Изменник по вкуса ни

1

В седем часа в карибското утро на остров Антигуа човек на име Перегрин Мейкпийс, наричан от близките му Пери — виден, всестранно развит спортсмен аматьор, преподавал доскоро английска литература в един от прославените колежи на Оксфордския университет, — изигра тенис мач от три сета срещу някой си Дима — мускулест плешив руснак на петдесет и пет, с кафяви очи и с вдървена, но изпълнена с достойнство стойка. Довелите до въпросния тенис мач обстоятелства бяха подложени чевръсто на подробно проучване от британски агенти, които по професия не са склонни да отдават нищо на случайността. При което се оказа, че поне Пери не носи никаква вина за довелите го дотам събития.

Настъпилият три месеца преди това негов трийсети рожден ден бе предизвикал коренна промяна в живота му, натрупвала се неволно в съзнанието му в продължение на година, че и повече. В осем сутринта, след като бе пробягал единайсет километра, той седеше с опряна върху дланите глава в скромното си оксфордско жилище, но не успяваше ни най-малко да облекчи усещането си за предстоящо бедствие; ровеше из душата си с цел да отчете какво точно е постигнал през първата третина от своя живот, ако се изключеше извинението, което си беше създал, да не се ангажира със света отвъд замечтаните островърхи кули на университетския град.

Защо?

След като всеки страничен наблюдател би казал, че е постигнал върха в академичното си развитие. Завършилият държавна гимназия син на гимназиални учители пристига в Оксфорд от Лондонския университет с куп академични почести и заема за тригодишен срок длъжността, с която е удостоен от старинен, заможен и залагащ на преуспяването колеж. Малкото му име — по традиция принадлежащо към по-висшите слоеве на английското общество — издава, че е пряк потомък на демагог оратор — на прелата в Методистката църква от деветнайсети век Артър Перегрин от град Хъдърсфийлд.

В свободното от преподавателска дейност време през семестъра се отличава в кросови бягания и други спортове. Вечер помага в местния младежки клуб. През ваканциите покорява трудни върхове и изключително тежки планински маршрути. И въпреки всичко отказва предложеното му от колежа постоянно преподавателско място, което, според настоящия му вкиснат мироглед, е равностойно на доживотна присъда.

Пак се пита: Защо?

През отминалия семестър изнесе поредица лекции за Джордж Оруел под общото заглавие „Задушава ли се Великобритания?“ и сам се уплаши от собствената си реторика. Дали изобщо е допускал Оруел, че същите натежали от преяждане гласове, които са го измъчвали през 30-те години на миналия век, същата осакатяваща некомпетентност, пристрастеността към военни авантюри и присвояването на властелински права над света ще тържествуват и през 2009-а?

И след като не предизвика реакция върху втренчените в него безизразни студентски лица, сам си отговори: Не. Може да се заяви най-категорично, че Оруел не би допуснал подобна мисъл. А ако я бе допуснал, е щял да се разбунтува. И да изпотроши сума ти витрини по улиците.

Разнищил бе най-безмилостно темата с дългогодишната си приятелка Гейл, докато се излежаваха в леглото й след вечерята по случай рождения му ден в апартамента на Примроуз Хил, наследен частично от иначе безпаричния й баща.

— Ненавиждам всички преподаватели и нямам никакво желание да съм един от тях. Мразя академичния свят и бих се чувствал съвсем свободен, ако никога повече не ми се наложи да нося проклетото им професорско наметало — ораторстваше Пери над сгушилата се удобно върху рамото му златистокестенява главица.

И след като не получи нищо друго освен съчувствено измъркване, продължи:

— Да набивам мъдрости за Байрон, Кийтс и Уърдсуърт в умовете на тъпеещи студенти, чиято висша амбиция е да се дипломират, да се изчукат и да забогатеят ли? Правил съм го. Мога го. Майната му.

След което вдигна мизата.

— Май единственото, което наистина би ме задържало в тая държава, е някоя кървава революция.

При което Гейл — отракана млада и перспективна адвокатка, надарена с хубост и остроумие, прекалено остро понякога и за самата нея, да не говорим за Пери — отчете, че нито една революция не би била завършена без негово участие.

