Изменник по вкуса ни

12

Гейл се настанява до Пери на дванайсетия ред на западната трибуна на стадион „Ролан Гарос“ и е слисана от медните каски, червените кокарди, тесните бели клинове и стигащите до бедрата ботуши на духовия оркестър на Наполеоновата републиканска гвардия, чиито тимпани бият туш и прозвучават тържествени фанфари, след което диригентът се качва на дървения подиум, вдига облечените в бели ръкавици ръце над главата си, разперва пръсти и ги раздвижва, сякаш е някой моден дизайнер. Пери й приказва, но се налага да повтаря. Тя извръща глава, след това я полага на рамото му, за да се успокои, понеже цялата трепери. Посвоему трепери и Пери, та чак чува пулса в тялото си — „бум-бум-бум“.

— Ние сега финала при мъжете ли ще гледаме или битката при Бородино? — пита я развеселено и сочи войските на Наполеон. Тя го кара да повтори, после се изсмива силно на глас и стиска ръката му, че да се приземят и двамата.

— Няма значение! — провиква се в ухото му. — Чудесно се справи! Истинска звезда си! А и местата ни са супер! Браво!

— И на теб браво! Дима изглеждаше великолепно.

— Да. Само че децата са вече в Берн!

— Какво?

— Тамара и момиченцата са вече в Берн! И Наташа е с тях! Очаквах всичките да са тук!

— И аз.

Неговото разочарование обаче не може да се мери с нейното.

Наполеоновият оркестър е прекалено шумен. Цели полкове са марширували под такта му, за да не се завърнат никога.

— Той, горкият, много иска пак да играе тенис с теб! — провиква се Дулитъл.

— Забелязах! — Подчертани кимвания и усмивки от страна на Милтън.

— Ще имаш ли време утре?

— Изключено е. Имам куп други срещи — отвръща Милтън и категорично завърта глава.

— Точно това ме притесняваше и мен. Кофти.

— Много — съгласява се Милтън.

Детинско държане ли е това тяхното, или в душите им се е промъкнал страхът от Бога? Гейл поднася дланта му към устните си, целува я и я притиска о бузата си, тъй като, без да иска, той почти я е трогнал до сълзи.

Точно в този ден от живота си той, вместо да е свободен да се наслаждава, не е! Та за Пери удоволствието да гледа Федерер на финала на откритото първенство на Франция се равнява на гледането на Нижински в „Следобедът на един фавн“! Малко ли лекции от Пери е успявала да изтърпи, сгушена в него пред телевизора в Примроуз Хил, на тема „Федерер“ — идеалния атлет, какъвто би искал да е и самият Пери? Федерер — завършеният човек; Федерер — бегачът като балетист, съкращаващ или удължаващ крачката си, за да укроти летящата топка, което му дава онази незабележима частица от секундата предимство, за да уцели точното темпо и ъгъл; стабилното равновесие на торса независимо дали се движи назад, напред или настрани; свръхестествената му сила да предугажда, която, според Гейл, не е изобщо свръхестествена, а е върхът на координацията между окото, тялото и мозъка.

— Искам днес просто да се наслаждаваш! — извиква тя нещо като последна заръка в ухото му. — Забрави всичко друго. Обичам те. Казах, че те обичам, идиот такъв!

И провежда невинен оглед на зрителите около тях. Чии са? На Дима? Или на неговите врагове? На Хектор? Влизаме на бос крак.

Вляво от нея — блондинка с желязна челюст и с швейцарския национален кръст върху книжната й шапка и с друг върху обилно изпълнената й блуза.

Вдясно от нея — песимист на средна възраст с непромокаема шапка и наметало; крие се от дъжда, който всички останали се правят, че не забелязват.

На предния ред французойка пее всеотдайно с децата си „Марсилезата“, вероятно водена от погрешното впечатление, че Федерер е французин.

Със същия безгрижен поглед Гейл сканира и тълпата на откритите трибуни насреща им.

— Виждаш ли някой познат? — провиква се Пери в ухото й.

— Не, засега. Но очаквах Бари да е тук.

— Кой Бари?

— От кантората!

