Инфопаяк

9

В първия миг Силк замръзна, просто не успяваше да осмисли онова, което виждаха очите му. Какво търсеше този тиквеник тук? Как се е промъкнал? Нима беше пияница, обзет от отчаяно желание да се облекчи на завет, та е изкачил стъпалата, за да стигне до мивката?

Веднага се намеси навикът да превърта фактите в главата си:

„Щом толкова му се пикае, защо не в двора? Що за тип ще влезе в къщата, за да застане пред мивката?“

— Ей, ти, какво правиш бе, да те шибам?

Мъжът се обърна толкова рязко, че урината пръсна в дълга дъга по пода, и посегна към нещо, оставено на плота…

Силк нямаше никакви проблеми със зрението. И бе гледал предостатъчно екшъни, за да разпознае оръжие. Още докато странният турист насочваше предмета към него, той вече се шмугваше обратно в спалнята.

Чу се не особено силно „буф“. Нещо се заби в стената на два-три пръста от главата му.

— Мамицата ти! Трясна вратата — Божичко, за пръв път истински се убеждаваше колко тънка и крехка е тази пластмаса! — дръпна жалкото резе и в този миг умът му заработи с пълна мощност: „Бягай!“

Нямаше накъде, освен към прозореца. По дяволите, не е толкова високо, а пръстта е мека. По-бързо!

Прозорецът обаче беше още по-голяма евтиния от вратата. Щом го напъна прекалено, тънката алуминиева рамка се усука около пластмасата и процепът остана не по-широк от една педя. Мамка му!

Другият пък беше над алеята от пластобетон и скокът лесно можеше да завърши със счупен глезен, само че скапаният турист имаше пистолет!

„Ей сега ще напъне вратата и ще те гръмне в гърба…“

Паниката изригна като гейзер.

А зяпаше невиждащо право в арбалета си, оставен върху старинната масичка, която Мак го бе накарала да купи. Стори му се, че минаха часове, преди да му светне нещо в главата. Свикнал да стреля по мишени, рядко се сещаше, че арбалетът му е доста мощно оръжие. Но нали хиляди войници са умирали пронизани по някогашните бойни полета! Имаше подръка само спортни стрели с леко заострени метални върхове, отблизо обаче бяха страшни.

Силк се хвърли към арбалета.

Кинг стигна с няколко скока до изхода на къщата. Тук се прецака окончателно — онзи го видя. Обърка се и стреля по човека, а най-лошото беше, че не улучи.

Един от признаците за добро възпитание е да знаеш кога е време да си тръгнеш от купона. Смяташе да се изнесе светкавично.

Силк чу как външната врата трясна. Избяга ли туристът? Толкова ли се е уплашил? Сигурно трябваше да провери, но си стоеше пред вратата на спалнята, насочил арбалета към средата й. Боеше се. Ами ако онзи тип само е вдигнал шум и сега го причаква, готов да стреля? Представи си как главата му се пръска на парчета като в кървава сценка от блудкаво шоу. А, не. Предпочиташе да не мърда оттук.

— Кухоглавке! — кресна изведнъж. — Пусни ми линия до ченгетата!

Компютърът не му отговори. Добре де, имаше комкарта до леглото, можеше сам да набере номера…

Чу забързани стъпки по алеята.

Хвърли се към втория прозорец и го отвори, без да се замисли. Видя тичащия едър мъж да се отдалечава вече на десетина метра от къщата.

— Ей! Ей!

„Какво правиш бе, шибаняк? Нали има оръжие, тъпако!“

Бягащият се озърна и на светлината от уличните лампи Силк го видя да вдига дясната си ръка. Чу същия глух пукот и нещо изтрещя в рамката.

„Клекни бе, кретен! Ето че пак стреля по теб!“

Но Силк вече вдигаше арбалета, без да съзнава какво върши. Закова прицела между плешките на непознатия — беше му трудно, защото онзи тичаше бързо — и натисна спусъка. Звънът на тетивата прозвуча твърде силно в спалнята.

Онзи стреля в същия миг. Някакво острие се заби в шията на Силк и той се сгърчи в несвяст на пода от електрическия шок…

Болката и яростта клокочеха у Кинг. Човечето си позволи да го простреля! При това с някаква дълга стрела! Усещаше как върхът й чегърта в нещо при всяка стъпка. Пресегна се с лявата ръка и напипа дръжката точно под дясната си ключица. Неприятно попадение, но не му изглеждаше особено опасно. Ако е имала заряд, трябва да е бил изхабен предварително. Ако пък беше намазана с гадна химия, вече две минути не му действаше.