И двамата се явяваха де факто сираци. Но докато покойните родители на Пери бяха олицетворение на високопарната християнсоциалистическа въздържаност, онези на Гейл бяха точно обратното. Баща й — симпатичен бездарен актьор — бе починал преждевременно от пиене, шейсет цигари на ден и неуместна страст по шавливата си жена. Майка й — също актриса, но не толкова симпатична — зарязала семейното огнище, когато Гейл била на тринайсет, и живеела скромно в испанския курорт Коста Брава с някакъв втори оператор от телевизията.

Първоначално Пери възприе решението да промени живота си — неотменимо, както всичките му останали житейски решения — и да изтупа нозете си от прахта на научното поприще като повик да се върне към корените си. Единственият син на Дора и Алфред ще възприеме техните убеждения. Ще започне на чисто преподавателската си кариера от онзи етап, на който те бяха изоставили своите.

Ще престане да се прави на високопарен интелектуалец, ще се запише в най-порядъчен курс за подготовка на учители и — по подобие на родителите си — ще се внедри като гимназиален учител в някой от най-бедните райони на родината.

Ще преподава установените предмети — и какъвто спорт му възложат — на деца, за които ще се явява спасително въже към самоосъществяването, а не пропуск към охолството на средната класа.

Подобна перспектива обаче не притесняваше Гейл до желаната от него степен. При цялата му решителност да заеме мястото си в суровия център на живота Пери продължаваше да носи у себе си и други несъгласувани версии на своето „аз“, с които Гейл бе доста подробно запозната:

Да, прекрасно познаваше самонаказващия се студент Пери, с когото се запозна в Лондонския университет и който в подражание на Т.Е. Лорънс въртеше педалите на велосипеда си из Франция през ваканциите, докато не рухнеше от преумора.

Познаваше и Пери алпийския авантюрист: онзи Пери, който не можеше да участва в нито една игра — от ръгби между отбори по 7 играчи до „пускам-пускам кърпа“ с племенниците и племенничките си по Коледа, — без да изпитва компулсивен хъс към победата.

Но освен него съществуваше и Пери тайният сибарит, който си позволяваше непредвидими изблици на лукс, преди да се свре отново в таванската си стаичка. И тъкмо този Пери стоеше сега насред най-добрия тенис корт в най-добрия поразен от рецесията курорт на Антигуа в ранното майско утро, преди жегата да е прогонила желаещите да играят, с руснака Дима от другата страна на мрежата, а Гейл — по бански и широкопола провиснала капела и минимално прикриващо я копринено парео — седеше сред неправдоподобната купчина зрители с нищо непропускащи погледи, някои облечени в черно, които май бяха положили колективен обет да не се усмихват, да не приказват и да не проявяват и капка интерес към принудително наблюдавания мач.

Лично Гейл бе на мнение, че извадиха голям късмет с това, че планирането на карибската им авантюра предхождаше доста по време импулсивното решение на Пери да промени из основи живота си. Началото му се губеше в онзи изключително мрачен ноември, през който баща му бе станал жертва на същия онзи рак, който две години преди това бе отнесъл майка му, благодарение на което Пери се бе озовал в състоянието на прилично благоденствие. И тъй като не бе привърженик на наследственото забогатяване и се чудеше дали да не раздаде всичко на бедните, Пери бе взел да се разкъсва от противоречия. Едва след изтощителна окопна война от страна на Гейл двамата стигнаха до решението да си позволят за пръв и последен път в живота си тенис почивка на окъпан от слънцето остров, предлагащ сериозни намаления в разгара на курортния сезон.

След което се оказа, че и да бяха искали, нямаше да си заплануват по-удачна ваканция, тъй като още преди началото й се сблъскаха с още по-важни решения:

Какво ще прави Пери с живота си и ще участва ли и тя в него? Да се откаже ли Гейл от адвокатската професия и със затворени очи да пристъпи редом с него в лазурното неизвестно, или да се придържа към главозамайващата си лондонска кариера?

