голяма част в нея.

— Кога за първи път чухте за него? — попита Кали и вдигна поглед от една пожълтяла тетрадка.

— Свекър ми бе учил в „Кийлър“. Той ми разказа за него, докато работех по книгата. Макар да е изчезнал през тридесетте години, студентите все още говорели за Бауи Тъпака по времето, когато свекър ми учил там. Аз просто се свързах с училището и им казах, че пиша за Бауи. Те ми изпратиха всички свои архиви.

Кали продължи да я притиска.

— Не сте ли се натъквали на името му на други места?

— Не, съжалявам. — Серена отпи от кока-колата. — За какво става дума?

Мърсър остави тетрадката, която прелистваше.

— Открихме една манерка в малко селце в Централна Африка. Принадлежала е на Честър Бауи. Една старица си го спомни от своето детство. Каза ни, че малко след като Бауи си тръгнал, дошли други бели и убили много от местните жители.

— Господи, това е ужасно! Защо ще правят такова нещо?

Мърсър просто сви рамене: не бе нужно тя да разбира за урановата мина.

— Не знаем. Надявахме се, че този материал ще ни помогне да разберем.

Серена захапа долната си устна.

— Вие двамата собствено проучване ли правите, или това е някаква правителствена поръчка?

— Аз съм правителствен служител — отвърна Кали. — Съжалявам, но не мога да ви кажа длъжността си. Мърсър е цивилен консултант.

Мърсър се опита да сдържи усмивката си. Кали беше вложила в гласа си точно толкова намек, че да накара Серена Балард да си направи собствено заключение и да направи предложение, без да са я помолили.

— Щях да ви оставя нещата за през нощта, за да мога да ги върна в „Кийлър“, но ако това е служебна работа, задръжте ги, докато приключите. Просто след това ми ги върнете, за да мога да ги изпратя.

Мърсър й отправи най-хубавата си усмивка.

— Ще ви предложа нещо по-добро. Лично ще ги изпратя в „Кийлър“ с обещанието, че доколкото можем, ще ви информираме за всичко.

Серена засия от това, че я включват.

— Не бих могла да искам повече. — Изправи се. — 0, и тъй като държа на думата си, ви уредих стаи за сметка на хотел „Деко Палас“. Вече трябва да сте в системата. Просто кажете имената си на рецепцията.

— И не се тревожете — каза Хари, докато се ръкуваше с нея, — хотелът ще компенсира цената повече от достатъчно, когато приключа с казиното довечера.

След като Серена си тръгна, отидоха на рецепцията, за да получат картите за стаите си. Хари остави чантата си на Мърсър с неясното обещание да се върне, преди да си тръгнат от Атлантик Сити на сутринта, и тръгна към игралните маси, като жизнерадостно потропваше с бастуна си на всяка крачка. Стаите им бяха на различни етажи, затова Мърсър остави на Кали половината документи, които им бе дала Серена, а другата взе със себе си. Уговориха се да се видят за вечеря в осем.

Мърсър реши да не взема душ засега и вместо това се настани в един фотьойл и започна да преглежда тетрадките на Честър Бауи. След като прелисти десетина страници, се убеди, че Джоуди, администраторката от колежа „Кийлър“, е права. Бауи наистина беше чалнат. Писанията му прескачаха от тема на тема, без да има връзка. На едно място се присмиваше на сър Артър Евънс относно изследванията му на Минойската култура в Кносос, а после правеше научни обосновки защо слънцето не би могло да стопи восъка от крилете на Икар. Пишеше, че момчето сигурно е изгубило съзнание поради липса на кислород и е паднало в морето. Пишеше го така, сякаш този мит беше факт.

След като бе стигнал до извода, че костите на изчез-галите видове от ледниковия период са основата за измислянето на демони и чудовища, Честър Бауи разглеждаше всички древни митове като факти и търсеше логичното им обяснение. Или поне дотолкова, доколкото той бе способен на това. Смяташе например, че прочутият Гордиев възел е бил лабиринт от жив плет на входа на Фригия, а Александър Велики просто го изсякъл с меча си.

