Инфопаяк

27

— Вече сме близо до Парка на ехото — каза Силк, — стига табелите да не са сбъркани.

В сравнение с останалата част от града, задушаващ се в гъстите потоци возила и неизменния мръсен пластобетон, това място изглеждаше направо приятно. Малко езеро, заобиколено от поляна с ниска трева, и палми по едната страна на улицата. Вероятно това беше паркът. Виждаха се спретнати, безукорно чисти къщи в меки оттенъци на розовото, синьото, кафявото и оранжевото.

Зия кимна.

— Близо сме.

По пътя му бе обяснила замисъла си — минават веднъж с колата край убежището на Спаклър, оглеждат обстановката и щом я преценят, тепърва започват да кроят планове.

Стигнаха до кръстовище. Край улицата и в двете посоки се точеше висока гъста мрежа с режеща тел отгоре — правеше почти недостъпна магистралата с двадесет и осем платна, по която пълзяха само камиони и бусове. Ето една от причините Силк да идва с голяма неохота на континента. Лос Анджелис можеше да се похвали с най-добрата система от наземни пътища в света, дори без да се брои съвременният компютър, който уж трябваше да превърне тази плетеница в едно цяло. Но и в по-добрите дни се влачиш поне три часа, за да изминеш някакви си петнайсетина километра! В лош ден е по-разумно да тръгнеш пеша — хем стигаш по-бързо, хем не си късаш нервите. В града живееха достатъчно богати хора да си позволят по петдесет коли заедно с годишните такси и поддръжката, обаче и те предпочитаха да натискат педалите на велосипеди, защото ненавиждаха вечните задръствания.

Зия зави наляво, вмъкна колата между няколко електромотопеди и велосипеди, после изкачиха нисък хълм. Близо до върха пак свърнаха наляво. Някаква жена пъхтеше на велосипед, качила детенце пред себе си, и се наложи да се тътрят зад нея. В момента обаче точно това искаха.

— Виждаш ли номерата?

— Разбира се.

Тя изстреля наизустения адрес, без да се запъне.

— Ами значи е откъм твоята страна — подсказа Силк.

— Откъде знаеш?

— Четните са от едната страна, нечетните — от другата.

Чудна работа, дори родена на Земя-2 шпионка би трябвало да знае това. Все пак е прекарала известно време и на планетата-майка, докато са я обучавали в сигурността.

„Поредната пукнатина във фасадата, Силк…“

Е, да, но пък е такава върховна любовница…

— Ето го — посочи Зия. — Кафявата постройка точно пред нас. Като гледам, спуска се на три равнища по склона.

Силк се взря и кимна.

— Хващам се на бас — продължи тя, — че се вижда по-добре отдолу, откъм езерото.

— Май са три отделни жилища — предположи той. — Спаклър изглежда е в най-долното.

— Тъй ли… Добре, ще заобиколим и ще спрем в парка.

Ноемврийският ден беше топъл дори за местния климат в Ел Ей, родители и дечица по шорти бродеха край езерото и хвърляха залци на патиците. Край птиците щъкаха лениво и малки водни колела. Истинска идилия, лепната като ярка кръпка върху опърпаната мантия на мултиполиса.

— Ще потърся тоалетна — промърмори Зия.

— Добре, ще те почакам тук.

Тя се запъти към ниската сграда на закусвалнята, до която беше павилиончето за наемане на водни колела.

Силк се протегна и закрачи по тротоара. Забеляза петно, обсипано със засъхнали курешки, и вдигна глава — десетина гълъба се бяха настанили върху сателитна антена, монтирана на висока палма до улицата. Усмихна се на птиците, но предпочете да заобиколи отдалеч. Пак му се струваше, че всичко се случва насън…

Видя телефонен автомат наблизо и изведнъж му се прииска да се обади. Набра идентификационния си номер и зачака. На колко часа пред островите бяха тук — три?… Значи там е седем сутринта, не е прекалено рано.

Ксонг се обади след малко. Този телефон нямаше екран и Силк не можеше да види съненото му лице, но гласът звучеше достатъчно сърдито.

