Изменник по вкуса ни

14

Люк посрещна Гейл и Пери на цюрихското летище „Клотен“ в четири следобед на следващия ден, вторник, след прекараната от двамата неспокойна нощ в апартамента в Примроуз Хил — и двамата будни, всеки тревожещ се поотделно за различни неща: Гейл най-вече за Наташа и внезапното мълчание от нейна страна, но и за малките момиченца, Пери — за Дима и за разстроилата го мисъл, че оттук нататък Хектор ще ръководи операцията от Лондон, а на терена ще са под командата и контрола на Люк, с поддръжка от Оли и — поради липса на друг — от самия него.

От аерогарата Люк ги откара до старинен селски хан в долина на няколко километра западно от центъра на Берн. Ханът се оказа очарователно местенце насред едновремешната идилична долина, превърната в потискаща строителна площадка на безхарактерни блокове с апартаменти, неонови реклами, пилони и порно магазин. Люк изчака Пери и Гейл да се настанят, после седнаха да пият по бира в тихо ъгълче на ресторанта. Скоро към тях се присъедини и Оли, този път без барета, а с широкопола мека шапка, нахлупена закачливо над едното око, но с неизменния си неудържим нрав.

Люк им предаде тихо последните новини. Отношението му към Гейл беше напрегнато и дистанцирано — максимално противоположно на флиртуващото. От самото начало ще трябва да изключим напълно предпочитания от Хектор вариант, уведоми той събранието. След като сондирал мненията в Лондон — пред Пери и Гейл умишлено не спомена по име Матлок, — Хектор не виждал възможност да му разрешат да докара със самолет в Англия Дима и семейството му веднага след утрешното подписване, поради което задействал резервния си вариант, а именно — тайна квартира в границите на Швейцария до получаването на зелен сигнал. Хектор и Люк дълго и усилено обмисляли къде точно да я намерят и стигнали до извода, че поради сложната структура на семейството „тайна“ не означава задължително „отдалечена“.

— Доколкото разбирам, и ти, Оли, си на същото мнение, така ли?

— Напълно и тотално, Люк — каза Оли със своя не съвсем точен, примесен с чуждестранни елементи кокни диалект.

Лятото в Швейцария подрани, продължи Люк. Затова ще е най-добре да се придържаме към принципа на председателя Мао и да ги скрием в тарапаната, вместо да стърчат като цапардосан с чук палец в някое село, където всяка непозната физиономия се подлага на внимателен оглед — хеле пък когато въпросната физиономия принадлежи на плешив властен руснак, придружаван от две момиченца, двама шумни тийнейджъри, неописуемо красива дъщеря, също тийнейджърка, и полуоткачена съпруга.

Да не говорим, че за влезлите на бос крак съставители на плана и голямата отдалеченост не би им гарантирала особена сигурност, дори напротив, като се имаше предвид, че малкото летище „Берн-Белп“ предлага идеални условия за дискретно заминаване с частен самолет.

След Люк дойде ред и на Оли, който също беше в стихията си, макар стилът му на докладване да бе по-сух и точен. След като разгледал няколко възможности, рече, се спрял на построена за отдаване под наем модерна вила на по-отдалечените склонове на популярното курортно селище Венген в долината Лаутербрунен, докъдето оттук, където са седнали, може да се стигне след шейсет минути пътуване с кола и още петнайсет минути — с влак.

— И само да посмее някой да се усъмни в качествата на въпросната вила — заключи заплашително Оли, докато дърпаше периферията на меката си шапка, — ще трябва с мен да се разправя.

След което ефикасният Люк връчи на всеки един картонче с името на вилата и номера на телефона й за провеждане на важни и невинни на вид разговори, ако възникне проблем с мобифоните, независимо от доклада на Оли в смисъл, че мобилната връзка със селото е безгрешна.

— И за колко дълго ще трябва да останат там Димини? — попита Пери в качеството си на приятел на затворниците.

Ни най-малко не очакваше смислен отговор, но Люк бе изненадващо конкретен — във всеки случай далеч повече, отколкото би бил Хектор при подобни обстоятелства. От Уайтхол са вдигнали няколко обръча, през които ще трябва да скочим, поясни Люк: достатъчно е да споменем имиграционните власти, Министерството на правосъдието и това на вътрешните работи. Досега усилията на Хектор са били насочени най-вече към заобикалянето на колкото се може повече от тях, докато изтеглим Дима и семейството му на безопасно място в Англия:

— По най-груба преценка — три до четири дни. По-малко, ако имаме късмет, повече — ако нямаме. След това логистиката започва постепенно да се затлачва.

— Да се затлачва ли? — не можа да повярва на ушите си Гейл. — Като тръбопровод ли искаш да кажеш?

Люк се изчерви, после се разсмя заедно с всички останали, после се опита да обясни. Операции от този род — които поначало никога не си приличат — се подлагат на постоянно преразглеждане, каза. От мига, в който Дима излезе от оборота — тоест, ако е рекъл Господ, от утре на обяд, — неминуемо ще се вдигне голям шум по негов адрес, макар че точно какъв, никой не може да каже.

— Искам само да отбележа, Гейл, че от утре на обяд часовникът започва да тиктака, а ние трябва да имаме готовността да се приспособяваме спешно към нуждите. А ние сме способни на такова нещо. Това е част от занаята ни. За това ни плащат.

И като призова и тримата да си легнат рано и да му се обаждат по всяко време и по най-малкия повод, Люк се върна в Берн.

— Ако случайно ме търсите през централата на хотела ми — напомни им с напрегната усмивка, — не забравяйте, че името ми е Джон Брейбъзън.

