Изменник по вкуса ни

15

Сред колегите му алпинисти Пери Мейкпийс минаваше за човек с остър ум, способен на решителни действия, а самият той се гордееше с това, че не вижда особена разлика между двете. Опасяваше се за Гейл, оценяваше ситуацията като крайно рискована, ужасяваше се от бременността на Наташа и от мисълта, че Гейл е счела за необходимо да я пази в тайна от него. В същото време намираше причините й за уважителни и винеше себе си за съществуването им. Образът на Тамара — полудяла от ревност към Наташа като някоя стара вещица в Дикенсов роман — хем го отвращаваше, хем увеличаваше загрижеността му за Дима. Видът му при последната им среща в стаята за масаж му беше дал възможност да проумее напълно положението си: лично аз отговарям за този непоправил се пожизнен престъпник, самопризнал се убиец и най-виден перач на пари, който е и мой приятел. При цялото му уважение към Люк, щеше му се Хектор да не беше оставил терена под ръководството на своя пръв заместник тъкмо тогава, когато операцията се приближаваше или към своя успех, или към пълния си провал.

И въпреки всичко реакцията му спрямо тази толкова мощна буря не се различаваше от онази, която щеше да настъпи при внезапно скъсване на въжето върху някоя трудна за катерене скала: запази спокойствие, оцени риска, погрижи се за най-слабия участник, намери начин. Така че и в момента правеше точно това, клекнал в едното отделение на конския фургон, заобиколен от родните и осиновени Димини деца и виждащ през пролуките в разделителните талпи сянката на непокорната Тамара. Под твоя опека са две руски момиченца и двама руски юноши плюс една умствено неуравновесена рускиня, а задачата ти е да ги качиш незабележимо до върха на планината. Какво правиш в тези обстоятелства? Отговорът е: действаш.

В изблик на кавалерство Виктор бе настоял да придружи Гейл независимо къде отива — няма значение, все му е едно. А Алексей взе да му се подиграва, че Наташа плаче единствено за внимание от баща си, а Виктор — единствено за внимание от Гейл. Момиченцата и те заявиха, че без Гейл никъде не мърдат. Щели да си останат да пазят къщата до завръщането им с Наташа. За тях щял да се грижи Игор. Наложи се роденият за ръководител Пери да им повтаря наблегнато, но и с търпение, едно и също:

— Дима настоява да тръгнете веднага с нас. Не, отиваме на тайнствено пътешествие. Той вече ви го каза. Чак когато стигнем, ще разберете къде сме отишли, но засега ви стига да знаете, че мястото е прекрасно и че никога досега не сте ходили там. Да, и той ще се присъедини довечера към нас. Виктор, вземи тези два куфара. А ти, Алексей, тези два. Благодаря, няма нужда да заключваш, Катя, Игор всеки момент ще се върне. А котката остава тук. Котките се привързват към мястото, а не към хората. Виктор, къде са иконите на майка ти? В куфара? Добре. На кого е плюшеното мече? Е, то ще трябва да дойде с нас, няма начин. На Игор мече не му трябва, а на вас ви трябва. Хайде сега всички да минат през тоалетната, независимо дали ви се ходи, или не.

Във фургона момичетата първо мълчаха, после изведнъж станаха шумни и палави, най-вече заради Оли и широкополата му черна капела, която той вдигна тържествено за поздрав, докато ги товареше в кралската си каляска. Налагаше се всички да се надвикват. Раздрънканите конски фургони не се отличават с шумовата си изолация.

Къде отиваме? — крещяха момиченцата.

В шибаното училище в Итън — от Виктор.

Тайна — от Пери

Чия тайна? — от момиченцата.

На Дима, глупачки — от Виктор.

Кога ще се върне Гейл?

Не знам. Зависи от Наташа — от Пери.

Преди нас ли ще стигнат?

Съмнявам се — от Пери.

Защо не можем да гледаме назад?

— Защото е абсолютно забранено от швейцарските закони! — провикна се Пери, макар че на момичетата им се наложи да се приведат напред, за да го чуят. — В Швейцария и за най-малкото нещо си има закон! И гледането назад от движещ се конски фургон се смята за едно от най-сериозните престъпления! И нарушителите ги пращат за много дълго в затвора! Я по-добре вижте какво ви е сложила Гейл в раничките!

С момчетата обаче нещата се оказаха доста по-трудни.

— С тия детски играчки ли ще се занимаваме? — изрева над воя на вятъра невярващият на очите си Виктор, докато сочеше с пръст подалото се от един сак фрисби.

— Така гласи планът!

— Мислех, че крикет ще играем — пак Виктор.

— Та да ни приемат в училището в Итън! — Алексей.

— Ще опитаме! — Пери.

— Тогава не щем да ходим в планината!

— Защо?

