Изменник по вкуса ни

5

— Да ви изпратя ли до входната ви врата, Гейл? — предлага Оли, извърнал се на предната седалка, за да отправи своя въпрос през разделителната преграда на таксито.

— Благодаря, няма нужда.

— Никак не ми се виждате добре, Гейл. Поне оттук, където съм седнал. Имате крайно притеснен вид. Ако искате, ще се кача да му ударим по чай.

Да му ударим? По едно? По чай?

— Няма нужда. Благодаря. Мисля направо да си лягам.

— Сънят е най-добрият лекар, разправят.

— И е вярно. Лека нощ, Оли. Благодаря ви, че ме докарахте.

Пресича до отсреща, чака го да си тръгне, но той не помръдва.

— Забравихме си чантичката, дарлинг!

Забравила я е. И е бясна на себе си. Бясна е и на Оли за това, че я изчака да стигне до прага, преди да хукне подире й. Измърморва още благодарности, нарича себе си „идиотка“.

— О, няма нужда да се извинявате, Гейл. Аз съм далеч по-зле. Ако можеше да се отделя от тялото си, сигурно щях досега да съм си забравил някъде и главата. Абсолютно ли сме сигурни, дарлинг?

В момента, честно казано, в нищо не съм сигурна, дарлинг. Точно пък сега. Не съм съвсем сигурна дали си самостоятелно действащ шпионин, или си нечий ръжен. Както не съм сигурна и защо за шофиране до Блумсбъри посред бял ден ти трябват очила с дебели лещи, а оттам се връщаш в пълен мрак без никакви очила. Или това просто означава, че вие, шпионите, виждате само в тъмното?

Апартаментът й — наследен съвместно с брат й от покойния им баща — не беше всъщност апартамент, а мезонет на горните два етажа на красива викторианска бяла сграда, от онези сключени постройки, които придават присъщия чар на целия район Примроуз Хил. Издигащият се в обществото неин брат, който заедно с богатите си приятели избиваше фазани, притежаваше другата половина от жилището и се предполагаше след петдесетина години — ако той не пукнеше дотогава от пиене и ако тя, Гейл, бе все още с Пери, в което на този етап се съмняваше — да са му изплатили неговия дял.

Входът на сградата вонеше на бьоф бургиньона, който готвеха в апартамент номер две, и кънтеше от разправиите и телевизорите на останалите обитатели. Маунтънбайкът, който Пери ползваше по време на посещенията си през уикендите, бе на обичайното си неудобно място, прикачен с верига към отливната тръба. Някой ден някой предприемчив крадец ще ти го отмъкне заедно с тръбата, предупреждаваше го тя. А той най обичаше да се качва в шест сутринта до най-високата точка на парка „Хампстед Хийт“ и да се пуска оттам с главоломна скорост по пътеките, които бяха само за пешеходци.

Пътеката по четирите редици тесни стъпала, които отвеждаха до вратата на апартамента й, беше на границата на разпада си, но обитателят на партера не виждаше защо изобщо трябва и той да плаща, а онези на следващите два етажа го изчакваха първо той да плати, при което от Гейл — живеещата в сградата безплатна адвокатка — се очакваше да измисли някакъв компромис, но тъй като нито една от спорещите страни не отстъпваше и на милиметър от позицията, в която се бе окопала, къде, по дяволите, щеше да им намери тя компромис?

Тази вечер обаче изпитваше благодарност към всичко това: нека си се карат; нека надуват до дупка проклетата си музика; нека й осигуряват всичката възможна нормалност, тъй като на нея — майчице мила — наистина й се ревеше за нормалност. Само да я изкарат от операционната и да я вкарат в интензивното. И да й кажат: край на кошмара, Гейл, миличка, край на всички тихо говорещи шотландски интелектуални и минишпионократи с итънски акцент; край на всякакви там сирачета, убийствено красиви Наташи, пистолджии вуйчовци, Дими и Тамари; да й кажат, че нейният изпратен й от Бога любим и почти сляп наивник Пери Мейкпийс няма никакво намерение да се увива в жертвеното знаме заради оруелската си любов към изгубената Англия, похвалното търсене на Връзка с главно „В“ — с какво, за бога, връзка? — или домашно сварената му марка от обърната наопаки пуританска суета.

Докато качваше стъпалата, коленете й се разтрепериха.

На първата тясна междинна площадка затрепериха още по-силно.

На втората вече трепереха така диво, че й се наложи да се облегне на стената, докато се успокоят.

На последната редица стъпала вече се видя принудена да се издърпа нагоре с помощта на парапета, че да стигне до вратата си, преди да изключи автоматът на стълбищното осветление.

Застанала в миниатюрния коридор с гръб към затворената врата, тя се ослуша, задуши из въздуха за миризмата на алкохол, некъпани човешки тела или застоял цигарен дим — или и за трите накуп, по чието съчетание преди два-три месеца бе успяла да усети, че са я обрали още преди да се качи по спираловидната вътрешна стълба до спалнята си, върху която някой се беше изпикал, нарязал бе възглавниците й и бе написал с червило мръсни послания върху огледалото й.

Едва след като изживя наново и докрай този спомен, тя отвори вратата към кухнята, окачи палтото си, провери банята, изпишка се и си наля една водна чаша от испанското червено вино риоха, напълни устата си, преглътна го, доля чашата до ръба и прилежно я отнесе във всекидневната.

Остана права. Не седна. Няма нужда: пасивното седене, което бе насъбрала, щеше да й стигне за цял живот.

