Инфопаяк

29

Силк сам не знаеше какво да очаква, щом стигнат да летището, но всъщност не ги сполетя нищо особено. Зия успя да забрави за малко мъчещата я рана и така прибра назад гънките на ризата си, че кървавото петънце да не се вижда. Поговори с жената на гишето за въздушни машини под наем, представи й всички необходими документи, уреди плащането наглед без никакви проблеми.

Върна се при изнервения Силк и каза:

— Готово, вече си имаме самолетче.

— Какво успя да измислиш, за да го уредиш?

— Че какво да измислям? Имам диплом на пилот, солидна кредитна линия и всъщност повече не ти е нужно, за да ти дадат малка машина. Разбира се, щом въведем плана на полета, ще трябва да почовъркаме компютъра, за да не издаде накъде сме се насочили, а и ще пробутаме някой и друг номер, когато прекосяваме граници. Но, общо взето, се отърваваме от всякакви затруднения, щом се издигнем във въздуха.

— А ти ще ми кажеш ли най-после истината?…

— Силк, вече ти…

— …защото ако нямаш такова намерение, не мърдам оттук. Ще се предам на местната полиция, пък каквото ще да става. Зия, само преди четвърт час аз убих двама мъже.

Тя въздъхна, вперила в него малко премрежения си поглед.

— Добре, добре… Щом излетим, обещавам да ти обясня всичко до последната дреболия. Бива ли така? Ще…

Клепачите й трепнаха, олюля се. Той протегна ръце към нея разтревожен.

— Зия, какво ти е?

— Ами… Добре съм си, само ми прилоша за секунда. Хайде, нека сега измислим как да вкараме Спаклър по-незабележимо в самолета.

— Но защо?!

— Трябва непременно да изхвърлим трупа в океана, за да не го намерят никога.

— Пак те питам — защо?

— Моля те, щом се махнем оттук, всичко ще ти разкажа. Обещавам!

Силк усети топлината на ръката й и през ризата си.

— Този път няма да стане — озъби се неотстъпчиво. — Вярно, забавлявахме се чудесно, та чак затъпявах замалко, но не ми стига в момента. Или започваме да спазваме моите правила, или край на играта.

Тя се засмя уморено.

— Да знаеш, че започвам все повече да те харесвам. Съгласна съм. Чуй ме — ако Спаклър попадне жив или мъртъв в ръцете на противниците ни, ще научат нещо, което още не е добре да знаят. Дори да не ми вярваш за нищо друго, това поне е истина. Исках да го опазя жив, но и като труп е не по-малко опасен.

Силк изобщо не проумяваше какво се опитва да му каже. Но поне пред себе си признаваше, че никак не му допада идеята да се остави в ръцете на закона и да обяснява всички щуротии — шпиони, убийства, перверзни типове…

— Дадено. Само да не ми пробуташ поредната порция залъгалки, защото изчезвам.

— Споразумяхме се, значи…

Откровено казано, Зия се чувстваше като купчина кравешки говна. Разбира се, очакваше раната да я боли, но вече я налягаше слабост, започваше да я тресе, а главата й сякаш олекваше като надут балон с всяка минута. Случвало се бе да пострада и по-неприятно, без да изпадне в шок. Изведнъж й хрумна друго, твърде вероятно обяснение — може би малко количество от отровата все пак проникна в организма й. Съвсем мъничко, иначе вече щеше да е мъртва, обаче веществото, използвано в подобни куршуми, обикновено беше достатъчно мощно. Дори само няколко хиляди молекули създаваха сериозни проблеми на засегнатия.

