Инфопаяк

23

При съвременното състояние на технологията за изработване на фалшиви идентификатори от какъвто и да е вид Кинг лесно би убедил служителите на гарата, че е от полицията, но нямаше нужда да го прави. Стоеше на перона и се стараеше да изглежда като обикновен гражданин, очакващ възлюбената си, както видя да се държат други само преди час на претъпканото летище. Наоколо имаше стълпотворение и никой не му правеше забележка, че стои твърде близо до линията на пристигащия влак. Дори в тези времена — сравнително спокойни и преборили се с масовото притежаване на оръжия — властите продължаваха да се безпокоят от отвличане на въздушни машини. Само че беше направо невероятно да хрумне някому, че би могъл да посегне на маг-лев. Разбира се, според Кинг по света се намираха прекалено много скудоумници, дори те обаче биха се стъписали от очевидно натрапващия се въпрос — а какво да правят, след като превземат влака? Затова никой не смущаваше съня на железопътната управа. Тези влакове бяха неделими от тласкащата ги магнитна система на релсите и извън нея просто нямаше какво да ги задвижи. И макар на летищата и космодрумите скенерите за оръжие да си оставаха традиционна част от оборудването, по гарите бяха просто немислими. Машини проверяваха само багажа за бомби. Все пак не биваше да се пренебрегва вероятността за появата на някоя нова терористична организация, колкото и да беше малка.

Чернокожият в момента Кинг се усмихна. Не му се вярваше извънземната агентка и временният й сподвижник да са понесли взривни устройства.

Платформата под краката му затрептя от вибрациите на наближаващия влак. Аеродинамичната предница на композицията заблестя под светлините на гарата. Кръглият титанов нос беше малко издраскан и въпреки това сияеше ослепително. Влакът забави съвсем безшумно движението си. Гасителите на магнитното поле край линията предотвратяваха отмъкването на случайни парчета стомана или желязо, изтръгнати от джобовете или ръцете на посрещачите, както и съсипването на чувствителни компютърни схеми наблизо. Естествено, самите влакове също бяха защитени. Кинг знаеше, че когато тази транспортна система била още в етапа на експериментите, линиите буквално се задръствали от метални боклуци — привлечени случайно от магнитното поле или метнати към релсите от злонамерени идиоти. Още се разправяха истории за литнали във въздуха велосипеди, за спрели електронни часовници на цели квартали от линиите, за пръснали се на парчета свръхпроводящи двигатели заради минал на половин километър влак. Всяка технология създаваше главоболия, докато излезе от пелените. И атомните електроцентрали в началото произвеждали ужасяващи количества радиоактивни отпадъци, а първите междузвездни кораби понякога просто не излизали отново в нормалното пространство. Такава беше цената на цивилизацията. Историкът Кинг се захласваше по тези подробности. Истината беше и несравнимо по-интересна, и по-чудновата от всякаква измислица.

Остави ума си да се рее още малко, докато влакът спираше. Спомни си какво казал генерал Джон Седжуик, командвал войските на Севера в битката при Спотсилвания, когато огневата линия на южняците се намирала на седемстотин-осемстотин метра от тях: „Ей, войници, какво се гушите? Ами че онези не могат да улучат и слон толкова отдалеч…“ Това били последните думи в живота му.

Загладеният метален червей замря най-после и от изходите незабавно се изсипаха тълпи. Кинг си избра място, край което трябваше да минат всички пътници, за да стигнат до залите на гарата. Плъхчо дебнеше от другата страна на влака за изненадващи ходове на обектите.

Потокът от хора се точеше край него, някои бяха посрещнати, други — не. Същинско многокрако чудовище, тътреща се стоножка с безброй глави…

Ето ги!

Кинг се постара да не направи дори най-лекото внезапно движение, безучастната гримаса на лицето му не се промени нито за миг. А така му се искаше да се ухили до уши, да тържествува от победата… Но засега това беше само първата стъпка към целта, до този момент прекалено често си пречеше сам, за да си позволи отново самонадеяност. „Помни на какво са те учили, действай по правилата.“ Все се намираше по някой майстор, улучващ слон и отдалеч.

