Инфопаяк

28

Човешкият ум и възприятия понякога са способни на невероятно нелепи изпълнения. Както вървеше по стъпалата след Зия и пленника, Силк изведнъж откри, че приятно оцветената мазилка на къщата никак не се връзва с гладкия бетон на стълбата. Сградата — в радващо очите кафяво със светъл кремав оттенък, а стъпалата — в грозно зелено, направо отровно. При това боята се бе изтъркала тук-там от безбройните минали по нея подметки и сивите петна изобщо не подобряваха впечатлението. Подсилваше го и разпиленият по склона боклук от обърнат контейнер. В този приятен квартал беше твърде странно да се натъкнеш на подобен вандализъм…

Двамата пред него почти се бяха изкачили до равнището на улицата, а главата на Силк тъкмо се показа, когато цветът на стъпалата разтърси като мълния паметта му. Стреснато огледа улицата — ето го зеленото „Мицубиши“, както подозираше.

Двамата непознати седяха вътре.

След разговора с Ксонг и увещанията на Зия да влиза по-бързо в колата съвсем забрави за пристъпа на мания за преследване, споходил го при вида на това зелено возило. Сега изпита параноята с нова, неподозирана сила.

Вратата откъм пътника започна да се отваря. Зия гледаше на другата страна, все така стискаше Спаклър за яката на ризата, опряла пушката в гърба му.

Излезлият от зеленото „Мицубиши“ чернокож беше много едър.

За пръв път се сблъскваше с него в този му вид, но якият мъжага не за пръв път застрашаваше живота му…

А може би бъркаше. Ако се окажеше търговски пътник или познат на някой друг от живеещите в къщата, Силк щеше да се почувства много неловко заради сляпата паника. В момента обаче не успя да се сдържи.

— Залегнете! — изрева дрезгаво.

Хвърли се с главата напред и заби глава в рамото на Зия. От силата на скока му и тримата се натръшкаха на тротоара…

Чернокожият държеше пушка. Вдигна оръжието и го опря на отворената врата…

Господи, ей сега ще умрат!

Кинг си беше намислил да излезе пъргаво от колата, да нагласи вратата така, че горният й край да е на равнището на гърдите му, да опре пушката и да се прицели удобно. За миг му хрумна, че може да стресне шпионката и помощника й с гръмогласно предложение да се предадат, но веднага се отказа. Ненужен риск. По-добре просто да ги застреля и да приключи с тях веднъж завинаги.

С крайчеца на окото забеляза, че Плъхчо излезе от другата страна, и в същия миг осъзна, че нещо се обърка много неприятно в плановете му. Тримата тъкмо стигнаха до горната площадка на стълбата и неочаквано залегнаха.

Ама че досада!

Макар вече да нямаше време за нагласяне на вратата, поне не му пречеше. При стрелба от упор позицията не беше от особено значение. Вдигна мигновено пушката към рамото си, нагласи червената точка на лазерния прицел върху главата на шпионката и натисна спусъка…

Спаклър избра точно тази частица от секундата, за да подскочи.

И застана между Кинг и първоначалната мишена.

Изобщо не успя да се изправи докрай. Куршумът попадна някъде в гръдния му кош и той се стовари заднешком върху жената, като почти я закри с тялото си.

О, не!…

Зия усети как куршумът удари Спаклър, после той падна отгоре й и тя по инстинкт вдигна ръце да го задържи. Изтърва пушката и я чу как издрънча на тротоара. Засега тялото я предпазваше от нови изстрели, но без оръжието беше загазила жестоко. Подпря с лявата си ръка Спаклър, за да е поне полуизправен, и се помъчи да протегне дясната към пушката…

Силк видя как падналата пушка се плъзна към него. Спря на сантиметри от пръстите му.

А двамата до колата продължаваха да стрелят. Пак този глух пукот на сгъстен газ — два, три, четири пъти. Костите в тялото на Спаклър сякаш се стапяха, той се свличаше като торба ориз. И поемаше всички куршуми.

Зия се наведе надясно, посегна неловко към оръжието…

Беше твърде далеч.

— Ох! — изпъшка тя и се претърколи.

Някаква частица от съзнанието на Силк упорстваше, че ставащото пред очите му е просто невъзможно, и все пак той видя отчетливо как куршумът проби дупка в гърба на Зия точно под лявата й мишница. Ризата й се изду като мехур. „Мина като през масло…“ — беше първата му нелепа мисъл.