Докато се връщаха към колата, тя обмисляше възможностите за избор. Както се опитваше да се справи със задачата си, нагазваше във все по-дълбока кал. Беше немислимо да отпраши обратно към някоя от другите планети по обичайния за всички начин. Разбира се, щом се отърве от трупа, вече няма чак такова значение дали ще си тръгне веднага от Земята, но спипат ли я, не биха й помогнали никакви психоблокади срещу химията, с която си служеха следователите от сигурността. А и земяните знаеха повече от когото и да било за изтезанията, затова паднеше ли им в ръчичките, щяха да я обелят като глава лук, докато от нея не остане нищо. Е, нямаше да научат толкова, колкото би им разкрил Спаклър, но щяха да потвърдят подозренията си.

Оставаше й последният спасителен изход, сигурен не повече от печалбата в лотария. Не успее ли — какво пък, сама ще свърши със себе си, за не я хванат тукашните симпатяги от занаята. Но ако се измъкне, все някак ще се оправдае пред големите клечки у дома. Не се съмняваше, че рано или късно земяните ще разкрият грижливо пазената тайна, но важното беше не тя да е причината за това…

Едва не се препъна на крачка от колата. Дали Силк би се справил със самолета? Тя можеше да програмира маршрута, да въведе кодовете за автоматично кацане на различните летища, където трябваше да заредят резервоарите — дребната машина не беше предназначена да прелети няколко хиляди километра без допълнително гориво. Беше принудена да му се довери, ако се почувства по-зле. Нямаше как да не му каже поне нещо, иначе щеше да се прости с него ей сега. Добре познаваше мъжете и виждаше, че е настръхнал от инат. А тя имаше нужда от него. Може би дори искаше да е до нея…

— Накъде? — попита той.

— Към хангар номер 30.

Силк подкара, но тя почти веднага го накара да спре до контейнер с отпадъци за рециклиране. Намериха достатъчно боклуци, за да покрият тялото на Спаклър, проснато на пода пред задната седалка. Може би купчината зацапана хартия изглеждаше странно, но не правеше същото впечатление като изстиващ труп.

А скучаещата жена в будката на пропускателния пункт се захласваше по глупотевините на холоекрана. Отдели им внимание само колкото да погледне квитанцията за наемане на самолета.

Зия сдържа истеричния си кикот. Щом всичко, свързано някак с работата й, беше толкова лесно, как се озова насред това блато?

Стигнаха до крилатото возило. Беше шестместна машина за бизнесмени с един-единствен двигател, монтиран към опашката. Дори без компютърната система за управление беше достъпна и за не чак толкова опитни пилоти. Зия би се справила и със затворени очи.

Намериха вътре одеяла. Увиха трупа в две от тях, изчакаха да няма никой наблизо и внесоха останките на Спаклър в самолета. Багажното отделение беше достатъчно голямо да побере тялото и позволяваше достъп откъм малкия пътнически салон. Щом дългият вързоп й се махна от очите, Зия се почувства по-добре.

Намери вътре и комплект за първа помощ, Силк й помогна да почисти раната и да сложи дезинфекцираща лепенка.

— Не съм си презаверявал скоро паспорта — изведнъж се сети той.

— Няма да хвъркаме по туристически маршрути. А и без това ще загазим, ако използваме твоя идентификационен код.

Той довърши превръзката. Зия много се надяваше да стигне, докато й се удаде случай да покаже раната на сведущ в медицината човек от нейния отбор.

— Добре. Сега да го раздвижим този звяр най-после.

Силк я последва към пилотската кабина.

Зия се настани на дясното кресло и пусна контролните тестове преди излитане.

— Версията гласи, че сме тръгнали на двуседмична почивка. Насочваме се към Денвър, после към Сейнт Луис, Ню Орлийнз и накрая — Маями. Правдоподобно е, защото всеки преход можем да извършим с горивото в резервоарите. Птичката е доста икономична.

— Но няма да се отбиваме в Маями — промърмори Силк.

Не прозвуча като въпрос.

— Няма. Ще полетим към… извинявай, би ли натиснал зеления светещ бутон пред теб… към Ика.

— Ийка ли? За пръв път чувам това име.