— Защото на шибаната планина не може да се играе крикет! Няма равни места! И фермерите се пищисват. Значи, отиваме някъде на равно, нали?

— Дима спомена ли ви, че отиваме някъде на равно?

— И Дима е като тебе! Тайнствен! Кой знае в какви лайна се е накиснал! И дали не го гони полицията! — викаше Виктор, явно силно развълнуван от тази мисъл.

Алексей обаче се вбеси.

— Такива работи не се питат. Не е пичовско. Срамно е да задаваш такива шибани въпроси, тъпак такъв. В Итън за такива въпроси ще те пречукат!

Виктор извади фрисбито, изглежда, се примири с наличието му и взе да изпробва на минаващата през фургона въздушна струя дали е правилно балансирано.

— Окей, смятай, че не съм задал тоя въпрос! — кресна. — Оттеглям го всецяло! Баща ни не е затънал дълбоко в лайна и полицията не го търси. С настоящото оттеглям въпроса си, окей? Изобщо не съм го задавал. Въпросът не съществува!

Но при целия му заядлив тон Пери взе да се пита дали пък момчетата вече не са пътували контрабандно в миналото — по времето на убийствата в Перм, когато Дима е драпал със зъби и нокти към върха, да кажем?

— Мога ли да ви помоля за нещо вас двамата, господа? — И им даде знак да клекнат плътно под него. — Предстои ни да сме заедно доста време, окей?

— Окей!

— В такъв случай няма да е зле да не използвате думи като „лайна“ и „шибан“ пред майка си и пред сестрите ви. А и пред Гейл.

Двамата проведоха съвещание помежду си, после свиха рамене. Окей. Щом искаш. Да не мислиш, че ни пука? На Виктор обаче му извираше отвътре. Направи рупор с длани пред лицето си и завика шепнешком в ухото на Пери, та да не го чуят момичетата:

— Голямото погребение, окей? Онова, скорошното, в Москва? Трагедията? С хилядите опечалени, окей?

— Е и?

— Разправяха, че било катастрофа, окей? Че Миша и Олга били загинали в пътно произшествие. Глупости на търкалета. Никакво произшествие не е било. Ами са ги разстреляли. И кой, разправят, ги бил разстрелял? Банда луди чеченци, които нищо не им откраднали, нищо, че пръснали куп пари за патрони за калашниците. Защо ли? Защото ненавиждали руснаците. Пълни глупости. Изобщо не са били никакви шибани чеченци!

Алексей го блъскаше с ръце да се махне, мъчеше се да му затули устата с длан, но Виктор го отстраняваше.

— Питай когото си искаш в Москва. Има хора, които знаят. Питай приятеля ми Пьотър. Миша са го пречукали. Щото се опълчил на мафията. Затова са го премахнали. И Олга също. Сега искат и баща ни да премахнат, преди да го гепи полицията. Нали така, мамо? — провикна се към Тамара през пролуките. — Леко предупреждение му викат, да се знаело кой командва! Мама ги разбира тия работи. Тя всичко знае. Две години е била в полицейския затвор в Перм за шантаж и изнудване. Разпитвали са я по седемдесет и два часа без прекъсване, пет пъти. Скапали са я от бой. Пьотър е виждал досието й. Прилагани са най-сурови методи. Официално е казано. Нали, мамо? Тя затова вече с никого не говори, освен с Господ. Всички приказки са й избили. Ей, мамо! Обичаме те!

Тамара се свива още по-навътре в сянката. Мобифонът на Пери иззвънява. Люк — лаконичен и с недомлъвки.

— Всичко ли е наред? — пита Люк.

— Дотук да. Как е нашият приятел? — пита Пери, имайки предвид Дима.

— Щастлив е. Седи до мен в колата. Изпраща ти поздрави.

— Подобно — отвръща предпазливо Пери.

— За в бъдеще при възможност следва да организираме по-малки групи. По-лесно се придвижват и по-трудно се разпознават. Ще можеш ли леко да попремениш момчетата?

— В какъв смисъл?

— Така, че да се различават по-видимо. Да не личи, че са еднояйчни близнаци.

— Няма проблем.

— И се качете на някой пълен влак. Може да ги разхвърляш по вагоните. По едно момче във вагон, ти с момичетата — в друг. В Интерлакен не се струпвайте на гишето, а дай на Хари пари да ви купи билетите. Разбра ли ме?

— Разбрах те.

— Някакви вести от Дулитъл?

— Рано е още. Съвсем наскоро тръгна.

За пръв път отваряха дума за измяната на Гейл.

— Кажи й от мен, че постъпва правилно. Хич да не изпитва съмнения. Това й предай.

— Ще й предам.

— Тя ни е Божи дар и е длъжна да успее — казва иносказателно Люк. Няма друг избор. Дима „седи до мен в колата“.

Пери се промушва покрай момичетата, почуква Оли по рамото и с викане в ухото му предава съответните инструкции.