Или бе настъпил моментът да осъзнае, че кариерата й не е по-главозамайваща от тази на повечето млади адвокати и че е време да забременее — за което Пери безспирно я врънкаше?

И макар Гейл да имаше — от палавост или като самозащита — привичката да обръща големите въпроси в малки, несъмнено бе, че и двамата, поотделно и заедно, са се озовали на кръстопът, на който следва сериозно да се замислят; при което една почивка на Антигуа би им предоставила идеалните за целта условия.

И тъй като полетът им закъсня, пристигнаха в хотела едва след полунощ. Амброуз, вездесъщият управител на ваканционния комплекс, ги отведе до вилата им. Станаха късно и докато закусят на балкона, силното слънце вече не позволяваше да се играе тенис. Поплуваха на три четвърти празния плаж, обядваха сами до басейна, прекараха следобеда в томителна любов и в шест часа се явиха в офиса на професионалния тенис инструктор отпочинали, щастливи и жадуващи да излязат на корта.

Гледан отдалеч, комплексът не бе нищо повече от куп бели вили, пръснати по дългата километър и половина подкова от прословутия плаж с фин като талк пясък. Двата му края се бележеха от по един обрасъл в шубраци скалист нос. Свързваше ги коралов риф и редица флуоресциращи шамандури, ограничаващи достъпа на досадните моторници. Тенис кортовете му, отговарящи изцяло на международните изисквания, бяха разположени по изтръгнатите от съседния хълм скрити тераси. От вратата на офиса на инструктора до тях водеха скромни каменни стъпала, които се промъкваха между разцъфтели храсти. Минеше ли по тази пътека, човек влизаше в истински тенисен рай, който бе основният фактор в направения от Пери и Гейл избор.

Кортовете бяха пет на брой плюс един централен корт. Топките за състезания се държаха в зелени хладилници. Върху сребърните шампионски купи в остъклените витрини бяха гравирани имената на минали шампиони, сред които бе и Марк — понапълнелият инструктор от Австралия.

— Мога ли да попитам за какво ниво на игра става дума? — рече с превзета изтънченост Марк, след като огледа без коментар качеството на пострадалите в куп битки ракети на Пери, плътните му бели чорапи и износените, но все още вършещи работа тенис обувки, както и деколтето на Гейл.

Пери и Гейл бяха поразително привлекателна двойка, тъй като все още се намираха в своя разцвет, макар да не бяха в първа младост. Природата бе надарила Гейл с дълги, добре оформени крака и ръце, вирнат малък бюст, гъвкаво тяло, английска кожа, мека златиста коса и усмивка, способна да огрее и най-мрачните кътчета от живота. Пери също бе типичен англичанин, макар и от друг сорт: върлинест и привидно изметнат, с дълга шия и изпъкнала адамова ябълка. Походката му бе непохватна, залитаща, а и ушите му стърчаха. В държавното училище бяха взели да му викат „Жирафа“, поне докато неблагоразумните, които ползваха прякора, не получиха добър урок. Но в процеса на възмъжаване се бе сдобил — и то несъзнателно, което беше още по-впечатляващо — с несигурно, но и безспорно благородство. Буйните му кестеняви къдрици, широкото луничаво чело и големите, скрити зад очилата очи му придаваха вид на озадачено ангелче.

Тъй като не се доверяваше на Пери да тръби за успехите си и както винаги имаше за цел да го защитава, Гейл се зае лично да отговори на инструктора:

— Пери участва в квалификациите за турнира „Куинс Клъб“ и веднъж вече попадна в основната схема, нали така, Пери? Нали се класира за участие в „Мастърс“? И то след като не беше играл шест месеца, понеже си счупи крака на ски — допълни с гордост.

— А вие, госпожо, ако мога да си позволя подобна смелост? — попита угоднически професионалистът Марк с малко повече фалц върху „госпожо“, отколкото се нравеше на Гейл.

— Аз съм неговото зайче — отвърна тя с хладен тон, при което Пери се намеси:

— Стига глупости.

А австралиецът пое въздух през зъби, завъртя невярващо едрата си глава и взе да прелиства омачканите листове с дневното си разписание.

