Инфопаяк

30

Силк отиде отзад в мъничката затворена ниша с химическа тоалетна и мивка. Друго просто нямаше вътре. Минаха двайсетина минути, откакто излетяха, достигнаха височина осем хиляди метра. Време беше да напомни на Зия за обещанието й. Или ще чуе от нея онова, което и шестото му чувство би признало за истина, или изскача от самолета при първото междинно кацане. И край на историята.

Очите й бяха затворени, тя не помръдваше.

— Зия? — Паникьоса се и я раздруса за раменете. — Зия!

Тя изохка немощно и му олекна невероятно. Поне е жива!

Крещеше в ушите й, разтриваше й ръцете — студени и влажни на пипане, дори я плесна лекичко по бузите, но не успя да я върне в съзнание.

Плъзна поглед по контролния пулт. Стори му се, че хвъркатото возило нямаше нужда от повече наставления, затова разкопча ремъците, вдигна Зия от креслото и я отнесе в салончето за пътници. Креслата се разгъваха напълно. Пусна назад облегалката на предното, остави жената и я зави с одеяло. Постоя нерешително до нея. Спомни си за аварийния комплект и го взе. Намери пет различни превръзки, антисептични мазила, стероиден крем, аспирин, приспособление за изкуствено дишане, антихистаминови препарати, малка еднократна спринцовка за подкожно инжектиране на адреналин, мъничка кислородна бутилка — вероятно за астматици. Имаше и разноцветни таблетки със старателно изписани наименования, само че той дори не подозираше при какви болежки се гълтат. Изпъна многократно сгънатия голям лист, плътно запълнен с дребни буквички. Явно беше предназначен да преподаде кратък курс по медицина на хора с орлово зрение. За щастие беше по-бързо да се ориентира по множеството картинки.

Ясно. Не са предвидили нищо срещу отровни куршуми.

Само веднъж бе посещавал курсове по оказване на първа помощ, и то преди десетина години. Бързичко забрави почти всичко, защото не му се налагаше да прилага наученото. Може пък адреналинът да помогне, нали е срещу анафилактичен шок? Е, да, може и да влоши състоянието й…

Взираше се в безпомощната жена и съзнаваше колко е свирепо нежеланието му да я остави на смъртта. Поне за да изчистят всичко помежду си.

Разсъблече я, откъсна предпазното капаче на спринцовката и заби иглата отпред в лявото бедро, точно според инструкциите. Натисна буталото — да му се не види, забрави да изтласка въздуха от спринцовката! Успокои се, защото се сети, че прави подкожна инжекция. Зия изстена, но друга реакция нямаше.

Силк се изправи и преглътна тежко. Намираше се в реактивен самолет без пилот да наглежда компютъра, насред океана, на път към джунглите в Южна Америка. И бе убил някои от преследващите го хора само преди час. Каза си, че е имал и по-хубави дни в живота си.

Зия засега отпадаше от играта, трябваше да се оправя сам. Може би беше по-добре, че в момента той решава. Ако иска, ще прекрати тази лудост. За своя изненада установи, че няма намерение да обърква плановете на Зия. Щеше да чака, докато тя се опомни.

Ако имаше някогашния си достъп до комуникации, Кинг щеше да открие веднага Силк с помощта на предавателя, дори да се е скрил на Южния полюс. Службата за сигурност бе простряла мрежата си от наблюдателни спътници над цялата планета и дори професионалистите честичко се изумяваха от резултатите, които постигаха с електронните очи и уши. Искате ли заглавието на старомодната хартиена книга, която обектът ви чете на площад „Уошингтън“? Няма проблем. Интересува ви за какво клюкарства по видеофона прислужницата на обекта с приятелката си? Ей сега ще чуем. Желаете да открием обекта по забития в гърба му приемо-предавател? Защо не. Бил незнайно къде над океана в реактивен самолет? Че кого може да затрудни това?

Уви, вече нямаше право да се възползва от мрежата.

Вместо това седеше в малката приемна пред терминал с общ достъп и четеше летателния план, регистриран от жената, този път представяща се като Зия Реландж. Първата информация, с която се сдоби след загубата на сигнала. И немалка изненада за него. Щом тя е наела машината, значи или куршумът все пак не я е улучил, или пластмасовият връх не е паднал. А може да има естествен имунитет срещу отровата — нищо чудно, явно беше любимка на съдбата.

