Инфопаяк

36

Когато Кинг работеше в сигурността, някои от колегите му се кълняха, че надушват отдалеч неприятностите. Тогава им се смееше, но с годините започна да се убеждава, че в приказките им е имало и здравомислие. Разбира се, човек не биваше да си залага живота на интуицията и все пак се случваше да разчита на нея.

Когато свърна по отклонението — просто ивица утъпкана земя, водеща надясно — Кинг усети познатото стягане на коремните мускули, настръхването като от студен повей по тила. Долавяше нещо, някакви… трептения. Все едно, можеше да означава само опасност.

Веднага спря и изключи електромотора. Едва ли го бе притеснила почти пълната тишина тук. Заслуша се. Ако се подчини на предчувствията си и се окаже, че е нямало нищо особено, ще изпадне в неловко положение, но само той ще знае. Ако пък се натъкне на нещо сериозно в този криволичещ тунел между дърветата, по-добре да е нащрек. Нямаше нужда да умува толкова.

Слезе от колата с пистолет в ръка. Първо провери дали механизмът е в изправност. Промъкваше се към следващия завой само на сантиметри от гъстия листак. Можеше да се гмурне мигновено в джунглата. От години не бе действал в такава обстановка и се помъчи да си припомни отдавнашните занятия по тактика. Ако трябва да се промъква през гъсталака, най-добре да предпочете бързото придвижване. Няма смисъл да стъпва като котка, за да не счупи съчка…

Някой изкрещя.

Кинг стисна по-силно дръжката на оръжието със запотените си пръсти и се сниши. Още не можеше да види човека пред себе си.

Притича на полуприсвити крака и се долепи до ствола на дебело дърво. Надникна предпазливо.

Имаше стоманена решетка. Близо до нея на земята лежеше мъж. Беше се проснал по гръб, стиснал с двете си ръце нещо на гърдите си.

Края на къса стрела.

Чуваше се шум от бяг на човек, който никога не е бил обучаван как да се промъква през джунгла.

Силк! Изтървал го е замалко!

Кинг се устреми напред, озъртайки се на всички страни. Не видя никакви вероятни противници и приклекна до поваления мъж.

Беше жив, макар да гледаше много измъчено. Изстена, щом видя Кинг.

— П… помогнете ми! Ранен съм!

— Виждам. — Кинг избута с крак падналата до човека пушка. — Ти кой си?

Мъжът пак се опита да извади стрелата и изпищя пронизително от болка.

— Ако толкова искаш да ти помогна, кажи ми кой си.

— Аз… аз съм Нанс. От… от „Чисто човечество“…

Кинг присви очи. Изумителен обрат…

— Е, какво правите тук? Що за място е това?

Бледият мъж сякаш всеки миг щеше да изпадне в шок. Стисна устни и не каза нищо повече.

— Имам комплект за първа помощ в колата. Ще ти бъде от полза.

Фанатикът завъртя глава едва забележимо. Ама че инат…

— Добре. Ако искаш, да ти пусна една стреличка в окото, за да те отърва от мъките. Или ще донеса чантата, за да те позакърпя. Кое избираш?

Побелялото лице напомняше за призрак.

— Тук… е база на шпиони от друга… планета. От… отдавна знаехме за тях. Чакахме да дойде и новата кучка… Те си… имат…

Закашля се, изпъшка и загуби съзнание.

Кинг опипа пулса на шията му. Не особено обнадеждаващо състояние. Огледа пътеката и джунглата наоколо. Зарязаната кола на Силк и шпионката беше само на десетина метра. Вече не се чуваше никакъв шум. Бегълците се бяха отдалечили.

Не му се искаше да ги преследва в тази гора без никаква видимост. Щом са стигнали чак дотук, значи имат нужда от нещо, което е скрито в базата. Най-добре веднага да научи какво е то.

Тръгна напред, готов да простреля всичко, което помръдне.

Не бяха изминали и двеста метра, а лицето на Силк се покри със смъдящи драскотини. Два пъти изтърва арбалета, закачил се в тръни. Замалко да си изкълчи лявата китка, когато колчанът със стрелите заседна между два клона. Надушваше киселата воня на потта си, гърлото му пак пресъхна въпреки влагата във въздуха.

— Спри за секунда — помоли Зия. — Чуваш ли нещо?

— Не.

— И аз. Засега ни изгубиха.

— Добре. Тогава да си починем малко.

Пльоснаха се на меката земя.

— Сега какво?

Тя прокара пръсти през щръкналата си къса коса.

— Ще заобиколим, за да видим откъде ще се промъкнем незабелязано в базата.