— Ами тук имам една двойка, която може да ви се опъне на вас двамата. Прекалено класни са в сравнение с останалите гости, смея да отбележа. Макар че, откровено казано, не разполагам с кой знае какъв избор. Та предлагам вие четиримата да поиграете.

Противникът се оказа индийска двойка от Мумбай, дошла на острова на сватбено пътешествие. Централният корт беше зает, но корт номер 1 се оказа свободен. Постепенно се оформи и зрителска групичка от случайно минаващи и от играчи от другите кортове, които сякаш бяха заинтригувани от загрявката — небрежни плавни ретури от задната линия, минаващи удари, които никой не си правеше труда да гони, по някой и друг зрелищен мач от мрежата. Пери и Гейл спечелиха жребия за първа топка, Пери отстъпи сервиса на Гейл, а тя направи две двойни грешки, което им костваше гейма. След нея сервисът отиде у индийската булка. Играта течеше спокойно.

Качествата на Пери се изявиха едва след като той взе да бие сервис. Първият бе и висок, и мощен, та когато падна в очертанията, нямаше как да бъде върнат. Вкара четири сервиса подред. Публиката се увеличи, играчите бяха млади и красиви, децата подавачи откриваха нови приливи на енергия. Профито Марк хвърли един поглед към края на първия сет, остана да изгледа три гейма, после намръщено замислен се върна в офиса си.

След дългия втори сет резултатът бе равен — един на един. В последния трети сет се стигна до 4 на 3, с лек превес за Пери и Гейл. Но колкото и да се въздържаше Гейл, Пери се беше развихрил и до края на мача не даде на индийската двойка да спечели нито един гейм.

Зрителите се разотидоха. Четиримата останаха да си разменят комплименти, да се договарят за реванш и какво ще кажете за по едно в бара довечера? Задължително! Индийците си заминаха, а Пери и Гейл взеха да събират резервните си ракети и фланелки.

Тъкмо тогава австралийското профи се върна на корта заедно с мускулест, изправен, напълно олисял мъж с огромен гръден кош, обсипан с диаманти златен „Ролекс“ и сиво долнище от анцуг със завързан на фльонга отпред шнур.

Защо Пери забеляза първо фльонгата на корема и едва след това самия мъж, не е никак трудно да се обясни. Защото точно в този момент се преобуваше от удобните си обувки за тенис в чифт джапанки с въжени подметки, така че когато чу името си, бе все още превит одве. А когато надигна бавно длъгнестата си глава, както правят всички високи кокалести мъже, първо отбеляза присъствието на чифт кожени еспадрили върху дребни, едва ли не женствени, но разкрачени по пиратски нозе, а след това — и чифт къси прасци в сив анцуг; възходящото движение после възприе и завързания на фльонга шнур, който държеше гащите да не падат — двойна фльонга, каквато се полага за възложената й обширна отговорност.

А над фльонгата — изключително фина алена памучна ризка, обвила масивен торс, преливащ гладко от корем в гръден кош и завършващ с якичка в източен стил, която, ако беше закопчана, щеше да представлява умален вариант на свещенически нашийник, с уговорката, че последният изобщо не би побрал такъв мускулест врат.

А над яката — килнато умолително на една страна, с приканващо повдигнати вежди абсолютно гладкото лице на петдесет и нещо годишен мъж, чиито тъжни кафяви очи го огряваха с делфинската си усмивка. Липсата на бръчки не подсказваше липсата на опит, а по-скоро — тъкмо обратното. За Пери, любителя на приключенията сред природата, то бе лице, оформено за цял живот; или, както много по-късно сподели с Гейл, лице на завършен човек — още една дефиниция, към която самият той се стремеше, но въпреки всичките си мъжествени усилия все още не смяташе, че е постигнал.

— Пери, позволете ми да ви представя моя добър приятел и клиент, господин Дима от Русия — каза Марк с известна церемониалност в иначе угодническия си тон. — Дима твърди, че ви е наблюдавал в един доста елегантен мач, нали така, сър? Бидейки сам изтънчен ценител на играта тенис, той ви е гледал с огромно доволство, ако мога така да се изразя, нали, Дима?