Трябваше да се прибере незабелязано в стаята си и да се погрижи за себе си.

Ама че проклетия!

Докато се опомняше постепенно, Силк започна да усеща смъдене във всички мускули, сякаш бе плувал часове наред и сега го мъчеше преумора. Главата също му тежеше и туптеше мъчително. Във врата му се бе впило нещо назъбено, а и защо ли, по дяволите, се въргаляше на пода?…

Спомни си всичко наведнъж — туриста с пистолета и как изпрати стрела по него…

Да му се не види!

Извади дребното острие от шията си и го разгледа. Цялото от метал, а точно до върха имаше миниатюрно електронно устройство под прозрачно капаче от пластмаса. Приличаше на свръхпроводников кондензатор и сигурно се изпразваше във високоволтов удар. Точно като в ужасните холобоклуци — шокова стреличка. Господи…

— Кухоглавке?

Компютърът пак не отговори. Може би туристът… какъв ти турист, бандягата го бе повредил.

Стиснал стреличката в ръка, Силк се втурна към кабинета си. Не забеляза нищо потрошено.

— Кухоглавке?

Нищо. Той измъкна клавиатурата от чекмеджето и набра командата за автоматично пренастройване. Пак нищо. Гнус… Ясно, системата беше блокирана по някакъв начин, имаше и команда за освобождаване, само че кой да я помни? Дали не трябваше да натисне този клавиш с четирилистната детелинка? Аха, това е…

— Изпращам сигнал до полицейския участък на Хана — ненадейно изрече Кухоглавката.

— Какво стана? Защо не го направи още когато оня духач се опитваше да ме надупчи?

— Блокира ме с непознат за мен сигнал.

— Полицейски участък на Хана — разнесе се нов глас в стаята.

Силк зяпаше тъпо пулта.

— Блокирал те? Ама нали това уж не е възможно…

— Нуждаете ли се от помощ? — настоя гласът.

Изведнъж просветна и образът. Същото дежурно ченге, което Силк мярна в участъка. Кога ли беше? Колко време е лежал в безсъзнание?…

— Господине?

— Ох, извинете. Безпокои ви Венчър Силк. Преди малко някой проникна с взлом в дома ми.

— Още ли е наблизо?

— Не.

— Е, ще пратим патрул…

— И отгоре на това ме простреля с шибана стреличка за довиждане!

Силк вдигна дребното острие пред камерата.

— Говняна работа! — промърмори полицаят. — Не мърдайте оттам, нашите хора вече тръгнаха!

Веднага се виждаше колко развълнувани са двамата униформени. Първо обиколиха като хрътки двора, за да се уверят, че нападателят наистина е избягал. Носеха шокови палки, заредени и с „вряща супа“. Силк бе чувал, че газът е от най-отвратителните — не само че подуваше безобразно очите и ноздрите до пълно запушване, но и предизвикваше кратка кома, от която човек се будеше, бълвайки всичко погълнато през живота си. Май и двамата се надяваха на повод да размахат палките.

— Няма и помен от него, брат’чед — промърмори накрая по-възрастният.

Беше висок и кльощав, за разлика от младока, който пращеше от мускули.

Вторият държеше арбалета и клатеше глава.

— С това ли стреляхте по нападателя?

— Ами да.

— Само че не бива да държиш такова нещо вкъщи, брат’чед — укори го кльощавият.

— Всичко е законно. Вчера го взех от стрелбището за поправка. В регистрационния ми файл ще намерите и разрешителното.

Мускулестият вдигна рамене.

— Не намерихме стрела в двора.

— Ако е ударила пръстта под такъв ъгъл, сигурно се е забила цялата. А от пластобетона е могла да отскочи чак към отсрещната страна на улицата.

— Или е набучила онова приятелче като на шиш — предположи кльощавият и завъртя показалец.

Силк тръсна глава. Не знаеше дали улучи, но как ли щеше да се почувства, когато научеше? Би трябвало да му призлее от самата мисъл, че е пронизал друг човек и може би дори го е убил. Как пък не… Онзи също стреля по него. Да го духа!