Застанала пред нефункциониращата, изцяло чамова репродукция на георгианска камина, изработена и монтирана от предишния собственик, и втренчена в същия онзи дълъг, отварящ се вертикално прозорец, пред който Пери се бе изправил само преди шест часа: Пери — надничащ към улицата с наклоненото си птиче тяло, с ръст към два и четирийсет и четири, да зърне най-обикновено черно такси с изгасена светлина „свободно“ и с последни две цифри на номера 73, чийто шофьор на име Оли ще ви докара.

Нашите вертикално отварящи се прозорци си нямат завеси. Само щори. Пери, който предпочита видимостта, но е готов да заплати половината от стойността на завесите, стига тя да настоява за тях. Пери, който е противник на централното отопление, но се притеснява да не би да й е студено. Пери, който в един миг обявява, че можем да имаме само едно дете, за да не пренаселваме света, а само след няколко часа иска шест. Пери, който веднага след като са кацнали в Англия след прецаканата им единствена и неповторима ваканция, запрашва към Оксфорд, забива се в квартирата си и през следващите петдесет и шест часа комуникира единствено с неясни есемеси от фронта:

…ДОКУМЕНТЪТ ПОЧТИ ГОТОВ… СВЪРЗАХ СЕ C НЕОБХОДИМИТЕ ХОРА… ПРИСТИГАМ В Лондон КЪМ ОБЯД… МОЛЯ,

ОСТАВИ КЛЮЧА ПОД ИЗТРИВАЛКАТА…

— Той спомена, че били самостоятелен екип, не от редовите — казва й, докато наблюдава отминаването на ненужните им таксита.

— Кой „той“?

— Адам.

— Онзи, който те потърси ли?

— Същият.

— Това малкото му име ли е или фамилията?

— Не го питах, и той не ми каза. Но обясни, че за такива случаи разполагали със свое помещение. Специална квартира. Само че не пожела да ми съобщи адреса по телефона. Шофьорът на таксито го знаел.

— Оли ли?

— Същият.

— Какви „такива случаи“ имаше предвид?

— Като нашия. Само това ми каза.

Минава някакво черно такси, но лампичката му свети. Значи, не е шпионско, а нормално такси. И шофьорът му не се казва Оли. След поредното разочарование Пери започва да си го изкарва на нея.

— Чакай сега. Ти какво очакваше да направя? Ако имаш някакво по-умно предложение, дай да го чуем. Откакто сме се върнали в Англия, само се заяждаш.

— А ти само гледаш да ме държиш настрана. О, и да се държиш с мен така, сякаш съм дете. От по-нежния пол. Насмалко да пропусна тази важна подробност.

Той пак се е вторачил през прозореца.

— Адам ли е единственият, който е прочел твоето съчетание от писмо, документ, доклад и свидетелско показание? — пита го тя.

— Безкрайно се съмнявам. А и не смятам, че Адам е истинското му име. Така, както го произнесе — Адам, — ми прозвуча по-скоро като парола.

— Нима? Много ми е любопитно как точно го е постигнал.

Опитва се да произнесе „Адам“ като парола по няколко различни начина, но Пери не се връзва.

— Но поне си сигурен, че Адам е мъж, нали? А не някоя жена с дебел глас?

Никакъв отговор. Не че е очаквала такъв.

Още едно такси минава. Пак не е нашето. Какъв тоалет се препоръчва за среща с шпиони, дарлинг? — както щеше да се изрази майка й. Проклинайки се за това, че изобщо си е задала този въпрос, бе сменила обичайния си работен костюм с пола и блуза с висока яка. И удобни, непретенциозни обувки, неспособни да разбунят нечия похот — е, ако не броим похотта на Люк, ама тя откъде можеше да знае?

— Може да е попаднал в задръстване — изказва тя поредното съображение, но пак не получава отговор. Така й се пада. — Та да се върнем на темата. Предал си писмото на Адам. И някой си Адам го е получил. Иначе, предполагам, нямаше да ти се обади. — Дразни го, и то напълно умишлено. И той го усеща. — От колко страници е? Нашият таен документ, имам предвид. Твоят.

— Двайсет и осем — отвръща й.

— На ръка или на машина?

— На ръка.

— А защо не на машина?

— Реших, че на ръка е по-сигурно.

— Сериозно? По силата на чий съвет?

— Дотогава още не се бях допитал до никого. Дима и Тамара бяха убедени, че отвсякъде ги подслушват, което ме наведе на мисълта да се съобразя със страховете им и да не създавам нищо… електронно. Което би могло да се засече.

— Това не е ли някакъв изблик на параноя?

— Нищо чудно. И двамата страдаме от параноя. Същото се отнася и до Дима и Тамара. Всички ни мъчи параноята.

— Тогава нека си го признаем. Да страдаме заедно от параноята.

Никакъв отговор. Гейл решава да изпробва нов подход.

— Не искаш ли да ми разкажеш как поначало се добра до въпросния господин Адам?

— Всеки може да го направи. В наше време не е никакъв проблем. По интернет.

— Ти по интернет ли се свърза?

— Не.

— Нямаш доверие на интернета ли?

— Нямам.

— А на мен имаш ли доверие?

— Естествено.

— Аз всеки божи ден изслушвам какви ли не изповеди. И това ти е известно, нали?

— Да.

— И не си ме чул досега да развличам приятелите ни по време на вечеря с тайните на клиентите ми, нали?

— Не съм.

Гейл презарежда.

— Освен това ти е известно, че в качеството ми на млад адвокат на самостоятелна практика без всякакви гаранции за бъдещето, ужасена от мисълта, че не знам откъде ще се появи следващият ми клиент и изобщо ще има ли такъв, изпитвам професионално отвращение към мистериозни задания, несъдържащи никакви перспективи в смисъл на престиж или друг вид възнаграждение.