Мърсър тъкмо беше зачел третата тетрадка, когато телефонът иззвъня.

— Ало?

— Забравих в коя стая си — каза Кали, бе останала без дъх.

— Десет деветдесет и две.

— Ей сега идвам. Открих нещо.

Минута по-късно той отвори вратата след настоятелното почукване на Кали. Тя влетя в стаята, очите й светеха. Беше махнала сакото си и той можеше да види очертанията на малките й гърди и движението им под копринената блуза.

— Честър Бауи е бил луд, но освен това и гений. Мърсър веднага се зарази от ентусиазма й.

— Какво откри?

— Адамант.

— Какво?

Тя му отправи закачлива усмивка.

— Не си точно такъв геолог, за какъвто се смяташе ли?

— Винаги съм подозирал, че не съм — отвърна Мърсър. — Какво е адамант?

— В древногръцката митология за сътворението на света, след като създали земята — тя погледна едно листче с бележки, — боговете възложили на Епиметей и брат му задачата да оформят всички животни. На някои дали криле, на други нокти, на трети бързина, на четвърти сила. За нещастие Епиметей раздал всички най-хубави атрибути и когато стигнал до човека, не му останало нищо и поискал съвет от брат си. Брат му го посъветвал какъв дар би подхождал на човека. Епиметей отишъл в небесата, запалил от слънцето факла и дарил на човека огъня, като така го направил по-висше същество от останалите. А можеш да си представиш, че това изобщо не влизало в сметките на Зевс, върховния бог. В гнева си…

— В гнева си Зевс оковал Прометей, брата на Епиметей, в една планина, където птиците кълвали далака му — довърши историята Мърсър.

— Точно така. — Кали отново погледна листчето си. — Всъщност планината била Кавказ и един орел кълвял черния му дроб. Според слуховете оковите му били от неразрушим метал, наречен адамант, който бил добит от самия Юпитер. Единствено Херкулес със своята сила бил способен да разруши оковите и да освободи Прометей.

— Какво общо има това с Бауи?

— Не виждаш ли? В своите проучвания той е мислел, че е открил тайната адамантена мина на Юпитер. Отишъл е в Централна Африка, за да докаже, че адамантът наистина съществува. А това е още една стъпка, за да докаже, че всичко в древната митология е истина. Вместо някакъв митичен метал обаче открива жила естествено обогатен уран.

Мърсър поклати глава.

— Почакай. Той е предприел мъчително пътуване до най-откъснатата точка на света, защото е мислел, че е открил огромна жила въображаем метал?

Кали се засмя на скептицизма му.

— Ще ти кажа нещо по-хубаво. Получил е стипендия от Принстън през есента на 1936 година, за да отиде да търси своята адамантена мина.

— Принстън? От Принстън са подкрепили този луд?

— С две хиляди долара. Това не е много по днешните стандарти, но през тридесетте години не са били малко пари. — Тя му подаде писмо на бланка от Принстън. В писмото на професор Суорц от Института за научни изследвания в Принстън се казваше, че на Бауи са отпуснати две хиляди долара за продължаване на работата му по откриване на „първичния метал, който посочвате в своята молба за стипендия“. Мърсър пак прочете бележката, сякаш още не можеше да повярва. Вдигна поглед. Кали го гледаше самодоволно.

— Защо, по дяволите, някой ще финансира този тип? Той изобщо не е бил с всичкия си.

— Очевидно професор Суорц не е смятал така. И понеже аз намерих ключовия елемент, ти ще платиш вечерята.

Мърсър не й обърна внимание. Имаше нещо около тази дата, което събуди спомен. Принстън през тридесетте години на миналия век. Какво се беше случило в Принстън през тридесетте?

