Инфопаяк

31

Каква ли беше точната височина на дърветата, чудеше се Силк. Естествено, не ги виждаше в мрака, но сензорите на реактивната птичка ги откриха. Компютърът обаче му даваше съвсем приблизителна оценка за височината — плюс-минус пет метра, а така числото май ставаше опасно голямо. Мамка му…

Зия не се събуждаше. Изпъшкваше понякога, накрая цялата се обля в пот, но не реагираше на никакви дразнители. Първото кацане в Баха мина без премеждия. Самолетът рулира в края на пистата, двама мъже пристигнаха с малко камионче, напълниха резервоарите и отпрашиха, без да промълвят нито дума. Единият само вдигна палец — пожелание за лек път.

Силк замалко да се разтресе от страх, когато зави отново към пистата и пусна програмата за излитане, но само си изпокъса нервите за нищо. Всичко мина безупречно.

Втория път се приземиха в Куепос, Коста Рика, повтори се почти същата процедура. Който и да наглеждаше малките затънтени летища, знаеше добре, че трябва да си гледа неговата работа, без да си пъха носа в чуждата. Силк се почувства като в шоу с призраци.

Но вече бяха близо до екватора, скоро щяха да навлязат във въздушното пространство на Колумбия, а самолетът се бе снишил само на десетина метра над вълните, същински морски ястреб, търсещ риба. Пяната се виждаше дори на слабото звездно сияние в небето. Пред тях на брега имаше дървета, на стотина километра навътре — планини, а след още хиляда и двеста се намираше Ика.

Ако програмата на металния хищник не предвиждаше скорошно набиране на височина, щяха да се разбият в гората. А дори да отрежат мимоходом няколко клонки по върховете, отървавайки се невредими, после щяха да се пръснат като локвичка мастило в подножията на Андите.

Колкото и слабоват пилот да беше Силк, не можеше да влоши положението още повече. Усети как по бузите му се стичат капки пот, когато протегна плахо ръце към бутона за изключване на автопилота…

Самолетът започна да се издига внезапно, но гладко. Мина поне на петнайсетина метра над най-високите дървета. Силк изведнъж прозря, че Зия нарочно е въвела такива указания за полета — искала е да избегне радарите. Значи крилатото возило щеше да се носи плътно над повърхността, да набира височина или да се снижава според релефа.

Стига да не е сгафила в някоя пагубна дреболия…

— Как върви?

Ако не се бе вързал с ремъците към креслото, сигурно щеше да си пукне черепа в тавана на кабината.

— Ох!

Зия го гледаше, облегнала се до вратата. Той побърза да се освободи от ремъците и се надигна.

— По-добре ли си?

— Случвало се е и повече да се радвам на живота, но като гледам, ще оцелея. Задълго ли се отнесох?

— Станаха седем часа. Ударих ти една доза адреналин.

— Вероятно е помогнал. Къде сме?

— Над Колумбия. Току-що навлязохме.

— Добре.

— Радвам се, че това те успокоява. Значи ще можеш да ми отговориш на няколко въпроса.

Тя опря ръка на рамото му, промъкна се и седна на пилотското кресло.

— Както искаш, но ми дай една минутка да проверя състоянието на самолета. Не си го пренастройвал, нали?

— Не съм.

— Спаклър къде е?

— Сега го вкусват рибите, както е гарниран с отрова.

— И половин победа е по-добра от никаква… — Тя докосна няколко бутона, прочете данните на холоекрана и кимна. — Имаше ли трудности при презареждането?

— Никакви. Дори не поискаха дума да разменят с мен. И двата пъти останахме на земята не повече от десет минути.

Тя се завъртя с креслото и вдигна поглед към него.

— Чудесно. Няма ли да седнеш? — посочи му второто кресло.

— Не. Схванах се вече.

— Май ще е по-добре да седнеш, да не ти се подкосят краката.

— Значи гадна работа, а?

— Боя се, че е така.

И той се настани в креслото.

Щом се убеди, че изчерпа възможностите си, Кинг отново се замечта за могъществото, което някога беше в ръцете му като служител от сигурността. Ако Силк не бе махнал предавателя от тялото си — и стига още да се намираше някъде на планетата — спътниците щяха да го открият за секунди.

Затова сега чакаше пред малък блок с апартаменти на Сънсет Бийч. Прозорците имаха изглед към залива. Тънката пясъчна ивица дори в този ноемврийски ден беше изпъстрена с хора, непознаващи страха от рак на кожата — мнозина дори не се мажеха с УВ-блокери. Възрастта на сградата личеше по леко проядените от соления влажен въздух стени, но пък такава охранителна система обикновено се срещаше само в много по-съвременни постройки. В такива ненатрапчиви местенца предпочитаха да живеят агентите от сигурността.