Вече започваше да свиква с това налудничаво забавяне на времето. Виждаше всяко натискане на спусъка, после дребният затътрузи крака, за да заобиколи лениво колата, а едрият се отблъсна от нея и тръгна напред. След секунда-две щяха да са тук и дори с гръбначния си мозък Силк преживя острата като нож увереност, че ще го убият.

В този миг престана да бъде само пасивен спътник на Зия.

Докопа пушката.

Никога досега не бе стрелял с такова нещо, дори не бе докосвал истинско огнестрелно оръжие, но нали беше голям спец по арбалетите?! Принципът е все същият — прицели се и стреляй.

Вдигна цевта към пристъпилия наблизо дребосък.

Онзи го видя, очите му зейнаха и той също насочи пушката си. И някакво скучаещо божество сигурно призна, че лошият късмет вече е измъчил предостатъчно Силк. Смили се и от оръжието на ниския мъж се чу само кухо щракане. Изпразнен пълнител или засечка… нима му пукаше за причината?

Едрият беше отзад и не можеше да стреля.

— Мръдни се! — изръмжа чернокожият.

Но другият отстъпваше обезумял от страх, за да е по-далеч от Силк. Все още беше само на десетина метра.

Мъжагата протегна ръка, за да отхвърли дребосъка настрани…

Пушката в ръцете на Силк нямаше никакъв прицел. Той просто я стисна силно, протегна я малко по-напред като дебел стоманен показалец и натисна спусъка. Оказа се с голяма хлабина, не задейства ударника веднага…

Пред него се взриви бомба. Ушите на Силк звъннаха, обгърна го лютив дим, когато пушката почти изскочи от ръцете му. Каква беше тази гадост?…

По мишето лице изригнаха ситни червени кратерчета и Силк видя как едното му око се пръсна. Ръцете на дребосъка изведнъж се разпериха нагоре, после той отлетя сгърчен назад. Блъсна се в чернокожия и двамата паднаха. Край тротоара нямаше предпазен парапет и те се затъркаляха надолу по склона.

Мамицата му! Застреля ги!

— Колата! — пронизително извика Зия.

Обърна се към нея. Тя притискаше дясната си ръка към раната, с лявата се подпираше и се опитваше да стане.

— Силк, колата!

Той понечи да тръгне, но краката му се бяха превърнали в пънове.

— Чакай да ти дам картата.

Зия извади малкия правоъгълник от джоба на панталона си.

Раната й май не кървеше силно — на ризата се виждаше петно колкото монета, нищо повече. Тя подхвърли картата към него.

— Размърдай се най-после!

Когато успя да завие и се върна при тях, Зия се бе изправила и се мъчеше да извлече трупа на Спаклър към улицата. Силк се пресегна и отвори дясната врата.

— Помогни ми да го вкараме вътре.

— Зия, той е мъртъв!

— Знам. Помогни ми!

За пръв път схвана какво означаваше изразът „тежък като мъртвец“. Както и да хванеше трупа, някаква част от него оставаше сякаш залепена на тротоара. Най-сетне успяха да набутат Спаклър на задната седалка. Стори им се, че мина цяла вечност, но не бяха повече от четири-пет секунди.

— Тази рана трябва да я погледне лекар — намръщи се Силк.

После се озърна към надолнището, но оттук двамата мъже не се виждаха.

— Засега ще стискам зъби. Куршумът мина само през широкия ми гръбен мускул, нямаше време да се пръсне.

Изведнъж тя шумно подуши въздуха.

— Какво?…

— Имала съм късмет. Усещаш ли миризмата?

Силк вдиша дълбоко. Вонеше на… на прегорели филийки. Не съвсем същото, но…

— Отрова — спокойно каза Зия. — Смърди от куршумите в Спаклър.

Господи!

— Ами онези?

Махна през рамо към склона.

— Ченгетата ей сега ще се струпат тук. Искаш ли да ги посрещнеш?

Силк включи двигателя.

Кинг беше опитен атлет и умееше да пада. Претърколи се по хълма, без да пострада сериозно. Удари си единия лакът в нещо ръбато и си скъса ризата, но можеше да бъде и много по-зле. Накрая се спря в ръждясалата рамка на някаква пералня и ударът го зашемети в първата секунда, но когато се изправи, установи веднага, че нищо не си е счупил или изкълчил. И нито една сачма не бе стигнала до него…

Плъхчо лежеше малко по-нагоре. Той бе изтеглил по-лоша карта в играта. Не помръдваше, захлупен по лице.