— Идват следователи — съобщи високият, докоснал с пръст слушалката в ухото си. — Тъпи копелета…

— Не са ли от вашите?

— Ами! Надути пуяци от корпорацията. Ако сме късметлии, може и да получим резюме от тях след половин година. И за какво ли, като ще е само празни приказки.

— Записах показанията и имам пълно видео от къщата и двора — успокои го якият. — Ще останем, докато онези поемат случая.

— Да пазиш реда и спокойствието не е като в холоекшъните — не мирясваше кльощавият. — Глобяваме туристите за дреболии, разтърваваме пияници. Като стане нещо по-сериозно, веднага пращат ония тежкари.

Силк кимаше, но не беше способен да му съчувства. Животът на ченгетата от участъка може и да не беше интересен, само че неговата вечер съвсем намирисваше на тъпо шоу.

Космическите полети не бяха по-забавни и вълнуващи от плаването с ферибота от Жабоград до Крайбрежните острови в мъглив безветрен ден. Поне за Зия. Дори по-скучни — нищо за гледане в тази междузвездна пустош. Естествено, нямаше илюминатори, а и през тях би видяла само равномерна сивота.

Стоеше в малкия бар на горната палуба и наблюдаваше петнайсетината клиенти, които отпиваха или пушеха химията си. Между тях имаше една двойка, решила да отпразнува шестдесетата годишнина на брака си в прочутия бурен курорт на Вентобланко. Трима-четирима от самотниците вече й бяха подсказали, че нямат нищо против да прекарат малко време в леглото й, но приеха леко любезния отказ. Имаше и всякакви бизнесмени или дребни политици, поели със скучни мисии към Шинто, Уйварош или Хок Миете.

Зия надигна халбата със слабичката бира, която не би спечелила никакви медали дори на панаир с особено снизходително жури. Каза си, че сред тези около триста пътници тя може би е единствената шпионка.

Но не би се обзаложила. На практика всеки можеше да се окаже от същия занаят. Лично тя би отделила особено внимание на възрастната двойка — целите в бръчици от смях и с естествено побеляла коса. Кому би хрумнало, че са агенти? Значи беше по-добре да се спре на някой друг, защото обзетите от параноя служби за сигурност понякога решаваха, че именно най-безобидните на вид са и най-подозрителни. Дали не е тлъстият търговец, тръгнал да пробутва боклучетата си на жителите на Парадайз? Или младата жена с незапомнящо се лице и отпуснато тяло, решила да се сбогува с умираща родственица?

Отпи още от блудкавата течност. Нищо не беше толкова завладяващо, колкото се опитваха да го изкарат рекламите на междузвездните преходи. „Прекосете галактиката с един от нашите прекрасни кораби! Стигнете от Нова Земя до Йорк по-бързо, отколкото ще се доберете от Бийгъл до Канду Сити с личната си кола. Посетете екзотични планети. Изплъзвате се от оковите на пространството и времето, надбягвате светлината, сякаш тъпче на място!“

Зия знаеше достатъчно за „Проникващият агрегат на Ромберг-Морисън“, за да се изфука в разговор с всекиго, освен с осведомен физик, тоест — почти нищо. Чудноватите двигатели някак позволяваха на всеки носещ ги съд да изминава светлинни години за броени часове. Повечето хора не искаха и да научат още нещо. И понеже пътуванията между кои да е от единадесетте планети в Седемте системи, където хората успяха да се настанят, отнемаха само по няколко дни, не се намираха благодетели, които да превърнат корабите в подвижни подобия на родния дом. Разбира се, имаше и луксозни космически яхти за любителите да си пръскат стандартите напразно, но скромната учителка нямаше да си е на мястото в тях. Все едно се намираше в блокче с доста неугледни апартаменти, а никой не би дръзнал да нарече такова място най-интересното във Вселената.