— Никой не възнамерява да ти възлага задание, Гейл. Никой не иска от теб нищо друго, освен да говориш.

— Което пък аз възприемам като задание.

И пак неправилно такси. И пак мълчание — този път лошо.

— Е, поне поканата на господин Адам е отправена и към Двама ни — казва тя, като залага на веселия си тон. — Щото бях останала с впечатлението, че си ме изличил напълно от документа си.

Това е моментът, в който Пери пак се превъплъщава в себе си, а камата в ръката й се обръща срещу самата нея, докато той я гледа с толкова много наранена обич, че тя започва да се бои повече за него, отколкото за себе си.

— Опитах се да те залича, Гейл. Сторих всичко по силите си да те залича, по дяволите. Все се надявах, че ще успея да те държа извън цялата тази история. Но не се получи. Настояват да се срещнат и с двама ни. Поне за начало. Той беше… как да го кажа… непреклонен. — Неловък смях. — По начина, по който ти работиш със свидетелите: „Щом и двамата сте присъствали, очевидно ще трябва да се явите и двамата.“ Безкрайно съжалявам.

Наистина съжаляваше. Тя категорично го усещаше. В деня, в който Пери се научеше да маскира чувствата си, щеше да е денят, в който Пери ще престане да е Пери.

А и тя съжаляваше не по-малко от него. Даже повече. Беше в обятията му, за да му обясни всичко това, когато на улицата пред тях се появи черно такси със спуснато флагче на сигналната лампа, с последни цифри на номера 73 и мъжки глас, почти докарващ акцента си до кокни, ги уведоми по домофона, че се казва Оли и че чака да закара двама пасажери при Адам.

И ето че в крайна сметка я бяха изключили. Елиминирали, разпитали, изхвърлили.

И сега послушната женичка чака мъжа си да се прибере с помощта на поредната си мъжка чаша червено вино риоха.

Добре де, уговорката им си беше точно такава от самото начало. Макар че не биваше да му позволи да я наложи. Но и тогава не се предполагаше тя просто да си седи и да върти палци. И тя точно това не бе допуснала.

Макар на Пери това да не му беше известно, още от сутринта, докато той послушно чакаше да чуе Гласа на Адам, тя се беше усамотила в своята адвокатска кантора и блъскаше по клавиатурата на компютъра, само че, за разлика от всеки друг път, без връзка с делото „Самсън срещу Самсън“.

Това, че бе изчакала да стигне първо до офиса си, вместо да работи у дома на лаптопа — фактът, че изобщо бе изчакала, — все още я озадачаваше, та я подтикваше и направо към открит самоукор. Което, изглежда, следваше да отдаде на създадената от Пери преобладаващо конспиративна атмосфера.

Това, че все още пазеше опасаната в рамчица визитка на Дима, бе престъпление, заради което заслужаваше да я обесят, след като Пери й беше наредил да я унищожи.

Това, че бе прибягнала до електронен — следователно пробиваем — формат, също се бе оказало междувременно заслужаващо обесване престъпление. Но тъй като той бе пропуснал да я информира предварително за това конкретно разклонение на параноята му, едва ли имаше основание да се оплаква.

Фирменият уебсайт на Арена Мулти Глобал Трейдинг Конгломерат — Никозия, Кипър я информира на лош, неравномерен английски, че става дума за консултантска компания, специализирана в оказване на помощ на активни търговци. Главният офис бил в Москва, но компанията имала представителства и в Торонто, Рим, Берн, Карачи, Франкфурт, Будапеща, Прага, Тел Авив и Никозия. Но не и в Антигуа. И нямала псевдобанка. Или поне не се упоменаваше такава.

„Арена Мулти Глобал“ се гордее с конфиденциалността и предпремаческия си [без „и“] потход [изписано погрешно] на всички нива. Предлага първокласни възможността [с двойно „т“] и условия за частно банкиране [изписано правилно]. Забележка: уебстраницата в момента се преработва. По-подробна информация може да се получи по заявка от московския ни офис.“

Тед беше американец и ерген и продаваше фючърси от името на „Морган Стенли“. Гейл му звънна от своето бюро в кантората.

— Гейл е, сладур. Става дума за фирма, наречена „Арена Мулти Глобал Трейдинг Конгломерат“. Интересуват ме кирливите й ризи.

Кирливи ризи ли? Надали имаше по-голям майстор на кирливите ризи от Тед. Не бяха минали и десет минути и той вече й звънеше.

— Ония твои приятели ръшките.

— Ръшки ли?

— Страшно приличат на мен. Адски навити и богати като пудинг със смокини.

— За какъв вид богати говорим?

— Не мога точно да кажа, но май става дума за мегабогати. Петдесет и кусур дъщерни предприятия, до едно с великолепно търговско минало. Ти да не се занимаваш с пране на пари, Гейл?

— По какво позна?

— Ами тия ръшки копелета така бързо си прехвърлят един на друг парите, че никой не знае кой за колко дълго ги притежава. Само толкова успях да изровя за теб, но и за това платих с кръв. Обещаваш ли завинаги да ме обичаш?

— Ще си помисля по въпроса, Тед.

Следващата й стъпка бе Ърни — шейсет и нещо годишният неизчерпаемо изобретателен секретар на кантората. Изчака до обедната почивка, когато присъствието бе максимално разредено.