Не пожела да се изложи на риск, защото шпионката можеше да го разпознае и с такава маскировка, макар че вероятно не очакваше да се натъкне на него тук. Обърна се и тръгна към вътрешността на терминала, сякаш беше естествена част от гъмжилото, а обектите вървяха трийсетина метра зад него.

Щом влезе, Кинг се дръпна полека надясно и застана до широката врата. Образува се човешки водовъртеж, защото някои посрещачи чакаха тук. Множеството се скупчи още по-плътно, агентката и Силк трябваше да си пробиват път и едва ли щяха да обърнат внимание на още едно докосване между многото в блъсканицата.

Когато мъжът мина до него, Кинг пристъпи зад гърба му и натисна бутона, освобождаващ пружината на буталото. Едновременно с това бутна с хълбок някакво момиченце и то се блъсна в Силк, като почти го събори.

— Ей! — подвикна той сърдито.

Кинг се надяваше, че лекичкото убождане от миниатюрния приемопредавател, забил се в дебелата и не особено чувствителна кожа на гърба, ще се загуби в грубото усещане от сблъсъка.

— Хлапе, внимавай как ходиш!

Момиченцето се обърна да види кой я бутна, а Кинг вече се бе скрил в тълпата.

Постара се да не изпуска двойката от поглед, но вече не беше жизнено важно.

Винаги е трудно да прикачиш „опашка“ на опитен агент, защото той търси бдително всеки признак за следене, а няма как да го държиш под око без участието на четирима-петима от твоите хора. Всеизвестни бяха поне десетина начина да установиш дали някой върви по петите ти и Кинг очакваше тази аусвелтерка да ги използва до последния. Разбира се, можеш просто да тръгнеш след обекта, но трябва да се примириш, че ще те надуши почти мигновено, ако се постарае да внимава. Щом ти го виждаш, какво му пречи и той да те забележи? В момента строгото придържане към секретността на операцията беше най-важно и Кинг нямаше да допусне нови гафове. Засега маскировката му послужи, но не биваше да разчита постоянно на нея. Стигаше агентката да го види веднъж или два пъти и край. На Плъхчо можеше да разчита за проследяването, не се доверяваше обаче на наетите от него детективи.

Щом се увери, че двамата пред него ще наемат такси, Кинг докосна слушалката в ухото си и се обади на Плъхчо.

— Докарай колата отпред. Паднаха ни в ръцете.

Забеляза, че обектите не носеха никакъв багаж. Поизостана и се престори, че проявява буден интерес към огромното холотабло, което рекламираше новия вик на модата при високотехнологичните маратонки. Извади контролния монитор от джоба на туниката си и докосна бутона. Малкото екранче се освети, превърна се в карта, до която се изписаха координати. На картата примигна точица, чу се тихо писукане, после тя угасна.

Кинг се засмя. Устройството съвсем не беше последната дума на технологията, изобретено бе още преди трийсетина години, но за неговите нужди подхождаше идеално. Зрънцето под кожата на Силк съдържаше чип с флаш-памет, а около този модул беше изграден приемопредавателят. И за разлика от предишните модели не излъчваше без постъпването на активиращ сигнал, представляващ сложна команда в много тесен честотен диапазон. Щом се задействаше, то пращаше потвърждение за не повече от една петдесета част от секундата. Затова дори човек, решил да провери със скенер за „буболечки“, трудно би открил мъничкото топче. И понеже не подаваше собствен сигнал без активиране, дори в помещение, подложено на денонощно сканиране — а Кинг се съмняваше, че шпионката ще си осигури достъп до такова — бдителният наблюдател можеше да пропусне нищожно кратката пулсация или да я сметне за случаен шум. Самото топче беше направено от муопласт, почти прозрачно за обикновените медицински рентгенови апарати или флуороскопи. Покритието му от хипоалергенни полимери осигуряваше мирно съжителство с нормална имунна система. Извличаше енергия по електрохимичен път от контакта с човешка плът и обикновено работеше поне месец.