Стига си е губил времето. Отново се зачете в летателния план.

Холоекранът вече не даваше пълната рязкост на образа, за която беше предвиден, но символите още се четяха. В полуоткритата кабина се беше настанила трайно миризма на восък и Кинг предположи, че е евтиното дисково устройство, прикачено към слабоватия процесор. Така вонеше и първият му компютър при по-продължителна работа. Бил в пратка, минала през пристана, където баща му се справяше криво-ляво със задълженията на диспечер. Естествено, озова се в дома му не защото кражбата си струваше парите, ами ей така — лесна плячка. Бащата на Кинг не измисли за какво да използва машинката и я прехвърли на сина си, който беше вече на дванайсет и можеше да си поиграе. Не се смяташе за крадец, често повтаряше, че всеки отмъквал от бачкането туй-онуй. Голяма работа, ония кожодери бълха ги ухапала…

Взря се внимателно в посочените точки на междинно кацане. Да, ако това не е скалъпена за заблуда история, значи и той може да излети в орбита, като просто си размаха ръцете.

…А баща му дори се гордееше с невежеството си, през целия си живот беше само на крачка пред социалните помощи. Накрая не можа да направи и тази крачка. Един ден на някого в дирекцията на пристанището му писнало да търпи това кокошкарство и изритаха баща му. Тогава Депард беше на четиринадесет и през следващите три години, докато реши да се махне, не минаваше ден, без да слуша мрънкането и псувните на своя дъртак.

— Шибани гадняри, нищо не съм им направил на тях, нали уж тъпите застраховки всичко покривали? Защо пък точно с мене се изгавриха? Копелета мръсни!

Не се отличаваше и с кротък нрав, след две три-чаши или някоя ампулка започваше да рита всичко, което му попадне — мебелите, стените, сина си. Майката на Депард ги бе зарязала, преди невръстният й син да навърши две годинки. И тя често ставаше прицел за гневното ръмжене на баща му. Обикновено обидите се сливаха от бяс в устата му:

— Тъпакучкаскапана!!! Ах, да ми падне — пречуквам я на секундата!

Нямаше опасност това да се случи. Невежеството му пречеше непреодолимо да я открие, освен ако се спъне случайно в нея. А и дори при такова невероятно съвпадение нищо не би могъл да направи — къркан до вцепеняване или друсан до премала, сигурно нямаше да я познае, след пет минути пък щеше да е забравил случката. Тя обаче се бе погрижила за безопасността си. Кинг не пропусна да провери и се оказа, че нито в града, нито в околните щати е регистрирана дори с фамилията си отпреди брака.

Такъв си беше скъпият му родител — затъпял и озверял наркоман. В деня, когато навърши седемнадесет, Кинг загуби търпение. Баща му пак се разбесня и посегна да го блъсне в стената, Депард за миг също се прости с разсъдъка си и с точен удар в брадата го просна по гръб. И двамата така се стреснаха, че всякакво желание да продължат схватката се изпари от главите им.

— Знаех си аз — измрънка втръсналият глас. — И собственият ми син само гледа как да ме прецака.

Кинг отиде в стаята си, натъпка каквото можа в два сака и се махна, обзет до вманиачаване от едничката мисъл — по нищо да не прилича на изкуфелия дъртак. Ще се образова, ще стои настрана от примамливите отрови, ще овладее сприхавия си нрав и ще преуспее. Независимо от препятствията по пътя…

Поклати глава и се постара да прочисти съзнанието си. Постигна почти всичко, към което се стремеше. В избраната област беше подготвен не по-зле от всеки друг. Дори и в момента разполагаше с достатъчно стандарти в банковите си сметки, за да живее без лишения и без да припари до социални помощи. Ако откриеше отново набелязания обект, скромното му богатство щеше да нарасне хилядократно. Нито веднъж не се изложи на опасността от пристрастяване към каквато и да е химия. И почти през цялото време контролираше своя излишно разгорещен темперамент. Не му се вярваше, че неговият баща би изпитал гордост от всички тези успехи — напротив, щеше да се изяде от глупава завист. Но нямаше и желание да вижда стареца, макар понякога въображението му да се развихряше: „Огледай ме добре, нещастнико! Ти никога не си и мечтал да направиш това, което аз мога.“

Но ако не настигнеше Силк и не се сдобиеше поне с трупа на онзи аусвелтер, не би имал особен повод да тържествува.