— Кво ще кажеш за едно мачле? — попита Дима, без да сваля кафявия си извинителен поглед от Пери, който вече бе набрал неловко обичайната си височина.

— Здрасти — каза леко задъхано Пери и протегна потна десница. Онази на Дима се оказа занаятчийска, но по някое време понапълняла, с татуирана звездичка върху второто кокалче на палеца. — А това е Гейл Пъркинс, моята партньорка в престъпленията — добави, понеже усети, че се налага да позабави темпото.

Но преди Дима да успее да отговори, Марк изпръхтя подмазвачески своето възражение:

— Какви престъпления, Пери? Хич и не го слушайте, Гейл! Най-сериозно ви казвам: вие двамата се справихте страхотно. Поне два от минаващите ви удари бяха направо божествени, нали, Дима? И вие сам го отбелязахте. Ние ви гледахме от офиса. По системата за видеонаблюдение.

— Марк разправя, че играеш в турнира „Куинс Клъб“ — каза Дима с все още насочената към Пери делфинска усмивка, с глас, който бе плътен, нисък и гърлест и със смътен американски акцент.

— Да, само че това беше преди няколко години — отвърна скромно Пери, все още стремящ се да спечели време.

— Дима купи наскоро „Трите комина“, нали така, Дима? — обяви Марк, сякаш тази новина можеше да ускори решението им за съвместна игра. — Най-хубавият имот от тази страна на острова, нали, Дима? И доколкото чуваме, има страшно амбициозен план. А пък вие двамата сте в „Капитан Кук“ — една от най-хубавите вили в комплекса по мое мнение.

Което си беше вярно.

— Ето че се оказахте съседи, нали, Дима? „Трите комина“ е на самия връх на носа отвъд залива. Последният недоусвоен имот на острова, но Дима скоро ще поправи този недостатък, нали, сър? Говори се, че ще пуснете акции за делово участие с преференции за местните жители, което ми се струва много свястна идея. Макар временно да я карате малко като на къмпинг, нали така? Съвместно с неколцина съмишленици и семейството. За което ви се възхищавам. Пък и не само аз. За човек с вашите възможности това си е истинско мъжество.

— Кво ще кажеш за едно мачле?

— На двойки? — попита Пери, докато се мъчеше да се измъкне от приковалите го очи на Дима, за да погледне несигурно Гейл.

Марк обаче, овладял необходимото му предмостие, настъпи самоуверено.

— Съжалявам, Пери, но няма да стане — намеси се енергично той. — Моят приятел Дима играе само по единично, нали така, сър? Понеже обича да разчита само на себе си. И да отговаря сам за собствените си грешки, нали така казахте веднъж? Помня как наскоро точно тези думи изрекохте и ги възприех с душата си.

Усетила, че Пери се колебае, но и е готов да се поддаде на изкушението, Гейл се втурна да го спасява.

— Мен не ме мисли, Пери. Ако ти се играе по единично, играй. Все ще си намеря някаква занимавка.

— Пери, според мен не бива да се колебаете дали да удовлетворите този джентълмен — настоя и Марк в подкрепа на своята позиция. — Ако залагах на състезания, много щях да се озоря да реша на кой от вас двама ви да отдам предпочитанията си, кълна ви се.

Чакай, чакай! Дима наистина ли провлачи леко левия си крак, докато се отдалечаваше? Или просто му е трудно да мъкне по цял ден този огромен торс?

И точно в този момент ли Пери за пръв път забеляза двамата бели мъже, които се мотаеха безцелно около портата към корта? Единият — с прихванати зад гърба ръце, а другият — кръстосал ги пред гърдите си. И двамата по анцузи. Единият рус, с бебешко лице, а другият — тъмнокос и апатичен.

И така да е било, станало е съвсем подсъзнателно, твърдеше той неохотно пред мъжа, който му се беше представил с името Люк, и жената, представила се като Ивон, докато четиримата седяха около овалната маса в сутерена на една от редицата еднотипни къщи в лондонския квартал Блумсбъри десет дни по-късно.