Нямаше нищо, което да подскаже движение. Изкуствената гравитация работеше безупречно през повечето време, макар и да имаше микроскопични отклонения, от които стомасите на пътниците недоволстваха. Въздухът вонеше на филтри, поглъщащи още по-неприятните миризми на толкова хора. Храната беше безвкусна — концентрати, каквито можеш да натъпчеш в склада. Е, поне за човекомразците, усамотили се в каютите, имаше предостатъчно холопрограми, бяха предвидили също библиотека и спортна зала. Само че на свенливата и малко превзета учителка едва ли й се полагаше да чете носталгични романи за приключенията на средновековните самураи, дори да се намираха в библиотеката (а те липсваха), нито пък да се впуска в горещ спаринг на ринга. Дори не биваше да захвърля дрехите си, за да се освежи гола в миниатюрния басейн. Всичко това си беше част от занаята, а след връщането й на Земя-2 я очакваше богата отплата. Казваше си, че е като да играеш роля в холошоу — забравяш истинското си „аз“ и не се сещаш за онова, което не би хрумнало на измисленото. После щеше да има време за всичко. Предостатъчно време…

В момента обаче просто не би понесла още една халба от тази бира. Махна се от бара и реши да поогледа другите кътчета в кораба. Сдържано и срамежливо, разбира се.

Депард Кинг разполагаше със сравнително мощен и многофункционален комплект за първа помощ, с който се сдоби към края на службата си в сигурността. Бе проникнал в една болница като санитар. Комплектът беше истинско чудо за скромните си размери. Имаше приличен диагностичен компютър, приемащ и гласови, и набрани данни за симптомите. Старателно разпределените разнообразни медикаменти стигаха за цял бус съсипани от болести пациенти, а сондите и сензорите се програмираха лесно дори от човек с елементарни знания за хардуера и софтуера на системата. Щом измъкна от гърба си стрелата, макар да не беше лесно, Кинг притисна сензорна лепенка към раната. Машинката си свърши работата, както винаги безшумно и ненатрапчиво. Обяви, че има прободна рана, засегнала всички слоеве на кожата и няколко мускула със странни латински имена, също няколко разкъсани или срязани кръвоносни съдове и драскотина на дясната скапула. За щастие нямаше тежки последици. Кинг остави компютъра да го напомпа с подходящите обезболяващи и антибиотици, после да събере и залепи раната. Щеше да остане белег, но това не го притесняваше. Ако някога реши да го махне, всеки пластичен хирург би се справил за половин час.

Щом болката стихна, той се почувства много по-добре и вече можеше да се сгълчи сам за злополучните обрати досега. В трескавите си усилия да се сдобие по-скоро с желания обект бе станал немарлив. Вярно, възможните облаги бяха твърде примамливи, за да започне с обичайното грижливо предварително проучване — в това надбягване второто място означаваше пълен провал. Или си пръв, или последен. Затова се опита да приключи набързо, предовери се на уменията и опита си. Ето до какво водят пропуските в подготовката. Спомни си първите думи, които чу от преподавателя по тактика на прикриването и изплъзването: "Хора, набийте си в главите, че винаги се опираме на принципа „Четири П“. А той гласи: „Правилното планиране предотвратява препикаването.“"

В колкото и глупашко положение да се набута сам, Кинг се усмихна неволно. Да, този път пикнята беше не само символ, ами и буквалната причина за провала.

Както и да е… Нищо не може да се върне назад. По-късно, когато всичко ще е зад гърба му, ще си позволи лукса да преиначи събитията в паметта си или поне значението им. Засега трябва да се настрои по съвсем друг начин, да търси по-безопасни и сигурни средства за постигане на целта. Опечаленият го видя в облика на Майк, значи беше време да се прости с това прикритие. Онзи мъж се оказа опасно склонен към насилие и щеше да е нащрек след проникването в дома му. Кинг очакваше той да вземе различни предпазни мерки, значи засега не биваше да припарва там отново.

Леко замаян от химическата мъгла в мозъка си, той се замисли за човека. Дали не е благоразумно да го проучи по-добре? Може би двамата с покойната лекарка са си споделяли тайните?

Струваше си да провери. Да, онзи го простреля с варварското си оръжие и при сгоден случай Кинг смяташе да му се отплати достойно, но преди всичко беше професионалист. Поставената цел винаги оставаше на първо място, а и постигането й откриваше такива възможности, че личното отмъщение бледнееше напълно пред нея. Точно както в онази прастара мъдрост: „Най-доброто възмездие за врага е да живееш по-добре от него.“

Вярно си беше. Получи ли онова, към което се стреми, любовникът на мъртвата жена няма да означава нищо за него.

Тогава ще го убие без излишни чувства и угризения.

Усмихна се отново.