— Можеше да се очаква. Запетайка на картата — дребно градче край река със същото име в Бразилия, на стотина километра източно от границата с Колумбия. — Помисли си, че все пак е професионалистка, щом изреди всичко без запъване, а лаикът Силк дори не знаеше що за място е Ика. — Горе-долу по средата на остатъците от тропическите гори в Амазония.

— Чудничко леговище. Някаква кална рекичка насред джунглата. Защо отиваме точно там?

— Защото там можем да получим помощ от хора, на които имам доверие.

— Но какво се?…

— После, Силк. Нека първо излетим. Сега трябва да препипам компютъра, за да ни откара където искаме, но да съобщава на собствениците си, че сме се запътили накъдето им казахме.

— И това ли можеш да направиш?

— Нима си мислиш, че е много трудно?

Кинг не получаваше сигнал.

Вярно, обсегът на устройството не беше особено голям, а градското пространство наоколо просто звънеше от електронен шум, който винаги объркваше комуникациите. Затова в момента се осланяше на прастар и бавен метод за засичане — кръстосваш територията от север на юг или от изток на запад и се надяваш да уловиш сигнала. На компютъра щеше да му стигне и един-единствен път, за да определи къде се намира Силк.

Но успееше ли онзи да избяга от града, сериозността на затрудненията нарастваше неимоверно.

Кинг въздъхна. За кой ли път си въобрази, че контролира хода на събитията, и още веднъж, щом настъпи моментът за решителни действия, чу гадния смях на дъртата вещица, олицетворяваща в представите му злощастията. Имаше над какво да си поблъска главата. Всичко подсказваше пълен успех на нападението. А забърка още по-голяма каша. Да, късметът е щедър към някои, но спрямо други е твърде скъпернически настроен…

Спаклър беше мъртъв без никакво съмнение, освен ако шпионката е разполагала с противоотрова, каквато на Земята още не бяха открили. Не можеше да се е заблудил, че и самата тя беше улучена поне веднъж. Вероятно трябваше да я смята за премахната пречка. Значи оставаше само Силк. В непознат град, без помощници, преследван от Кинг и много по-могъщи сили… Докога би могъл да блуждае, преди да го заловят? Дори невероятна сполука като неговата все някога трябва да се изчерпи, нали? Непременно! Само трябваше Кинг да го открие, преди другите да са сторили това.

Имаше основание да допусне, че инфопаякът вече е осведомен колко скъпоценна е информацията, съдържаща се дори в трупа на Спаклър. Нали се погрижи да прибере и двете тела, после изчезна с наглед непостижима бързина. Когато Кинг се покатери на улицата, колата изобщо не се виждаше. И макар че самият той също не се забави, за да избегне може би фаталните разправии с полицията, още се чудеше как обектът бе успял да излезе от обсега на следящото устройство. Надяваше се отчаяно миниатюрният приемо-предавател да не е бил повреден по време на престрелката. Защото иначе се проваляше окончателно.

Тази мисъл като че се оказа достатъчна да раздвижи незнаен процес във Вселената и изведнъж прозвуча жадуваният сигнал.

Кинг се разсмя гръмогласно. „Благодаря ви за дребните добрини, богове, ако все пак ви има…“ Беше справедливо да му помогнат, след като го измъчваха толкова дълго.

До картата светнаха точните координати. Мястото беше само на няколко километра. Превъзходно. Надпреварата още не е приключила.

— Това би трябвало да е достатъчно — въздъхна Зия. — Програмата на полета е заложена, компютърът ще ни прикрива и в момента сме девети на опашката за излитане. — Тя изви глава към Силк. — Между другото, ще можеш ли да пилотираш това самолетче?

— Не ми се вярва, макар много да ме бива с триизмерните симулатори.

— На какви си се упражнявал?

— Обикновени игри за съжаление. Познавам основните контролни системи, но никога досега не бях сядал в истинска пилотска кабина.

Зия вдигна рамене.