Седеше в колата, все още преобразен в чернокож, и наблюдаваше неуморно. Ако не грешеше, Мартин Пиърс не се бе преселил другаде. Разбира се, не обитаваше апартамента си под това име, а сегашната му самоличност се оказа недостъпна с обичайните средства като указатели и справочници. Но Кинг смяташе Пиърс за човек с твърде закоравели навици и трябваше да е още тук… при условие, че и досега е между живите. В такъв случай непременно продължаваше да работи в сигурността. Упорит и старателен, макар и лишен от въображение и амбиции. Задоволяваше се със средното си равнище в обработката на информация. Още преди петнайсетина години не проявяваше никакво желание да се раздели с уютното си местенце пред компютрите.

Въздъхна. Пиърс се бе издигнал до желаното от него положение и от този момент нататък просто продължаваше по инерция. Сега трябваше да е на около петдесет и ако не е бил осенен от внезапно увлечение по пластичната хирургия и тежките тренировки, сигурно още беше възпълен, плешив и — меко казано — грозноват. Кинг не се съмняваше, че ще го познае от пръв поглед.

Този човек можеше да влезе по всяко време в специалната мрежа, а достъпът до спътниците беше част от задълженията му. Вероятно го правеше дори от дома си.

Млада жена с къса коса и само по тънка ивичка плат на слабините си се плъзна на ролери по тротоара край колата. Кинг я изгледа, а тя се отблъсна поне метър и половина нагоре, изпъна крака в широк шпагат и отново стъпи ловко на гъвкавите си кънки. Малките й гърди подскочиха. Ухили му се и профуча нататък.

Той позяпа разсеяно голия й задник. Млада, пращяща от енергия и си въобразява, че ще живее вечно, дори никога няма да си ожули коленете с тези ролери…

Пак въздъхна. Животът си имаше хубавите страни, беше пълен обаче и с грозотия. Не му се искаше да стига дотук, предпочиташе да постигне целта си и без да пада до равнището на нищожество като Пиърс. И всяка погрешна стъпка можеше да му бъде последната — ако някой в сигурността стигнеше дори до най-лекото подозрение, че Кинг се е набъркал в тази история, преди да е приключил всичко и да държи в ръка скъпоценността, за да се пазари… Ще го изтрият от лицето на земята като файл с вчерашни новини. Надяваше се, че някоя по-сурова заплаха ще стигне, за да изтръгне нужната му информация от Пиърс, а после щеше по принуда да се отърве от човечето, за да не се разприказва. Жалко, но какво друго му оставаше? Събитията отново му се изплъзваха и лесни решения просто нямаше. Налагаше се да рискува. Вече загуби твърде много. Спаклър беше мъртъв, а агентката от Нова Земя и любовникът й му избягаха по въздуха. Вече са се отървали от тялото. Точно това би направил и той на нейно място. Досещаше се с каква задача са я изпратили тук — да прибере беглеца или да го очисти. А като не можа да се докопа поне до трупа, Кинг би получил несравнимо по-малко за сведенията си, без да представи друго неоспоримо доказателство. Затова беше задължително да хване шпионката и Силк. Ще ги накара да потвърдят откритието му и така може дори от руините на плановете си да извлече големи облаги. А част от него жадуваше залавянето им заради самата победа. На всяка крачка го изпреварваха — не защото бяха нещо изключително, а с късмет — и въпреки това се дразнеше. Време беше да си платят за хитрините.

Нисък, дебел и плешив мъж излезе от блока и се запъти към спирката на буса на близкия ъгъл.

Засменият Кинг отвори вратата на колата.

— Сигурно много си умувал, докато съм се излежавала отзад — подхвърли Зия.

Самолетът отново набираше височина. Гръмотевичната буря на север пръскаше достатъчно призрачна светлина, за да се различават в отблясъците назъбените върхове пред тях.

— Ами да, имаше за какво да мисля. Чудех се и дали да не те изхвърля заедно със Спаклър.

— И защо не го направи? — Той само вдигна рамене. — Добре де, кажи ми какво си измислил.

— За да знаеш как да нагласиш и този път лъжите си ли? Заври си ги отзад. Писна ми от твоите игрички. Мога да позная, че си от моята порода, защото и аз съм закоравял лъжец. Но защо да не си поиграем с истината, ей така, за разнообразие?

— Е, убеди ли се, че не е много забавно да си от баламите?

Силк я изгледа стръвнишки.

— Убедих се. — Не се стърпя, защото му беше омръзнало да го смята за глупак. — Все едно, аз ще започна. Според мен мястото на Спаклър изобщо не е било на Земята. Някак се е спасил от вашия свят, Земя-2, и е офейкал по-надалеч. Знаел е, че ще го подгоните, затова е побързал да се махне и от карантината.

