Инфопаяк

35

Пилотът реши да го почака в най-близката кръчма, а Кинг отиде да провери дали ще е трудно да открие обектите. След кратките разговори с шефа на хангара и управителя на фирмата за коли под наем се изуми от наивността, с която преглътнаха историйката за колегите, с които се разминал по пътя насам.

Мъжът и прекрасната дама, наели електроколата? Ами да, разбира се, бяха тук само преди час. И той може да наеме същия модел, ако желае. За съжаление не споменаха накъде ще се отправят, но лесно ще познае автомобила — регистрационният номер се различава само с една цифра от този на колата, която ще му дадат. О, благодаря, сеньор, много сте щедър!

Кинг за кой ли път се увери, че хората ще се пребият от бързане да ти угодят, стига да намериш правилния подход към тях. Отново се потвърди убеждението му, че живее в свят на идиоти.

Обиколи за час всички улици на градчето и не откри шпионката и Силк. Липсваха подземни гаражи, а малкото частни бяха заключени. Не допускаше, че са наели къща и са скрили колата — та возилото беше взето под наем, а двамата явно не се стараеха да оставят лъжливи следи. Най-вероятно бяха напуснали Ика, както му подсказваше отдавна провереният усет.

Спря до тротоара и си позволи миг отдих. Време беше за прозорливи догадки.

С такава кола целта им трябва да е само на няколко часа път, иначе е било по-лесно да стигнат дотам със самолета си — картата показваше, че страната е претъпкана с писти, на които може да кацне такава малка машина.

И какво се намираше в радиус от, да речем, стотина километра около това забутано насред джунглата градче?

Пак започна да оглежда внимателно картата. Твърде малко огнища на цивилизацията… Разбира се, имаше предостатъчно плантации в разчистените участъци. Тук-там по някой незначителен рудник. Изследователски групи. Археологически разкопки. Отбелязани бяха и убежищата на отшелници, предпочитащи да нямат почти никакъв допир с цивилизацията. А според слуховете туземни племена се криеха в дълбините на джунглата. Кинг смяташе тези приказки за поредния съвременен мит, също като легендата за крехката старица, която гледала крава в апартамента си и я хранела с растения от множеството саксии по прозорците.

Сто километра на юг по брега на Амазонка бяха разположени пристанищата Санта Рита ду Вейл и Сао Паулу ди Оливенса. Но близо до тях имаше летища. На изток се намираше градчето Санто Антонио ду Ика, също разполагащо с достатъчно дълга писта.

Край него мина полицай на триколка с вонящ на спирт и незаглушен двигател. Кинг не му обърна внимание.

На запад, от другата страна на границата с Колумбия, беше Санта Клара.

А на север липсваха големи сборища хора чак до отдалечения на триста километра Таракуа, на брега на Уаупес.

Кинг се вторачи в екрана.

На север… Ето накъде са тръгнали!

Отново се убеди, без да има някакви сериозни доводи. Те не само бягаха, ами се стремяха да стигнат до някакво място. База, скривалище, все едно — шпионката явно смяташе, че там ще си осигури безопасност. Отново инстинктът му помагаше на разума да мине по лабиринта. Когато му останеше повечко свободно време, можеше да се чуди на себе си колкото си иска. Сега му стигаше, че е налучкал.

Службата за сигурност се бе погрижила да има стотици конспиративни пунктове не само на Земята, а и по всички други планети. Конкурентна организация едва ли би пропуснала такъв основен елемент в дейността си. Вярно, агентите под прикритие бяха евтина стока и ги жертваха щедро, но понякога трябваше да се опази нещо ценно. Онези от Земя-2 трудно можеха да мерят сили със земните си колеги, но не му се вярваше да са кретени — иначе кой би работил за тях?

И макар че понякога най-доброто скривалище е сред гъстата тълпа, зависи какво се опитваш да скриеш. Няколко хиляди квадратни километра джунгла също не са за пренебрегване.

Кинг зави и се насочи към пътя на север. Знаеше с какво возило разполагат обектите и щеше да провери всяко възможно убежище, докато накрая ги открие.

— Остават само около два километра — успокои го Зия.

Силк си пое дълбоко дъх.

— Ами добре, щом е така…

След няколко завоя като нагънато въже стигнаха до по-тясно отклонение вдясно. Зия провери по километража на колата какво разстояние са изминали. Тук трябваше да е.

Още около километър по неравната просека и се озоваха пред груба, но наглед здрава стоманена решетка. Тук гъсталакът настъпваше още по-смело да погълне пътя, почти опираше в портата. Видяха и евтина електронна ключалка на единия бетонен стълб.