Дотам от апартамента на Гейл в Примроуз Хил ги бе докарал в черно такси Оли — едър, жизнерадостен мъж с барета и обица. Отвори им Люк, а зад него ги чакаше Ивон. Ръкуваха се в застланото с дебел мокет преддверие, където още миришеше на прясна боя. Изслушаха благодарностите на Люк за това, че са дошли, и бяха отведени в този приспособен сутерен с маса, шест стола и кухненски бокс. Матовите стъкла на прозорците, във формата на полумесец, монтирани високо на външната стена, пропускаха мержелеещите се нозе на минаващите горе по тротоара пешеходци.

След което ги лишиха от мобифоните им и ги приканиха да подпишат декларации за спазване на закона за държавната тайна. Юристката Гейл прочете текста и се вбеси.

— Само през трупа ми!

Пери обаче просто измърмори:

— Абе какво значение има?

И нетърпеливо подписа своята.

След като зачеркна две-три думи и вписа свои фрази, Гейл се подписа с особено мнение. Осветлението в сутерена се ограничаваше до провесената над масата съвсем слаба крушка. Тухлените стени излъчваха едва доловим аромат на стар портвайн.

Люк беше вежлив, гладко обръснат, към четирийсет и пет годишен и — в очите на Гейл — прекалено дребен. Мъжете шпиони, рече си тя с причинена от притеснението фалшива веселост, трябва да са поне с един номер по-големи. С изпънатата си стойка, стоящия му по мярка сив костюм и малките, затъкнати зад ушите рогца от посивели коси Люк й напомняше по-скоро на вежлив джентълмен жокей.

Ивон от своя страна надали беше много по-възрастна от Гейл. В началото се стори на Гейл превзета, но същевременно, по някакъв си неин интелектуален начин — и красива. В скучен делови костюм, с късо подстригана коса и без никакъв грим изглеждаше ненужно състарена и — пак според упорито игривата преценка на Гейл — прекалено усърдна за една жена в шпионажа.

— Значи, вие изобщо не ги възприехте като телохранители — подсказа Люк, докато гладко вчесаната му глава местеше любопитния му поглед от единия му събеседник на отсрещната страна към другия и обратно. — Тоест, когато останахте насаме, не си казахте нещо от рода на: „Абе не ти ли се стори малко необичайно, че тоя Дима, какъвто и да е той, е охраняван така плътно?“.

Ние с Пери по такъв начин ли разговаряме? — помисли си Гейл. Нямах представа.

— Няма спор, че ги забелязах — призна си Пери. — Но ако питате дали си дадох сметка какви са, отговорът ми е: не. Ако изобщо нещо ми е минало през ум, сигурно е било, че са дошли и те да играят. — И както опипваше старателно веждата си с дългите си пръсти, добави: — Човек поначало не си казва на мига „Аха, телохранители“, нали така? Е, хора като вас може и да си го помислят. Поради света, който обитавате. Но на един обикновен гражданин надали тъкмо това би му хрумнало.

— А вие, Гейл? — попита с подчертана загриженост Люк. — Вие сте по цял ден в съдебната зала. И наблюдавате порочния свят в цялата му отвратителна хубост. На вас поне не ви ли се сториха подозрителни?

— Ако изобщо може да се каже, че съм ги забелязала, вероятно съм предположила, че ме оглеждат, така че не им обърнах никакво внимание — отвърна Гейл.

Това обаче ни най-малко не задоволи любимката на учителката Ивон.

— Но вечерта, Гейл, докато си мислехте за изминалия ден… — Тази да не е шотландка? Като нищо може да е, реши Гейл, която се гордееше със способността си да различава гласове не по зле от всеки ушат скорец. — Нима наистина не ви мина през ум що за мъже са били онези двамата с раболепното им присъствие?