Млъкна и впи поглед в нея. Поредната мълния освети лицето й. Не можа да познае какво си мислеше в момента.

— Продължавай.

— На теб са възложили задачата да го върнеш. Не работиш в Службата за сигурност на Земята, а за конкуренцията от Нова Земя.

Зия кимна.

— Подценила съм те. Досетлив си. Друго има ли?

Силк усети как червата му се сгърчиха на топка. Тя си призна…

— Имало е нещо твърде чудато около Спаклър. И Мак се е натъкнала на тази особеност. Не е заразна болест и не е очевидно, но тя едва ли се е затруднила да го надуши, защото беше много способна. И тайната е била толкова важна, че Мак умря заради нея. — Силк изпусна на пресекулки въздуха от дробовете си. — Трябва да знам — ти замесена ли си в убийството й?

Зия решително завъртя глава.

— Не. И Спаклър не е виновен. Не знам какъв беше онзи едрият, но не пипаше твърдо и решително като вашата Служба за сигурност. Някакъв допълнителен играч. Не ми побира главата и как е научил за значението на Спаклър. Може би от Мак, а може да я е убил, защото е отказала да сподели с него каквото е знаела. Нашите хора нямат нищо общо със смъртта й.

Чак сега Силк осъзна, че стиска юмруци до побеляване на ставите. Полека отпусна пръстите си. Не искаше Зия да е виновна.

— Както и да го премятам наум, трябва да е нещо генетично — продължи той. — И е незаконно според забраните в Генетичната конвенция.

Изведнъж си спомни разговора в суборбиталната совалка, докато летяха към Лос Анджелис.

— Не е за вярване, но изглежда Спаклър е представлявал някакво подобрение на „базовия модел“, както се изрази ти.

Силк се вторачи в Зия.

Този път гърмът отекна само секунда-две след светкавицата — бяха по-близо до бурята. По прозрачните обтекаеми плочи на кабината капките очертаваха стремителни следи, които изчезваха след миг.

— По-добре да заобиколим този хаос — промърмори жената. — Пръстите й заиграха по пулта. След малко тя изрече замислено: — Не е зле първо да ти кажа, че не би трябвало да правя това. Никой от моя занаят не споделя повече от минимално необходимото.

— Разбирам те напълно. И моята работа е подобна. Но вече сам стигнах до най-същественото, нали? А останалото заслужих да чуя, защото май съм загазил по-зле и от теб.

— Ами така си е, като си помисля — кимна Зия. — И си могъл да ме пратиш за компания на Спаклър. — Замълча, а Силк чакаше търпеливо. — Прав си почти във всичко. Работя за Нова Земя и ме изпратиха да прибера Спаклър. Той беше учен в изследователския център, построен посред Гнилата пустош, за да е по-далеч от хорските очи. Не беше чак от ръководителите на проекта, но се занимаваше с важна част от него. Докато проектът напредваше с пълна пара, никой не се заяждаше със Спаклър за чудатите му занимания в свободното време. Щом постигнаха блестящ успех обаче, много тежки погледи се насочиха натам. И на нашата планета си имаме политици, сам знаеш как е… А Спаклър и неговите кучета не се вписваха в новата лъскава картинка. Имаше си цели девет, цял харем. Не му хареса да го разглеждат под микроскоп. Плю си на петите и взе, че стигна чак дотук. — Тя все още се колебаеше забележимо, но лицето на Силк излъчваше непреклонност. — Нашите големи клечки засега не искат противниците им от планетата-майка да знаят до какво са се докопали. Не мога да ти обясня точно как става, не ми достигат доста часове по химия. Порових където не биваше и запомних разни понятия: теломери и теломераза, сенстатини, ретровирусна неврохроматика, анемонови дестилати, дехидроепиандростерон и какви ли още не думички, с които само ще си изкълча езика. Нямам представа какво означават, мътните ги взели. Важното е, че учените откриха каквото търсеха.

— И какво е то?

Зия се взря напрегнато в очите му.

— Генетичната инфекция вече е успешна. Щом те обработят, не умираш… освен ако те премаже влак или се подхлъзнеш в банята и си сцепиш черепа в бидето. Остаряването спира, Силк. Наричат го хормон на вечността.

Той зяпна тъпо. О, не! Нищо чудно, че ги подгониха отвсякъде. Господи, Господи… Ако във всичко това имаше поне капчица истина, значи е най-великата скъпоценност в цялата галактика. Лекарство срещу старост. И вечен живот може би? Най-голямото вълшебство…

„Я ми кажи, умнико, как ще постъпят властите на Земята с всекиго, който е научил тайната, преди те да са я пипнали в хищните си лапички? Или дори след това?“

Той заклати глава.

— Е, значи сме си го набутали отзад, та чак до ушите.