Натискаш бутона на контролния монитор и се чува „пиу“. Така нищожното паразитче, впило се в кожата на Силк, винаги ще съобщава точно къде е той.

Сега вече нямаше да ги изтърве.

В таксито Зия забеляза Силк да си отърква гърба в седалката.

— Нещо мъчи ли те?

— Ами да, малко ме сърби.

— После ще те разтрия.

— А, ти вече доста добре се погрижи за това — ухили се той.

Зия също поклати глава с усмивка. И още как! Беше не по-зле от първия път. Май щеше лесно да свикне с тези бързи сеанси. И в момента идеята не й се струваше толкова нетърпима както преди. Замисли се за Силк. Изведнъж му се стоварват какви ли не гнусотии — убиват партньорката му, наоколо щъкат убийци и шпиони, забъркват го в кошмарни конспирации, а той още не е изкукал. За нея беше лесно да понася подобни щуротии, нали все с това се занимаваше, и то толкова отдавна, че приемаше такъв живот като нормален. Но за непосветения е все едно да налети на яма по пътя с пълна скорост. Силк заслужаваше да му отдаде дължимото.

Но пък беше наивник. Не говореше добре за него, че налапа кукичката толкова доверчиво. Е, да, трябваше да признае и своята дарба да убеждава, но самата тя не би повярвала на такава съшита с бели конци история и преди да навърши шестнадесет. И на онези години бе научила, че повечето хора, ако не всички, говорят само каквото според тях ще им донесе желаните облаги.

Предпочиташе по-хитроумните типове, които не биха й позволили да ги води за носа като дресирани доуби в някое зоопаркче за дечица на Земя-2.

„Доста забавно си противоречиш, а?“

Вярно. От една страна, искаше й се човекът, с когото е в момента, да е винаги нащрек и неподатлив за плитко лукавство. От друга страна, и за секунда не би се доверила на онези в занаята, които отговаряха на изискванията й. Щом искаш да си с играч, не се сърди, като почне да те разиграва. За да станеш достатъчно хлъзгава и да ти е гладък пътят, трябва да си поочукаш ръбовете, ама може и да изгубиш твърде много от себе си. Май границата между съвършенството и съсипията е прекалено тънка, а? Доверието между професионалистите изобщо не е част от уравнението.

Утеши се, че засега не се стреми към никакви продължителни връзки. Тук имаше работа за вършене, после щеше да се прибере у дома. А за останалото щеше да мисли, като му дойде времето. Важното беше да не се препъва на всяка крачка в настоящето.

Една от причините Силк да е изкусен лъжец беше неговият изострен усет за истината. Отдавна знаеше, че най-добре завъртените историйки са претъпкани с частички истина, иначе просто не хващат вяра. Поне не за дълго и не за мнозина.

И както си седеше до Данър в таксито, поел Бог знае накъде, онази част от него, която винаги различаваше истината и не се мамеше да смята буцата железен пирит за злато, сякаш стоеше отстрани и клатеше глава с укор.

„Признавам, тя се чука страхотно, с по-върховна мацка просто не си бил досега…“

Да, това поне си беше вярно…

„Млъкни и слушай, тъпако! Но ти и без това знаеш какво ще ти кажа, нали?“

Как да не знае… Данър — ако това й беше името — не гореше от желание да му нарисува цялата картинка.

„Дрън-дрън, приятел. Тя си е лъжкиня. Първокласна, изпечена, превъзходна!“

И това е вярно…

„Е, какво правиш тук, щом е така?“

Силк се замисли мъчително.

А шофьорът промърмори сърдито:

— Пак тия духачи от контрола по транспорта!

Край тях плътните потоци коли, бусове и всякакви по-дребни возила — бициклети, трициклети, велосипеди — се влачеха мудно, почти пълзяха със скоростта на разгневен охлюв. Започващият от гарата булевард имаше цели шестнадесет платна, без да се броят широките тротоари за пешеходци отстрани, които всъщност пустееха, и озверелите от нетърпение велосипедисти се престрашаваха да се стрелкат по тях въпреки опасността от солена глоба.

