Инфопаяк

34

Вече бяха на няколко километра от градчето, край пътя растяха нагъсто дървета, редуващи се с плътен храсталак. Силк сглоби арбалета. Зия го наблюдаваше с ъгълчето на окото, докато караше.

Когато свърши, той помоли:

— Ще отбиеш ли ей тук за минута-две?

— Защо?

Той подхвърли оръжието в ръцете си.

— Искам да проверя как стреля.

Тя кимна. Разбира се — едно от първите правила, които научаваш в занаята: „Трябва да си сигурна в оръжието си и да боравиш умело с него.“

Видя една полянка и зави натам. Досега се разминаха само с един бус и два камиона, натоварени с големи трупи, друго движение нямаше. Все по-горещият въздух беше изпълнен с някаква лайняна воня на гнилоч, смесена с миризмата на цветя и влажна зеленина. Ама че леговище е тази джунгла! Напомняше й за обществената тоалетна насред Мацоград, и то при лятна жега.

Силк излезе от колата. Огледа придирчиво прицела, регулира го, после изопна тетивата с помощта на малкото вградено лостче. Взе една от късите стрели и я постави, тя се намести с леко щракане. Прицели се в дебело дърво на петнайсетина метра. Звънът на тетивата беше съвсем тих в сравнение със стрелбата с газова или експлозивна пушка. Арбалетът изхвърли стрелата с такава сила, че Зия я изгуби от поглед, после чу тежкия удар на острието. Краят стърчеше от дървото на височината на гърдите й.

Силк кимна отсечено, пак нагласи прицела, зареди и пусна друга стрела. Заби се на педя под първата.

И той пак кимна.

— От такова разстояние няма грешка. Искаш ли да опиташ?

Тя вдигна рамене. Защо не? Никой не бе я обучавал да се справя с древни оръжия, но нали принципите на стрелбата са си все същите?

Силк й подаде арбалета и обясни как се изпъва тетивата.

— Това малко топче отпред е мушката. Постарай се да го виждаш в средата на прицела и тогава го насочи към избраната мишена. Спусъкът е доста тежък, но няма никаква хлабина. И проследи стрелата през прицела, докато се забие.

Зия се постара да хване в прицела точка по средата между двете стрели на Силк. Натисна рязко спусъка. Беше готова за лекия откат на оръжието и не му позволи да помръдне в ръцете й. Попадението не беше съвсем точно — стрелата й се заби твърде близо до горната. Все пак приемливо при оръжие за самозащита на такова разстояние. Естествено, тя предпочиташе да държи плазмена пушка или нещо с безгилзови куршуми, при това с лазерен прицел. Е, не беше много вероятно арбалетът да им потрябва. Стигнат ли до базата, ще бъдат в безопасност. Резервният пункт на шпионската мрежа беше прикрит като ботаническа изследователска станция. Според инструктажа преди заминаването й тук трябваше да разполагат и със средства за аварийно напускане на Земята. Вероятно беше апарат с еднократен ускорител, маскиран като самолет. Не би я отнесъл чак до дома, но излезеше ли веднъж в орбита, можеше да се скачи с дискретно изчакващ товарен кораб, чиито истински собственици никой не можеше да установи през безкрайната поредица от корпорации, съществуващи само като адреси.

Силк отиде да изтръгне трите стрели от дървото, а Зия започна да умува какво би могла да му разкрие за предстоящата процедура.

Как изобщо да му каже нещо? Нали още не бе решила какво да го прави? Направо излизаше от кожата си, щом се сетеше за това.

— Добре, аз приключих — обади се той зад гърба й. — Да тръгваме.

Наетият самолет фучеше напред с пределната си скорост, не особено мощните му двигатели ревяха така, сякаш ей сега щяха да прегракнат. Кинг навакса още малко време след полета в суборбиталната совалка. Разчиташе да стъпи в Ика минути след двамата, които бе подгонил. Подготви си и версия, с която да си осигури помощ от местните хора. Ако шпионката и Силк още са в градчето, ще ги спипа бързо. Ако пък са тръгнали нанякъде, веднага ще научи какво е превозното им средство. И да са наели самолет, ще продължи да ги преследва с взетия под наем. По-добре да са отпътували с наземна кола, за да ги настигне по-скоро. Според картата в компютъра само два пътя минаваха през града — един край реката и друг от север на юг. Усетът му подсказваше, че е все по-близо до тях и той кипеше от решимост най-сетне да сложи край на всичко това.

— Кацаме след четвърт час — съобщи пилотът.

— Радвам се да го чуя.

И Хана можеше да се похвали с изобилна растителност, но пред тукашното буйство на природата би изглеждала като спретнат парк. Погледът на Силк се плъзгаше по наситеното зелено във всевъзможни оттенъци — толкова плътно, че на метър навътре в джунглата вече не се различаваше нищо. Някога имало сериозна опасност всичко това да бъде унищожено и, разбира се, големи площи от бившата джунгла сега бяха разчистени, но остатъкът не изглеждаше никак жалък. Надвесваше се над пътя сякаш с явната заплаха да погълне макадамовата настилка, ако само за миг отместиш поглед встрани. Ако местните хора не разчистваха непрекъснато, по просеката щеше да плъзне килим от увивни лози и лиани, а след няколко години нямаше да има и помен от човешката намеса. Тук-там клоните образуваха сводове на зелен тунел над пътя.