— Имам нужда от една услуга, Ърни. Врагът твърди, че когато искаш да провериш някоя фирма на крайно почтените ни клиенти, посещаваш някакъв безобразен сайт за чатове. Шокирана съм до мозъка на костите си, поради което те моля да проведеш вместо мен една консултацийка.

След някакви си трийсетина минути Ърни й връчи редактирана разпечатка от безобразната размяна на мнения по адрес на „Арена Мулти Глобал Трейдинг Конгломерат“:

Някой откачалник има ли представа кой управлява тая вехтошарска фирма? Сменят си управляващите директори по-често от чорапите си.

П. БРОСНАН

Прочети, отбележи, наизусти и смели вътрешно мъдрите слова на Мейнърд Кейнс: „Борсите са в състояние да са нерационални по-дълго, отколкото човек може да се задържи платежоспособен.“ Ти си задник.

Р. КРОУ

Ебати и уебсайта има тая „МГ“. Направо се е съсирил.

Б. ПИТ

Уебсайтът на „МГ“ не работи, но го има. Отгоре му кипят л**на. Всички гъзове да се пазят.

М. МЪНРО

Мен обаче ме мъчи страшно любопитство. Тия типове ми се нахвърлят като за шибане, но ме оставят запъхтян и незадоволен.

П.Б.

Ей, пичове, чух, че МГТК са отворили съвсем наскоро офис в Торонто.

Р.К.

Ти се ебаваш! Не е офис, а е шибан руски нощен клуб, пич. С танцьорки на пилон, „Столи“ и борш.

М.М.

Ей, гъз, пак съм аз. Тоя офис в Торонто да не е оня, дето го закриха в Екваториална Гвинея? Ако е същият, бягай да се криеш, пич. Моменталистически.

Р.К.

,Арена Мултишибан Глобал“ ми дава точно нула резултати на Гуглето. Повтарям: нула. Целият тоя екип са такива юбераматьори, че ми причиняват сърцебиене.

П.Б.

Случайно да вярва някой в задгробен живот? Щото сега е моментът да повярва. Захванали сте се с Най-голямата диненокорска шайка в прането на мангизи. Най-официално ви го съобщавам.

М.М.

Жалко за ентусиазма, с който ми се пуснаха.

П.Б.

Стой надалеч. Много, много надалеч.

Р.К.

Тя е вече в Антигуа, отнесена там на крилете на поредната водна чаша с риоха от кухнята.

И слуша как пианистът с бледоморавата папийонка пее парче на Саймън и Гарфънкъл на възрастната двойка американци по дочени панталони, извършващи самотни пируети върху дансинга.

Тя отбива уж случайните погледи на красивите сервитьори, които си нямат друга работа, освен да я събличат с очи. И чува как седемдесетгодишната вдовица от Тексас с хилядите пластични операции на лицето поръчва на Амброуз червено вино, стига да не е френско.

Ето я застанала насред тенис корта, ръкува се сериозно за пръв път с плешивия боен бик, който нарича себе си Дима. Спомня си укоризнените му кафяви очи, мощната челюст и схванатия заден наклон на торса му, като у Ерих фон Строхайм.

Ето я вече в сутерена в Блумсбъри — в един момент другарката на Пери за цял живот, а в следващия — излишният му багаж, ненужен за това му пътуване. Седи в компанията на трима души, които, благодарение на нашия документ и всичко друго, което Пери е успял да им раздуе междувременно, знаят много повече от нея.

Ето я седнала сама във всекидневната на апетитното си жилище в Примроуз Хил половин час след полунощ със „Самсън срещу Самсън“ в скута и празна чаша от вино до себе си.

Скача на крака — упс! — изкачва се по спираловидната стълба до спалнята си, оправя леглото, следва дирята от мръсни дрехи, която Пери е оставил по пода на път за банята, и ги натиква в коша за пране. Пет дни, откакто се любихме за последен път. Нима сме на път да поставим нов рекорд?

На връщане долу пристъпва внимателно по стълбите, опряла се с една ръка в люлеещия се кораб. Ето я пак до прозореца: загледана в улицата, молеща се мъжът й да се прибере най-после в черно такси с последни две цифри 73. Пътува бедро о бедро с Пери под полунощните звезди в друсащия миниван с черните стъкла, с който Бебешкото лице — късокосият рус бодигард със златната верижка на китката — ги връща в хотела след отпразнуването на рождения ден в „Трите комина“.

— Доволна ли сте от вечерта, Гейл?

Говори вашият шофьор. До този момент Бебешкото лице не бе дал признак да разбира английски. И дума не обели, когато Пери се заяде с него до тенис корта. Защо пък точно сега се издава, чуди се тя, която никога в живота си не е била толкова нащрек.

— Разкошна вечер, благодаря — обявява тя с бащиния си глас, за да замести Пери, който, изглежда, е оглушал. — Абсолютно чудесна. Толкова се радвам за тези две прекрасни момчета.

— Казвам се Ники, окей?

— Окей. Добре. Здравейте, Ники — казва Гейл. — Откъде сте?

— Перм, Русия. Хубаво място. Пери, моля? И вие ли сте доволен от вечерта?

Пери оживява от само себе си тъкмо в мига, в който Гейл се кани да го ръгне в ребрата.

— Страхотно беше, Ники. Благодаря. Фантастична храна. Много мили хора. Супер. Най-хубавата вечер от цялата ни почивка.

За новак добре се справя, мисли си Гейл.

— В колко часа пристигнахте в „Трите комина“? — пита Ники.

— Ние насмалко изобщо да не пристигнем, Ники — възкликва Гейл с кикот, предназначен да прикрие колебанието у Пери. — Нали, Пери? Тръгнахме по „природния маршрут“ и ни се наложи да правим просека през храсталака! А вие къде сте научили този прекрасен английски, Ники?