— Както съм го нагласила, май и шимпанзе не може да обърка нищо, но знам ли те какъв номер ще успееш да извъртиш…

— Непоклатимо доверие… — промърмори Силк и тя се усмихна бледичко. — Как си?

— Ами добре. Куршумът трябва все пак да е ръснал малко отрова, докато е минавал през мускула.

Той усети как го бодна лошо предчувствие.

— Има ли нещо, с което да ти помогна в момента?

— Не се сещам. Или ще ме довърши, или ще се оправя. Ако ритна камбаната, трябва да знаеш, че през повечето време ще летим над океана. Вържи нещо тежко на Спаклър и го пусни във водата, за да върви по дяволите и да не причинява повече главоболия. Като пристигнеш в Ика, кажи на моите хора какво е станало, те ще се оправят по-нататък.

Силк я зяпна.

— Смръзвам се, като те слушам…

Зия притисна по-плътно слушалката към ухото си, за да чуе съобщението на ръководителя на въздушното движение.

— Вече сме трети на опашката. — Чак сега си позволи да го погледне. — Май те е грижа какво ще ми се случи, а? Направо не те разбирам, Силк. На твое място щях да бълвам огън и жупел. Рискувам ти живота, разправям ти щуротии, в които няма как да повярваш, и макар да не съм за изхвърляне в леглото, би трябвало да ме пребиеш, без да ти мигне окото. А ти се тревожиш за мен, без дори да ме познаваш истински…

Млъкна, навъси се, сякаш се усети, че каза повече, отколкото искаше.

Той призна, че е права. Като си спомни само през какъв ад го прекара, имаше за какво да й забие два юмрука. Но чувствата му съвсем не бяха в черно и бяло. Ами да, по-страхотна мацка от нея не беше срещал. Но това не стигаше, за да забрави останалото. Имаше обаче и още нещо покрай секса, нещо… по-дълбоко в душата му.

Как ли да го нарече? Съвсем не приличаше на чувствата му към Мак, но и не свършваше с поредния извънредно приятен сеанс. Долавяше, че вече има някаква връзка между него и тази жена, и то доста сложна. Нямаше спор, че досега тя твърде успешно му съсипваше живота. Доскоро и в кошмар нямаше да му се присъни как ще бяга от Лос Анджелис с реактивен самолет в компанията на шпионка под прикритие, родена на друга планета, а в багажното има труп и ги гонят убийци…

Всеки разсъдлив човек би казал, че е тъпо да изпитва привързаност към Зия или както там й беше името. А не беше способен да я гледа равнодушно.

— Вече ние сме наред — каза тя. — Закопчай си предпазните ремъци.

Силк я послуша.

Доколкото разбираше нещо от пилотиране, тя управляваше майсторски машината. Малкият самолет се ускори по пистата. Толкова леко и гладко се издигнаха във въздуха, че не се усети в кой точно миг стана това. Вече летяха. Зия наклони крилете наляво в широк плавен завой и продължи да набира височина. Само след няколко минути маранята над мултиполиса започна да се слива с хоризонта зад тях, а те се носеха устремно над блещукащите вълни на Тихия океан.

Компютърът на колата разполагаше с точния адрес, отговарящ на координатите, но не и с информация що за място беше. Кинг често предизвикваше сигнал, за да не изгуби отново обекта.

Стигна на не повече от половин километър до координатите и изведнъж предавателят започна рязко да променя положението си, при това с такава невероятна бързина, че компютърът не успяваше да го проследи. Не може да бъде! Според показанията на засичащия уред Силк бе достигнал скорост над триста километра в час и тя продължаваше да нараства. Дори на празна магистрала е невъзможно да кара така…

Сигналът отслабна и изчезна още преди Кинг да проумее какво става.

Силк се намираше във въздуха.

А след миг видя знака за отклонение към малкото летище.

Кабината на зеленото „Мицубиши“ затрептя от безсловесен рев на неукротима ярост.