— Изумително… — промърмори Силк.

— Така си е. Имаме такива диви места и на Земя-2. Кара те да се чувстваш като буболечка, нали?

— Ъ-хъ.

Тя съвсем точно позна мислите му. Човек лесно можеше да си представи как полуголи диваци изскачат от гъсталака, размахали копията си, или как петнисти едри котки дебнат, за да повалят в пръски кръв плячката си.

— Е, ще ми кажеш ли какво трябва да стане, като стигнем до тази ваша база?

Тя не отговори веднага.

— Ами… Нека първо се доберем дотам. И ще трябва да… да обсъдим няколко варианта.

Той побърза да се загледа в зелената плетеница край пътя. Ясно, Зия не искаше да приказва откровено, а незнайно защо този път нямаше желание да я тормози. Може би вариантите, които спомена, никак не й харесваха.

Сигурно и на него нямаше да му допаднат, като ги научи.

Просеката през джунглата криволичеше налудничаво и Зия успяваше да поддържа скорост като на умерено бърз бегач. Мостчетата над множеството потоци бяха тесни и в лошо състояние. По тях изобщо не биха могли да се разминат и две коли, какво остава пък за тежки камиони. Добре, че не срещаха почти никакво возило. И с тази поочукана бракма можеха да стигнат за по-малко от час, само че по прав равен път. Така май щяха да се влачат три пъти по-дълго. Сподели опасенията си със Силк.

Той кимна. Никой не ги застигаше, нито пък те подминаха подозрителна кола. Май засега нямаше причина за тревоги.

— Я погледни — изведнъж посочи той към своята страна на пътя.

На разчистено място двайсетина метра встрани стоеше някакъв мъж. Май си почиваше, след като бе отрязал дърво с моторния си трион. Изгледа ги и пак се захвана с работата си. Носеше прокъсана тениска и шорти, бе се разкрасил и с яркосиня памучна кърпа на врата. Беше як и мургав, навсякъде по дрехите му избиваха петна пот.

— Ето ти я местната промишленост — подсмихна се Силк.

— Кой знае… Може да е наблюдател от базата. Ако аз бях на тяхно място, щях да разположа по един човек в двете посоки, за да ме осведомяват навреме за непознатите. Има да се влачим още поне час, значи им остава достатъчно време да скрият всичко, което не бива да виждат разни натрапници.

Тя се справи с още два остри завоя, преди Силк да заговори отново.

— Наистина ти харесва, нали? Играта на криеница, опасностите?

Зия се усмихна не особено весело.

— Да, игра е. И понякога е опасна, но е страхотно изпитание на силите. Излагаш се на рискове, понякога се изпречваш на смъртта, за да видиш ще успееш ли да отскочиш навреме от пътя й. Силк, така се чувствам жива всеки миг. Знам, че мога да се подхлъзна, но си вярвам, че няма да ми се случи. Трудно е да се бориш с такова чувство…

— Вече се убедих каква тръпка е.

Тя го погледна.

— Виж, не знам дали те топлят извиненията ми, но много съжалявам, че те забърках. Е, не съм съвсем искрена.

Ръката й се плъзна по крака му.

— Ами ако те бях изхвърлил от бърлогата си, като ми се натресе? Можех и да повикам ченгетата.

— Аз те изпързалях. Злоупотребих с мъката ти за твоята убита партньорка. И това влиза в занаята…

Самата Зия се стресна, когато изтърва тези думи, но Силк не изпита нищо. Отдавна знаеше.

— Не можеш да изпързаляш честен човек.

Притисна с длан ръката й към бедрото си. Беше изтощен, искаше да се наспи, да мързелува цяла седмица на плажа, да се тъпче с вкуснотии и да забрави за света. Само че това бяха безсилни напъни на въображението, а фантастичните преживелици напоследък — неумолима действителност.

— И аз съм професионален лъжец. Много ме бива, да знаеш. Имам страшно наострен слух за истината и още отначало знаех, че много неща криеш от мен.

— А защо не ме разкара?

— Де да знам. Отчасти заради Мак. И защото много ме теглеше към теб, както не ми се беше случвало. Сигурно бях и любопитен. Може пък и на мен да ми се е приискало да се изсмея в мутрата на оная костеливата, дето всички ни прибира накрая. Не знам, но няма значение, нали?

— Има, и още как! Смятах те за един от духачите, за част от стадото — тук им викате „балами“, нали? Въобразявах си, че си играя с теб, защото не си от занаята, но съм сбъркала. Липсва ти опит, Силк, но и ти имаш коравата основа. Поне в нещо си същият като мен.

Той въздъхна. Вярно ли беше? Привличаше ли го това безумие? Признаваше си охотно, че няколко пъти замалко не се напика по време на лудешкото бягство, но беше и възбуждащо. Чудеше се дали можеше да каже това на Зия, себе си обаче нямаше защо да лъже. Гонитбата, страхът, сексът, бясното пръскане на нерви и сили — хареса му, макар често да си мислеше, че скоро ще си докара белята… и въпреки факта, че уби човек противно на всичко внушавано му още от пеленаче. Наистина се почувства жив едва когато се размина на косъм със смъртта.

Трудно си представяше как се връща в Хана и отново обръща истината наопаки, за да благоденства корпорацията. Разбира се, ако оцелее дотогава.

Мамка му…