И как да се захване отново с начинанието си?

Надървеният член на този тип й се струваше голям колкото неговите месести окосмени ръце. Но Зия си знаеше, че може да го поеме и да го изсмуче до сухо — какъв проблем има, нали много я биваше в това? Той се намести между краката й, за да го вкара — не виждаше лицето му, но знаеше, че трябва вече да го е срещала някъде — и тя го сграбчи, придърпа го към себе си. И изведнъж чепът му се смали толкова, че дори не го усещаше. Безликият мъж напъваше припряно като хамстер, а Зия зяпаше тавана отегчено и го чакаше да свърши. После онзи изчезна. Тя влизаше в читалнята на библиотеката, а възрастната жена зад бюрото й помаха с ръка, даде й четец и касетите за Хансъм — прочутия агент, шетал из Уйварош по време на Търговската война, изпокъсал нервите на враговете дотам, че обявили награда от един милион стандарта за главата му. Не го хванали, разбира се, той се върнал преспокойно на Нова Земя и станал прочут герой след войната. Написал книга, снимали видеошоу за него. Зия го видя веднъж, беше на дванадесет години тогава — седеше в голямата зала, където той дойде да разправя преживелиците си. Но тъкмо се настани да чете и Силк седна на съседния стол, хлапе като нея. Усмихна й се и тя тутакси се захласна по него, също като в любовно холошоу. Хвана ръката й и тръпката беше толкова по-хубава от онзи път, когато чичо Лу си завря пръста между краката й…

Вече тичаше, но бавно, сякаш краката й затъваха в невидима кал, а зад нея сумтеше някакво чудовище. Страх я беше да се озърне, знаеше обаче каква ужасна твар я преследва. Искаше да я повали, да я убие, за да я схруска наведнъж. А тя чуваше само тежките чести удари на сърцето си…

Силк седеше на пилотското кресло и се напъваше да си изясни как да управлява самолета. Естествено, контролният пулт не приличаше много на онези в симулаторите, но, общо взето, се виждаше кое за какво служи. Можеше да се оправи и с компютъра, макар да бе разбърникан от Зия. Дано не се наложи… Всъщност всичко беше автоматизирано. При необходимост машината кацаше и излиташе без никаква намеса. Силк трябваше само да реши кога да подаде командите.

Разгледа картата. Първото спиране щеше да бъде след около три часа в южния край на полуостров Баха, на тридесет километра от градчето Тодос Сантос. Той порови в паметта си за остатъците от позабравения испански — Вси светии ли означаваше?

Макар самолетът да се грижеше самостоятелно за сложните процедури на полета, Силк не се съмняваше, че щом кацнат, ще трябва да поговори с някого за презареждането. Можеше да използва идентификатора на Зия — нали тя програмира предварително маршрута, вероятно компютърът вече е изпратил съобщение. Не беше съвсем сигурен какво ще стане. Реши, че е крайно благоразумно да се отърве от трупа на Спаклър. Предстоеше му неприятно преживяване, но в Южна Калифорния, където шареха на воля ченгета и от Щатите, и от Мексико, щеше да оплеска всичко, ако трябва да отговаря на въпроси кой, по дяволите, е този вкочанясал се тип в багажното? Надяваше се да не го притискат за състоянието на Зия — все ще измисли убедителна история за някакъв внезапен пристъп. Но дори идиот не би преглътнал обяснението, че карат горкичкия Том за погребение в родния му град, щом трупът дори не е в ковчег, затова пък е фрашкан с отровни куршуми.

Не стана бързо, обаче не се оказа много трудно. В багажното отделение имаше предостатъчно резервни кислородни бутилки, всяка поне по петдесет килограма. Поизмъчи се, докато смъкне дрехите на Спаклър и го върже с тях за една пълна бутилка. Помогна си и с телени окачалки за дрехи, които изправи с малко пъхтене. После намести трупа върху външния люк на багажното, качи се в пътническия салон и затвори херметично отвътре. Успя да намери командата, която не позволяваше отварянето на външния люк по време на полет, и я блокира.

Самолетът подскочи лекичко, когато се освободи от тежестта, шумът стана малко по-силен. И толкова. Силк си пусна долната камера и проследи падането на тялото и зелената метална пура. Смалиха се бързо и не ги видя да потъват в океана, но аусвелтерът щеше да поеме по последния си път към дъното, освен ако законите на физиката изведнъж се бяха обърнали с хастара навън.