— После?

— Стъпка по стъпка, Силк. Нека първо се ориентираме в коя посока е проклетата база.

Той стана и се завъртя в кръг.

— Ето там.

Зия примигна.

— Как позна? Нали криволичихме непрекъснато, за да им избягаме?

— Просто знам. Още от момче мога да намеря пътя към място, което вече съм огледал веднъж.

Той пак седна.

— Полезен инстинкт.

Помълчаха, за да си поемат дъх, после Силк попита:

— Зия, все пак какво ще правим сега? И какво е истинското ти име, между другото?

— Истинското е Зия. Не биваше да ти го казвам.

— А защо се изтърва?

— Да пукна, ако знам — въздъхна тя.

— На другия въпрос ще ми отговориш ли?

Зия се облегна на дърво с гладка кора и сплете пръсти около едното си коляно.

— Вече ти казах — стъпка по стъпка…

— Стига скапани глупости! — сряза я той.

Тя го зяпна.

— От нас двамата ти си чуждата агентка. Искаш да докопаш онази ракетка в големия хангар и да си изнесеш дупето в орбита, откъдето ще те приберат и — хайде, право вкъщи! Дойде да прибереш Спаклър, само че той вече е изпапкан от рибите в океана, значи нямаш повече работа тук. Трябвало е да се погрижиш по един или друг начин никой да не рови в генетичните му подобрения. На рибите не им е пукало дали е някакъв мутант по принуда, те и бездруго пред никой няма да се раздрънкат. Но какво ще кажеш за мен? Разправи ми предостатъчно, за да затъна до гуша, нали така?

Зия не каза нищо, пръстите й се разтвориха полека и дясната ръка се плъзна небрежно зад гърба. Той не забравяше, че ножът е втъкнат в колана на панталона й, но не можеше да спре напиращия поток от думи.

— Няма да си позволиш просто да ме зарежеш тук. Все някой ще ме хване — хората на онзи едрия или други шибаняци. Всичко ще измъкнат от мен, значи съм опасен почти колкото Спаклър.

Зареденият арбалет беше опрян на коляното му, а дясната му ръка стискаше дръжката. Би успял да го насочи към нея и да натисне спусъка, преди тя да замахне с ножа, колкото и да беше бърза. А ако се съди по положението на ръката й, тя вече напипваше оръжието.

А беше ли способен да я прикове към това дърво? Убеди се, че в самото действие нищо нe го възпира — колко ли хора вече гръмна или простреля? От инфопаяк се превърна в убиец много по-лесно, отколкото би му хрумнало. Е, да, всеки път беше при самозащита, само че го стряскаше почти пълната липса на угризения. Просеха си го, нали така? А ако знаеше точно кой е убил Мак, щеше да му пръсне мозъка без миг колебание…

Господи! Започваше да се плаши от себе си.

И тъй? Можеше да натисне спусъка. Но щеше ли да го направи?

Не. За нищо на света. А това беше още по-страшно.

Промени го не само новооткритата безцеремонност в пречукването на хора. Зия го изтръгна с корените от предишния живот и полека започна да означава нещо за него. Съвсем не беше сигурен дали думата „любов“ подхождаше, но да я убие беше немислимо. Щом е решила да му клъцне гърлото, няма да я спира.

„А бе, ти пак си превъртял! Кретен смотан, помръдне ли, забий й стрелата!“

Не…

— Подръж това за секунда, може ли? Искам да се изпикая.

Обърна арбалета с приклада към нея и й го подаде.

Що за чудо?…

Зия пое оръжието от ръцете на Силк и го изгледа ококорено, а той й обърна гръб и се отдалечи на няколко крачки.

„Знае.“

В стомаха й се размърда някакъв студен гущер, напираше да излезе. Силк знаеше, че е стиснала дръжката на ножа и се готви да му скочи. А можеше преспокойно да я набучи на шиш с този арбалет.

И реши да не го прави. Даде й своето оръжие и обърна гръб, за да й улесни живота. Не й се налагаше дори да го погледне в очите, когато го убива.

Защо?

Вече не се съмняваше, че той не е от плашливите. Премахна в движение трима или четирима от противниците, но въпреки че сега всички преимущества бяха на негова страна, пропиля шансовете си. А не успя да го заблуди — Силк знаеше, че й е в тежест, че не може да го остави жив.

Ох, да му се…

По падналите листа шурна струя. Господи, този тип наистина пикаеше!

Той свърши, оправи си панталона, постоя така още две-три секунди. Въздъхна и се обърна с лице към нея. Целият се тресеше.

— Ти си смахнат… — дрезгаво изрече Зия.