Катя и Ирина са открили купените за тях кифлички със сирене и чипс и сега седят допрели глави, дъвчат и си напяват тихичко една на друга. От време на време се извръщат да погледнат капелата на Оли и избухват в кикот. Катя прави плах опит да я пипне, но в последния момент губи кураж. Близнаците са се умирили: играят на джобен шах и ядат банани.

— Следващата спирка — Интерлакен, момчета и момичета! — провиква се през рамо Оли. — Паркирам на гарата и хващам първия влак с мадам и багажа. Вие, красавици, се поразходете, хапнете по някоя и друга наденичка и ме последвайте по което време решите. Това устройва ли те, професоре?

— Напълно ни устройва — потвърждава Пери, след като се е допитал до момичетата.

— Нас пък изобщо не ни устройва! — започва да се оплаква Алексей и се тръшва с разперени ръце върху възглавниците. — Ние сме — ругатня — нещастни!

— Смея ли да попитам за причината? — интересува се Пери.

— Причини колкото щеш! Отиваме в Кандерщег. Усещам! Аз пък не желая изобщо да стъпвам повече в Кандерщег — през целия си живот! Няма да се катеря по скали, не съм ви шибана муха, вие ми се свят и не понасям компанията на Макс!

— Грешиш по всички пунктове — казва му Пери.

— Какво значи това? Че няма да ходим в Кандерщег ли?

— Точно така.

Макар Гейл да отива тъкмо там, помисля си и поглежда часовника си.

Благодарение на навременната връзка с влака от Шпиц, Гейл успя още преди три следобед да намери къщата. Никак не беше трудно. Попита в пощата: познава ли някой един ски инструктор на име Макс, който не е към швейцарската ски школа, а дава частни уроци? Родителите му имат хотел. Едрата дама на гишето не беше съвсем сигурна, затова се допита до кльощавия сортировач на писмата, който май го познаваше, но за всеки случай се консултира с момчето, което редеше колетите в голямата жълта количка, след което отговорът пристигна обратно по веригата: хотел „Рьосли” от дясната страна на главната улица, сестра му там работи.

По главната улица цареше зашеметяващото подранило за сезона слънце, а планините от двете й страни бяха забулени с лека мъгла. Цяла фамилия кучета с цвят на пчелен мед се беше опънала по тротоара или на сянка под брезентовите навеси на магазините. Почиващи с бастуни и шапки против слънцето разглеждаха изложените по витрините сувенири, а неколцина бяха заели вече позиции по масите на терасата на хотел „Рьосли“ и се черпеха с торти със сметана и смучеха айскафе със сламки от високи чаши.

Обслужваше ги една-единствена сервитьорка — преуморена червенокоска в швейцарска носия. Опитът на Гейл да я заговори бе посрещнат с нареждането да седне и да си изчака реда, но тя вместо да стане и да излезе, както би реагирала друг път, седна хрисимо и след като момичето дойде, си поръча първо кафе, от каквото нямаше нужда, и чак след това я попита дали случайно не е сестрата на прочутия планински водач Макс, при което онази цъфна в усмивка и се оказа, че разполага с всичкото време на света.

— Е, още не е станал водач всъщност, поне официално, а пък колкото до това да е прочут, ще видим! Първо ще трябва да си вземе изпита, който никак не е лесен — заяви, горда, че говори на английски и благодарна за възможността да го упражни. — За съжаление, Макс доста позакъсня. Първо мечтаеше да стане архитект, но не му се щеше да напусне долината. Той всъщност е голям фантазьор, но, да чукна на дърво, май най-после си седна на д-то и догодина очаквам да се дипломира за водач. Поне така се надяваме всички. Днес нищо чудно да е някъде из планината. Дали да не взема да се обадя на Барбара?

— Коя Барбара?

— Много мил човек. Според нас тя успя буквално да го преобрази. И крайно време беше, мен ако питате!

„Блюмли“, написа й го сестрата на Макс върху откъснатия от кочана й двоен лист:

— На швейцарски немски означава „цветенце“, но може да означава и „голямо цвете“, тъй като швейцарците наричат всичко, което обичат, с умалителни имена. Последната нова вила вляво след училището. Бащата на Барбара им я построи. Всъщност Макс май голям късмет извади покрай нея.

„Блюмли“ се оказа идилична къщичка за двама от чисто нова чамова дървесина с червени цветя в сандъчета по первазите и карирани червени ленени пердета в съчетание с не по-малко червения комин и резбован на ръка надпис под покрива, който с готически шрифт благодареше на Бог за благословията му. Предната градина представляваше килим от прясно окосена ливада с нова люлка, чисто нов надуваем детски басейн и ново барбекю, нарязаните дърва за което бяха подредени безупречно до предната врата със седемте джуджета.

Гейл нямаше ни най-малко да се изненада, ако къщата се окажеше виртуална, а не истинска, тъй като вече нищо не бе в състояние да я изненада. Случаят не само се беше обърнал с краката нагоре, ами направо се бе превърнал в най-лошия възможен случай: но все пак не толкова лош, колкото многобройните варианти, които си бе съчинила, докато пътуваше насам с влака, и продължаваше да си съчинява и в момента, докато позвъни на звънеца и чу звънлив женски глас: „Еn Momant bitte, d’Barbara chunt grad!“, от което, макар да не знаеше нито немски, нито швейцарски немски, й стана ясно, че само след момент Барбара ще дойде да й отвори. И Барбара наистина удържа на думата си: висока, спретната, със спортна фигура, хубава, съвсем приятна жена, само малко по-възрастна от Гейл.

— Grtiessech — рече, но като видя извинителната усмивка на Гейл, с леко задъхване превключи на английски. — Здравейте! Мога ли да съм ви полезна с нещо?

През отворената врата долиташе бебешко хленчене. Гейл пое дъх и се усмихна.

— Надявам се. Казвам се Гейл. Предполагам, че вие сте Барбара.

— Да, аз съм.

— Търся едно високо момиче с черни коси на име Наташа. Рускиня е.

— Ааа, рускиня ли била? Изобщо не можах да я разбера. Но това може би обяснява донякъде нещата. Вие да не би да сте лекар?

— Боя се, че не съм. Защо?

— Ами да, тя е тук. Но нямам представа защо. Влезте, ако обичате. Чакайте да успокоя Ани. Расте й първо зъбче.

Гейл влезе пъргаво подире й и моментално надуши сладкото, чисто ухание на напудрено бебе. Редичката пухени чехли със заешки ушички на месингова закачалка я подкани да събуе мръсните си външни обувки. Барбара я изчака да нахлузи един чифт.

— Откога е тук тя? — попита Гейл.

— Вече час. А може и повече да е.

Гейл я последва в просторната всекидневна с двукрила остъклена врата към втора малка градинка. В средата на стаята имаше кошарка, а в кошарката седеше миниатюрно момиченце със златни къдрици и биберон в устата, заобиколено от куп чисто нови играчки. А до стената, на ниска табуретка, седеше Наташа с провесена глава, скрила лице зад косите си, привела се над скръстените си ръце.

— Наташа?

Гейл коленичи пред нея и обхвана тила й с едната си длан. Наташа потръпна, после остави ръката й да си седи там. Гейл повтори името й. Никаква реакция.

— Добре че дойдохте — избъбри напевно на швейцарски Барбара, при което вдигна Ани и я опря в рамото си да се оригне. — Вече се канех да се обадя на доктор Щетлер. Или на полицията. И аз не знаех какво да правя. Направо се видях в чудо.

Гейл милваше косите на Наташа.

— Звъни ми тя, а аз в това време храня Ани. Не с биберон, а по най-добрия начин. На вратата вече имаме шпионка, защото в наше време знае ли човек кой може да е. Погледнах, Ани в това време сучеше, и си викам, това момиче на прага има съвсем нормален вид, дори е красиво всъщност и иска да влезе за нещо, нямам представа за какво, сигурно търси Макс, той има сума ти клиенти, най-вече млади, понеже той е толкова естествено красив. Влиза тя, значи, оглежда се, вижда Ани и ме пита на английски — нямам изобщо представа, че може да е рускиня, на човек вече не му идват на акъла такива мисли, макар че би трябвало, реших, че сигурно е еврейка или италианка. — „Вие сестрата на Макс ли сте?“ — пита. Не, викам, не съм сестра му, а съм Барбара, жена му, а вие коя сте, ако обичате, и с какво мога да ви помогна? Защото съм с малко дете и нямам време, нали разбирате? Искате да уредите нещо с Макс? Алпинистка ли сте? Как се казвате? А тя ми вика — Наташа, а аз всъщност вече започвам да се питам.

— Какво да се питате?

Гейл придърпа друга табуретка и седна до Наташа. Положи ръка върху раменете й и нежно придърпа главата на Наташа към себе си, докато слепоочията им се притиснаха.

— Ами дали не е наркоманка. Щото днешните млади, знае ли ги човек? — заяви възмутено Барбара като два пъти по-възрастен човек. — А пък сред чужденците, особено англичаните, дрога — под път и над път, питайте доктор Щетлер. — Бебето изпищя и тя го потупа по гръбчето. — И на Макс клиентите, най-младите, Боже мили, дори по хижите вземат дрога! Хайде, алкохол — разбирам. Не и пушене обаче. Предложих й кафе, чай, минерална вода. Не знам дали изобщо ме чу. Нямам представа. Може да се е надрусала лошо, както казват хипитата. А и колкото да не бива да го казвам, ама нали съм с бебето, дори малко се поуплаших.

— Но не се обадихте на Макс, така ли?

— В планината? Докато е с гости? Ще му изкарам акъла. Ще си помисли, че се е разболяла тежко, и ще хукне да слиза.

— Че Ани се е разболяла имате предвид?

— Естествено! — После млъкна и обмисли въпроса — нещо, което, според Гейл, явно не й се случваше често. — Да не помислихте, че Макс ще слезе заради Наташа? Абсурд!

Гейл хвана Наташа за ръката, подкрепи я внимателно да стъпи на крака, а когато тя съвсем се изправи, прегърна я и я поведе към входната врата, помогна й да си обуе обувките, обу своите и я преведе през безупречната ливада. И още щом излязоха през портата, моментално се обади на Пери.

Вече му се беше обадила веднъж от влака, втори път — след като пристигна в селото. И му обеща да му се обажда едва ли не ежеминутно, тъй като беше изключено да разговаря с Люк, докато Дима му беше на главата, така че препредавай каквото има чрез Пери, ако обичаш. А по гласа на Пери усещаше с пределна яснота, че нещата са крайно напечени. Колкото по-спокоен й звучеше, толкова по-напечени явно бяха нещата; очевидно се развива някакъв епизод. Така че и тя си наложи да му говори спокойно, което пък на него му внуши същото усещане.

— Тя е добре. Окей е, разбра ли? Вече е с мен, жива и здрава е и сме на път към вас. В момента вървим към гарата. Още малко време ни трябва, нищо повече.

— Колко време?

Сега беше ред на Гейл да си следи приказките, тъй като в ръката й се беше вкопчила Наташа.

— Колкото да съберем душа и да си напудрим носовете. И още нещо.

— Казвай.

— Няма нужда да питаш никого къде е бил, разбираш ли? Имаше малка криза, но я преодоляхме. Животът продължава. И не става дума само за когато пристигнем. Оттук нататък — изобщо никакви въпроси към съответното лице. С момичетата няма да има проблем. Но не съм сигурна за момчетата.

— И с тях ще се оправим. Остави тая работа на мен. Дик ще полудее от радост. Ей сега ще му се обадя да му кажа. А вие бързайте.

— Ще се стараем.

Не им се удаде никаква възможност да си поговорят в пълния влак, с който слязоха в долината, което всъщност нищо не променяше, тъй като и Наташа не проявяваше желание да приказва: изпаднала бе в шок и на моменти сякаш не отчиташе присъствието на Гейл. Но благодарение на нежните грижи на Гейл, във влака от Шпиц Наташа сякаш взе да идва на себе си. Седяха една до друга в първа класа и гледаха право пред себе си по същия начин, по който бяха седели в палатката от одеяла в „Трите комина“. Стъмваше се бързо и бяха единствените пътници във вагона.

— Страшно съм… — опита се да продума Наташа, сграбчи ръката на Гейл, но не успя да довърши изречението.

— За никъде не бързаме — каза твърдо Гейл по посока на сведената Наташина глава. — Разполагаме с много време. Засега отместваме чувствата си настрана, радваме се на живота и изчакваме. Точно от това имаме нужда и двете. Чуваш ли ме?

Кимване.

— Тогава се изправи. Не пускай ръката ми, само слушай. След няколко дни ще си в Англия. Не съм сигурна дали това е известно на братята ти, но на тях им е казано, че сме на загадъчно пътешествие, което всеки момент може да започне. Първо ще направим кратък престой във Венген. А в Англия ще те заведа на една страшно добра лекарка — личната ми — да преценим как се чувстваш и тогава вече сама ще решиш. Окей?

Кимване.

— Междувременно престани изобщо да мислиш по въпроса. Изтрий го от мозъка си. И махни тая тъпа рубашка — нежно подръпва ръкава й — и вземи да си облечеш нещо впито по тялото и разкошно. Изобщо не ти личи, гарантирам ти. Нали ще ме послушаш?

Да, ще я послуша.

— Никакви решения няма да вземаме, докато не стигнем в Англия. Такива решения не са лоши, а са разумни. И следва да се обмислят спокойно. Така че — когато стигнеш в Англия, не преди това. Заради баща ти, а и заради самата тебе. Да?

— Да.

— Повтори.

— Да.

Дали Гейл щеше да говори по същия начин, ако Пери не й беше казал, че Люк е предупредил, че точно сега бил абсолютно най-неподходящият момент да съобщят подобна съкрушителна новина на Дима?

Отговорът, за щастие, беше „да“. Пак щеше да произнесе същата реч, дума по дума, и щеше сама да си вярва. И на нея й се беше случвало. Знаеше за какво става дума. И тъкмо в това се самоубеждаваше при пристигането на влака им на гара „Интерлакен-Ост“, откъдето щяха да направят връзката с линията през долината за Лаутербрунен и Венген, когато забеляза, че по празния перон към тях се приближава швейцарски полицай в стегната лятна униформа, че редом с него върви мъж с невзрачна физиономия в сив костюм и с лъснати кафяви обувки и че на лицето на полицая личи онзи вид печална усмивка, която във всяка цивилизована държава би трябвало да ви подскаже, че в цялата работа не ви очаква нищо смешно.

— Говорите ли английски?

— Как познахте? — С ответна усмивка.

— По външния ви вид всъщност — отвърна й онзи — доста палаво, според нея, за един редови швейцарски полицай. — Но младата дама май не е англичанка… — С поглед към черните коси и леко азиатския вид на Наташа.

— Че какво й пречи да е? Напоследък всъщност доста се поомешахме — отвърна му Гейл със същия закачлив тон.

— Британски паспорти ли притежавате?

— Аз — да.

И мъжът с невзрачния вид вече се усмихваше, от което й се смрази кръвта. Да не говорим, че и английският му бе прекалено добър.

— От швейцарската имиграционна служба — представи им се. — Правим случайни проверки. Боя се, че при тези отворени граници напоследък откриваме доста хора, които би трябвало да имат виза, а нямат. Не много, но достатъчно.

Униформеният отново се намеси:

— Паспорти и билети, ако обичате. Нали нямате нищо против? Ако имате нещо против, ще ви заведем да извършим проверката в полицейския участък.

— Разбира се, че нямаме нищо против. Нали, Наташа? Де всички полица да бяха толкова любезни, колкото сте вие — отвърна радушно Гейл.

Разрови се из чантичката си, напипа паспорта и билетите и ги връчи на униформения полицай, който ги прегледа с онази прекалена бавност, която полицаите по цял свят са обучени да проявяват, за да вдигат нивото на стреса на почтените граждани. Сивият костюм надникна над униформеното му рамо, взе нейния паспорт и повтори същата процедура, преди да й го върне и да премести усмивката си върху Наташа, която държеше в ръка готовия си паспорт.

Според описанието, което Гейл даде впоследствие на Оли, Пери и Люк, следващата постъпка на сивия костюм се дължеше или на некомпетентност, или на страхотна лукавост: престори се, че паспортът на руската непълнолетна го интересува по-малко от онзи на зрялата англичанка. Прелисти го, докато стигна до страницата с визата, после хвърли поглед на снимката, сравни я с лицето й, видимо се възхити, ако се съдеше по усмивката му, задържа се за секунда върху името й, изписано на латиница и кирилица, и й върна паспорта с любезните думи „Благодаря, мадам“.

— Дълго ли ще останете във Венген? — попита униформеният полицай, докато връщаше на Гейл билетите.

— Седмица, седмица и нещо.

— В зависимост от времето вероятно?

— О, ние в Англия така сме привикнали към дъжда, че не му обръщаме внимание!

Следващият им влак ги чака на втори перон, тръгва след три минути, последна връзка за тази вечер, така че по-добре да побързали, ако не искат да преспят в Лаутербрунен, уведоми ги учтивият полицай.

Наташа проговори отново едва след като последният влак се беше изкатерил на половината път по планината. Дотогава седеше напрегната, явно гневна, вперила поглед в черния прозорец, който замъгляваше с дъха си като дете, после ядно го изтриваше. Гейл обаче можеше единствено да гадае на кого е ядосана — на Макс, на полицая и приятеля му в сивия костюм, или на себе си. Но внезапно вдигна глава и впери поглед право в лицето на Гейл.

— Дима престъпник ли е?

— Според мен е крайно успешен бизнесмен, не е ли така? — отвърна печената адвокатка.

— Затова ли отиваме в Англия? Затова ли е цялото това загадъчно пътешествие? Обявява ни изведнъж, че ще ни запише в прославени английски училища. — И тъй като не получава отговор, продължава: — Откакто бяхме в Москва, цялото ни семейство е… съвсем криминално. Питай братята ми. Това е новата им мания. Говорят само за престъпления. Попитай приятеля им Пьотър, който твърди, че работел в КГБ. Но такъв комитет вече няма, нали?

— Не знам.

— Вече му казват ФСБ. Но Пьотър продължава да говори за КГБ. Така че може и да лъже. Пьотър знае всичко за нас. Чел е всичките ни досиета. Майка ми била престъпница, мъжът й бил престъпник, Тамара била престъпница. Баща й го разстреляли. Според братята ми няма човек от Перм, който да не е съвсем криминален. Нищо чудно затова полицията да се интересува от паспорта ми. „Вие от Перм ли сте, Наташа, ако обичате?“ — „Да, господин полицай, от Перм съм. И съм бременна.“ — „Значи, сте съвсем престъпна. Нямате работа в английски пансион, веднага ви вкарваме в затвора!“

Но главата й вече бе полегнала на рамото на Гейл и останалите й думи бяха на руски.

Над нивята се свечеряваше; свечеряваше се и във взетото под наем беемве, тъй като по взаимно съгласие решиха да не включват никакви светлини, нито вътре в колата, нито отвън. Люк се беше заредил с бутилка водка за из път и Дима вече беше изпил половината, но Люк не можеше да си позволи дори да я помирише. По някое време предложи на Дима джобен касетофон да запише каквото е запомнил от подписването в Берн, докато спомените му не са избледнели, но Дима отблъсна устройството с ръка.

— Всичко помня. Няма проблем. Имам копия. Имам и памет. В Лондон всичко ще си спомня. Ти това предай на Том.

Откакто бяха излезли от Берн, Люк караше само по странични пътища — изминаваше известно разстояние, после отбиваше, за да даде възможност на преследвачите, ако имаше такива, да го задминат. Със сигурност дясната му длан беше пострадала, все още беше безчувствена, но като прилагаше сила от рамото и не си мислеше за дланта, успяваше да шофира. Сигурно я беше повредил, когато нанесе удара на смъртнобледия философ.

Разговаряха на руски, тихо, сякаш бяха бегълци. Защо не смеем да повишим глас? — зачуди се Люк. Но факт е, че не ги повишаваха. По едно време паркира в края на борова гора и този път подаде на Дима синя дочена рубашка и дебела черна вълнена скиорска шапка да покрие плешивата си глава. За себе си бе купил джинси, анорак и шапка с помпон. Минаваше осем вечерта и времето застудя. Преди Да навлязат в село Вилдершвил на входа на долината Лаутербрунен, пак спря колата да чуят швейцарските новини и понеже, за свой най-голям срам, не знаеше немски, наложи му се да гадае съдържанието им по лицето на Дима в полумрака.

— Открили са ония копелета — изръмжа глухо на руски Дима. — Двама пияни руски задници се сбили в хотел „Белвю Палас“. Никой не знае защо. Паднали по някакви стъпала и се наранили. Единият — в болница, другият бил добре. Оня в болницата бил доста зле. Ники ще да е. Копелето сигурно се е задушило. Изсипали куп лъжи пред швейцарската полиция, ама от полицията не им вярват, понеже всеки разправял нещо различно. Руското посолство иска да ги откара със самолет у дома. Швейцарската полиция обаче вика: „Не бързайте толкова, мама му стара, искаме да научим още неща от тия задници“. Руският посланик е бесен.

— На ония двамата ли?

— Не. На швейцарците. — Ухили се, пак опъна от шишето с водката, после го размаха пред Люк, който му отказа. — Знаеш ли как става тая работа? Руският посланик се обажда в Кремъл: „Кви са тия шантави копелета?“ От Кремъл се обаждат на Княза: „Какво правят тия твои шибани гъзове, та са се сбили така яко в тоя изискан хотел в Берн — Швейцария?“

— И какво отговаря Княза? — пита Люк, без да споделя лекомислието на Дима.

— Тогава тоя сук Княза се обажда на Емилио: „Емилио. Приятелю мой. Мой мъдри съветнико. Какво са направили тия мои две добри момчета, да му еба майката? Защо са се изпотрепали в някакъв си шибан хотел в Берн?“

— А Емилио какво отговаря? — не отстъпваше Люк.

Настроението на Дима помръкна.

— Емилио вика: „Онова лайно Дима, най-големият перач на пари в света, взе, че изчезна от цялата ни шибана планета.“

На Люк, чиято сила не беше в интригите, нещо не му излизаха сметките. Първо ония двама уж араби полицаи в Париж. Кой ги е пратил? Защо? После двамата бодигардове в „Белвю Палас“: защо дойдоха в хотела след подписването? Кой ги беше пратил? Защо? Кой колко е знаел на кой етап?

Обади се на Оли.

— Всичко ли е спокойно, Хари? — В смисъл: кой вече е в тайната къща и кой още не е? В смисъл: сега и с липсващата Наташа ли ще трябва да се занимавам?

— Да те зарадвам, Дик: последните изостанали се появиха преди две минути — успокои го Оли. — Стигнали без всякакви премеждия, така че всичко е както следва. Да се видим около десет от другата страна на хълма, а? Тъкмо ще се е постъмнило хубаво.

— Десет ме устройва.

— На паркинга на гара „Грунд“. Симпатично малко червено судзуки. Първата кола вдясно веднага след входа, максимално далеч от влаковете, значи.

— Съгласен. — А след като Оли не изключи: — Какъв е проблемът, Хари?

— Ами чувам, че на гара „Интерлакен-Ост“ имало доста засилено полицейско присъствие.

— Разправяй нататък.

Люк го изслуша, нищо не каза, прибра мобифона в джоба си.

Под другата страна на хълма Оли имаше предвид село Гринделвалд, на противоположните поли на масива Айгер. Според доклада на Оли имало само един начин да се стигне от Лаутербрунен до Венген: зъбчатата железница. По лятната пътека можела да мине някоя дива коза или шантав мотоциклетист, но в никакъв случай четириколесно превозно средство с трима пътници.

Но и Люк, като Оли, бе съвсем наясно, че на път към убежището му, Дима — независимо в какво облекло — не биваше да бъде подлаган на оглед от страна на жп служители, контрольори или спътници, особено пък в такъв късен час, когато пътуващите с железницата са по-малко и по-забележими.

В село Цвайлючинен Люк пое по лявото разклонение — виещ се крайречен път, който ги изведе почти до Гринделвалд. Паркингът на гара „Грунд“ беше пълен с оставените коли на немски туристи. Още с влизането Люк забеляза с облекчение фигурата на Оли по ватиран анорак и фуражка с наушници зад волана на паркиран червен джип судзуки е включени габарити.

Ето ви по едно одеяло за когато ви застудее — обяви Оли на руски, докато омотаваше седналия до него Дима, а Люк, след като връчи на Оли багажа и паркира беемвето под един бук, се настани на задната седалка. — По горския път е забранено да се минава, с изключение на тръгнали по работа местни хора от рода на водопроводчици и жп служители. Така че, ако нямате нищо против, позволете ми аз да говоря, ако ни спрат за проверка. Не че мога да мина за местен човек, но джипът е местен, а собственикът му ме инструктира какво да приказвам.

Кой собственик и какво да приказва бяха неща, които само Оли можеше да каже. А добрият черноработник не обича да говори за своите източници.

Тесен асфалтов път ги отвежда нагоре в черната планина. Срещу тях се спускат чифт фарове; спират, отбиват сред дърветата: камион за превоз на строителни материали, ненатоварен.

— Който идва отгоре, е длъжен да се отдръпне на заден ход — съобщава одобрително Оли под сурдинка. — Местно правило.

По средата на пътя бе застанал съвсем сам униформен полицай. Оли забави ход да може онзи да разгледа жълтия триъгълен стикер на предното стъкло на судзукито. Полицаят отстъпи. Оли вдигна лениво ръка за поздрав. Минаха през селище с ниски хижи и ярко осветление. Миризмата на пушек от дърва се смесваше с аромата на боровете. Неонов надпис ги уведоми, че са в БРАНДЕГ. Шосето премина в незаравнен коларски път. Към тях се стичаха рекички вода. Оли запали фаровете и мина на ниска предавка. Двигателят зави измъчено. Пътят бе изровен от тежки камиони, а окачването на судзукито беше твърдо. Кацналият с багажа на задната седалка Люк се опираше в двете странични стени, докато джипът подскачаше и се лашкаше. Пред себе си виждаше омотаната фигура на Дима с вълнената шапка; вятърът вееше одеялото на раменете му като файтонджийски плащ. До него почти неотстъпващият му на ръст Оли, привел се напрегнато, докато водеше судзукито през откритата поляна, подплаши две диви кози, които хукнаха да се скрият между дърветата.

Въздухът стана по-рядък и по-студен. Дишането на Люк се учести. По бузите и челото му взе да се оформя тънка ледена коричка. Усети как очите му се насълзяват, а пулсът му се ускорява от уханието на боровете и вълнението от изкачването. Гората пак ги обгърна отвсякъде. От дебрите й проблясваха червени животински очи, но прекалено бързо, че да може Люк да прецени дали животните са дребни или едри.

После минаха горната линия на дървесната растителност и излязоха на открито. Леки облаци затулваха звездното небе, в самия му център се издигаше черна беззвездна празнота и ги притискаше към склона, а постепенно ги изтикваше и към края на света. Минаваха под обратния наклон на северната стена на Айгер.

— Бил ли си на Урал, Дик? — извърна се Дима и викна на английски по посока на Люк.

Люк кимна енергично и се усмихна — да.

— Като Перм е! И в Перм имаме такива планини! А на Кавказ бил ли си?

— Само в грузинската част! — извика в отговор Люк.

— Обожавам такива места, чуваш ли, Дик! Обожавам ги! И ти, нали?

Люк си позволи също да ги обожава, макар и за малко — понеже все още се притесняваше за оня полицай — и продължи да ги обожава, докато се катереха към седловината Клайне Шайдег, където се промъкнаха през арката оранжеви светлини от доминиращия над нея великолепен хотел.

Оттам започнаха да се спускат. Вляво от тях се издигаха окъпаните в лунна светлина жилести синьочерни сенки на някакъв ледник. Далеч отвъд долината се мяркаха светлините на Мюрен, а сегиз-тогиз, докато гората ги поемаше отново в гъстите си обятия, и мъждукащите светлинки на Венген.