— Чу ли ме? — Кали забеляза блуждаещия поглед в очите на Мърсър.

И тогава Мърсър си спомни. Не какво се е случвало в Принстън през тридесетте. Въпросът беше кой. Без да мисли, той се протегна, привлече Кали към себе си и силно я целуна.

— Ти си гениална!

Объркана, но не и смутена от внезапната целувка, тя попита:

— Какво? Какво направих?

— Знаеш ли кой е бил в Института за научни изследвания в Принстън през тридесетте години? По дяволите, та той е бил там до смъртта си през петдесетте. — Мърсър не я изчака да отговори. — Алберт Айнщайн, ето кой. И макар да е изпратил онова писмо до президента Рузвелт едва преди да започне войната, описвайки как теориите му биха могли да послужат за създаването на атомна бомба, сигурно е подозирал, че Бауи е открил нещо. Затова е накарал Суорц да финансира експедицията. Айнщайн е знаел, че Бауи не е открил адамант, но е смятал, че може да се натъкне на уран с висока концентрация, вероятно и на залежи с естествения изотоп U — 235, който обикновено се добива при обработка от по-често срещания U — 238. Това е било нужно, за да се поддържа верижна реакция.

— Айнщайн е изпратил Бауи да открие урана?

— Това е единствената теория, която отговаря на фактите. — Мърсър заговори по-бързо. — По някакъв начин, Бог знае как, Бауи е открил в своите проучвания нещо, където се споменава местонахождението на адамантената мина на Зевс. Може той да е направил връзката с урана, а може и друг да я е направил, но в крайна сметка идеята му е привлякла вниманието на Айнщайн. Айнщайн е знаел, че Ферми и още няколко души работят за създаването на ядрена реакция в Чикагския университет. Смятал е, че адамантената мина на Бауи може да се окаже точно изотопът, който е трябвал на екипа за експериментите. Затова е направил така, че от Принстън да финансират експедицията.

— Но какво се случило? Все пак първата самоподдържаща се верижна реакция е била постигната едва през 1942 година.

Мърсър се изненада, че Кали знае годината, но си напомни, че тя не прави медицински проучвания, как-то беше казала отначало. Кали бе ядрен специалист и със сигурност имаше познания в своята област.

— Момичето в „Кийлър“ ми каза, че е изчезнал. Честьр Бауи така и не се върнал от Африка с проби и Ферми и екипът му са останали сами да си обогатяват урана.

— Да не прибързваме. Не сме сигурни дали е открил жила с уран — 235.

— Стига, Кали, през годините това нещо е убило десетки хора от остра лъчева болест. Никога не съм чувал естествен уран да влияе така, още повече след като селцето е на половин километър от мината. Трябва да си близо до радиацията, за да изпиташ ефекта й.

Тя прие довода му с кимване.

— Тогава какво се е случило с Бауи?

— Нямам представа. Може да са го изяли крокодили, когато си е тръгвал. А може да го е изяло враждуващо племе. Ако е умрял там, е носел проба от това, за което по-късно са дошли германците.

— Няма начин да открием тялото му след всички тези години.

Беше ред на Мърсър да признае, че ентусиазмът му малко прекален, но нямаше да признае поражение.

— Няма да оставя следата да изчезне точно тук. Трябва да има нещо. Може да има архиви в Принстън. Кореспонденция между Бауи и Айнщайн. Някъде четох, че е пазил доста пълен архив.

— Би трябвало да е лесно да се сдобием с него — каза Кали. — Принстън не е толкова далече. Ако тръгнем рано, може да сме там, когато отворят утре сутрин.

— Добре. Ще резервирам пак тази стая за Хари. С него може да се върнем във Вашингтон на следващия — ден. Първо трябва да приключим с тетрадките на Бауи. Може да има и други следи.