— Бостън, Масачусетс. Имали сте нож?

— Какъв нож?

За сечене на храсталака. За такова нещо се иска голям нож.

Какво ли са виждали тези мъртви очи в огледалото? И какво ли виждат в момента?

— Де да беше така, Ники — възкликва Гейл, все още в бащината си кожа. — За жалост, ние, англичаните, нямаме навика да носим ножове. — Какви са тия глупости, дето ги дрънкам? Няма значение. Продължавай да говориш. — Е, честно казано, някои сънародници може и да носят, но не и хора като нас. Не от нашата социална класа. Нали сте чували за класовата ни система? В Англия например носиш нож само ако си от долната прослойка на средната класа или по-ниско! — И с нови изблици на бурен смях преминават през кръговото движение и поемат по алеята към главния вход.

Лутат се замаяни като новодошли към вилата през осветените хибискуси. Пери с влизането затваря вратата и я заключва, но без да пали осветлението. Застават един срещу Друг в мрака от двете страни на леглото. Немият филм продължава цяла вечност. Което ни най-малко не означава, че Пери не е обмислил предварително следващите си думи.

— Имам нужда от хартия за писане. Същото важи и за теб. — Тонът му е „тук командвам аз“, който, подозира тя, обикновено се използва спрямо нехайните студенти, неспазили едноседмичния срок за представяне на зададеното им за домашно есе.

Той затваря щорите. Включва недостатъчно силната нощна лампа от моята страна на леглото докато останалата част на стаята остава неосветена.

Отваря рязко чекмеджето на моето нощно шкафче и изважда оттам също мой бележник с жълти разчертани листове. В него са увековечени брилянтните ми разсъждения по „Самсън срещу Самсън“ — първото ми дело, откакто станах младши помощник на една от водещите ни тоги: моя качествен скок към моменталната слава и богатството.

Или не.

Откъсва страниците, върху които съм записала моите бисери на правната мъдрост, натиква ги обратно в чекмеджето, разчупва на две остатъка от бележника и ми връчва моята половинка.

— Аз отивам там — посочва той банята. — Ти оставаш тук. Сядаш на бюрото и записваш всичко, което успееш да си спомниш. Всичко, което е станало. Аз също. Нали не възразяваш?

— Какво пречи и двамата да сме си в стаята? Ей, бога ми, Пери, умирам от страх. А ти?

Дори ако пренебрегнем напълно оправданото ми желание да го усещам до себе си, въпросът ми е съвсем резонен. Освен силно експлоатираното легло с размерите на игрище за ръгби, вилата ни съдържа и едно бюро, два фотьойла и маса. Пери може и да е успял да проведе сърдечен разговор с Дима, но какво да кажа аз, зарязана с откачалката Тамара и брадатите й светии?

— На отделни свидетели се полагат отделни показания — постановява Пери и тръгва към банята.

— Пери! Престани! Върни се! Стой тук! Аз съм шибаният адвокат, а не ти. Какви ти ги наприказва Дима?

Никакви, ако се съди по лицето му. Което се е затворило с трясък.

— Пери.

— Какво?

— Мамка му! С мен разговаряш — с Гейл! Не ме ли помниш? Я седни, моля ти се, и разкажи на кака си кое точно от казаното от Дима те е превърнало в зомби. Добре — не сядай, щом не искаш. Стой прав. Че светът е пред своя край ли? Че той всъщност е жена? Какво, мамка му, става помежду ви, за което аз не знам?

Сепва се. Осезаемо. Достатъчно, че да породи у мен оптимизъм. Погрешен.

— Не мога.

— Какво не можеш?

— Да те забърквам в цялата тази история.

— Глупости.

Второ сепване. Не по-производително от първото.

— Слушаш ли ме, Гейл?

А ти какво, по дяволите, смяташ, че правя? Да не би да пея оперни арии?

— Добър адвокат си и според мен ти предстои чудесна кариера.

— Благодаря.

— Голямото ти дело започва след две седмици. Правилно ли обобщавам нещата?

Да, Пери. Обобщението ти е съвсем вярно. Предстои ми чудесна кариера, освен ако не решим да отгледаме шест деца, а и делото „Самсън срещу Самсън“ е насрочено за след петнайсет дни, но доколкото познавам нашата тога номер едно, от него надали ще успея да взема думата.

Ти си бляскавата звезда на престижна адвокатска кантора. Преработваш се до изнемогване. Самата ти си ми го казвала сума ти пъти.

Да, абсолютно вярно е — наистина ужасно се преработвам. Нещо съвсем нормално за една млада адвокатка, освен това ние току-що прекарахме несравнимо най-ужасната вечер в живота ни, така че какво всъщност се мъчиш дами кажеш през сливите в устата си? Пери, как можеш така да постъпваш! Веднага се връщай! Но всичко това тя само си го мисли. Думите й са свършили.

— Тук теглим черта. Черта върху пясъка. Всичко, което Дима ми е казал, си остава лично за мен. Всичко казано ти от Тамара остава лично у теб. Не споделяме нищо. Прилагаме правилото за клиентска тайна.

Дар словото й се възвръща.

— Да не искаш да ми кажеш, че Дима вече е твой клиент? Та ти си по-изперколясал и от тях тогава.

— Използвам правна метафора. От твоя свят, не моя. Просто ти съобщавам, че Дима е мой клиент, а Тамара — твой. В концептуален смисъл.