— Силк, ти ли си наистина?

— Кой друг ще те лиши от сън? Как е?

— За Бога, човече, къде си?

— В Лос Анджелис.

— И какво търсиш там, да ти го начукам?

— Упражнявам се за професионален шофьор. Слушай, Ксонг, искам да те помоля за нещо…

— Силк, искам изключителните права върху историята! Можеш да ме изстреляш направо към вечна коментаторска рубрика…

— Какви ги плещиш?

— Ти не знаеш ли?! Ей, половината полиция на планетата те търси! Не само местните некадърници, ами и от корпорацията, и от сигурността. Силк, каква каша си забъркал? Защо и шибаната Служба за сигурност души наоколо в твоя чест? Да не е нещо, свързано с Мак? Само не ме пързаляй! Хайде де, изплюй камъчето най-после…

А Силк се бе вторачил в телефона, сякаш пред очите му се превърна в огромен отровен паяк. Олеле…

— Ей, човече, чуваш ли ме? Ох, мамка му…

— Ксонг? Брайс, какво става?

— Моят биопат засече подслушване. Включили са се към линията.

Щеше да попита и кой може да е любопиткото, но плъзналата по тялото му ледена тръпка като че сама сгърчи ръката му да се стовари върху бутона за прекъсване на връзката. Беше достатъчно осведомен за техническите възможности на бързото трасиране на обажданията, особено ако някоя правителствена служба изгаряше от нетърпение да го стори.

Кой го търсеше? И защо?

Отдалечи се припряно от телефона. Крайно време беше да си поприказва с тази Данър… не, Зия… както ще да е истинското й име. Веднага!

Край него бавно мина частна кола с двама мъже вътре. Незнайно защо Силк се вторачи право в тях. Пътникът беше чернокож, а шофьорът — дребосък с остри черти на лицето, придаващи му прилика с плъх. Не ги познаваше, никога не бе ги срещал, но в момента параноята се надигаше с див вой в съзнанието му и изведнъж се увери без никаква причина, че те го дебнат. А никой от двамата дори не поглеждаше към него, само че коремът го присви. Пребори се със себе си и не изви глава към отминаващата кола. Тъмнозелено четириместно „Мицубиши“ с тукашна регистрация, доколкото успя да зърне номера…

— Силк?

Той подскочи.

— Мамка му, не прави така друг път!

— Ей, отпусни се! Извинявай, не исках да те стресна.

— Ти коя си всъщност? Какво става тук?

Зия примигна насреща му.

— Моля?

— Ей сега си поприказвах с едно приятелче от островите. Там гъмжало от ченгета — местни, частни, от контрашпионажа… И всички мен търсели. Тоест ти си им на мушката. Хайде, разправяй!

— Говорил си по телефона?!

— Не, госпожице, имаме с него директна телепатична връзка. Да, по скапания телефон си бъбрехме…

— Влез в колата!

— А, не! Първо забравяме тъпите ти измишльотини и започваш да ми ръсиш истината.

— Силк, нямаме време за безсмислени спорове. Щом те издирват, значи са проследили обаждането и вече знаят къде си. Някой коптер ще се стовари отгоре ни след пет минути или дори по-скоро. Трябва да приберем Спаклър и да се разкараме оттук, иначе ще приберат нас!

— Няма да шавна дори.

Тя го изпепели с поглед, но след секунда поклати глава.

— Добре. Ще говоря бързо, затова ме слушай внимателно. Аз съм агентка под прикритие и работя за Вътрешната сигурност — ловците на изменници. А вече ти казах, че имаме предатели в организацията. Спаклър знае имената им. Ако не го отмъкнем, преди да дотърчат техните щурмоваци, ще го очистят и никога нищо няма да узнаем. Точно онези те търсят — внедрените в сигурността чужди шпиони. Без да знаем имената им, всички сме изложени на риск. И ти, и аз, и останалите.

Силк я пронизваше с поглед. Говореше искрено, но това нищо не означаваше, вдън земя да потъне дано! Той беше способен да лъже с най-мила усмивка на уста, нали прекарваше повечето си време в такива занимания.

— Виж какво, ще ти обясня и подробно, но по-късно. Моля те, влез в колата.

Той въздъхна, но не му олекна. Как да й вярва?

— Моля те…

Силк кимна и те закрачиха бързо към возилото си.

— Съжалявам, че не успях да насоча скенера навреме — измънка Плъхчо.

Седналият до него Кинг само вдигна рамене. Сигурно не би било излишно да научат що за разговор проведе Силк преди малко. А може би не. Нищо не пречеше да е звъннал, за да чуе прогнозата за времето.

— Няма значение. Според мен вече сме близо до целта. И ще рискувам да предположа, че мястото е някъде по кръга, който те направиха в района, преди да спрат, за да се отбие жената в тоалетната.

— Сега как ще действаме?

— Настаняваме се по средата на улицата към върха на хълма и ги чакаме да предприемат нещо. Взе ли оръжията, които ти поръчах?

— Да, под седалката са.

Кинг се изви и бръкна. Извади две пластмасови кутии с капаци на панти, дълги не повече от половин метър. Във всяка имаше 6-милиметрова въгледвуокисна пушка. Изстрелваха оловни куршуми с остри пластмасови върхове, пълни с отрова — синтезиран аналог на веществото, което отделяха за самоотбрана някои южноафрикански жаби. Проникналият в тялото куршум убиваше човек за броени секунди.

Преди смяташе да си осигури дълга раздумка с противниците, за да им внуши по най-болезнен начин каква гибелна грешка са допуснали. Но мисълта за плячката, към която вече протягаше ръце, го отказа от подобни удоволствия. Какво толкова, ако шпионката и сподвижникът й умрат бързо и без мъки, щом той ще може да се наслаждава на спомена в новата си френска вила, докато отпива от най-доброто шампанско? В края на краищата в подобни игри побеждава онзи, който последен остане на крака, след като се разнесе пушилката. А другите ще погребат със себе си срамната тайна за провалите му и никому нищо няма да разкажат.

Отвори кутията и взе двете части на пушката. Сглоби я, провери внимателно лазерния прицел и пъхна на мястото му газовия резервоар. После зареди въртящия се пълнител. Пластмасовите върхове бяха достатъчно твърди, за да се забият в мека тъкан, преди усукването на куршума да ги откъсне и да разпръснат отровата.

Всякакво попадение вършеше работа, но той щеше да е по-доволен, ако успееше да натроши и някоя кост…

Плъхчо спря колата. Изглеждаше неспокоен.

— Нещо притеснява ли те?

— Доста сериозно оборудване сме помъкнали. Значи няма да оставяме живи очевидци, ако нещо се обърка, нали?

— Добре се ориентираш. Прибираме само мъжа, когото издирват обектите. Никакви други свидетели на операцията. Него по възможност няма да нараняваме и в никакъв случай не бива да умре. Но ако ни види някой минувач…

Дребосъкът преглътна на сухо. И преди бе участвал в разчистване на терена, познаваше процедурата. Ако някой има лошия късмет да ги зърне, трябва да му се запуши устата завинаги, дори да е бабичка или цял отряд невръстни скаути.

— Ето ги.

— Предлагам и ти да сглобиш оръжието си — с мек укор изрече Кинг.

Зия съзнаваше опасността да се нахака в гнусна ситуация, но вече нямаше избор. Любовчията до нея гръмна балона, вероятно полицейските коптери вече пърпореха тихичко към фаталния телефон и понеже нямаше да заварят никого там, непременно щяха да метнат плътна мрежа над цялата околност, за да замре всякакво движение. Искаше й се да спипа Спаклър преди това. Какво да се прави, действаш според обстоятелствата…

Спря колата точно пред триетажната сграда.

— Ето какво ще направим. Притичваме надолу по стъпалата, ти избиваш вратата с ритник и отскачаш настрани, а аз нахълтвам.

Взе рязаната пушка от седалката и провери има ли патрон. Жалко, че старомодното оръжие й даваше възможност само за един бърз изстрел.

— Награбваме Спаклър — продължи тя, — и бързичко го пъхаме в колата. Ти ще караш, аз ще се грижа да не буйства. Няма да нарушаваш правилника за движение, изобщо няма да се правиш на състезател и ще се стараеш да не попадаме в задръстване. Ще се насочим към летището в Силвърлейк. То е частно, недалеч оттук, там ще наемем някакъв скокльо и ще се махнем от града.

Силк кимна, а лицето му направо жълтееше от уплаха.

— Да вървим.

Зия излезе от колата, притиснала пушката към бедрото си, за да не се набива силуетът й на очи.

Постройката изглеждаше добре поддържана, макар и да не беше нова. А стълбата беше излята от истински бетон, гладка и с правилни очертания. Тя стъпваше предпазливо — не биваше точно сега да се претърколи надолу презглава.

По тревата пред входа се виждаха кучешки изпражнения, явно от едро животно.

„Това е мястото!“

Побързаха да застанат пред вратата от пресовани изкуствени нишки. Нямаше и късче стъкълце или прозрачна пластмаса по нея.

Завесите зад прозорците от двете страни бяха пуснати без дори най-малка пролука.

Силк се засили да избие вратата.

Зия го спря с рязък жест, пресегна се и натисна дръжката. Леко щракане и се открехна пролука. Онзи тиквеник дори не се заключва!

Но щом бутна вратата по-силно, вътре се разлая куче. И звукът премина в свирепо ръмжене още при първата й крачка.

Спаклър стоеше в малката кухня вляво от вратата и пиеше нещо. Видя я и изтърва чашата. Бели пръски обсипаха плота пред него.

Зия надигна пушката към него.

— Ана, дръж! Дръж!

Давещата се от лай кучка се оказа вдясно от нея. Проклетата твар наистина беше голяма. Някакъв мелез с доста кръв от немска овчарка, сигурно тежеше над петдесет килограма. И се втурна напред още щом чу гласа на господаря си. Три-четири бързи крачки, после скочи, отворила широко страховитите си челюсти, за да разкъса гърлото на Зия.

Наоколо не се мяркаше никой и Кинг се успокои, че задачата им няма да се усложни прекалено. Понякога минаваха акумулаторни бициклети или велосипеди, но в момента улицата беше пуста.

Когато агентката и Силк слязоха по стълбата, Кинг накара Плъхчо да доближи колата на двайсетина метра от сградата, точно срещу входа. Сега оставаше само да излезе и да опре късата пушка на отворената врата на возилото, за да има превъзходна стрелкова позиция. От такова разстояние му стигаше по един изстрел, за да повали противниците. После щеше да прибере Спаклър и с това почти всичко щеше да приключи.

А толкова му се искаше да се разплати възможно най-жестоко с двамата, особено със Силк! Раната, която му причини стрелата от арбалета, зарастваше добре, но редките болки при неловко движение го подсещаха как пострада. Напомни си, че като професионалист не може да си позволи капризи в толкова неподходящ момент. Щом гневът му стихнеше, както ставаше винаги, разсъдъкът отново поемаше властта. Убива ги, отмъква мечтаната плячка и я откарва на сигурно място — ето какво му подсказваше логиката. А и предишната му добронамереност към Плъхчо поизбледня. Когато изпълнителят е престанал да ти бъде полезен, най-благоразумно е да го премахнеш. Парите наистина могат да купят почти сигурно мълчание, но не биваше и да забравя старата поговорка за цената на честната дума, дадена от крадец. А труповете не говорят дори пред съдебния лекар, който прави аутопсията.

Кинг се усмихна полека. Заличаването на следите си оставаше важна част от всяка операция. Щом се погрижи за това последно начинание, повече никога няма да си има подобни главоболия.

Ниско над тях избръмча хеликоптер и продължи да се снижава. Проследи го с поглед. Полицейска машина.

Намръщи се. Трябва нещо да е станало в парка. Надяваше се да няма никаква връзка с предстоящата им работа.

Силк видя как огромната страшна кучка се нахвърли срещу Зия. Той дори не успя да направи крачка, за да пресрещне животното.

И както при сблъсъка с двамата навлеци пред хотела, времето отново започна да се стича край него като захаросан сироп. Кучката се носеше мудно във въздуха, можеше да преброи всеки остър жълт зъб в зейналата уста. Зия стоеше сковано като холограма, с широко отворени очи, вторачени в звяра. Я почакай… Ръката й помръдна, стиснала неугледното оръжие. Ето, вече се завърта наляво, отмества се…

Животното не можеше да промени посоката на скока си. Мина през мястото, където жената беше само преди четвърт секунда — точно навреме, за да се стовари прикладът върху черепа му. Главата на кучката се изкриви рязко надясно, тялото й се сгъна в опит да се извърне и да захапе. След това се чу пращене на кост при удара в стената. Животното се свлече на пода и не помръдна повече.

Зия отново успя да се извърти на пети, но беше късно да спре притичалия край нея мъж. Той се устреми отчаяно към вратата.

Силк се метна наляво и му се изпречи. Този ли беше Спаклър?…

Мъжът се оказа дребен, но беше набрал инерция. Блъсна се тежко в Силк и го повали на пода.

— Не мърдай! — кресна Зия.

И двамата се надигнаха в отново раздвижилото се време. Колкото и зле да падна, Силк не усещаше никаква болка.

— Ей, това нещо пръска сачмите като маркуч — побърза да каже другият. — Ако стреляш, ще надупчиш и двама ни!

— Ще бъде много жалко — озъби се тя. — Спаклър, опиташ ли се да ми бягаш, ще говорят за теб само в минало време. Разбра ли ме?

Ледените иглички отново се впиха в плътта на Силк. Дали тя би стреляла, рискувайки да очисти и него? Или само блъфираше?

Но Спаклър изглежда й повярва веднага. Разпери ръце и кротко ги вдигна нагоре.

— Моля те, не стреляй. Не ми се умира.

Зад тях кучката изскимтя. Явно нямаше сили да помръдне и все пак още беше жива.

— Ана! Нека да й помогна!

— Да беше помислил за доброто на любимката си, преди да я насъскаш срещу мен. Някой друг ще се погрижи за нея. А ние с теб ще попътуваме.

— Мръсница! Курва скапана!

— И на мен ми е много приятно да се запознаем — ухили се Зия. — Обърни се!

Застана зад него и го сграбчи за яката, с другата ръка опря цевта на пушката в кръста му.

— Не върши тъпотии, иначе цял камион ще може да мине през дупката, която ще ти направи това чудо. Истинска срамота ще е, ако пукнеш толкова млад и зелен. Тръгвай към стълбата. — Изведнъж се сети нещо и погледна към Силк. — Ти добре ли си?

— Щеше ли да гръмнеш и мен, както стоях до Спаклър?

Тя се изкикоти от отшумяващото свръхнапрежение.

— Как можа да си го помислиш? Той е твърде ценен жив. Но не го знаеше.

Силк не й повярва.

— Не искам да се връщам у дома — размрънка се Спаклър. — Моля те, защо не ме оставиш на мира? Пред никого няма да се изтърва, заклевам се!

— Млъкни!

„Пред кого за какво няма да се изтърве?“

Силк се учуди. Не откриваше никакъв смисъл в думите на извратения нещастник. Нали трябваше да изпее имената на изменниците? Защо смята, че ще постигне нещо точно с обещанието да не приказва? Да не си е помислил, че Зия и той са от неговите хора? А и Силк не се усъмни нито за секунда, че агентката щеше да застреля Спаклър без колебание, ако наистина имаше опасност да й избяга. И това също не се връзваше с поредната чута от устата й измислица.

Стига се е возил, време е да хване кормилото. Дойде му до гуша. Или вече ще научи истината, или се дърпа настрани. И ако този път надуши дори намек за гнила воня в приказките й, изчезва като призрак, колкото и да е страхотен сексът с нея. Изобщо не беше такъв глупак, за какъвто тя очевидно го смяташе. Време беше да й покаже колко се е заблудила.