— Съгласна, но не и преди да ме заведеш на вечеря. Вече е почти осем. — Кали изведнъж осъзна, че зърната на гърдите й се очертават през копринената блуза. Много отдавна се бе примирила, че няма кой знае какви гърди, но освен това знаеше, че мъжете гледат независимо от размера. Оцени високо това, че Мърсър не гледа похотливо. — Само ще отскоча до стаята си за минутка. Ще се срещнем при асансьорите във фоайето.

След петнайсет минути Кали слезе. Беше си сложила малко грим и бе оправила косата си. Мърсър се почувства мръсен и съжали, че не се беше изкъпал. Вечеряха в ресторант „Марго“ и въпреки неотложността, която бяха почувствали в стаята на Мърсър, се насладиха на кромидената супа, морския език и говеждото, както и на дебелите резени шоколадова торта. Мърсър остави на Кали да избере виното, тъй като единствените му познания във винарското изкуство се свеждаха до това да избягва всичко, което се предлага в кутия. Когато приключиха с яденето, бутилката бе свършила, а ресторантът бе почти празен.

Когато разговорът им премина в приятна тишина и дълги погледи, вината блъсна Мърсър като парен чук. Той не знаеше кога точно работната им вечеря се е превърнала в среща, първата му среща след Тиса, но точно така я възприемаше сега. Вкусната храна изведнъж му загорча. Мислеше, че не го е показал, но по някакъв начин Кали усети мъката му.

— Какво ти е?

Трябваше да излъже, да каже, че е преял. Щеше да е лесно и можеше да запази спомена за Тиса заключен, едва обуздан, но все пак под контрол. Преди обаче да отвори уста, идеята да излъже се стопи. Споменът за Тиса не беше под контрол, а го контролираше. Не беше обуздан, а препускаше свободно из ума му и докато не го прогонеше, винаги щеше да е там.

— Преди половин година изгубих много скъп човек — каза той толкова тихо, че Кали трябваше да се наведе над осветената от свещта маса, за да го чуе. — Днес за пръв път вечерям с жена оттогава. Това не е среща, но бе лесно да си го представя, като седя тук с теб. И вината ме смаза.

— Благодаря ти, че го сподели. Знам, че не ти е лесно.

— Имам склонността да задържам нещата в себе си.

— Кой мъж не го прави? Мърсър тихо се засмя.

— Вярно. Предполагам, че просто е по-лесно, отколкото да си признаеш, че нещо не е наред. Преструваш се, че можеш да се справиш с болката, и обикновено е така, но понякога…

— Понякога имаш нужда да поговориш.

— Да поговориш или просто да си признаеш, че е в реда на нещата да имаш чувства.

— Жените често се оплакват, че мъжете ги изключват — каза Кали. — И аз съм го изпитала, но освен това съм установила, че мълчанието при мъжете може да е също толкова пречистващо, колкото изливането на чувствата при жените. Опасните мъже, тези, с които трябва да си нащрек, дори не си позволяват мълчание. Аз никога не съм губила близък човек, затова не мога да си представя какво е. Бих казала, че според мен се справяш доста добре. Мисля, че си прекарахме добре тази вечер. Поне за мен е така. Ако не се справяше със смъртта й, нямаше да си позволиш дори това.

Кали остави думите й да стигнат до ума му и после остави салфетката си на масата. Станаха и отидоха при асансьора.

— Да се срещнем тук в седем?

— Добре. Съжалявам, че вечерта приключи тъжно. Усмивката й бе най-очарователната, която бе виждал на устните й.

— Вечерта приключи отлично. — Когато асансьорът спря на етажа й, тя нежно го целуна по бузата. — Ще се видим сутринта.

Мърсър задържа асансьора, докато тя влезе в стаята си. Той си мислеше, че се е държал като мрачен глупак, тъгуващ за несподелена любов, а тя смяташе, че вечерта е приключила отлично. Повтори си наум нещо, което Хари обичаше да повтаря: „Единственото, което някога наистина ще разбереш за една жена, е това, което тя ще ти позволи да разбереш“.