Кинг изпълзя при него и го преобърна.

Мъртъв. Сачмите бяха превърнали лицето, врата и гърдите му в кървави парцали. Както изглеждаше, пробилата окото му бе проникнала в мозъка, довършвайки го мигновено.

Кинг си напомни, че трябва веднага да се отдалечи от мястото. В такъв квартал някой вече непременно бе съобщил за стрелбата. А полицейският коптер кацна недалеч оттук.

Погледна за последен път трупа. Плъхчо не носеше нищо, което би насочило ченгетата към Кинг. А и винаги използваше псевдоним, когато работеше с частния детектив, така че и старателното ровене във файловете му нямаше да доведе разследването доникъде.

Стига да не го спипат тук.

Втурна се към взетата под наем кола. Изобщо не се забави да прибере падналата до Плъхчо пушка. Нека полицията се занимава с оръжието — колкото повече объркващи подробности, толкова по-добре. Предавателят си стоеше в гърба на Силк. Пак можеше да открие обектите си, ако не допусне да се отдалечат прекалено. Кинг предполагаше, че Спаклър и жената са отдавна мъртви — видя с очите си, че и двамата бяха улучени от куршумите, които той и дребосъкът изстреляха по тях. Вбесяваше го фактът, че Силк е проявил самообладание да натовари труповете в своята кола, но ако успееше да го хване, преди да се отърве от тях, не всичко щеше да е загубено.

Докато се отдалечаваше, чуваше лая на разярено куче.

Раната започваше да смъди. Зия знаеше, че трябва колкото се може по-скоро да я почисти — високоскоростните куршуми не бяха опасни сами по себе си, стерилизираха раните с горещината си, но вкарваха в тялото нишки от дрехите. Наистина й провървя невероятно, че отровата не успя да проникне в нея.

По-късно ще се занимава с това. Сега трябваше да се измъкнат.

— А как са ни проследили? — ненадейно попита Силк.

— Какво?

— Абсолютно сигурен съм, че чернокожият беше същият, който влезе в къщата ми с взлом, а после ни подгони, преди да се махнем от Хана. Е, как ни е открил?

Зия завъртя глава.

— Де да знам…

Тук движението не беше толкова претоварено. Отдалечаваха се бързо от злополучното място. Силк включи навигатора на колата и се ориентира по картата за пътя до летището.

— И тъй, дори да не са ни изпускали от поглед от Хаваите до Ел Ей — а не ми се вярва, защото ги нямаше в совалката, как ни настигнаха? Все се озъртах дали няма да видя някъде онзи здравеняк, но го забелязах чак сега на хълма — беше в зеленото „Мицубиши“ и трябваше да ти кажа веднага…

Твърде интересен въпрос, призна си и Зия. Как ги бяха намерили?

— Някакъв електронен „бръмбар“ — досети се тя. — Прикачили са го на единия от нас.

— Не разбирам. Нали си сменихме дрехите и нямахме никакъв багаж…

— По дяволите, Силк, не знам! Току-що ме гръмнаха, остави ме да се опомня малко.

Вярно беше, но не я оправдаваше. В момента профанът Силк мислеше по-прозорливо от нея, професионалистката. Лошо, дори много лошо.

Той примигна и се взря в картата на екрана.

— Извинявай.

Следващите няколко минути минаха в тежко мълчание. Колите по пътя започнаха да стават повече и му се наложи да намали скоростта.

— Силк, добре ли си?

— Ами не съм. Стрелях по онези двамата. Убих ги.

— Или те, или ние. Имаше ли някакъв избор?

— Още са ми пред очите — как падаха, а лицето на дребния… Гади ми се, щом се сетя.

— Поне си жив, за да ти се драйфа. Ако не беше стрелял, щяха да ни очистят. Прословутият закон на джунглата — правиш каквото трябва, за да оцелееш.

Той поклати глава унило.

Разбираше го. Горкият… Затъна до уши в нещо напълно безсмислено за него, а вече стана и убиец по неволя. Съчувстваше му.

Е, ако се измъкнат, ще се погрижи за него. Изобилието от приятни усещания може да заличи почти всяка болка.