— Ей сега ще се оправя с това — обеща Зия.

Закри с тялото си клавиатурата и набра седем символа. Решетката се плъзна встрани.

Тя пак седна зад волана, а Силк попита:

— Как успяваш да запомниш всичко това? Гангстерски жаргон, тайни скривалища, кодове за ключалки на половин галактика от твоята планета?

— Все едно ходиш на училище, това е. Тъпчеш си го в главата и непрекъснато те проверяват. Работят упорито по вирусното запаметяване, но още не дава сигурни резултати. Нали се сещаш — заразяват те и на сутринта се будиш с още един чужд език в главата. А с кода е лесно. Стара шегичка между оперативните агенти на Земя-2. Началството се мръщи, но на нас не ни пука. Всички не особено важни и секретни ключалки се програмират с една и съща седембуквена комбинация — п-р-е-е-б-а-н. Не е трудно да се запомни, нали?

Той поклати глава и си замълча.

Още километър из джунглата и най-сетне се добраха до мястото. В средата на обширна разчистена площадка се издигаха четири здания като вкопани в земята половинки на грамадни тръби от полупрозрачна синя пластмаса. Най-дребното би побрало за нощувка поне петнайсетина души, а най-просторното — четири буса за по петдесет пътници. Всички врати бяха затворени.

Пълна тишина, в която дори бръмченето на електромотора се чуваше твърде силно. Зия го изключи и двамата се заслушаха напрегнато.

— Нещо не е наред…

Силк се взираше ту в постройките, ту в нея.

— Какво те безпокои?

— Повечето ни агенти в базата са добре платени местни хора. Има и поне един от Нова Земя. Ако са тук, вече знаят, че идваме. Или онзи здравеняк на пътя ги е предупредил, или ключалката е пуснала някаква аларма. И за да не продухат прикритието си, трябваше вече да се преструват на засмени и бодри учени.

— Може да се излежават до късно.

— Ще видим. Защо не сложиш стрела на твоята играчка?

Силк преглътна на сухо, но веднага докопа арбалета.

— И би ли ми подал ножа, който си пъхнал в панталона си?

Зия подхвърли ножа, за да прецени как е балансирано острието, прибра го в канията и я затъкна отзад на кръста си.

— Ето ти го и плана за действие. Отивам да почукам на вратата. Ти също излизаш, оставаш обаче до колата и внимаваш арбалетът да не се вижда откъм сградите. Не ме изпускай от поглед. Вероятно тези типове просто са се отпуснали от безделие. Но за всеки случай ме прикривай.

— Ясно.

Тя шумно си пое дъх, издиша бавно. Опитваше се да прогони всякакво напрежение от психиката си, но кръвта й направо вреше от мрачни предчувствия. А вътрешният глас вече съскаше: „Тук е зле! Омитай се веднага!“

Майсторката на занаята мислено вдигна рамене — няма как, сладурче. Оттук минава пътят към дома. Накъдето и да се махна от това място, ще стане по-зле.

„Нима? А може и да се отървеш. Изчезвай на секундата!“

Хладнокръвната професионалистка врътна глава. Съжалявам, но това е положението.

Зия излезе от колата и тръгна към най-близкото здание.

Силк отпусна заредения арбалет до краката си — колата го скриваше до гърдите, стоеше с левия хълбок към сградата. При опасност можеше да вдигне оръжието към рамото си и да пусне стрелата, без изобщо да пристъпя.

Устата му съхнеше, сърцето заблъска по-бързо и силно. Отпусни се бе, човек. Все едно си на надстрелване. Знаеш си работата, само дишай по-бавно, съсредоточи се…

„Това не ти е състезание, хитрецо. Какво ще правиш, ако някой с пушка изскочи оттам? Ще му забучиш една стрела, а?“

Нали стрелях по онзи едрия, като бягаше от къщата? И никой не намери стрелата, значи си я е отнесъл…

„Тогава беше пощурял от паника. Сега е друго — трябва да го направиш, без да ти мигне окото.“

А, стига някой да размаха пушка към мен, ще се паникьосам, и още как!

Но незнайно защо не му се вярваше. Както и да стигна дотук, вече беше в играта.

Зия почука на вратата.

Силк въздъхна пресекливо и се опита този път да поеме въздух по-спокойно.

Никой не отвори. Зия почука отново.

— Не мърдай! — разнесе се глас зад Силк.

Кинг си каза, че за толкова отдалечено от цивилизацията място разклоненията на пътя бяха твърде много. Още по първите десетина километра му се наложи да отбива и да проверява петнайсетина възможни убежища. Всеки път стискаше дръжката на въздушния си пистолет, покрит с риза на другата седалка. Малкото пистолетче на Пиърс беше затъкнато в дебелия чорап на десния му крак и го прикриваше крачолът на тънкия панталон.

Предпазливостта беше задължителна, но отначало резултатите бяха просто отчайващи. Едва при осмото отбиване встрани от пътя срещна жена, която видяла същата кола като неговата да минава около два часа по-рано.

Кинг подкара ухилен на север. И този път усетът не го подведе. Не беше далеч от целта.

Ако не беше настръхнал от напрежение, Силк може би щеше да пусне арбалета на земята и да вдигне ръце. Най-благоразумната постъпка в толкова неприятни обстоятелства. Но той отдавна бе прекрачил границите на разсъдливостта.

Завъртя се на пети и опря приклада на рамото си.

Времето отново се проточи. Виждаше мъж с яркозелена риза и жълти шорти на двайсетина метра от себе си. Онзи бе насочил дългоцевна пушка към Зия. Отново всичко наоколо избледня, звуците заглъхнаха, забелязваше само как пъстро облеченият мъж се обръща към него и се опитва да се прицели с пушката…

„А ти нямаш време за това“ — съвсем делово го подсети иначе заядливият глас в главата му.

И Силк се остави на вече втъканата в мускулите му двигателна памет. Бе натискал спусъка на арбалет хиляди пъти, тялото му заемаше несъзнателно правилната стойка. Стрелба от упор — неподходяща за прецизно поразяване на мишените, но съвсем точна при големи цели наблизо. Съзнанието на Силк се опразни, тялото му избра единствения миг.

„Стреляй!“

Натисна спусъка и новата острота на сетивата му позволи да проследи мудния полет на стрелата. Видя я как потъна до половината отляво в гърдите на мъжа с пушката.

Онзи изтърва оръжието си, вкопчи се в стрелата с двете си ръце и се помъчи да я изтръгне. Пръстите му се плъзнаха, той политна назад…

Откъм Зия се чу гърлен вик, почти като животинско ръмжене.

Силк се обърна толкова рязко, че се подхлъзна, но схвана мигновено другата сцена, открила се пред очите му.

Отворена врата. Излязъл мъж с пистолет в ръка. Зия — приклекнала, протегнала ръка напред, а острието на ножа е в слънчевия сплит на мъжа…

— В колата! Скачай, скачай вътре!

Силк се хвърли в кабината и успя да отвори на Зия, преди да е притичала. Другият зад нея още падаше, когато тя скочи на седалката, стиснала окървавения нож.

Електромоторът забръмча, Зия натисна докрай педала за ускорението. Изпод задните колела изригна пръст, колата поднесе, но след миг се понесе напред.

Някой се разкрещя след тях, докато набираха скорост.

И започна да стреля.

Внимаваше да не се преобърнат в някоя дупка, а умът й прехвърляше трескаво догадки. Базата изобщо не беше сигурно убежище — що за шибана ситуация? И какво да правят сега, всички да пукнат дано?

Намали скоростта преди завоя. Усетиха се два удара с метален звук в задницата на колата. Онези проклетници, каквито ще да бяха, стреляха по тях…

До нея Силк пак опъна тетивата на арбалета си и сложи нова стрела. Макар да беше блед, не се помайваше. Оня с папагалските дрешки щеше да я довърши, ако Силк не му бе видял сметката. Другият също замалко да я изпревари. Мръсна работа…

Още един завой и решетката се показа. Двама с пушки в ръце стояха пред нея.

— Зия?

— Ще се засилим, дано да минем. Сложи си ремъците, наведи глава между коленете… Мамка му!

— Какво става?!

— Моторът се прецака.

Опита се отново да го включи, но напразно. Май куршумите са попаднали където не трябва. Не можеха да разбият решетката с това движение по инерция, а онези да си стрелят преспокойно по тях…

Натисна рязко спирачката.

— Взимай си стрелите и изскачай! Ще им се скрием в гората и ще се върнем от другата страна.

— Ще се връщаме ли?

— Точно така. Лошите са сложили ръка на нашето билетче за междузвездни полети. Ще се наложи да си го вземем. Все някак…

Двамата въоръжени мъже закрачиха към колата.

Силк бутна вратата с все сила и стъпи на земята. Зия видя как червената точка на лазерен прицел зашари по предния капак и се плъзна към него.

— Силк!…

А той вдигна арбалета, сякаш имаше цяла вечност на разположение. И стреля.

Опашката с пластмасовите пера щръкна над сърцето на единия и онзи се свлече на колене. Другият се просна по корем и започна да ги обстрелва.

— Тичай!

Силк се шмугна между дърветата и Зия го последва.