— Тамара нищо не каза, Пери. Нито една шибана дума. Нея ако я питаш, и в птиците около нас има вградени микрофони. От време на време я обземаше желанието да отправи на руски молитва към някой от брадатите й пазители, при което ми даваше знак да коленича до нея, а аз й угаждах. Така че вече не съм атеист от англиканската църква, а съм атеист от руската православна църква. Иначе от онова, което мина между Тамара и мен, няма абсолютно нищо, което да не съм готова да споделя до най-малката подробност с теб, както и сторих току-що. Основното ми притеснение беше да не ми отхапят ръката. Размина ми се. И двете ми ръце са си на мястото. Твой ред.

— Съжалявам, Гейл. Не мога.

— Моля?

— Нищо няма да ти кажа. Отказвам да те въвлека в тази история по-дълбоко, отколкото си въвлечена вече. Искам да останеш чиста. И в безопасност.

— Ти ли го искаш?

— Не. Не го искам. Настоявам. И няма да се поддам на никакво изкушение.

На изкушение? Нима така би се изразил Пери? Или това са думи на оня пламенен проповедник от Хъдърсфийлд, на когото са го кръстили?

— Абсолютно сериозно ти казвам — добавя той, в случай че тя има някакви съмнения.

В този миг досегашният Пери се преобразява в друг, съвсем нов. От моя любим напорист Джекил се появява далеч по-малко апетитният мистър Хайд от британския Сикрет Сървис.

— И с Наташа разговаря, доколкото забелязах. Доста време при това.

— Да.

— Насаме.

— Не съвсем. И двете момиченца бяха с нас, макар и да спяха.

— На практика — насаме.

— Да не би да е престъпно?

— Тя се явява източник.

— Явява се какво?

— Каза ли ти нещо по адрес на баща си?

— Я повтори, ако обичаш.

— Попитах те: тя каза ли ти нещо по адрес на баща си?

— Пас.

— Сериозно те питам, Гейл.

— И аз ти отговарям сериозно. Абсолютно. Аз съм пас, така че или си гледай шибаната работа, или ми кажи какво ти каза Дима.

— Спомена ли ти с какво се занимава Дима? С кого играе, кому се доверява, от кого се боят толкова? Всичко, което ти е известно в това отношение, също следва да го опишеш. Може да се окаже жизненоважно.

С тези свои думи той се оттегля в банята и — за негов смъртен позор — се заключва там.

Гейл прекарва следващия половин час сгушена на балкона, наметната с кувертюрата от леглото, тъй като няма сили да се съблече. Сеща се за бутилката ром — махмурлукът гарантиран, — независимо от това си сипва две глътки, след което задрямва. Когато се събужда, установява, че вратата към банята е отворена, в рамката й е застанал накриво ас операторът Пери и се колебае дали да излезе, или не. Държи с две ръце зад гърба си половината от нейния бележник с жълтите листа. Тя успява да мерне едно подаващо се ъгълче, което е покрито с почерка му.

— Сипи си — предлага тя и му посочва бутилката ром.

Той не й обръща внимание.

— Съжалявам — казва й. После се прокашля и повтаря: — Страшно съжалявам, Гейл.

Тя се отърсва от всичката си гордост и разум, скача импулсивно, изтичва до него и го прегръща. В интерес на сигурността той продължава да държи ръцете си зад гърба. Досега не й се е случвало да види Пери уплашен, но ето че сега той се бои. И то не за себе си. А за нея.

Поглежда със замъглен поглед часовника си. Два и трийсет. Става, налива си нова чаша риоха, поддава се на здравия разум, сяда на любимия стол на Пери и се озовава под одеялото с Наташа.

— И с какво се занимава този твой Макс? — пита я.

— Изцяло ме обича — отговаря Наташа. — Включително и физически.

— Нямам това предвид, а с какво си изкарва хляба — пояснява Гейл, като гледа да потисне усмивката си.

Наближава полунощ. За да се скрие от студените ветрове и за забавление на двете крайно уморени осиротели момиченца Гейл построява на завет до защитния зид около градината палатка от одеяла и възглавници. В този момент отнякъде изниква Наташа, но без книга. През процепа между одеялата Гейл първо разпознава гръцките й сандали, канещи се да излязат на сцената. Те обаче остават неподвижни в продължение на няколко минути. Какво прави тя? Ослушва ли се? Или събира смелост? За какво? Да не би да се кани да зарадва децата с изненадваща атака? Понеже до този момент Гейл не е разменила нито една дума с Наташа, не може да си представи и евентуалните й пориви.

Процепът се разтваря, един гръцки сандал пристъпва плахо напред, следван от коляно и от извърнатата глава на Наташа през завесата на дългите й черни коси. След него — втори сандал и останалата част от момичето. Заспалите дълбоко две момиченца изобщо не помръдват. В продължение на още много минути Гейл и Наташа лежат глава до глава и наблюдават нямо през отворения процеп залповете от ракети, изстрелвани с притеснителна методичност от Ники и братята му по оръжие. Наташа зъзне. Гейл мята одеяло върху двете им.

— Изглежда, отскоро съм бременна — отбелязва Наташа на безупречен английски в стил Джейн Остин по посока не толкова към Гейл, колкото към водопада от светещи паунови пера, стичащ се от нощното небе.

Огрее ли те щастието да ти се изповяда млад човек, най-мъдро е и двамата да не се гледате в очите, а да фиксирате погледите си върху някоя обща цел в далечината — ipsissima verba[3] на Гейл Пъркинс. Преди да започне да се подготвя за изпитите за адвокатурата, Гейл преподаваше в училище за деца с проблеми при заучаването и това бе едно от нещата, които бе научила. А урокът става двойно по-важен, когато едва навършило шестнайсет години красиво момиче ти се изповяда изневиделица, че вероятно е бременно.