Силк само разпери треперещите си ръце.

— Луд, побъркан! Как можа?! Знаеше, че бях напипала ножа, нали? Толкова ли ти се умира?!

Той заклати глава и отпусна ръце по тялото си. Заговори тихо, почти шепнеше.

— Не искам да умра. Но сигурно наистина съм луд, щом… щом предпочитам да е така, вместо аз да те убия.

Нещо я преряза през сърцето. Никой не бе постъпвал така с нея. Захлипа.

— Как можа да ми причиниш това, Силк! Не знам какво да правя! — Стана, изтърва арбалета и си избърса сълзите. — Не съм готова за това!

— И аз — промълви той, преди да я прегърне.

Кинг откри още двама мъртъвци в района на базата — единия със стрела в гърдите, другия с източена кръв. Не можа да различи дали раната е от куршум или острие. Криеше се под храст с много широки листа в края на разчистената площадка. В далечината отекваха гръмотевици, а вятърът се позасили и вече носеше дъх на дъжд.

Острият му слух долови някакви звуци в най-малката сграда. Колко ли хора имаше вътре? Предполагаше, че агентите на Нова Земя — ако раненият на пътеката бе казал истината — са или мъртви, или обезвредени по друг начин. Значи онези в сградата бяха щурмоваци на „Чисто човечество“. На око премери разстоянието до входа — петнадесет до шестнадесет метра. Дали пък няма да излязат, оттук му е лесно да стреля…

Усмихна се. Каприз на въображението.

Но може би боговете на късмета отново се поддадоха на скуката си. Само след десетина секунди вратата се плъзна встрани и излязоха трима мъже и една жена. Всички носеха камуфлажни дрехи за бойни действия в джунглата, държаха пушки.

Поредният тътен отекна из базата. Небето тъмнееше, а върховете на по-високите дървета се клатушкаха от вятъра.

— Гнусно време, само дъжд ни трябваше — промърмори единият от мъжете.

Друг му се озъби:

— Да ти го набутам на теб, времето не е виновно! Да си беше свършил работата, вместо сега да ги гоним.

— Цункай ме по гъза — мило отвърна първият.

Всички постояха загледани към наближаващата от запад буря.

Кинг размишляваше трескаво. Четирима са, значи трябва да стреля бързо. Ще се справи за секунда, най-много секунда и половина, а от такова разстояние трябва да е сляп, за да не улучи. В пистолета му вече имаше отровни стрелички, стигаше и да одраска жертвите.

Хайде, направи го!

Въпреки струпалите се облаци беше твърде светло, за да си помогне с маломощния лазерен прицел. Изравни мушката в процепа на мерника, спря я точно в средата на гърдите на най-отдалечения мъж, вдиша дълбоко и с отсечено движение на показалеца натисна спусъка. Мъжът още не беше трепнал, когато Кинг завъртя пистолета леко надясно и стреля отново.

Пукотът на оръжието му стресна останалите двама, но те тепърва се озъртаха, когато той улучи жената.

Последният се завъртя в кръг, поливаше околността с непрекъснат откос безгилзови експлозивни куршуми. По стените на сградата зейнаха дупки, във въздуха хвръкнаха отсечени тънки дръвчета, посипаха се разкъсани на парченца листа. Безцелната стрелба не засегна залегналия Кинг.

Той щедро отдели две стрелички за обезумелия от страх противник.

Двайсетина секунди по-късно всички бяха проснати на земята — мъртви или твърде близо до края си.

„Браво, Депард, чудесна стрелба!“

Не помръдна. Чакаше ще изскочат ли и други, за да търсят причината за пукотевицата. Пет минути по-късно си каза, че няма признаци в базата да се намират още живи членове на „Чисто човечество“. И все пак — всички ли премахна?

Би било превъзходно постижение.

Само минута по-късно дъждът се изсипа. Едрите капки падаха косо по вятъра. Отначало гъстите листа пазеха Кинг, но скоро водата започна да се стича по тях. Все пак беше топло и не съвсем неприятно след жегата допреди малко.

Четиримата щурмоваци не помръднаха въпреки грохота на мълниите, забиващи се наблизо.

Започна истински порой, светът сякаш се обгърна в плътна сивота. Кинг изпълзя и се втурна към близката сграда. Нахълта през вратата, отскочи встрани, за да не се очертава силуетът му, готов да стреля. Напразно се тревожеше. Вътре завари още петима — изглежда бяха агентите на новоземяните — но положени старателно в редица и отдавна мъртви.

Виж ти… Май си беше осигурил превъзходна позиция на игрището.