Затвори люка и отново настана тишина.

Ако можеше да се вярва на картата, дълбочината тук беше цели четири километра. Скоро извратеният нещастник щеше да нахрани каквито твари предпочитаха непрогледно тъмната вода и след седмица нямаше да остане нищо за намиране. Неволно си спомни досадните рибки в плитчините край Хана. Да, нищо няма да остане. Сбогом, Спаклър, предай моите почитания на костеливата дама.

Така, една грижа по-малко. Оставаха още два часа до кацането. Дали да не се размисли на спокойствие за цялата помия, в която се къпеше обилно напоследък? Отби се в салона да нагледа Зия. Още беше в несвяст, но дишаше нормално. Силк пак се излегна в пилотското кресло.

Добре…

„Кога започна всичко? Когато едрият мъжага се вмъкна в твоята бърлога ли? Не. Преди това. Какво каза Мак, когато пътувахте към хотела за светското парти?“

Спомена за някаква чудатост в кръвта на един аусвелтер. Говорила е за Спаклър, нямаше съмнение. Каква дума изтърси… проразия? Декразия? Все едно, после ще порови в разни справочници и щом я види, ще се сети. Значи Мак беше открила нещо необичайно в организма му и личеше, че изгаря от любопитство. После я убиха и за Силк настанаха гнусни времена.

Да речем, че никой не казва истината или си я извърта както му скимне. Нещо не е било наред в Спаклър, но не е носил зараза, иначе Мак щеше да се тревожи, а не да потрива ръце, предвкусвайки откритие. И толкова хора жадуваха да се сдобият с това нещо, че убиваха без миг колебание.

„Какво е? Защо е толкова важно? Наистина ли е свързано с особеностите в кръвта или Спаклър е знаел твърде скъпа тайна?“

Въздъхна, зяпнал сляпо безбрежната синева на сливащите се небе и океан. Далеч вдясно от разпокъсаните тъмни облаци се стрелкаха мълнии. Малко застоялият въздух в кабината намирисваше на смазка.

Очевидно Спаклър е пристигнал от Земя-2, стига кремвиршът, маскиран като доктор Ханс, да не е по-добър инфопаяк от самия Силк. Аусвелтерът напуснал родната си планета, дошъл на Земята и избягал от карантината. Дори много да си е падал по кучетата, не може да е бил чак толкова смахнат, че да не знае какви неприятности си навлича, нали?

Спомни си жалното скимтене на мъжа, докато изкачваха стъпалата миг преди да започне стрелбата: „Не искам да се връщам у дома. Моля те, защо не ме оставиш на мира? Пред никого няма да се изтърва, заклевам се!“

„У дома“ — значи на Нова Земя. Спаклър си е мислел, че Зия ще го отмъкне натам.

„Е, Силк, за кого работи Зия, ако човечето не е сбъркало?“

Хм. Ето ти го въпроса на деня. Тя също си призна веднага, че е от Земя-2. Но освен това твърдеше, че е от Службата за сигурност на старата Земя. Да приемем за миг, че Спаклър се е досетил правилно и тя е смятала да го отведе обратно вкъщи — но защо агентка от земната сигурност ще го влачи до Земя-2? Ако толкова са искали да имат ценното нещо, което Спаклър е носил в себе си или е знаел, защо да го връщат там, откъдето е дошъл? И без това отношенията между планетата-майка и новите светове се определяха най-добре с думите „война на вакуума“ заради недостъпната за въображението пустош на междузвездното пространство. Въоръжено примирие, взаимни опасения, неприязън, изобщо — никакви мили чувства…

„Светна ли ти най-после — Зия явно е някаква агентка, но какво ще кажеш, ако работи за своята планета? Не е ли по-правдоподобно, като си припомниш щуротиите, на които се нагледа?“

Изтръпна. Да, така вече виждаше някакъв смисъл в случките. Не се съмняваше, че е избягала от карантината, може би го лъжеше само когато казваше, че работи за Земята. При такава бъркотия от измислици и факти трябва да имаш много изострен слух, за да различиш звъна на фалшивата сплав…

„Ей, Силк, ами ако лошите типове, които гръмна, се окажат агенти на Службата за сигурност?“

Олеле…