Глупости говори. В кантората им наистина има партньор на име Бари, но той ненавижда тениса, ненавижда и французите. Гладна е. Не само зарязаха кафетата си недопити в музея „Роден“, ами изобщо забравиха и да обядват. Това й напомня за един роман на Берил Бейнбридж, в който домакинята на една многолюдна вечеря забравя къде е сложила пудинга. И понеже изпитва нуждата да сподели смешката, се провиква към Пери:

— Колко време мина, откакто двамата с теб изгубихме обяда?

Колкото и да е необичайно, Пери не схваща литературната отправка. Понеже е вперил поглед в редицата от витрини по средата на отсрещната трибуна. И през матовото стъкло успява да види белите покривки и щъкащите сервитьори и се чуди зад коя точно витрина е ложата за почетни гости на Дима. А тя усеща отново натиска на обгърналите я Димини ръце и притисналия се у нея невинно, по детски, негов чатал. Дъхът на водка дали беше снощен или тазсутрешен? Допитва се до Пери.

— Просто се е докарвал до оптимума — отвръща й той.

— До кое?

— Оптимума!

Наполеоновите воини са избягали от бойното поле. Настанала е деликатна тишина. На фона на грозното черно небе прелита окачената на кабели над корта камера. Наташа. Какво става с нея? Защо не ми отговаря? А Тамара в течение ли е? Затова ли са я завлекли направо в Берн? Не. Наташа решава всичко самостоятелно. Наташа не е дъщеря на Тамара. А и Тамара — Бог й е свидетел — в никакъв случай не е идеалната майка. Дали да не изпрати на Наташа есемес?

Случайно срещнах баща ти. Гледаме Федерер. Бременна ли си?

целувки Гейл

Не бива.

Стадионът изригва. Пръв излиза Сьодерлинг, след него — Федерер, с благоприличната скромност и самоувереност, на каквито само Бог е способен. Пери се е устремил целият напред, с плътно стиснати устни. Намира се в Неговото присъствие.

Започва загрявката. Федерер изкарва в аут два-три бекхенда; форхендите на Сьодерлинг са малко по-резки, отколкото би трябвало в подобна дружелюбна размяна. Федерер пробва два-три сервиса. Същото прави и Сьодерлинг. Край на загрявката. Якетата им се свличат като кании от мечове. В светлосиния ъгъл е Федерер, с проблясък на червено по ревера и съответната червена отметка на лентата на челото му. В белия ъгъл — Сьодерлинг, с фосфоресциращи жълти светкавици по кантовете на ръкавите и шортите.

Погледът на Пери се отклонява към матовите прозорци, така че и Гейл се заглежда натам. Какво е онова, което се носи в кафявата мъгла зад стъклото — кремав блейзър със златна котва върху джобчето? Идва й да каже на Пери, че от всички мъже, с които не би искала да попадне насаме на задната седалка на някое такси, синьор Емилио дел Оро е номер едно.

Но трябва да мълчи. Мачът е започнал и за радост на зрителите, макар и доста внезапно за Гейл, Федерер успява да пробие сервиса на Сьодерлинг, а след това да спечели своя. Сега отново сервира Сьодерлинг. Симпатично русо момиче с конска опашка му подава топка, прави лек реверанс и се връща бегом на мястото си. Съдията на линия изревава като ужилен. Пак завалява. Сьодерлинг прави двойна грешка; триумфалният марш на Федерер към победата започва. Лицето на Пери излъчва чисто благоговение, при което Гейл установява, че го обича толкова, колкото го е обичала в самото начало: и непресторената му храброст, и решимостта да постъпва правилно дори когато греши, вътрешната му необходимост да е верен другар и отказа му да се самосъжалява. А тя е неговата сестра, приятелка и закрилница.

Изглежда, че подобно чувство е обзело и Пери, понеже сграбчва ръката й и я задържа в своята. Целта на Сьодерлинг е да спечели открития шампионат на Франция. Федерер се цели в историята и Пери го подкрепя всецяло. Федерер печели първия сет 6–1. И то за по-малко от половин час.

Поведението на френските зрители е наистина красиво, решава Гейл. Федерер е и техен герой, не само на Пери. И въпреки това най-добросъвестно възнаграждават с аплодисменти и Сьодерлинг, когато ги заслужи. За което Сьодерлинг им е благодарен и не го крие. Играе рисковано, което ще рече, че принуждава противника си да прави грешки, и ето че Федерер точно в този момент греши. И за компенсация пуска убийствен скъсен удар от позиция три метра зад основната линия.

Когато Пери наблюдава велики играчи на тенис, навлиза в някакъв висш, по-чист регистър. Два-три удара са му достатъчни, за да ти каже как ще се развие дадена продължителна размяна на удари и кой от двамата играчи я контролира. Но не и Гейл. Нейният девиз гласи: остави топката да отскочи, млатни я и чакай да видиш какво ще стане. На нейното ниво то й върши чудесна работа.

Изведнъж обаче Пери престава да следи играта. И матовите прозорци престава да гледа. Рипнал е на крака и се е изтъпанил отпреде й, явно да я предпази от нещо, и изкрещява с пълна сила „Кво става бе!“ без надежда да получи отговор.

Докато се изправя и тя — а то не е никак лесно, тъй като вече всички са рипнали и крещят „Кво става бе“ на френски, швейцарски немски, английски или какъвто друг език им идва естествено на устата, — първото й очакване е да види в нозете на Роджър Федерер два мъртви фазана — по един с всяка цев. Това се дължи най-вече на факта, че шумът от всеобщото скачане на крака й напомня врявата от паникьосани птици, мъчещи се да наберат височина като някакви старомодни аероплани, преди да бъдат простреляни от брат й и богатите му приятели. Втората й, не по-малко шантава мисъл е, че някой, вероятно Ники, е прострелял Дима и го е изхвърлил през матовата витрина.

Обаче дългучът, появил се като рошава червена птица на корта от страната на Федерер, нито е Дима, нито изобщо е мъртъв. На главата си има червена шапка от онези, към които Госпожа Гилотината е изпитвала особени предпочитания, и е обут във високи кървавочервени чорапи. Облечен е в кървавочервена роба и се е спрял да си бъбри с Федерер досами основната линия, иззад която Федерер бие сервисите.

Федерер очевидно не знае какво да му каже — явно за пръв път се срещат, — но запазва добрите си маниери на корта, макар и да изглежда леко вкиснат по онзи особен, присъщ на швейцарците начин, с което ни напомня, че и в неговата прословута броня има пукнатинки. В края на краищата той е дошъл, за да влезе в историята, а не да си губи времето в приказки с някакъв облечен в червено дългуч, който се е изсулил на корта и му се е представил.

Раздумката им обаче е свършила, онзи в червеното хуква към мрежата с веещи се поли и лакти. Куп късно усетили се мъже в черни костюми го преследват като в кинокомедия, а тълпата и дума вече не продумва: тази тълпа е спортсменска и присъства на спорт, дори да не е от най-високо качество. Мъжът в червено се прехвърля през мрежата, но с леко нарушение: забира филето. Освен това се оказва, че и робата му не е била никаква роба. А знаме. На отсрещната страна на корта са се появили други двама в черни костюми. Знамето е испанско — на L’Espagne, — но това е само личното мнение на госпожата, която пееше „Марсилезата“, а то се оспорва от прегракналия мъж няколко реда над нея, който твърди, че било на le Club Football de Barcelona.

Един от черните костюми е успял най-сетне да повали с ръгбистки блок знаменосеца. Още двама му се мятат отгоре и го завличат в тъмния тунел. Гейл се е вторачила в лицето на Пери, което никога не е било така бледо.

— Божичко, едва се размина — прошепва му.

Кое едва се е разминало? Какво иска да каже? Да, съгласява се Пери, едва се размина.

Бог не се поти. По бледосинята фланелка на Федерер не се виждат петна, с изключение на една тънка диря между лопатките. Движенията му като че ли не са вече толкова гладки, но дали това се дължи на дъжда, на слепващия се шамот или на изнервилото го присъствие на онзи със знамето — никой не може да каже. Слънцето се е скрило, чадърите около корта се разтварят, резултатът е успял да стане 3–4 във втория сет, Сьодерлинг провежда дълго разиграване, а Федерер има леко потиснат вид. Иска единствено да влезе в историята и да се прибере в любимата си Швейцария. И — о, божичко — стига се до тайбрек, в който всъщност няма никаква интрига, тъй като Федерер вкарва първите си сервиси един след друг, както понякога прави и Пери, но с двойно по-голяма скорост. Почва третият сет, Федерер пробива сервиса на Сьодерлинг, възвърнал е напълно идеалния си ритъм и в крайна сметка губещият е знаменосецът.

Нима Федерер плаче още преди да е победил?

Няма значение. Вече е победил. Ей така — съвсем просто и безметежно. Федерер побеждава и може да си плаче до скъсване; и Пери до нея примигва на ситно да прогони мъжките си сълзи. Идолът му е успял в онова, за което е дошъл — да влезе в историята, — тълпата аплодира на крака новата историческа фигура, а Ники, бодигардът с бебешката физиономия, си проправя път към тях по реда от щастливи зрители; ръкоплясканията са се превърнали в координиран барабанен тътен.

— Не ме ли помните? Аз ви върнах в хотела ви в Антигуа — казва той почти без усмивка.

— Здравей, Ники — отвръща му Пери.

— Хареса ли ви мачът?

— Много — отговаря Пери.

— Яка работа, нали? А Федерер?

— Превъзходен.

— Нали ще дойдете да се видите с Дима?

Пери хвърля колеблив поглед на Гейл: ти гониш.

— Всъщност времето ни е много кът, Ники. Толкова много хора в Париж искат да ни видят…

— Знаеш ли какво ще ти кажа, Гейл? — пита тъжно Ники. — Ако не дойдете да пиете по едно с Дима, той ще ми отреже топките, гарантирам ви.

Гейл пропуска тези думи покрай ушите си в полза на Пери.

— Както кажеш — вмята Пери, все още към Гейл.

— Добре, ама само по едно. Става ли? — капитулира уж неохотно Гейл.

Ники ги изкъшква напред и тръгва подире им така, както според нея са обучени да правят всички телохранители. С тази разлика, че Пери и Гейл нямат никакви намерения да бягат. По главната алея швейцарските рогове дънят сърцераздирателна мелодия пред скупчилите се чадъри. Водени от вървящия подире им Ники, двамата се качват по голото каменно стълбище и влизат в пъстър коридор, където всяка врата е боядисана в различен крещящ цвят, като гардеробчетата в гимназията, която Гейл е завършила, с тази разлика, че вместо момичешки имена, по табелите им са изписани названията на разни корпорации: синя врата за МАЙЕР-АМБРОЗИНИ ГМБХ, розова за СЕГУРА-ХЕЛЕНИКА & СИЕ, жълта за ЕРОС ВАКАНСИА ПЛС. И пурпурна за ФЪРСТ АРЕНА КИПЪР, където Ники отваря капачето на монтираната върху рамката черна кутия, набира някакъв номер и изчаква приятелски ръце да му я отворят отвътре.

След оргията — това беше непочтителното впечатление, създало се у Гейл в мига, в който пристъпи в дългата и ниска почетна ложа с полегатата й стъклена витрина, а червеният корт бе толкова наблизо и тъй светъл от другата й страна, че сигурно ще може да го пипне с ръка, ако онзи досадник Дел Оро й се махне от пътя.

Пред себе си видя дузина маси с по четири или шест души на всяка. Проявили пълно пренебрежение към правилника на стадиона, мъжете димяха с посткоиталните си цигари и разсъждаваха колко са или не са властни, а неколцина дори успяха да я огледат дали нямаше да е по-добре нея да я бяха опънали. Що се отнася до красавиците с тях — а те вече не бяха толкова красиви след количествата, които ги бяха назорили да изпият, — те вероятно се бяха престрували, че им е хубаво, в рамките на служебните им задължения.

Най-близката до нея маса беше и най-голямата, но и най-младата, да не говорим, че беше на по-високо от останалите с цел да придаде на Димините юнаци в „Армани“ по-висше положение в сравнение с по-скромните околни маси — факт, засвидетелстван от Дел Оро, който насочи Гейл и Пери пред себе си за удоволствие на седмината тъповидни, сурови, яки мениджъри в комплект с бутилките и мацките им и забранените цигари.

— Професоре, Гейл. Запознайте се с нашите домакини — членовете на борда и техните дами — предлага с придворен чар Дел Оро, после повтаря поканата и на руски.

Няколко намусени кимвания и поздрави от масата. Момичетата пускат по една стюардеска усмивка.

— Ей! Приятелю!

Кой се е разкрещял така? И на кого? Един остриган с бичи врат и пура крещи по адрес на Пери.

— Ти ли си професорът?

— Да, Дима така ми вика.

— Хареса ли ти днешният мач?

— Изключително. Великолепен мач. Привилегия беше за мен да го наблюдавам.

— Ама и ти играеш добре, нали? По-добър си от Федерер! — изкрещява бичият врат да се изфука с английския си.

— Е, не съвсем.

— Приятен ден, тогава. Окей? Веселете се!

Дел Оро ги изкъшква по пътеката между масите. От другата страна на наклонената витрина по окъпаните от дъжда стъпала от президентската ложа слизат шведски официални лица по сламени шапки със сини околожки, готови да изтърпят заключителната церемония. Пери е успял Да хване ръката на Гейл. Следването на Емилио дел Оро между масите изисква доста суетене, промъкване покрай хорски глави и извинения „Пардон. А, здравейте. Да, фантастичен мач беше!“ по посока на най-вече мъжки лица — едни на араби, други на индийци, после пак само на бели.

И ето че са се озовали до маса с британци от немлъкващите класи, които намират за необходимо да скочат вкупом на крака: „Казвам се Бъни. Направо сте очарователна!“ „Аз съм Джайлс. Страшно ми е приятно! Късметлия човек сте вие, професоре!“ Прекалено много нови запознанства, но като всяко възпитано момиче, тя полага максимум усилия.

Следват двама мъже с картонени швейцарски шапки — единият дебел и самодоволен, другият кльощав; налага се да се ръкуват. Петя и Вълкът, минава й през ум абсурдната мисъл и засяда в паметта й.

— Още ли не го виждаш къде е? — провиква се Гейл към Пери и в същия момент сама го открива: Дима се е свил в най-далечния край на залата, оклюмал, съвсем сам на маса за четирима, с бутилка „Столичная“ пред себе си; а зад него се извисява смъртноблед философ с дълги китки и високи скули, който би трябвало да охранява входа към кухнята. Дел Оро й шепне в ухото, сякаш я познава от детинство:

— Нашият приятел Дима е в нещо като депресия, Гейл. Предполагам, че си чула за сполетялата го трагедия, за двойното погребение в Москва. Най-добрите му приятели убити от някакви маниаци. Много му костваше. Сама ще се убедиш.

И тя наистина се убеждава. Но се чуди доколко видяното е истинско: този Дима, който не се смее, а с половин уста ги приема; този Дима, потънал в подклажданата с водка меланхолия, който дори не си прави труда да стане, за да ги посрещне, а ги гледа кръвнишки от ъгъла, в който са го наврели заедно с двамата му пазачи. Понеже и русият Ники се е присъединил към бледоликия философ и тя намира нещо смразяващо в начина, по който двамата мъже не си обръщат взаимно внимание, а го посвещават изцяло на своя пленник.

— Сядай, професоре! Не му вярвай на тоя проклет Емилио! Гейл, обичам те. Сядай. Гарсон! Шампанско. Кобе бийф. Иси.

Наполеоновата републиканска гвардия отново е заела мястото си на корта. Федерер и Сьодерлинг се качват на почетна стълбичка, изведени от Андре Агаси по костюм.

— Успя ли да си поговориш с момчетата в „Армани“ на оная маса? — пита намръщено Дима. — Искаш ли да се запознаеш с проклети кадърни банкери, юристи, счетоводители? Всички ония, които ебават майката на света? И французи имаме, и немци, и швейцарци. — Вдига глава и се изцепва през залата: — Ей, я слушайте! Запознайте се с професора! Тоя пич взе, че ми легна, когато играхме тенис! А тая е Гейл. И той ще се жени за нея. Щото ако не се ожени, тя ще пристане на Роджър Федерер. Нали така, Гейл?

— На мен Пери ми е напълно достатъчен — отвръща му Гейл.

Слушаше ли го някой изобщо. Със сигурност не и младите мъже със суровите погледи на голямата маса и момичетата им, които демонстративно се скупчиха по-близо, докато Дима викаше. И на по-близките маси преобладаваше някакво безразличие.

— И англичани си имаме! Дето играят честно. Ей, Бъни! Обри! Ела тука бе, Бъни! Бъни! — Никаква реакция. — Знаеш ли какво значи Бъни? Заек, да го еба.

Гейл се извърта, готова да се включи във веселието, и в същия момент забелязва пълничкия джентълмен с брадичка и бакенбарди, комуто прякорът Бъни би пасвал идеално. Не успява обаче да открие Обри, освен ако не е онзи висок олисяващ мъж с интелигентен вид и очила без рамки, който с леко прегърбена походка се е отправил чевръсто по пътеката към изхода с преметнат през ръката шлифер, като човек, който внезапно се е сетил, че ще си изпусне влака.

Мазният Емилио дел Оро с разкошната си сребриста коса е заел свободното място от другата страна на Дима. Дали това е истинската му коса, или е перука? — чуди се тя. В наше време такива качествени перуки правят, че не можеш ги разпозна.

Дима предлага на другия ден да играят тенис. Пери изтъква куп уважителни причини, моли се на Дима като на стар приятел, какъвто наистина му е станал някак си през трите седмици, откакто се запознаха.

— Но аз наистина просто не виждам начин, Дима — опъва се Пери. — Вече сме обещали да се видим на цял куп приятели тук, в града. А и екип не си нося. Да не говорим, че обещах на Гейл този път наистина да видим водните лилии на Моне. Честна дума.

Дима опъва яка глътка от водката, после избърсва уста.

— Ще играем — отсича, изказвайки необорим факт. — В Кралския клуб. Утре в дванайсет. Вече съм ни записал. И по един шибан масаж след това.

— Масаж на дъжд ли, Дима? — пита Гейл шеговито. — Това ли е най-новият ти порок?

Дима не й обръща внимание.

— Имам среща в една шибана банка в девет, да подпиша сума ти документи на момчетата в „Армани“. Но в дванайсет си искам реванша, разбра ли ме? Да не се шубелиса нещо, а? — Пери пак се опитва да се измъкне. Дима отхвърля доводите му. — На шести корт. Най-добрият. Играем един час, отиваме на масаж, после обядваме. Аз черпя.

Дел Оро успява най-сетне учтиво да ги прекъсне, за да смени темата.

— И къде, ако смея да запитам, сте отседнали в Париж, професоре? Надявам се да не е в „Риц“. Ако знае къде да търси, човек може да открие тук прекрасни по-малки, но не по-малко луксозни хотелчета. Ако ме бяхте попитали, поне половин дузина щях да ви посоча.

Ако ви попитат, не увъртайте, ами направо им кажете, инструктирал ги беше Хектор. Такъв невинен въпрос заслужава съвсем невинен отговор. Пери явно е взел съвета му присърце, понеже вече се е разсмял.

— На такова скапано място, че няма да повярвате.

Емилио обаче им вярва и толкова се зарадва на името, че си го записа в подвързания с крокодилска кожа бележник, скрит в тъмносиния хастар на кремавия му блейзър с котвата. След което насочва към Дима пълната сила на своя убедителен чар.

— Ако предлагаш утре да играете тенис, Дима, боя се, че Гейл е абсолютно права. Ти съвсем забравяш за дъжда. Дори нашият приятел професорът надали ще е в състояние да ти даде реванш, когато вали като из ведро. А прогнозата за утре е по-лоша и от днешната.

— Не се ебавайте с мен!

Дима така силно тресна с юмрук масата пред себе си, че чашите се разлетяха и бутилка червено бургундско направи опит да се излее върху мокета; добре че Пери я улови и я изправи. По протежение на цялата наклонена витрина всички сякаш оглушаха от избухналия взрив.

Спокойствието бе що-годе възстановено от кротката молба на Пери:

— Дима, не ме притискай. Та аз и ракета не нося със себе си. Имай милост.

— Дел Оро има двайсет проклети ракети.

— Трийсет — поправи го с леден тон Дел Оро.

— Окей!

Окей какво? Окей и Дима пак ще халоса масата ли? Изпотеното му лице се е вкаменило, челюстта му е изхвръкнала напред, той се изправя несигурно на краката си, накланя торса си назад, сграбчва китката на Пери и го принуждава да застане прав до него.

— Окей, народе! — изцепва се. — Утре с професора играем мач реванш и ще го скъсам от бой. В дванайсет часа. В Кралския клуб. Всички желаещи да гледат да дойдат с чадъри, после ще ви черпя обяд. За сметка на победителя. А той ще е Дима. Чухте ли?

Някои са го чули. Една, дори две усмивки. Двама изръкопляскват. От челната маса отначало нищо, после един-единствен приглушен коментар на руски, последван от недружелюбен смях.

Гейл и Пери се споглеждат, усмихват се, свиват рамене. Как могат да кажат „не“, когато насреща си имат такава непреодолима сила, и то в такъв неудобен момент? Понеже очаква да се предадат, Дел Оро прави опит да ги отклони от намерението им.

— Дима. Струва ми се, че прекаляваш с настояванията си. Защо не запланувате този мач по някое друго време през годината, а?

Но е закъснял, а и Гейл и Пери са прекалено милозливи.

— Всъщност, Емилио — казва Гейл, — щом Дима толкова умира да играят, а и Пери има желание, нека пък си направят удоволствието. Аз съм навита. А ти, дарлинг?

„Дарлинг“ е нов елемент, присъщ по-скоро на Милтън и Дулитъл, отколкото на самите тях.

— Окей. Но при едно условие — мъчи се пак да се сдобие с предимство Дел Оро. — Довечера да присъствате на моето парти. Имам фантастична къща в Ньой. Страшно ще ви хареса. Дима я обожава. Той е отседнал у нас. Заедно с почитаемите ни колеги от Москва. И съпругата ми, бедната женица, отсега надзирава подготовката. Удобно ли ще е да ви пратя кола да ви вземе от хотела в осем? Облечете се така, както ще се чувствате най-удобно. При нас всичко е съвсем неофициално.

Поканата от Дел Оро обаче попада на ялова почва. Пери се смее на глас и казва: абсолютно невъзможно ни е, Емилио. Гейл роптае, че парижките й приятелки цял живот няма да й простят, но не, изключено е да ги повлече всичките със себе си, понеже и те са обявили, че правят парти, на което Гейл и Пери са почетните гости.

Така че в крайна сметка се договарят колата на Емилио да ги вземе от хотела утре в единайсет предобед за тенис мача на дъжд; и ако можеше човек да убие някого с поглед, точно това искаше да направи Дел Оро в момента по отношение на Дима, но според Хектор това ще му е позволено едва след Берн.

— Вие двамата сте една страхотна актьорска двойка — провикна се Хектор. — Не си ли съгласен, Люк? Гейл, да ти имам превъзходната интуиция. А и ти, Пери — сякаш си излязъл от шибания телевизионен конкурс „Най-умният британец“. Не че Гейл ти отстъпва. Безкрайно съм ви благодарен, че докарахте нещата дотук. Че се държахте така храбро в леговището на лъва. Да не почнах да ги приказвам като някой скаутски ръководител?

— Добре го докарваш, бих казал — призна Пери и се опъна мързеливо върху шезлонга до огромния прозорец с арката, който гледа към Сена.

— Добре — съгласи се примирено Хектор, съпроводен от всеобщо веселие.

Единствена Гейл, приседнала на табуретката до главата на Пери и прекарваща замислено пръсти през косите му, изглеждаше леко дистанцирана от празненството им.

Току-що бяха приключили с вечерята си на острова — Ил Сен Луи. Разкошният апартамент на най-горния етаж на древната крепост бе собственост на артистичната леля на Люк. Творбите й бяха опрени по околните стени поради нежеланието й да падне толкоз ниско, че да ги продава. Красивата весела женица на седемдесет и нещо години — участвала на младини в Съпротивата срещу немците — с удоволствие се вживяваше в отредената й роля в интрижката, сглобена от Люк.

— Доколкото разбирам, ние двамата с теб сме стари приятели, много от отдавна — беше казала на Пери два часа преди това, като в същото време деликатно докосна ръката му за поздрав и веднага я пусна. — Запознахме се в салона на моя скъпа приятелка, докато ти следваше живопис, тласкан от неутолимото желание да рисуваш. Ако ти е нужно да знаеш името й, то е Мишел дьо ла Тур, уви, вече покойница. И те оставих да седиш в сянката ми. Прекалено млад беше, за да ми станеш любовник. Това достатъчно ли ще ти е, или искаш още?

— Напълно достатъчно ми е, благодаря! — разсмя се Пери.

— На мен обаче не ми е. Никой не е толкова млад, че да не може да ми е любовник. Люк ще ви поднесе патешкото конфи е камамбер. Пожелавам на всички ви приятна вечер. А ти, мила моя — казано към Гейл, — си тъй изящна! Този твой неуспял художник изобщо не те заслужава, да знаеш. Шегувам се, естествено. Люк, да не забравиш Шева.

Шева, сиамската й котка, вече се бе настанила в скута на Гейл.

По време на вечерята Пери — все още в ролята на умния британец — забавляваше цялата компания ту със задъхани прехласвания по адрес на Федерер, ту със спомени от нагласената случайна среща с Дима и убедителното му изпълнение в ложата за почетни гости. Гейл все едно го слушаше как се разпуска след опасно катерене или оспорвано кросово бягане. А по-идеална публика от Люк и Хектор надали можеше да се намери: Хектор — съсредоточен и нехарактерно тих, го прекъсва единствено за да изстиска още трошица подробност от тях: предполагаемият Одри например какъв ръст имаше? А Бъни напрегнат ли ви се стори? — докато Люк прескача периодически до огромната кухня или допълва чашите им, като обръща специално внимание на чашата на Гейл, или отговаря сегиз-тогиз на Оли по телефона, но остава подчертано пълноценен член на екипа.

Едва сега, след като се прояви терапевтичното въздействие на вечерята и виното, а развълнуваният авантюристки дух на Пери отстъпи пред трезвото мълчание, Хектор реши да се върне към точните думи, които Дима е използвал в поканата си за тенис в Кралския клуб.

— Приемаме, значи, че ключовата дума в посланието е масажът. Някой нещо да допълни?

— Масажът бе на практика неотделима част от предизвикателството — съгласи се Пери.

— Люк?

— Личи си от километър. Колко пъти?

— Три — рече Пери.

— Гейл?

Тя се събуди от отвлеклите я мисли, но не сподели увереността на мъжете.

— Питам се дали не си е проличало от километър и за Емилио и младежите в „Армани“ — каза, но избягваше да срещне погледа на Люк.

И Хектор си беше задал същия въпрос.

— Да, в такъв случай истината е, че ако Дел Оро надуши нещо гнило, веднага ще отложи мача и ще ни прецака тотално. Край на играта. Но според последните сводки от Оли признаците сочат обратното, нали, Люк?

— Оли присъства на неофициална среща на шофьорите пред замъка на Дел Оро — поясни Люк с лустросаната си усмивка.

— Според Емилио утрешният тенис мач ще е нещо като купон след подписването. Господата от Москва вече са виждали Айфеловата кула, към Лувъра не проявяват интерес, та Емилио се е видял в чудо как да ги развлича.

— А съобщението за масажа? — подсказа му Хектор.

— Изясни се, че Дима е записал два едновременни сеанса за Пери и за себе си веднага след мача им. Освен това Оли е установил, че Кралският клуб се слави като безопасно място, макар там да играят тенис някои от най-привлекателните мишени на света. Не е прието бодигардове да се навират в съблекалните, сауните и стаите за масаж заедно с онези, които охраняват. За тях е предвидено да седят във фоайето на клуба или отвън, в бронираните си лимузини.

— А какво ще правят щатните масажистки на клуба, докато вие, момчета, се съвещавате?

Люк беше готов и с отговора, и със специалната си усмивка.

— Понеделник им е почивният ден, Гейл. И идват единствено по поръчка. Дори Емилио няма как да знае, че утре няма да са на линия.

В хотел „Кенз-Анж“ бе вече един след полунощ и Пери най-после спеше. Гейл се прокрадна на пръсти по коридора до тоалетната, заключи се отвътре и под болезнената светлина на най-слабата електрическа крушка на света препрочете текста, който бе получила предната вечер в седем, тъкмо когато се канеха да тръгват за вечерята на Ил Сен Луи.

Гейл ли? Как така се е подписала с моето име Наташа? Дотам ли е откачила, че си е забравила нейното? Или иска да каже „Гейл, умолявам те, помогни ми“ — в този смисъл „Гейл“?

Така както половината от главата й беше полузаспала, неусетно натисна зеления бутон, но вместо с номера се свърза с швейцарски телефонен секретар. Изключи панически и — вече съвсем будна — изпрати следния текст:

Не предприемай абсолютно нищо, преди да сме разговаряли. На всяка цена трябва да се срещнем и да поговорим. С много обич, Гейл

Върна се в спалнята и се пъхна под изпълнения с конски косъм юрган. Пери спеше като умрял. Да му каже ли, или да не му каже? Нима си няма предостатъчно ядове и без този? Пък и нали му предстои утрешният тежък ден? А и какво ще стане с клетвата ми пред Наташа да пазя тайна?