— Беше ни първата нормална вечер в хотела — отвърна Гейл в изблик на изнервено отчаяние. — Пери беше направил резервация за романтична вечеря на свещи на „Капитанския мостик“, нали разбирате? Под звездите, на пълнолуние, с лунна пътека, която стигаше буквално до масата ни. Нима можете наистина да си помислите, че цяла вечер сме се гледали в очите и сме разговаряли за охраната на Дима? Хайде малко по-сериозно. — Но се притесни да не е прозвучало по-невъзпитано, отколкото би следвало. — Добре. Наистина стана дума, съвсем накратко, и за Дима. Такива като него ти се запечатват върху ретината. В смисъл: за пръв път срещаме истински руски олигарх, в следващия миг Пери започна да се самобичува, че се е съгласил да играе по единично с него, и се канеше да се обади на профито по телефона да се откаже. При което аз му заявих, че съм танцувала с мъже като Дима, и съм установила, че притежават възхитителна техника. Което съвсем ти затвори устата, нали, Пери, скъпи?

Разделени от пропаст с размерите на съвсем наскоро прекосения от тях Атлантически океан, но и благодарни за възможността да се облекчат пред двамата професионално любопитни слушатели, Пери и Гейл продължиха своя разказ.

В седем без петнайсет на следващата сутрин Марк ги очакваше на горния край на каменните стъпала изтупан в най-хубавия си бял екип, с два кена охладени топки за тенис и картонена чашка с кафе.

— Адски се притеснявах вие двамата да не се успите случайно — рече развълнувано. — Аз съм бомба. Нищо ми няма. Как се чувствате тази сутрин, Гейл? Изключително привлекателен вид имате, ако ми е позволено да го кажа. След вас, Пери. Удоволствието е за мен, сър. Ама че ден, а? Ама че ден.

Пери ги поведе по втория ред стълби до мястото, където пътеката се отклоняваше наляво. И още на самия завой налетя на онези двамата с авиаторските якета, които се бяха размотавали наоколо предната вечер. Стояха на пост от двете страни на арката от цветя, водеща като булчинска алея към входа на централния корт, който представляваше самостоятелен свят, заобиколен от четири страни с брезентови платнища и шест метра висок жив плет от хибискус.

Щом ги видя да се приближават, русият мъж с бебешкото лице пристъпи леко напред и с безрадостна усмивка разпери ръце с класическия жест на човек, който се кани да пристъпи към обиск. Озадачен, Пери се спря и източи ръст на най-малко два метра по-далеч, отколкото бе нужно, за да го опипат. Гейл се закова редом с него. И при следващата крачка на онзи Пери дръпна Гейл и отстъпи крачка назад, като в същото време възкликна:

— Какво, по дяволите, става тук? — На практика въпросът му се оказа адресиран към Марк, тъй като нито Бебешкото лице, нито по-тъмнокосият му колега дадоха знак да са чули, а още по-малко — да са разбрали въпроса му.

— Охрана, Пери — поясни Марк и се промъкна покрай Гейл да му прошепне на ухо: — Обичайна процедура.

Пери остана на място с проточен напред и настрани врат, докато смилаше подаденото му сведение.

— Чия охрана по-конкретно? Нещо не схващам. А ти, Гейл?

— И аз нищо не разбирам — съгласи се тя.

— На Дима, Пери. Вие какво си помислихте? Човекът е тузар. От световен мащаб. Тия момчета просто изпълняват заповеди.

— Ваши заповеди ли, Марк? — извърна се Пери и го изгледа обвинително през очилата си.

— На Дима, Пери, не мои. Не се излагайте. Това са негови хора. Придружават го неотлъчно.

Пери насочи вниманието си към русия бодигард.

— Случайно да говорите английски, господа? — Бебешкото лице остана непроменено, само дето се стегна. — Тоя май не разбира английски. Или изобщо не чува.

— За бога, Пери — заувещава го Марк, докато биреното му лице взе да придобива още по-зачервена окраска. — Само ще надникнат в сака ви, нищо повече. Нищо лично. Обичайна процедура, както вече споменах. Като по летищата.

Пери пак се извърна към Гейл.

— Ти имаш ли мнение по въпроса?

— Как да нямам!

При което Пери килна глава на другата страна.

— Чакайте, Марк. Държа да си изясним моментално нещата — обясни с привичната си педагогическа властност. — Дима, човекът, с когото съм тръгнал да играя тенис, смята, че се каня да го замеря с някоя бомба, така ли? Това ли се опитват да кажат тия двамата?