На този етап Макс работи като ски учител — отговаря Наташа на уж небрежно подхвърленото от Гейл запитване относно възможния произход на очакваното от нея дете. — Но това е временно. Той ще стане архитект и ще строи жилища за бедни хора без пари. Макс е изключително творческа натура, освен дето е и крайно чувствителен. — В гласа й липсва всякакъв хумор. Истинската любов е прекалено сериозна, че да го допусне.

— Ами родителите му? Те пък с какво ли се занимават? — пита Гейл.

— Имат хотел. За туристи. Долнокачествен, но Макс гледа абсолютно философски на материалните неща.

— Планински хотел ли?

— В Кандерщег. Планинско село, много туристическо.

Гейл отбелязва, че никога не е ходила в Кандерщег, но че Пери е участвал в ски състезание там.

— Майката на Макс е некултурна, но е симпатична и духовна като сина си. Бащата обаче е абсолютно негативен. Пълен идиот.

Придържай се към баналностите.

— Макс в официалната ски школа ли преподава — пита Гейл, — или кара на частно, така да се каже?

— Абсолютно на частно. Макс кара само с хора, които уважава. Най обича офроуд карането заради естетиката му. И спускането по ледниците.

И тъкмо в една отдалечена хижа високо над Кандерщег, казва Наташа, двамата се впечатлили взаимно със своята страст.

— Бях девствена. И некомпетентна. Но Макс беше абсолютно внимателен. Той по природа си е внимателен към хората. Дори и в страстта си се оказа абсолютно внимателен.

Гейл упорито преследва ежедневните дреболии, поради което пита Наташа докъде е стигнала с образованието си, кои предмети обича най-много и към какви изпити се е ориентирала. Откакто живее при Дима и Тамара, отвръща Наташа, посещава седмичния пансион на римокатолическото училище в кантона Фрибург.

— За жалост, аз в Бог не вярвам, но това няма значение. На човек често му се налага да се преструва, че има религиозни убеждения. Аз най обичам изкуството. И Макс е много артистичен. Някой ден може да учим заедно живопис в Санкт Петербург или в Кеймбридж. Каквото решим.

— Той католик ли е?

— В практиката си Макс се съобразява със семейната им вяра. Понеже е предан син. Но в душата си вярва във всички богове.

А в леглото? — пита се Гейл. Но не задава на глас въпроса си: и там ли спазва семейната вяра?

— И кой друг знае за теб и Макс? — пита със същия непритесняващ лековат тон, който продължава да поддържа. — Освен родителите му очевидно. Или може би и те не знаят?

— Положението е сложно. Макс се закле най-тържествено, че няма да каже никому за нашата любов. Много настоявах за това.

— Дори на майка си ли?

— Майката на Макс е ненадеждна. Предразположена е към буржоазни инстинкти, а освен това е и бъбрива. Стига да й е удобно, ще каже и на съпруга си, и на куп други буржоазни хора.

— Че какво толкова лошо има в това?

— Ако Дима научи, че Макс ми е любовник, нищо чудно да вземе да го убие. На Дима грубостта не му е чужда. Напротив, част от природата му е.

— А Тамара?

— Тамара не ми е майка — отсича Наташа в проблясък на типичната за баща й грубост.

— Какво ще правиш, ако се установи, че наистина носиш в себе си бебе? — пита лековато Гейл, докато пейзажът се подпалва от батарея римски свещи.

— В мига, в който получим потвърждение, ще забегнем някъде надалеч, вероятно във Финландия. Макс ще го уреди. Но в момента не е удобно, тъй като той работи и като летен планински водач. Ще изчакаме още месец. Надявам се да е възможно да учим в Хелзинки. Или пък ще се самоубием. Ще видим.

Гейл оставя най-гадния въпрос за най-накрая, тъй като буржоазните й инстинкти са я подготвили за отговора:

— И на колко години е този твой Макс, Наташа?

— На трийсет и една. Но по душа си е дете.

Ох, и ти си дете, Наташа. Но не мога да разбера: някаква приказка ли ми разправяш тук под карибските звезди, мечта за въображаем любим, който някой ден очакваш да срещнеш? Или наистина си преспала с този трийсет и една годишен негодяй скиор, който не смее да каже на майка си? Защото, ако е така, си попаднала на най-подходящия адрес: при мен.

Гейл беше малко по-възрастна. Но само малко. И момчето в нейния случай не беше скиорче, а безпаричен мелез от местната прогимназия, чиито разведени родители живееха в Южна Африка. Собствената й майка бе излетяла от семейното гнездо три години по-рано, без да остави нов адрес. А баща й, алкохоликът, изобщо не представляваше физическа заплаха, тъй като лежеше в болницата с хронично чернодробно заболяване в последния му стадий. Със събрани назаем от приятели пари Гейл успя да си уреди нескопосан аборт, но така и не каза на момчето.

А до тази вечер така и не намери повод да го съобщи и на Пери. При създалите се обстоятелства вече се съмнява, че изобщо ще се стигне до казване.

От насмалко забравената в таксито на Оли чанта Гейл вади мобилния си телефон и проверява дали е получила нови есемеси. Оказва се, че не е, след което се захваща да си преговори старите. Онези от Наташа са изцяло с главни букви, за да са по-драматични. Четири от тях са дошли в рамките на една-единствена седмица:

Следва отговорът на Гейл, съхранен в нейните „запазени съобщения“:

На което Наташа съответно се обижда.

Ако е бременна, има нужда от мен.

Ако не е бременна, има нужда от мен.

Ако е някоя откачена тийнейджърка, която си фантазира как ще се самоубие, има нужда от мен.

Аз съм й и адвокат, и душеприказчик. Аз съм всичко, което тя притежава.

Пери вече е теглил линията върху пясъка.

Не подлежи нито на уговорки, нито на заличаване от прибоя.

И тенисът вече не помага. Индийците младоженци са си заминали. Играта поединично е прекалено изнервяща. Марк им е враг.

Макар докато се любят, да успяват временно да забравят за присъствието й, линията ги изчаква да свършат и след това пак ги разделя.

Седнали на балкона след вечеря, двамата вперват погледи в арката на бялото охранително осветление, увиснала над върха на полуострова. Но ако приемем, че Гейл се надява да мерне момичетата, кого ли очаква да види Пери?

Дима — неговият Джей Гетсби? Дима — личният му Курц? Или някой друг дефектен герой на любимия му Джоузеф Конрад?

Усещането, че ги подслушват и следят, вече се е загнездило у тях за постоянно, денонощно. Дори да реши Пери да наруши самоналожения си обет за мълчание, устните му ще бъдат запечатани от страха да не бъде подочут.

Когато им остават още два дена, Пери става рано, в шест, да побяга. Гейл се излежава до по-късно, после се добира до „Капитанския мостик“, примирила се, че ще закусва сама, но го заварва да увещава конспиративно Амброуз да премести напред датата на заминаването им. Амброуз съжалява, но датите на билетите им не подлежат на промяна.

— Ама и вие защо не се обадихте вчера? Щяхме да ви уредим да излетите заедно с господин Дима и семейството му. С тази разлика, че те всички летят в първа класа, а вие сте в най-обикновена икономична. Май нямате избор. Ще трябва да изтърпите още един ден малкия ни стар остров.

Направиха всичко, което им беше по силите. Отидоха пеш до града и разгледаха всичко, което беше за гледане. Пери й изнесе цяла лекция за безобразията на робството. Посетиха един плаж на отсрещната страна на острова, където се гмуркаха с шнорхели и изобщо се правеха на поредните двама англичани, които не знаят с какво да запълват времето при наличието на толкова много слънце.

Но едва когато сядат да вечерят на „Капитанския мостик“, Гейл окончателно изтървава нервите си. Пери сам нарушава наложеното от него ембарго върху разговорите им във вилата и най-невероятно я пита дали случайно не познава някого „из средите на британската разузнавателна общност“.

— Ама ти не знаеш ли, че им сътруднича? — заяжда се тя. — Мислех, че вече си се усетил! — Сарказмът й обаче не стига доникъде.

— Просто си помислих да не би някой от кантората ти да има някаква връзка с тях — добавя засрамено Пери.

— Ха! И как по-точно? — срязва го Гейл и усеща как лицето й пламва.

— Ами… — Следва свръхневинно вдигане на рамене. — Хрумна ми, че при цялата сегашна дандания около отвличането и изпращането на заподозрени в други страни за изтезания… при всичките там разследващи комисии, дела и прочие… шпионите вероятно изпитват въпиюща нужда от юридическа помощ.

Това вече й дойде прекалено.

— Да ти го начукам, Пери! — възкликна звучно, после хукна по пътеката към вилата, където рухна в сълзи.

Да, страшно съжалявала. И той ужасно съжалявал. Покрусен бил. И тя също. Не бях права. Не, аз не бях прав. Дано по-скоро се върнем в Англия, че да загърбим цялата тази проклетия. Временно възстановили единството си, двамата се вкопчват един в друг като удавници и се любят със съответната безнадеждност.

Тя пак е до дългия прозорец и гледа намръщено улицата. Няма го проклетото такси. Изобщо няма такси — дори и да не е тяхното.

— Копелета мръсни — казва на глас, подражавайки на баща си. А след това на себе си — или на копелетата мръсни — безмълвно:

Какво, по дяволите, му правите? Какво, по дяволите, искате от него?

На какво ви отговаря „не, но всъщност да“, докато изпълнява моралното си шикалкавене пред очите ви?

Как щяхте да реагирате, ако вместо Пери, Дима бе избрал мен за свой душеприказчик? Ако вместо „между двама мъже“ се бе спрял на варианта „между мъж и жена “?

Как щеше да се чувства Пери, ако той сега седеше тук като захвърлена вещ и чакаше аз да се върна с повече тайни, отколкото „уви, уви, неми е позволено да споделя с теб, но то е за собственото ти добро“?

— Ти ли си, Гейл?

Аз ли съм?

Някой е пъхнал слушалката в ръката й и й е казал да разговаря с него. Но този някой го няма. Тя е сама. Пери й се е явил в най-гледаното време, не като спомен, а тя продължава да стои опряна с една ръка на рамката на прозореца и не откъсва поглед от улицата.

— Виж какво. Съжалявам, че закъснях и прочие.

И прочие ли?

— Хектор иска да разговаря и с двама ни утре сутринта в девет.

— Хектор ли?

— Да.

Запази разсъдъка си. Когато светът полудее, придържай се към онова, което знаеш.

— Не мога. Знам, че е неделя, но възнамерявам да работя. „Самсън срещу Самсън“ никога не спи.

— Обади се в кантората и им кажи, че си болна. Много е важно, Гейл. Много по-важно е от „Самсън срещу Самсън“. Честна дума.

— Според Хектор ли?

— И според мен, ако държиш да знаеш.