— Нали уж точно това нямаше да става? — съскаше шофьорът. — Вдигнаха шибаните данъци върху недвижимата собственост, качиха до небето и данък добавена стойност, от доходите дерат всичко, каквото могат. И какво разправят — трябвало да плащаме за най-скъпия хардуер и софтуер в света, та да си оправим скапаното движение по улиците. А я гледайте докъде се докарахме!

Силк наистина започна да се озърта. Въпреки късната вечер фаровете на возилата и лампите край булеварда превръщаха околността в подобие на стадион, осветен за финал по футбол. Господи, тук сигурно никога не притъмняваше! Съвсем не беше като в Хана…

Как щеше да извърти нещата, ако му се паднеше да оправдава местната управа по транспорта? Все едно да стъпва по блато. Ако положението в Лос Анджелис беше такова през повечето време — а вече не се съмняваше, че е така — хитрите обяснения щяха бързичко да втръснат на вбесените жители. Предполагаше, че градските власти не биха допуснали вината да се стоварва върху оборудването или операторите. Значи оправданията с улични терористи, вандалщини, умишлени саботажи и Божия гняв скоро щяха само да дразнят още повече баламите.

Ел Ей винаги бе имал твърде много коли на твърде ограничено пространство. Силк си спомни прочетеното в някаква историческа мрежа — някога в района били регистрирани повече автомобили от броя на жителите. А компютърната система, от която шофьорът се оплакваше, бе предназначена да осигурява равномерно движение с поне четиридесет километра в час навсякъде из Южна Калифорния. Май подкупните чиновници пак бяха оплескали работата.

„Опитваме се да бягаме от темата, а?“

Силк продължаваше да зяпа гъмжилото от возила наоколо. Хората включваха светлинните табели с номерата си, за да се виждат през прозорците на колите и бусовете. Като не могат да помръднат, защо да не си поприказват за разтуха? Той познаваше двама, които се бяха запознали точно по този начин — закъсали в задръстване един до друг, и накрая стигнаха до брачен договор…

„Ей, Силк…“

Да ти го начукам, приятелче! Тук съм, защото каквато ще да е Данър, поне не се съмнявам, че е в шпионския занаят. Иначе нямаше да знае всички тези гадости, особено около смъртта на Мак. Може тази част от историйката да е близо до истината, нали? Невъзможно е да си е изсмукала подробностите от палеца и макар да лъже, без да й мигне окото, все нещо е вярно. Щях да знам, ако се опитваше да ме подхлъзне във всичко.

„Добре де, засега ще се съглася. Само че това ли е истинската причина още да се навърташ край нея?“

Силк видя жена с лилава коса и твърде тясна тениска, обтегната по пищния й бюст. Прозорецът на буса отдясно на таксито я очертаваше като рамка. Жената се усмихваше на хората, които можеше да види, а до лицето й проблясваха нейното име и телефонен номер. Казваше се Канди, а кодът пред номера означаваше, че обажданията се плащат по специална тарифа. Силк се досети, че тя е от професионалните приказливци. Беше готов да предположи, че е звезда на аудиопорното, но външността често заблуждава — защо да не е психотерапевтка? Дали случайно се възползваше от задръстването или това я сполетяваше често и тя вече го правеше по навик? Може би нарочно сядаше в някой бус през най-натоварения период вечер и продаваше утешителни разговори на изтерзаните от досадното тътрене хора из колите наоколо?

„Силк, пак ли се отнасяш?“

Стига, бе. Отчасти съм тук и заради Мак. Добре, нека съм откровен — ако не се чукахме до премаляване из тоалетните, докато пътуваме, сигурно щях да хвана още следващата совалка към островите. Де да знам. Интересно ми е, нямам никакво друго смислено занимание и искам да науча отговорите — какво още ти трябва?

„Ами нищо особено. Само истината. Искал ли съм друго някога?“

Да ти имам скромните желания, приятел.

Канди намести слушалките на главата си, засмя се и изключи светещия надпис. Вече имаше клиент.

Гърбът пак го засърбя и той се отърка в седалката.