— Живеем в опасни времена, Пери. Може и да не го осъзнавате, но ние, останалите, сме наясно и сме длъжни да се съобразяваме с този факт. Така че, при цялото ми уважение, най-категорично ви съветвам да не се запъвате.

— Или че евентуално възнамерявам да го разстрелям с калашника си? — не мирясваше Пери. И повдигна леко сака си да покаже къде крие оръжието; при което вторият мъж излезе от сянката на храстите и зае позиция до първия, без нито един от двамата да добави нещо към видимата липса на изражение върху лицето си.

— Правите от мухата слон, ако ме извините за израза, господин Мейкпийс — упорстваше Марк. Очевидно трудно придобитата му учтивост започваше да отстъпва пред нагнетилото се напрежение. — Тръгнали сме за вълнуващ мач по тенис. Тези момчета си имат своите задължения и, според мен, ги изпълняват изключително учтиво и професионално. Честна дума, не разбирам какъв е проблемът ви, сър.

— Аха! Проблемът! — прекъсна го Пери, възприел думата като уместно начало за групова дискусия със студентите му. — В такъв случай позволете ми да ви изложа моя проблем. Всъщност, като се замисля, аз съм изправен пред няколко проблема. Първият ми проблем е в това, че не желая никой да наднича в сака ми без лично мое съгласие, каквото, в конкретния случай, никому не съм дал. Съответното правило важи и по отношение на сака на придружаващата ме дама. — И посочи Гейл.

— Твърдо — присъедини се Гейл.

— Вторият проблем. Ако вашият приятел Дима смята, че се каня да извърша покушение срещу него, защо изобщо ме кани да играем тенис? — След като остави достатъчно време за отговор, но не получи такъв, ако не се смяташе шумното поемане на въздух през зъбите, продължи: — А третият ми проблем е, че настоящото предложение се явява крайно едностранчиво. Аз например изявил ли съм желание да надничам какво има в сака на Дима? Не съм. И нямам подобно желание. Надявам се да му разясните това, докато му предавате моите извинения. Хайде, Гейл, да се ориентираме към богатата шведска маса с великолепната закуска, за която сме си платили.

— Чудесна идея — радушно се съгласи Гейл. — Изведнъж огладнях.

Двамата се извърнаха и без да обръщат внимание на молбите на профито, заслизаха по стълбите, но в един момент входът на корта се разтвори с трясък и басът на Дима ги прикова на място.

— Недей бяга, господин Пери Мейкпийс. Ако ще ми пръскаш черепа, направи го с проклетата си тенис ракета.

— И на колко години е той според вас, Гейл? — попита интелектуалката Ивон и вписа нещо накратко в бележника пред себе си.

— Бебешкото лице ли? На двайсет и пет, макс — отвърна тя, докато се мъчеше за пореден път да налучка у себе си желания баланс между лекомислието и паниката.

— Пери? Вие колко му давате?

— Трийсет.

— Ръст?

— Под среден.

Като имаме предвид, че ти самият си метър и осемдесет и осем, Пери, май всички ще се окажем под среден ръст, рече си Гейл.

— Метър и седемдесет и осем — каза на глас.

С много късо подстригана руса коса, съгласиха се и двамата.

— Със златна верижка на китката — сети се Гейл и се изненада сама от себе си. — Навремето един мой клиент носеше точно такава. Разправяше, че ако закъсал, щял да я разчлени и да я продава на брънки, за да се откупи.

Ивон побутва с благоприлично изрязаните си нелакирани нокти по масата към тях купчинка снимки от пресата. На преден план половин дузина яки мъже в костюми стил „Армани“ вдигат чаши с шампанско към камерата, за да отпразнуват победата на състезателния кон до тях. За фон им служат рекламни пана на кирилица и на английски. Далеч вляво, със скръстени пред гърдите ръце, стои бодигардът с бебешкото лице и с почти обръсната руса глава. За разлика от тримата други с него, той е без черни очила. Но на лявата си китка има златна верижка.

Пери има леко самодоволен вид. На Гейл й се повдига.