Усамотил се в стаята си на първия етаж в луксозния хотел „Белвю Палас“, където пред прозореца му тече реката Аар, а на фона на оранжевото небе чернеят далечните върхове на бернския Оберланд, Люк направи опит да се свърже с Хектор, но чу единствено кодирания му глас, че ако покривът не е наистина пропаднал — нещо, което Люк можеше да прецени точно толкова, колкото и самият Хектор, — да запише проклетото си съобщение, в противен случай да кара както му дойде и да престане да се оплаква — при което Люк избухна в смях, но и се убеди в предположението си, а именно, че Хектор води двубой на живот и смърт с бюрокрацията, непобиращ се ни най-малко в рамките на общоприетото работно време.

Бяха му дали и друг номер за спешни случаи, но тъй като не му беше известен нито един такъв, просто остави бодрото съобщение, че дотук покривът се държи, Милтън и Дулитъл са си по местата и са в добро настроение, Хари се представя превъзходно и предай поздравите ми на Ивон. После се застоя под душа, сетне облече най-хубавия си костюм и се отправи към партера, откъдето да започне да разузнава хотела. Можеше да се каже, че усещането му за свобода всъщност бе по-силно дори от онова в Кралския клуб. Чувстваше, че е Босоногия Люк, яхнал някакъв облак: без панически последни нареждания от четвъртия етаж, без неуправляем излишен товар от проследяващи, подслушвани, прелитащи хеликоптери и всякакви други съмнителни атрибути на съвременните тайни операции; и без надрусан с кокаин наркобарон, който да го закопчае в крепостта си насред джунглата. Само Люк Босоногия и малката му вярна дружина — включваща и дамата, в която, както винаги, бе влюбен — плюс Хектор, водещ справедливата си битка в Лондон и готов да го подкрепя до дупка.

— Замъчат ли те съмнения, забрави ги. Заповядвам ти го. Не размишлявай, а действай, мама му стара — заръчал му бе Хектор, докато пиеха набързо по едно малцово за изпроводяк на аерогарата „Шарл дьо Гол“ вчера вечерта. — Няма аз да ти опера пешкира. Аз съм самият шибан пешкир. В тая щуротия втора награда не се предвижда. Наздраве и Бог да ни е на помощ.

В този момент Люк се бе разчувствал: изпита някакво мистично единение, някакво срастване с Хектор, далеч извън пределите на колегиалните им отношения.

— Как я кара Ейдриън? — попита с желание да замаже последствията от неоправданата нетактичност на Матлок.

— Благодаря, оправя се. Много по-добре е — отвърна Хектор. — Психиатрите смятат, че вече са налучкали смеската, така че при добро поведение след шест месеца може да го пуснат. А Бен какво прави?

— При него всичко е наред. И при Елоиз — отвърна Люк, макар да съжали, че изобщо даде ход на подобна серия въпроси.

На рецепцията на хотела невъзможно шикозната администраторка уведоми Люк, че хер директорът в момента прави дежурната си обиколка сред посетителите на бара. Люк се запъти направо към него. Когато се наложеше, много го биваше по тия работи. Никакви тънкости, каквито са присъщи на черноработника Оли; по-скоро — директен, нахакан, действащ безогледно дребен британец.

— Сър? Казвам се Брейбъзън. Джон Брейбъзън. За пръв път отсядам при вас. Ще ми позволите ли да ви кажа нещо?

Позволиха му. А хер директорът, очакващ да чуе някоя лоша вест, се стегна да я изслуша.

— Искам да знаете, че това е един от най-изисканите, най-неподправените хотели в стил „ар нуво“ — или казано по нашему, стил „Едуард VII“, — в които съм бил при многократните си пътувания.

— И вие ли сте хотелиер?

— Не съм, за жалост. Най-обикновен журналист съм. От лондонския вестник „Таймс“. Туристическия отдел. Умишлено не ви уведомих за пристигането си, тъй като съм тук по лични дела…

И се започна обиколката.

— Това е балната ни зала, която наричаме „Кралския салон“ — произнасяше напевно привичния си монолог хер директорът. — А това е малката ни банкетна зала — „Дворцовия салон“; а тук, в „Залата на честта“, организираме коктейлите. Майстор-готвачът ни се гордее особено със своите изискани хапки. А това тук е ресторантът ни „Терасата“ — задължителното място за срещи на всички в Берн, които са в крак с модата, а и за чуждестранните ни гости. Имали сме удоволствието да посрещаме тук всякакви видни личности, включително и кинозвезди, мога да ви предложа доста внушителния им списък, а така също и менюто ни.

— А кухнята? — попита Люк, който държеше нищо да не пропусне. — Възможно ли ще е да надникнем и там само за секунда, ако не възразяват майстор-готвачите ви?

И след като хер директорът му показа, с доста излишни подробности, всичко, което беше за показване, и след като Люк изрази необходимото възхищение и си записа най-старателно всичко, а освен това направи и няколко снимки с мобилния си телефон, ако хер директорът няма нищо против, разбира се, макар че от вестника ще изпратят и истински фотограф, ако не възразявате — ни най-малко, напротив, — Люк се върна в бара, поглези се с един невероятно изискан клуб сандвич и чаша швейцарско вино „Ла дол“, после добави няколко дребни, но задължителни за него щрихи към журналистическата си обиколка, които включваха банални подробности от рода на тоалетните, противопожарната стълба, аварийните изходи, паркингите и строящия се в момента салон за фитнес под самия покрив, и чак тогава се прибра в стаята си, за да се убеди по телефона, че и при Пери нещата вървят нормално. Гейл вече спяла, същото се канел да направи и той. Люк прекрати разговора с ясната мисъл, че надали друг път ще се приближи толкова до Гейл в леглото. След което позвъни на Оли.

— Всичко върви по ноти, Дик, благодаря. И транспортът е тип-топ, в случай че изобщо те вълнува. Какво ти е мнението за ония араби полицаите между другото?

— Не знам какво да мисля, Хари.

— И аз не знам. Само знам, че на ченге доверие не можеш да имаш. Иначе всичко е наред, казваш?

— До утре.

Най-накрая Люк се обади и на Елоиз.

— Хубаво ли прекарваш, Люк?

— Абсолютно. Благодаря. Берн е страшно красив град. Някой ден ще дойдем и двамата тук. Ще вземем и Бен с нас.

Винаги разговаряме по този начин: за доброто на Бен. Да му дадем възможността да се възползва напълно от това, че си има щастливи хетеросексуални родители.

— Искаш ли да го чуеш? — попита го тя.

— Още ли е буден? Да не би да се бори по нощите с домашното по испански?

— При вас е един час по-късно, Люк.

— О, да. Права си, разбира се. Дай ми го тогава. Ало,

Бен.

— Ало.

— От Берн се обаждам. От столицата на Швейцария. Тук попаднах на един фантастичен музей, на Айнщайн. Рядко съм виждал по-хубав музей.

— В музей ли си ходил?

— Само за половин час. Снощи, след като пристигнах. Откриваха го тържествено късно вечерта. Само минаваш по моста срещу хотела и си там. И взех, че отидох.

— Защо?

— Така ми дойде. Портиерът ми го препоръча и взех, че отидох.

— Просто ей така?

— Да. Просто ей така.

— Друго не ти ли препоръча?

— Какво искаш да кажеш?

— Да опиташ сиренето фондю например?

— Не си струва, ако го ядеш сам. Ще ми се и вие с мама да сте с мен. Липсвате ми и двамата.

— Ъхъ.

— Ако имам късмет, още този уикенд се прибирам. И ще отидем на кино или нещо такова.

— Още не съм си свършил съчинението по испански между другото.

— Ами да те оставям тогава да си го пишеш. Желая ти успех. На каква тема е?

— Нямам представа, честно казано. Нещо на испански. Довиждане.

— Довиждане.

Друго не ти ли препоръча? Наистина ли точно това го попита? Прозвуча като: „Портиерът не ти ли прати някоя проститутка?“ Какви ли му ги е наприказвала Елоиз? И от какъв зор трябваше да му казвам, че съм ходил в музея на Айнщайн само защото видях оная брошурка на рецепцията?

Легна си. Пусна Би Би Си Уърлд Нюз, после угаси телевизора. Полуистини. Четвърт истини. Светът не смее да изговори онова, което знае за себе си. След Богота установи, че невинаги има смелостта да се бори със самотата. Сигурно след всичките тези години вече няма сили да задържи накуп всички частици от себе си и те започват да се разпиляват. Отиде до минибара, наля си уиски със сода и сложи чашата до леглото. Само едно — и край. Липсваше му Гейл, а освен тя — и Ивон. Дали Ивон си вади очите по малките часове над предоставените им от Дима мостри, или вече е в обятията на своя идеален съпруг? Ако такъв изобщо съществува, в което той понякога се съмнява. Ами ако просто си го е измислила, че да отпъди Люк? Мислите му се върнаха към Гейл. И Пери ли е идеален? Най-вероятно. Всички си имат идеални съпрузи, с изключение на Елоиз. Сети се за Хектор, бащата на Ейдриън. Хектор ходи на свиждане при сина си в затвора всяка сряда и събота; ако има късмет, остават му само още шест месеца. Същият онзи Хектор, който някой остроумник бе нарекъл „тайния Савонарола“: посветил се до фанатизъм да реформира любимата си Служба, макар да знае, че дори да спечели битката, пак ще изгуби.

Подочул бе, че Комисията по правомощията напоследък се била сдобила със собствена командна зала. Съвсем в неин стил: на някое ултра-ултратайно място, провесена на кабели или закопана на трийсет метра под земята. Не че и той не е стъпвал в подобни зали: и в Маями, и във Вашингтон, където разменяше разузнавателни сведения с chers collegues[17] от ЦРУ, Агенцията за борба с наркотиците, Агенцията по алкохола, огнестрелните оръжия и тютюневите изделия и един бог помни кои други. Личната му премислена оценка бе, че подобни места гарантират единствено колективна лудост. С очите си бе виждал как „посветените“ променят езика на тялото си и оставят душите и разума си в прегръдката на техния виртуален свят.

Сети се и за Матлок, който всяка година почива в Мадейра, но не знае какво е „черен хотел“. Оня Матлок, напъхан от Хектор в ъгъла и принуден да извади от джоба си името на Ейдриън и да го изстреля от упор. Същият Матлок, който, седнал до огромния си гледащ към Темза прозорец, изрежда безспир фините си като у слон хитрости: първо тоягата, после моркова, после и двете заедно.

Люк обаче нито му се хващаше, нито се предаваше. Не че не би изпреварил всички с признанието за липсата на лукавство у себе си: „недостатъчно манипулативен“ пишеше в една от поверителните му ежегодни атестации, на което той тайно се радваше донякъде. Понеже не се смяташе за манипулатор. По-скоро разчиташе на упоритостта си. На издръжливостта си. На придържането към една определена нота, независимо накъде вее вятърът: не! — без значение дали е окован в нечие укрепление, или е седнал в другия фотьойл в удобния кабинет на Матлок в Лубянка-на-Темза да си пие уискито и да отбива въпросите му. Ако се заслуша в мислите си, човек може и да се изгуби сред тях:

„Договор за три до пет години в школата за подготовка, Люк, плюс хубаво служебно жилище за радост на жена ти, което би следвало да посмекчи нещата след неприятностите, които не бих желал да споменавам, пренасяне за сметка на службата, чист морски въздух, хубави училища в района… Стига да искаш, може и да не продадеш лондонската си къща, особено при сегашните ниски цени… Ако питаш мен, аз бих я дал под наем, да ми докарва допълнително парици. Що не се отбиеш да си поприказваш със счетоводството на партера? Кажи им, че аз те пращам… Макар имотите ни да не могат изобщо да се сравняват с онези на Хектор. Малцина имат подобна възможност. — И след продиктуваната от чувството за благоприличие пауза: — Надявам се, че Хектор не иска нежелателни неща от теб, Люк, като имам предвид склонността ти към промискуитет, ако мога така да се изразя… Понеже подочувам, че и Оли Деверо се е поддал на очарованието му, което според мен не е никак разумно от негова страна. На пълен работен ден ли е Оли според теб? Или по-скоро му работи на парче…?“

Само след час препредава всичко най-подробно на Хектор.

— Били Бой с нас ли е вече, или против нас? — попита Люк, докато си пиеха с Хектор въпросното уиски на изпроводяк на аерогара „Шарл дьо Гол“, след като, слава богу, бяха преминали към не толкова лични въпроси.

— Били Бой прави единствено онова, което ще го доведе до титлата „сър“. Ако трябва да избира между горските и бракониерите, ще избере Матлок. Но пък човек, който ненавижда с такава сила Обри Лонгриг, не може да е съвсем лош — добави Хектор накрая.

При други обстоятелства Люк щеше да изрази съмнения по повод на подобно щастливо твърдение, но не и сега — не и в навечерието на решителната битка, която предстои на Хектор със силите на мрака.

Така или иначе, беше станало сряда сутрин. Гейл и Пери бяха успели някак си да поспят, станаха рано бодри и свежи за закуската с Оли, който след това излезе да търси така наречената от него „тяхна кралска карета“, а те съставиха списък какво да купят за децата и се отправиха към местния супермаркет. Ни най-малко не ги изненада приликата с експедицията, която бяха предприели в Сейнт Джонс през онзи следобед, в който Амброуз ги упъти по обраслата горска пътека към „Трите комина“, с тази разлика, че сега накупиха далеч по-прозаични стоки: вода — минерална и газирана, сокове —,Добре де, нека им вземем и кока-кола“ (Пери), — храни за пикник —,Децата поначало предпочитат солените пред сладките неща, макар и да не го съзнават“ (Гейл), — по една раничка за всяко, няма значение, че не са произведени в съответствие с изискванията за справедлива търговия; няколко гумени топки и бухалка за бейзбол — най-близкото, което можеха да се надяват да открият като заместител на бухалките за крикет, но щом толкова се налага, и на раундърс[18] ще ги научим — или пък те нас ще научат на бейзбол, тъй като играта е позната на двете момчета.

Кралската карета на Оли се оказа седемметров зелен конски фургон с дървени страни и брезентов покрив, разделен на две за превоз на два коня, с възглавници и одеяла по пода за хората, които щяха да пътуват. Гейл се настани внимателно върху възглавниците. Доволен от предстоящото изпитание, Пери скочи подире й. Оли вдигна задния капак и го затвори със скобите. И едва сега стана ясна ролята на широкополата му черна капела: той ще е веселият ром Оли, тръгнал на конски панаир.

Според часовника на Пери пътуваха петнайсет минути, после стъпиха върху мек терен и каруцата рязко спря. Без лудории и никакво надничане навън, предупредил ги беше Оли. Горещият вятър издуваше брезентовия покрив като платно на яхта. По изчисленията на Оли им оставали десет минути до целта.

Самотния Люк — така го бяха кръстили учителите в началното училище, на името на някакъв храбър герой от отдавна забравен приключенски роман. Стори му се доста нечестно, че и на осемгодишна възраст е проявявал същото усещане за самота, каквото го измъчваше и сега, на четирийсет и три.

Но така си и остана, Самотния Люк. И тъкмо в ролята на Самотния Люк седеше сега, с роговите си очила и огненочервената си руска вратовръзка, и кълвеше по сребристия си лаптоп под сияйно осветения остъклен купол на просторното фоайе на хотел „Белвю Палас“, докато синият му шлифер бе метнат, така че да се вижда отдалеч, върху страничната облегалка на кожения фотьойл по средата на пътя между стъклената входна врата и колонадата на „Залата на честта“ — сцената на обедния коктейл, даван в момента от Арена Мулти Глобал Трейдинг Конгломерат — виж насочващата гостите изискана месингова табела. Лично Самотния Люк държеше под око пристигащите с помощта на многобройните огледала в цял ръст, в очакване да извлече със собствените си две ръце нажежения до червено руснак изменник.

Наблюдаваше от десет минути с нещо като пасивно благоговение как първо пристигнаха по един умишлено незабележим начин Емилио дел Оро и двамата швейцарски банкери, увековечени от Гейл с названието „Петя и Вълка“, последвани от рояк сиви костюми, след тях двама с вид на млади саудитци, една китайка и един мургав мъж с широки рамене, когото Люк своеволно назначи за грък.

След това, в целокупно скучаещо стадо — младежите в „Армани“, седемте чисти пълномощници, без никаква охрана, ако не се броят Бъни Попъм с карамфил в ревера и инертният чаровник Джайлс де Салис с бастун със сребърна ръкохватка в тон с обидно безупречния му костюм.

Обри Лонгриг, къде си ти сега, когато си им нужен? — щеше му се да го попита Люк. Глава ли си снишил? Умен човек си ти. Хубаво е да имаш сигурно място в Парламента и безплатен билет за откритото първенство на Франция, а освен това и рушвет от няколко милиона долара по офшорна сметка и още някое и друго диамантче за безмозъчната ти жена, да не говорим за поста на неизпълнителен директор в хубавата нова банка в Сити, където да си играеш с милиарди току-що изпрани пари. Обаче не ти стиска да се явиш под светлината на прожекторите за официалното, видно подписване в една швейцарска банка… Или поне точно това си мислеше Люк, когато по стълбите доприпка с бодра стъпка плешивата и кльощава злобна фигура на Обри Лонгриг, член на британския Парламент — самият човек при това, а не само образът му, — придружен от Дима, най-добрия перач на пари в света.

Докато се гушеше още по-дълбоко в кожения си фотьойл и повдигаше още мъничко капака на лаптопа, Люк си даваше сметка, че за пръв път в живота му е възникнал момент, в който да се провикне: „Еврика!“, и че втори такъв надали ще му се случи; и в същото време благодареше на боговете, в които не вярваше, че при целия си стаж в Службата не му се беше случвало нито да зърне Обри Лонгриг, нито, доколкото поне му беше известно, Лонгриг да го е виждал.

И въпреки всичко Люк изчака двамата мъже да го отминат безпрепятствено на път към „Залата на честта“ — Дима почти се отри о него, — преди да посмее да вдигне глава, за да хвърли бърз поглед на огледалата и да оцени следните зрънца оперативни разузнавателни данни:

Зрънце номер едно: Дима и Лонгриг изобщо не разговарят помежду си. Навярно и на влизане не са си говорили, просто са се озовали в близост един до друг в подножието на стъпалата. Следват ги други двама — швейцарци на средна възраст с вид на счетоводители и поне според Люк той разговаря по-скоро с единия или и с двамата, но не и с Дима. И макар да е трудно да се твърди със сигурност — те може отпреди това да са разговаряли помежду си, — Люк предпазливо си отдъхва, защото никак не е приятно — тъкмо когато операцията наближава успешния си завършек — да откриеш, че си бил в неведение относно личните взаимоотношения на твоя човек с един от главните играчи. А иначе, що се отнася до Лонгриг, той няма други мисли освен възторженото очеизвадно безмълвно възклицание: Той е тук! Видях го! Мога да потвърдя!

Зрънце номер две: Дима е решил да сложи край на кариерата си по един фамозен начин. Изтупал се е за случая в ушит по поръчка син двуреден костюм на тънки райета и е обул на нежните си крачка чифт италиански трандафори от черен бокс с пискюли — не най-идеалният избор за бягство според гъмжащия мозък на Люк, но пък в случая не се предполагаше да има бягство, а организирано оттегляне. Люк оцени поведението на Дима като невероятно безгрижно за човек, който смята, че току-що е подписал смъртната си присъда. Сигурно предвкусва удоволствието от предстоящото възстановяване на гордостта му на стар вор и отмъщението за убития му ученик. Или, при всичките му тревоги, се радва, че най-после ще сложи край на лъжите, хитруванията и преструвките, и вижда в съзнанието си красивата зелена Англия, която го очаква заедно със семейството му. Чувство, което бе много добре познато и на самия Люк.

Коктейлът взе да се оформя. От „Залата на честта” долита ромон на плътен баритон, който се усилва, после пак затихва. Някой от почетните гости държи реч, първо на размазан руски, после на размазан английски. Петя? Или Вълка? Или Де Салис? Не. Говори самият Емилио дел Оро; Люк е запомнил гласа му от тенис клуба. Ръкопляскания. Тишина като в черква, докато пият благопристойна наздравица. За здравето на Дима? Не — на високопочитаемия Бъни Попъм, който отговаря на тоста; и неговият глас е познат на Люк, което се потвърждава и от смеха. Поглежда часовника си, изважда мобифона и натиска бутона за връзка с Оли.

— Двайсет минути, ако спази графика — казва и пак се заема със сребристия си лаптоп.

О, Хектор. О, Били Бой. Няма да повярвате, като ви кажа на кого налетях днес.

Ще изтърпиш ли някоя и друга импровизирана надута приказка за сбогом, Люк? — пита го Хектор, докато си допива малцовото уиски на аерогарата „Шарл дьо Гол“.

Люк се е запасил с търпение. Отметнали са темите за Ейдриън, Елоиз и Бен. Хектор се е произнесъл и относно мнението си за Били Матлок. Вече викат пътниците за полета му.

При оперативното планиране съществуват само две възможности за проява на гъвкавост… Следиш ли мисълта ми, Люки?

Следя я, Хектор.

Първата — когато съставяш самия план. Това вече направихме. И втората — когато планът се провали тотално. До този момент обаче си длъжен да се придържаш най-плътно към взетото вече решение, иначе ти е спукана работата. Дай сега една лапа.

Вследствие на което, докато Люк се блещеше в нищо незначещите изображения върху екрана на сребристия лаптоп и му оставаха нула минути до мига, в който Дима трябваше да излезе сам от „Залата на честта“, умът му разнищваше следния въпрос: кога по-точно се породи споменът за проповедта на Хектор при раздялата им — преди да види как Ники с бебешкото лице и смъртнобледият философ заеха местата си на два стола с прави облегалки от двете страни на остъкления вход? Или се възбуди от шокиращия факт на появата им?

И кой поначало кръсти онзи смъртнобледия философ? Пери ли го измисли, или Хектор? Не, Гейл беше. При Гейл няма празно. Тя произнася най-запомнящите се реплики.

И защо тъкмо в момента, в който ги забеляза, ромонът от „Залата на честта“ нарасна в глъч, огромните врати се разтвориха — всъщност, както успя да забележи, се отвори само едното крило — и отвътре изникна Дима съвсем сам?

Люк се обърка по отношение не само на времето, но и на мястото. Докато Дима се приближаваше откъм гърба му, Ники и смъртнобледият философ се изправиха пред очите му и по този начин оставиха помежду им сгушения Люк, който не знаеше накъде първо да погледне.

Гневният порой от излаяни руски ругатни иззад дясното му рамо го осведоми, че Дима се е спрял току до него.

— Какво искате от мен, лайнари такива? Искаш да знаеш закъде съм тръгнал ли, Ники? Отивам да пикая. Искаш ли да гледаш как пикая? Махай се от пътя ми. Върви пикай на твоя сук Княза.

Главата на портиера се надигна дискретно иззад рецепцията. Невъзможно шикозната немска администраторка не съумя да демонстрира подобна дискретност, а направо проточи врат да види какво става. Упорито оглушал за всичко наоколо, Люк чукаше безсмислено по клавиатурата на сребристия си лаптоп. Ники и смъртнобледият философ останаха прави. Нито един от двамата не помръдна. Може би очакваха Дима да се юрне право към стъклените врати и улицата. Той обаче само изрече тихичко „Да ви еба майката“, после продължи през фоайето към късия коридор за бара. Подмина асансьора и се спря в горния край на каменната стълба към тоалетните в сутерена. Но вече не беше сам. Зад тила му стояха Ники и философът, а на около два-три метра зад Ники и философа стоеше хрисимият, незабележим малък Люк с лаптоп под мишница, заметнат със синия му шлифер, и той решил, че има нужда от тоалетна.

Сърцето му е спряло да бумти, ходилата и коленете му пружинират с лекота. Слухът и мисълта му са бистри. Напомня си, че за разлика от телохранителите, познава добре терена; че същият е познат и на Дима, а това придава на бодигардовете допълнителен стимул, ако изобщо се нуждаят от такъв, да стоят зад Дима, а не пред него.

Очевидно Дима е не по-малко втрещен от самия Люк от неочакваната им поява. И Люк, и Дима са сразени от мисълта, че онези двамата тормозят човек, който вече им е съвсем ненужен и който, според собственото му — а вероятно и според тяхното — мнение скоро ще умре. Но не тук и не сега. В никакъв случай не посред бял ден пред очите на целия хотел и в непосредствена близост до седемте чисти пълномощници, видния член на британския Парламент и другите официални лица, които се наливат с шампанско и се тъпчат с хапки само на двайсетина метра от тях. Да не говорим, че както вече е доказано, Княза е крайно придирчив по отношение на убийствата. Проявява предпочитания към нещастните случаи и произволните терористични действия от страна на мародерстващи чеченски бандити.

Но сега не е време за подобни дискусии. При тотален провал на плана, по израза на Хектор, Люк е длъжен да прояви гъвкавост; да не размишлява, а да действа, пак по думите на Хектор. Дошло е времето да си спомни всичко онова, което са му набивали през годините в хода на безбройните занимания по борба без оръжие и което досега не му се е налагало да прилага, с изключение на онзи единствен случай в Богота, когато изпълнението му можеше да се оцени в най-добрия случай като „слабо“ до „посредствено“: няколко удара напосоки, последвани от пълен мрак.

Тогава обаче елементът на изненадата бе на страната на главорезите на наркобарона, а сега е на страната на Люк. Може и да не носи в себе си ножичка, шепа дребни монети, завързани на възел дълги връзки за обувки и изобщо нищо от тъпите убийствени артикули от ежедневния бит, от които инструкторите му толкова се възторгваха, но затова пък носи абсолютно модерния си сребрист лаптоп и — благодарение най-вече на Обри Лонгриг — огромен запас от гняв. Гневът му се беше явил като приятел в нужда, а в този момент такъв приятел щеше да му е по-полезен от храбростта.

Дима се пресяга да отвори с бутане вратата по средата на каменното стълбище.

Ники и смъртнобледият философ са застанали плътно зад него, а зад тях стои Люк, но не толкова близо, колкото са те до Дима.

Люк е притеснителен. Слизането до тоалетната си е лична мъжка работа, а Люк държи на благоприличието. Което обаче не му пречи да изпитва най-силната духовна яснота през живота си. За разлика от всеки друг път, инициативата е у него, а не у друг. За пръв път той се явява справедливият агресор.

Както Дима е споменал вече в Париж, вратата, пред която са застанали, понякога е заключена от съображения за сигурност. Но не и днес. Днес е гарантирано, че ще е отворена, тъй като ключът се намира в джоба на Люк.

Следователно вратата се отваря и разкрива зле осветеното стълбище, което отвежда надолу. Колоната води Дима, но ситуацията внезапно се променя коренно, след като от един наистина мощен удар с лаптопа на Люк смъртнобледият философ рухва, без изобщо да се оплаче, надолу по стълбите покрай Дима, с което изкарва Ники от равновесие и дава възможност на Дима да сграбчи за гърлото своя омразен рус бодигард изменник по същия онзи начин, по който, според Пери, си въобразявал, че ще убие съпруга на покойната майка на Наташа.

И докато стиска гърлото му с едната си ръка, Дима започва да блъска главата на сащисания Ники наляво и надясно в близката стена дотогава, докато безполезното му натренирано тяло не рухва безмълвно в нозете на Дима, който продължава да го рита безброй пъти с пълна сила — първо в слабините, после по слепоочието с върха на неподходящата си италианска мокасина.

За Люк всичко това става съвсем бавно и естествено, макар и с леко разбъркана последователност. Но за сметка на това му създава усещането за катарзис и загадъчна победоносност. С хващането на лаптопа с две ръце, вдигането му високо над главата и замахването като с брадвата на палач по удобно поднесения му на две стъпала по-ниско тил на смъртнобледия философ той сякаш си е върнал за всичките нанесени му обиди през изминалите четирийсет години — от детството в сянката на тираничния му баща офицер, през целия каталог от частни и държавни английски училища, които е ненавиждал, десетките жени, с които е преспал, а после е съжалявал, до колумбийската гора, в която го държаха в плен, и дипломатическото гето в Богота, където бе сторил най-идиотския и най-компулсивен грях в живота си.

Макар в крайна сметка най-силен стимул да му беше дала, при цялата си ирационалност, мисълта, че по този начин се отплаща на Обри Лонгриг за това, че е изменил на Службата, тъй като и за Люк, както и за Хектор, Службата бе всичко — и майка, и баща, че и нещо като Бог, при все че понякога пътищата й бяха неведоми.

А като се замислеше човек, сигурно и Дима изпитваше същото по отношение на своите скъпоценни воры.

Някой би трябвало да се разпищи, но писъци не се чуват. На долната площадка лежат прегърнали се двама мъже в явно нарушение на хомофобския ворски кодекс. Дима не е спрял да рита намиращия се отдолу Ники, а смъртнобледият философ отваря и затваря уста като риба на сухо. Люк се извърта на пета, изкачва се внимателно по стълбите и заключва вратата, връща ключа в джоба си и се присъединява отново към кротката сцена долу.

Хваща под лакътя Дима — който държи да нанесе поне още един ритник, за последно — и го повежда покрай тоалетната, нагоре по някакви стъпала и през неизползвано фоайе, докато накрая стигат до желязна задна врата, обозначена като авариен изход. Вратата се отваря не с ключ, а с помощта на монтираната на стената зелена метална кутия, зад чието стъкло има червен паникбутон, който да бъде задействан при изключителни обстоятелства от рода на пожар, наводнение или терористичен акт.

През последните осемнайсет часа Люк е проучил най-внимателно тази зелена кутия с паникбутона, а освен това си е направил труда да обсъди с Оли вероятните й свойства. И следвайки съветите на Оли, е разхлабил предварително месинговите винтчета, с които стъклото е прикрепено към металната рамка, а освен това е прерязал зловещата на вид жица с червена изолация, която води до вътрешността на хотела с цел да свърже паникбутона с централната хотелска алармена инсталация. Според разсъжденията на Оли вследствие прекъсването на червената жица аварийният изход би следвало да се отвори, без да възбуди масов излаз на персонала и гостите от хотела.

С лявата си ръка Люк сваля охлабеното стъкло и понечва да натисне червения бутон с дясната, но в този момент установява, че дясната му ръка временно отказва да действа. Затова пак прибягва до лявата, при което вратата се разтваря с швейцарска точност, точно както е предположил Оли, а пред тях е улицата и слънчевият ден ги мами да излязат.

Люк избутва Дима пред себе си и — или от учтивост към хотела, или воден от желанието да имат вида на двама почтени костюмирани жители на град Берн, които просто излизат на улицата — спира да затвори след себе си вратата и да установи същевременно, с признателна благодарност към Оли, че зад гърба му не вие сирена, призоваваща към всеобща евакуация на хотела.

На отсрещния тротоар, на петдесет метра от тях, се намира подземен паркинг, носещ странното название „Паркинг Казино“. На първото ниво, право срещу изхода, чака наетото специално за случая беемве, чийто електронен ключ, способен да отключи вратите му, преди още да си стигнал до колата, се намира в безчувствената дясна ръка на Люк.

— Боже, Исусе, Дик. Обичам те. Чуваш ли? — шепне Дима между пъшканията си.

Люк търси с безчувствената си дясна ръка из нагорещения хастар на сакото си, напипва мобифона, измъква го и с левия показалец натиска бутона за връзка с Оли.

— Настъпи моментът да тръгваме — обявява с царствено спокойствие.

Конският фургон се спускаше на заден ход по стръмния наклон, при което Оли предупреди Пери и Гейл, че влизат. След като отбиха в страничния път, се изкачиха по виещ се планински път до място, където се чуваха чанове на крави и ухаеше на сено. Спряха, обърнаха се, дадоха малко назад и пак зачакаха, само че сега Оли дойде да вдигне задния капак — бавно, за да не създава излишен шум — и им се разкри постепенно чак до широкополата си черна капела.

Зад Оли се виждаше конюшня, а зад нея — оградено място с два хубави млади дорести коня, които притичаха да ги огледат, после пак се отдалечиха скокливо. До конюшнята се извисяваше голяма модерна къща от тъмночервен дървен материал с надвиснали стрехи. И предната, и страничната веранда бяха затворени. Предната гледаше към пътя, страничната — не, поради което Пери си избра страничната и каза:

— Влизам пръв.

Предварително се бяха уговорили, че непознатият на семейството Оли ще ги чака във фургона, докато го извикат.

Докато се приближаваха към къщата, Пери и Гейл забелязаха, че отгоре ги гледат две охранителни камери — една от конюшнята, другата — от къщата. Очевидно екраните се наблюдават от Игор, но се предполага Игор в момента да е на пазар.

Пери натисна звънеца, но отпървом нищо не чуха. Толкова неестествен се стори покоят на Гейл, че втория път натисна тя. Да не би да не работи? Натисна го веднъж дълго, после няколко пъти накъсо, да побързат. Очевидно бе проработил, понеже се чу приближаването на нетърпеливи млади крака, дръпнаха се резета, завъртя се брава и отвътре подаде глава един от лененорусите синове на Дима — Виктор.

Но вместо да ги посрещне с радушна усмивка по цялото си лице, както би трябвало да се очаква, Виктор ги изгледа объркано, притеснено.

— Намерихте ли я? — попита на научения в интерната американски английски.

Въпросът му бе отправен към Пери, не към Гейл, тъй като междувременно през вратата излязоха Катя и Ирина, при което Катя се впи в единия крак на Гейл и притисна глава о него, а Ирина бе вдигнала ръце Гейл да я гушне.

— Сестра ми. Наташа! — провикна се нетърпеливо Виктор към Пери, без да откъсва подозрителния си поглед от фургона, да не би да са я скрили там. — Не… намерихте ли… Наташа, за бога?

— Къде е майка ви? — попита Гейл, след като се отскубна от момичетата.

Тръгнаха след Виктор по обшит с ламперия и миришещ на камфор коридор и влязоха във всекидневна на две нива с нисък гредоред и стъклена врата, която водеше към градината и ограденото място за конете зад нея. Тамара, с черна шапка с воал, се беше свила между два кожени куфара в най-тъмната част на стаята. Още с приближаването си Гейл забеляза, че косите й под воала са къносани, а по бузите си е сложила руж. Гейл беше чела някъде, че руснаците имат обичая да посядат преди пътуване, и реши, че именно затова заварва Тамара седнала и затова не се изправя, докато Гейл стоеше отпреде й, вперила поглед в каменното й, намазано с руж лице.

— Какво става с Наташа? — попита Гейл.

— Нищо не знаем — отвърна Тамара на празното пространство пред себе си.

— Защо?

Включи се единият от близнаците, при което Тамара бе временно забравена.

— Отиде на езда и не се върна! — настоя Виктор в момента, в който в стаята нахлу брат му Алексей.

— Изобщо не е ходила. Само каза, че отива на езда. Само го каза, задник такъв! Много добре знаеш, че излъга? Нали! — заспори Алексей.

— По кое време отиде на езда? — прекъсна го Гейл.

— Сутринта. Рано! Към осем! — викна Виктор, преди Алексей да е успял да си отвори устата. — Имала час. Някаква демонстрация по обездка! Баща ни се обади десет минути преди това, да ни каже към обяд да сме готови! Но Наташа вика, че се била записала за този час в школата по езда. Задължително трябвало да отиде, обещала била!

— И излезе?

— Ами да. Игор я закара с волвото.

— Глупости! — намеси се отново Алексей. — Игор я е закарал в Берн! Изобщо не са стъпвали в шибаната школа, идиот такъв! Наташа излъга мама!

Адвокатката Гейл се вклини в спора:

— Игор я е закарал в Берн ли? И къде по-точно?

— На жп гарата! — викна Алексей.

— Коя от гарите, Алексей? — сряза го Пери. — Овладей се. На коя от гарите в Берн е оставил Игор Наташа?

— На централната! На международната, боже мой! Оттам можеш да отидеш където си искаш. Париж! Будапеща! Москва!

— Баща ни й е заръчал да отиде там, професоре — настояваше Виктор, снишил глас умишлено в контрапункт на истеричните Алексееви вопли.

— За Дима ли става дума, Виктор? — Гейл.

— Дима й казал да върви на гарата. Така рече Игор. Искаш ли да се обадя на Игор и лично да го питаш?

— Няма да стане, задник такъв! Професорът не знае руски! — обажда се Алексей, вече почти разплакан.

И пак Пери, пак твърдо:

— Виктор — само за секунда, Алексей — Виктор, повтори пак онова, което ми каза, но по-бавно. Алексей, ще те изслушам веднага след като свърша с Виктор. Казвай, Виктор.

— Игор разправя, че тя така му казала и че затова я е оставил на централната гара. „Баща ми заръча да отида на централната гара“, рекла.

— Значи, и Игор е задник! Що не я е питал защо? — викна Алексей. — Ебаси шибания глупак. Толкова го е страх от баща ни, че веднага оставя Наташа на гарата и чао! Без нищо да я пита. И отива на пазар. Ако не се върне, какво е виновен той? Щом баща ни е заръчал, той го е изпълнил, и толкова!

— А откъде сте сигурни, че Наташа не е отишла на демонстрацията по обездка? — попита Гейл, след като прецени Дадените до този момент показания от двамата.

— Виктор, кажи ти — бързо се намесва Пери, преди Алексей да си е отворил устата.

— Първо се обаждат от школата: къде е Наташа? — заразправя Виктор. — Таксата е сто двайсет и пет на час, а не се е обадила, че няма да ходи. Тя трябвало да проведе демонстрацията. Конят бил оседлан и я чакали. И се обаждаме на Игор по мобилния му: къде е Наташа? На гарата, вика. По нареждане от баща й.

— Как беше облечена? — От жалост Гейл адресира въпроса си към разстроения Алексей.

— Широки джинси. И нещо като руска рубашка. Като на кулак. Тя сега е на вълна безформени дрехи. Не щяла момчетата да я заглеждат отзад.

— Пари има ли? — все още към Алексей.

— