Изменник по вкуса ни

16

Дните и нощите в курортното алпийско градче Венген се сториха на Люк загадъчно предопределени — ту непоносими, ту изпълнени с лиричното спокойствие на една разширена сбирка от почиващи членове на семейството и техните приятели.

Избраната от Оли грозна, построена за даване под наем вила заемаше затворен между две пътеки триъгълник в тихия край на селото. Обикновено в зимните месеци я наемаше един немски ски клуб от равнинен район, но през лятото бе на разположение за всички платежоспособни наематели, били те теософи от Южна Африка, растафари от Норвегия или бедни дечица от областта Рур. Така че селото едва ли не задължително очакваше появата и на подобно невъобразимо семейство от хора несъвместими по възраст и произход. Нито един от тълпата влачещи се летни туристи не ги удостои дори с извръщане на глава; поне така твърдеше Оли, който прекарваше голяма част от свободното си време да наблюдава околността иззад завесите на прозорците по горния етаж.

Отвътре светът изглеждаше невъобразимо красив. Като погледне човек от най-горния етаж, вижда прославената долина Лаутербрунен; ако погледне нагоре, пред очите му блясва масивът Юнгфрау. Отпреде му се простират девствени пасища и залесени склонове. Погледната отвън обаче, вилата представляваше една архитектурна красота: пещероподобна, безхарактерна, анонимна и несимпатизираща на нищо около себе си, с бели измазани стени и селски разкрасяващи елементи, които само подчертаваха предградийните й аспирации.

И Люк се бе отдал на наблюдения. Докато Оли обикаляше за провизии и откъслечни местни клюки, вечно притесненият Люк търсеше да забележи подозрителни минувачи. Но колкото и да си отваряше очите, не забеляза нито един любопитен поглед към момиченцата в градината, които под напътствията на Гейл скачаха с новите си въженца или събираха иглики по поляната зад сградата с цел да ги запазят за вечни времена в бурканчетата от палмово нишесте саго, които Оли купуваше от супермаркета.

Забележки не предизвикваше дори намацаната с руж и напудрена възрастна дребна дама в траурни одежди и черни очила, която седеше неподвижна като кукла на балкона с ръце в скута. Такива образи са се срещали по швейцарските курорти от самото начало на туристическия бизнес. Та дори ако някой минувач мернеше вечер през пердетата как едър мъж с вълнена скиорска шапка седи приведен над шахматната дъска срещу двама подрастващи противници, а Пери им служи за рефер, докато Гейл и момиченцата гледат в другия ъгъл закупеното от „Фото Фриц“ дивиди — е, и да е нямала досега вилата вманиачени по шаха наематели, сега вече и такива си има. Какво ги интересува хората това, че в двубой срещу комбинирания ум на двамата му преждевременно развиващи се синове най-добрият перач на пари в света все още успява да им надделее?

И дори да видеха същите две подрастващи момчета в старателно разнообразеното им облекло да се катерят по стръмната скална пътека, водеща от задната им градина чак до билото на Менлихен, а отпреде им Пери да ги приканва да побързат, докато Алекс се кълне наум, че ей сега ще му счупи шибания врат, а Виктор твърди, че току-що е преборил с поглед истински възрастен елен, макар да става дума само за някаква си дива коза — че какво му е толкова необичайното на всичко това? Пери дори ги свърза в двойка. Намери им и една удобна скала с обратен наклон, взе под наем катерачески обувки, купи им въжета — и им обясни най-строго, че за катерача въжетата са нещо и лично, и свещено — и ги научи как се виси над пропаст, независимо че пропастта в случая бе само четириметрова.

А що се отнася до двете млади жени — и двете красиви, едната накъм шестнайсет, другата с десетина години по-голяма, — проснали се да четат книгите си върху шезлонгите под избегналия някак си булдозера на строителите разклонен явор, ако си швейцарец, вероятно ще ги погледнеш, а после ще се престориш, че не си; а ако си италианец, сигурно ще ги погледнеш и ще им изръкопляскаш. Но в никакъв случай няма да хукнеш към телефона и да зашепнеш на полицията, че току-що си зърнал как две подозрителни жени четат на сянка под явора.

Или поне така се увещаваше Люк, така се увещаваше и Оли, а кооптираните членове в групата за наблюдение на квартала Пери и Гейл се съгласяваха — като че имаха друг избор! — което ни най-малко не означаваше, че който и да било от тях, дори момиченцата, се е отърсил съвсем докрай от представата, че се крият и че живеят в надпревара с времето. Та когато на закуска с палачинките специалитет на Оли с бекон и кленов сироп Катя попиташе „Днес ли заминаваме за Англия?“, или Ирина почнеше да врънка, А-ма докога ще чакаме да тръгнем за Англия?“, и двете всъщност говореха от името на всички насядали около масата, като се започне от самия Люк — героя на групата благодарение на гипсираната му десница след падането му по стълбите в хотела му в Берн.

— Що не дадеш тоя хотел под съд, Дик? — насъскваше го Виктор.

— Ще се допитам до адвоката ми по този въпрос — отвърна му Люк с усмивка към Гейл.

А що се отнася до това кога точно ще заминат за Лондон:

— Най-вероятно няма да е днес, Катя, но може би утре или вдругиден — уверяваше я Люк. — Зависи кога ще дойдат визите ви. Знаете каква напаст са апаратчиците, дори и английските, нали?

Но кога, о, кога?

Въпросът измъчваше и Люк през всеки буден или полусънен час на денонощието, докато задъханите бюлетини от Хектор не преставаха да се сипят: веднъж две-три непълни изречения между две съвещания, друг път — цяла еремиада в малките часове след поредния безкраен ден. Объркан от баража противоречащи си сведения, Люк първо прибягна към официално непростимия грях да си ги записва по реда на пристигането им. С подаващите се през гипса смъртнобледи пръстчета на дясната си ръка драскаше най-старателно измислените от самия него стенографски сигли върху отделни листове с размер А4, закупени от Оли от селската книжарница. Но само от едната им страна.

И точно както ги бяха обучавали в школата, открадна стъклото от една рамка със снимка, за да пише върху него; избърсваше старателно стъклото след всяка страница, а написаното криеше зад казанчето, да не би случайно някога да хрумне на Виктор, Алексей, Тамара или Дима да претърсват стаята му.

Но когато взе да се губи в скоростта и сложността на фронтовите депеши от Хектор, успя да убеди Оли да му купи джобен диктофон като за Дима и да го свърже с кодирания му мобифон — поредният смъртен грях в очите на отдела за обучение, но и живо спасение в часовете, през които будуваше в леглото в очакване на Хекторовите неповторими бюлетини:

„На ръба на ножа сме, Люки, но водим в резултата.“

„Прескачам Били Бой и отивам право при шефа. Казал съм му, че разполагаме не с дни, а с часове.“

„Шефът каза да говоря със зама му.“

„Зам. — шефът каза, че щом Били Бой не ще да подпише, и той не щял. Не искал да е само с неговия подпис — или всички от четвъртия етаж да го подкрепят, или няма да се съгласи. Казах майната му.“

„Колкото и да не ти се вярва, Били Бой полека се навива. Рита с всичка сила, но и той не може да отрече истината, когато му я натикат в носа.“

Всичко това — само в първите двайсет и четири часа, откакто Люк прати смъртнобледия философ да се търкаля надолу по стъпалата — подвиг, който Хектор в началото нарече абсолютно гениален, но след като размисли, реши, че не си заслужава да бъде доведен до знанието на зам. — шефа, поне засега.

— Нашият човек в действителност ли уби Ники, Люк?

— Той поне така се надява.

— Да. Разбирам. Но не съм чул нищо по въпроса, а ти?

— Нито звук.

— Били са някакви други двама и всяка прилика е съвсем случайна. Разбрано?

— Разбрано.

Но към средата на следобеда на втория ден тонът на Хектор взе да издава безсилие, макар и не отчаяние. От канцеларията на министър-председателя били постановили, че все пак трябва да се събере кворум на Комисията по правомощията. И настоявали Били Бой Матлок да бъде посветен изцяло — повтарям, изцяло — във всички оперативни подробности, които Хектор досега притискал близо към гърдите си. Били готови да се задоволят с четиричленна работна група с по един представител от външно и вътрешно министерство, от финансите и имиграционното. Неучастващите членове щели да бъдат поканени да ратифицират препоръките със задна дата, което, според канцеларията на министър-председателя, щяло да бъде чиста формалност. Хектор бил приел тези условия с най-голяма неохота. След което най-неочаквано — още вечерта на същия ден — времето се промени и гласът на Хектор се повиши с един тон. Тайният диктофон на Люк му възпроизведе въпросния момент:

X: Копелетата май са ни изпреварили. Източниците на Били Бой от Сити току-що са му подсказали.

Л: В какъв смисъл „изпреварили“? В кое? Та ние още нищо не сме направили.

X: Според източници на Били Бой в Сити Комисията за финансов надзор се канела да блокира искането на „Арена“ да отвори голяма банка, а ножа сме били забили именно ние.

Л: Ние ли?

X: Службата. Като цяло. Мощните институции в Сити се възмущават до небето. Трима независими членове на парламента, на заплата при олигарсите, приготвят грубо писмо до министъра на финансите, с което обвиняват Комисията по финансов надзор в антируски предразсъдъци и настояват за незабавното премахване на всички неразумни пречки пред заявлението. И обичайните заподозрени в Камарата на лордовете са се вдигнали на всеоръжие.

Л: Ама как може такива глупости!

X: Разправяй го на Комисията за финансов надзор. Те само едно повтарят: централните банки престанали да си отпускат една на друга заеми, макар обществото да им било дало милиарди именно за тази цел. Но ето че се появява спасител на бял кон — „Арена“ — с предложението да сложи в горещите им ръчички стотици шибани милиарди. Кой го е еня откъде са тия пари? [Това въпрос ли се явява? Защото в такъв случай Люк не разполага с отговор.]

X [избухва внезапно]: За неразумни пречки изобщо не може да става дума, мама му стара. На никой дори и през ум не му е минало да създава неразумни пречки. До снощи заявлението на „Арена“ е събирало прахоляка на стелажа с необработени документи. Нито среща са провели, нито съвещание, почти не са започнали и проучването на законните изисквания. Което обаче ни най-малко не е пречило на олигарсите в Съри да бият своите барабани на войната, нито да внушават на водещите финансовите рубрики, че ако искането на „Арена“ бъде отхвърлено, лондонското Сити ще отиде чак на четвърто място след Уолстрийт, Франкфурт и Хонконг. И кой ще е виновен за всичко това? Службата, подведена от шибаното копеле Хектор Мередит!

Последва нова тишина — толкова дълга, че на Люк му се наложи да пита Хектор още ли е на линията, на което получи сприхавия отговор:

— Къде другаде да съм, да му еба майката?

— Е, поне имаш вече подкрепата на Били Бой — подсказа Люк, един вид да му даде утеха, каквато не споделяше.

— Завой на сто и осемдесет градуса — отвърна благочестиво Хектор. — Не знам какво щях да правя без него.

И Люк нямаше представа.

Били Бой Матлок — неочакван съюзник на Хектор? Привлечен от Хектор към каузата? Най-новото му другарче по оръжие? Завой на сто и осемдесет градуса? Били ли?

Или Били Бой просто се застрахова допълнително? Не че Били Бой е лош човек, в смисъл не е зъл, не е мръсник като Обри Лонгриг и никога не е бил такъв в очите на Люк; не е някакъв коварен създател на пъклени планове, нито е Двоен или троен агент, намърдал се между противостоящи сили. Това изобщо не е в стила на Били. Прекалено очебийно би било от негова страна.

Кога в такъв случай е станал обратният завой и кое го е наложило? — дивеше се Люк. А дали пък Били Бой вече не си е подсигурил тила другаде, та затова с такава готовност предлага сега на Хектор обилния си фронт, с цел да го посветят в най-пазените тайни в сандъка с Хекторовите тайни?

Какво например се е въртяло из главата на Били през онзи неделен следобед, когато излезе от тайната квартира в Блумсбъри все още страдащ от нанесеното му унижение? Обич към Хектор? Или сериозна загриженост за личната му позиция в бъдещата схема на нещата?

И в дните на болезнено преживяне вследствие на въпросната среща, кое ли величие от Сити е поканил на обяд Хектор — при цялата си всеизвестна свидливост — и го е заклел да пази тайната, макар да знае идеално, че за това величие тайна е всичко, което съобщава някому поотделно на четири очи? И то с пълното съзнание, че по този начин си спечелва приятел в случай на неблагоприятно развитие на събитията?

И кой може да предскаже коя точно от многото вълнички, предизвикани от хвърленото в мътните води на Сити камъче, ще изпляска по свръхчувствителния слух на онзи виден вътрешен човек в Сити и издигащ се член на парламента Обри Лонгриг?

Или на Бъни Попъм?

Или на Джайлс де Салис — ръководителя на медийния цирк?

И на всички останали Лонгриги, Попъми и Де Салиси с остър слух, които чакат да се качат на панаирджийската въртележка, наречена „Арена“, в мига, в който се завърти?

Само че, според Хектор, въртележката е все още в покой. За какво да скачат отсега?

Много му се щеше на Люк да има с кого да сподели мислите си, но — както винаги — такъв човек липсваше. Пери и Гейл не бяха в кръга. Ивон не беше в ефир. А Оли — е, макар и да бе най-добрият черноработник в занаята, Оли не можеше изобщо да се сравнява с Айнщайн, когато станеше дума за кървав двубой при висок залог.

Докато Гейл и Пери се проявяваха в най-добрата си светлина като сурогат родители, отрядни ръководители, играчи на „Монополи“ и гидове на децата, Оли и Люк отчитаха всеки появил се предупредителен признак и ако не го отхвърлеха, го добавяха към все по-нарастващия списък на Люк на неща, за които да се притеснява.

В рамките на една сутрин Оли бе забелязал една и съща двойка да минава два пъти покрай къщата откъм северната й страна, после — два пъти откъм югозападната. Първия път жената беше с жълт шал на главата и зелен лоден, втория път — с широкопола капела и спортен панталон. Но в едни и същи високи обувки и чорапи и с един и същ алпийски бастун. Мъжът пък първия път бе по къси панталонки, а втория — в шалвари на леопардови петна, но е една и съща синя фуражка и с една и съща походка — с прилепени към бедрата почти неподвижни ръце.

А Оли беше преподавал следене в школата за подготовка, така че него трудно можеше да го обори човек.

Откакто Гейл и Наташа се бяха сблъскали с швейцарските власти на „Интерлакен-Ост“, Оли държеше под бдителния си поглед и жп гарата „Венген“. Според железничаря, който си пи кротко биричката с Оли в бар „Айгер“, полицейското присъствие във Венген напоследък се било позасилило; иначе се проявявало само за да разтърват някое сбиване или във вялото търсене на дилъри на дрога. Проверявали хотелските регистри и показвали скришом на билетопродавачите по гарите на нормалната и зъбчатата железница снимка на широколик олисял мъж с брада.

— Интересно дали Дима не си е пуснал брада в самото начало, когато е открил първата си пералня за пари в Брайтън Бийч? — изказа той предположението си пред Люк, докато се разхождаха кротко из градината.

И брада, и мустаци, призна мрачно Люк. Били са част от новата му самоличност, с която успял да влезе в Щатите. И едва преди пет години ги обръснал.

А на всичко отгоре — може и съвпадение да е било, макар Оли категорично да го отричаше, — докато купуваше „Интърнашънъл Хералд Трибюн“ и местната преса от магазинчето на гарата, забеляза същата онази подозрителна двойка, която проучваше и къщата. Седяха в чакалнята с втренчени в стената погледи. Два часа и няколко влака и в двете посоки по-късно не бяха мръднали оттам. Оли не намираше друго обяснение за поведението им, освен някакво недоразумение: или новата смяна, изглежда, е изпуснала влака, така че двамата чакат началниците им да решат какво да правят по-нататък, или — ако се съдеше по избраната от тях позиция, гледаща към първи перон — гледат да видят кой ще слезе от влаковете от Лаутербрунен.

Да не говорим, че и симпатичната продавачка в магазина за сирене ме попита за колко души пазарувам. Може и да се е шегувала с възголямото ми шкембе, но въпросът й никак не ми хареса — добави сякаш от желание да облекчи бремето на Люк, но вече и двамата трудно виждаха смешната страна на нещата.

Люк се притесняваше и от факта, че в къщата имаше четири деца на училищна възраст. След като учебната година в Швейцария е започнала, защо нашите деца не ходят на училище? Същия въпрос му зададе и сестрата в селския медицински кабинет, където отиде на контролен преглед на ръката. Скалъпеното на момента обяснение, че международните училища имали някаква междинна ваканция, му се стори неубедително дори на самия него.

Досега Люк успяваше да задържа Дима в къщата, а самият Дима се съгласяваше, макар и неохотно, понеже се чувстваше негов длъжник. Възторгът му от сблъсъка по стълбите на „Белвю Палас“ не му позволяваше да си представи, че Люк е способен изобщо да сбърка в нещо. Но след като дните взеха да се влачат едва-едва и Люк все повече се затрудняваше да намира поредното извинение за апаратчиците в Лондон, настроението на Дима взе да клони все повече към съпротива, а оттам — и към открит бунт. И понеже му писна от Люк, постави с характерната си прямота въпроса на Пери.

— Ако поискам да изведа Тамара на разходка, ще я изведа — изръмжа. — Виждам красива планина и искам да й я покажа. Тук да не е шибаната Колима? Така предай на Дик. Чуваш ли, професоре?

Тамара обаче реши, че без инвалидна количка няма да може да стигне по полегатата асфалтова пътека до пейките с изглед към долината. Изпратиха Оли да й намери една. С къносаната си коса, омазаната с червило уста и тъмните очила имаше вид на некроманско творение, макар и самият Дима да не беше кой знае колко по-привлекателен в своя работен гащеризон и вълнена ски шапка. Но в тази общност, свикнала с всякакви човешки отклонения, в същото време се явяваха и идеалната възрастна двойка: Дима, бутащ бавно Тамара нагоре по хълма зад къщата, за да й покаже водопада Щаубах и долината Лаутербрунен в цялата им красота.

А когато, както понякога се случваше, към тях се присъединеше и Наташа, тя вече не се явяваше омразното извънбрачно дете на Дима, натресено по принуда на Тамара, след като я изхвърлили полуполудяла от затвора, а тяхната любеща и послушна дъщеря, без значение дали от брака им или осиновена. Но Наташа най-вече четеше книгите си или издебваше когато баща й е сам да го гушка, да гали плешивата му глава и да я целува така, сякаш той е нейно дете.

И Пери, и Гейл също бяха неделима част от новосъздаденото семейство, което започваше да се формира. Гейл неспирно измисляше нови занимания за момиченцата: запозна ги с кравите по поляните, заведе ги в магазина за сирене да видят как стържат с ренде от прословутото хобелкезе, или да търсят елени и катерички из гората; същевременно Пери се явяваше многообичаният водач на момчешкия отбор и гръмоотводът за излишната им енергия. Всъщност единственият случай, в който Пери неочаквано се възпротиви, беше, когато Гейл предложи да изиграят тенис мач на двойки с момчетата рано една сутрин. Имал бил нужда от още време да се свести след пъкления мач в Париж.

Укриването на Дима и трупата му бе само едно от натрупващите се у Люк притеснения. Докато чакаше нощем в стаята си на горния етаж случайните бюлетини от Хектор, разполагаше с предостатъчно време, през което да сглоби уликите, че присъствието им в селото привлича нежелано внимание, както и да забърка в многото безсънни часове конспиративни теории, които дори в настъпилата утрин му се струваха тревожно реални.

Притесняваше го и самоличността му под името Брейбъзън — дали усърдният хер директор на „Белвю“ не е направил вече връзката между проведената от Брейбъзън инспекция на тоалетните в хотела и двамата пребити руснаци на долната площадка на стълбището; и дали оттам, с помощта на полицията, разследванията не са стигнали до паркираното под бука на жп гарата „Гринделвалд Грунд“ беемве.

Най-драстичният му сценарий, подсказан донякъде от направената от Дима в колата безгрижна реконструкция, се развиваше по следния начин:

Единият от бодигардовете — най-вероятно смъртнобледият философ — успява да издрапа нагоре по стълбата и започва да блъска по заключената врата.

Или пък предположенията на Оли по отношение на електрониката на аварийната врата са се оказали просто предположения.

Така или иначе, тревогата е вдигната и вестта за сблъсъка достига до слуха на по-информираните гости на коктейла на „Арена“ в „Залата на честта“: телохранителите на Дима са били нападнати, самият Дима е изчезнал.

Сега вече всичко се задвижва. Емилио дел Оро алармира седмината чисти пълномощници, които грабват мобифоните и алармират своите братя воры, а те на свой ред алармират Княза в неговия замък.

Емилио алармира своите приятели швейцарските банкери, които на свой ред алармират своите високопоставени приятели в швейцарското правителство, включително полицията и службите за сигурност, чиято първа задача в живота е да пазят достойнството на свещените швейцарски банкери и да арестуват всеки, дръзнал да го опетни.

По-нататък Емилио дел Оро алармира Обри Лонгриг, Бъни Попъм и Де Салис, които алармират когото трябва — виж по-долу.

Руският посланик в Берн получава спешни инструкции от Москва, подклаждани от Княза, да настоява за незабавното освобождаване на телохранителите, преди да са пропели, но най-вече да открие Дима и да го върне с максимална бързина в страната на неговия произход.

Швейцарските власти, за които досега е представлявало удоволствие да дават убежище на богатия финансист Дима, обявяват за вседържавно издирване избягалия престъпник Дима.

Но дори в тази мрачна приказка има нещо необичайно, което Люк при цялото си старание не успява да проумее. Каква точно верига от обстоятелства — подозрения или твърди разузнавателни сведения — е докарала двамата телохранители в хотел „Белвю Палас“ след второто подписване? Кой ги е пратил? Какво им е било наредено да направят? И защо?

Или, казано другояче: имали ли са Княза и братята му повод да знаят по време на второто подписване, че Дима се кани да наруши своята ненарушима клетва на вор и да стане сук номер едно на всички времена?

Но когато Люк се решава най-сетне да сподели, макар и в разреден вид, тези си тревоги с Дима, онзи най-небрежно ги отхвърля. Дори Хектор е тотално невъзприемчив и едва ли не изкрещява:

— Тръгнем ли по този път, от самото начало сме прецакани.

Да сменят къщата? Да се прехвърлят през нощта в Цюрих, Базел или Женева? И какво ще постигнат с това? Само ще оставят зад себе си разбунено гнездо на оси — озадачени магазинери, хазяи, агенти по недвижими имоти, селските клюкари.

— Мога да те снабдя с някой и друг пищов, ако те интересува — предложи Оли при поредния си нещастен опит да развесели Люк. — Доколкото чувам, независимо от новите закони, всяка къща в селото била въоръжена до зъби. Готвели се да посрещнат руснаците. Добре че не са наясно кой точно им гостува в момента, а?

— Дано и не разберат — отвърна му Люк с храбра усмивка.

Пери и Гейл намираха нещо идилично в ежедневието си — нещо чисто, както се изразяваше замислено Дима. Сякаш ги бяха спуснали в някакъв далечен аванпост на човечеството със задачата да се грижат най-старателно за своите подопечни.

И когато не беше сред природата с момчетата — Люк все го подтикваше да ги прекарва по най-отдалечените пътеки, а Алексей бе открил, че в крайна сметка не страда от световъртеж, а от непоносимост към Макс, — Пери си правеше привечерни разходки с Дима или присядаше до него на някоя пейка в края на гората и го наблюдаваше как гледа долината със същия онзи гняв, с който прекъсна монолога си в гарвановото гнездо в „Трите комина“ и впери поглед в мрака, обърса уста с опакото на ръката си, отпи яко от водката и продължи да гледа ядно. Друг път искаше да го оставят сам в гората с диктофона, при което Оли, или Люк, го охраняваше скришом от разстояние. Но не им даваше касетите, които представляваха част от застрахователната му полица.

Пери обаче забелязваше, че изминалите дни — колкото и да бяха — го бяха състарили. Нищо чудно да бе започнал да осъзнава чудовищността на своето вероломство. И докато гледаше с празен поглед във вечността или диктуваше глухо в касетофона си, търсеше и някакво вътрешно помирение. Така поне подсказваше демонстративната му проява на загриженост към Тамара. Изглежда, възродилият се инстинкт на вора във вярата бе постлал пътя му към жената.

— Докато умре моята Тамара, Бог може и да е оглушал от шибаните молитви, с които го залива — отбеляза гордо веднъж, с което създаде у Пери впечатлението, че е далеч по-неуверен в собственото си избавление.

Пери не преставаше да се чуди и на търпението, което Дима проявяваше спрямо самия него, което нарастваше обратнопропорционално на презрението му към половинчатите обещания на Люк, които същият оттегляше едва ли не на мига.

— Ти, професоре, не се притеснявай. Един ден всички ние ще сме щастливи, помни ми думите. Ще се измъкнем от това лайняно положение — заявяваше му с положена собственически върху рамото му длан, докато се разхождаха по пътеката. — Виктор и Алексей те възприемат като някакъв шибан герой. И някой ден, току-виж, и от теб направили вор.

Но Пери ни най-малко не се подведе по буйния смях, който последва горното предположение. От доста дни насам бе взел да се вижда все повече в ролята на наследник на Димината верига от дълбоки мъжки дружби: с покойния Никита, който го бе направил мъж; с убития Миша, ученика му, който той, за най-голям свой срам, не бе успял да опази; и с всички онези бойци и железни мъже, които са властвали над него, докато бил в затвора в Колима и след това.

Много повече го изненада невероятното му наглед назначение като среднощен изповедник на Хектор. Нито на Гейл, нито на самия него му бе необходимо Люк да им съобщава с думи — стигаше им ежедневното му шикалкавене, — че нещата в Лондон не се развиваха така гладко, както очакваше Хектор. Колкото и да се мъчеше да го прикрива, със самия език на тялото си Люк издаваше до каква степен и той се измъчва от емоционалното напрежение.

Така че кодираната мелодия на мобифона в един часа след полунощ накара Пери да седне стреснат в леглото, а Гейл, без да дочака да разбере кой го търси — да се втурне по коридора да нагледа спящите момиченца, при което първата му мисъл, след като чу гласа на Хектор, бе, че онзи ще го помоли да повдигне духа на Люк или — което би предпочел — да поеме по-активна роля в тайното прехвърляне на Дима в Англия.

— Ще ми отделиш ли две минути да си поговорим, Милтън?

Нима това наистина бе гласът на Хектор, или чуваше магнетофон, чиито батерии са взели да се изтощават?

— Поговори ми.

— Има един полски философ, когото от време на време си препрочитам.

— Как се казва?

— Колаковски. Предполагам, че си го чувал.

Пери не намери за нужно да му признае, че го е чувал.

— Е и?

Пиян ли е Хектор? Да не е наблегнал прекалено на малцовото уиски от остров Скай?

— Тоя Колаковски развива едни много строги възгледи по въпроса за доброто и злото… които напоследък съм склонен да споделям. Злото си е зло, и точка по въпроса. Изобщо не се корени в битието. И няма връзка с това дали си наркоман и прочие. Злото представлява абсолютна и изцяло самостоятелна човешка сила. — Продължително мълчание. — И си зададох въпроса: ти на какво мнение си?

— Том, какво ти има?

— От време на време го препрочитам, нали разбираш. Когато ми натежи. Колаковски. Изненадваш ме, че не ти е познат. Та той е постулирал един закон. Доста добър при това, предвид обстоятелствата.

— Какво точно ти тежи в момента?

— Нарекъл го е Закон на безкрайното изобилие. Не че в полския съществителните ги членуват. Но и нечленуване всъщност няма, което би трябвало да ти подскаже нещо, но това е положението. Та същността на тоя закон е, че за всяко събитие съществуват безброй обяснения. Безгранично. Или, казано с думи, които и двамата с теб разбираме, никога не знаеш нито кое точно копеле те е цапардосало, нито защо. Доста утешително звучи в създалите се обстоятелства, не смяташ ли?

Гейл се беше върнала и стоеше в рамката на вратата да слуша.

— Предполагам, че ще мога да дам по-точна преценка, ако съм запознат с обстоятелствата — отвърна Пери, като в същото време говореше и на Гейл. — Мога ли да направя нещо, с което да ти помогна, Том? Звучиш ми доста скапано.

— Според мен ти вече го направи, Милтън, приятелю. Благодаря ти за съвета. Ще се видим утре сутрин.

Ще се видим ли?

— Сам ли беше или с някого? — попита Гейл, докато си лягаше.

— Не стана дума.

Според Оли след катастрофата на Ейдриън жената на Хектор Емили престанала да живее с него в Лондон. Предпочитала зимната виличка в Норфък, която била по-близо до затвора.

Люк е застанал вцепенен до леглото, притиснал е кодирания мобифон до ухото си, а временно свързаният с него диктофон е паркиран до умивалника. Часът е четири и трийсет следобед. Хектор цял ден не се е обаждал, нито е отговарял на многобройните съобщения на Люк, записани от телефонния секретар. Оли е тръгнал да купува прясна пъстърва, а за Катя, която не яде риба — виенски шницели. И пържени по домашному картофи за всички. Напоследък храната се е превърнала в основна тема. Понеже не знаят дали следващия път пак ще са заедно, всяко сядане на трапезата е придружено с определена церемониалност. Понякога се започва с дълга молитва на руски, нашепвана от Тамара и придружена с многократни прекръствания. Друг път, като я погледнат в очакване, тя отказва явно за да им даде да разберат, че не се радват на Божията благодат. Този следобед, за да запълни празното време преди вечеря, Гейл е решила да слезе с момиченцата до Трюмелбах да им покаже страшния водопад, който си е проправил път през вътрешността на планината. Пери никак не одобрява намеренията й. Хубаво, тя ще е с мобифон, но на какво покритие може да разчита в пещерите?

На Гейл й е все едно. Решили са и тръгват. По поляните дрънчат кравешки чанове. Наташа се е зачела под явора.

— Слушай, значи — нарежда му Хектор с непоклатим като скала глас. — Цялата гадна, шибана история. Чуваш ли ме?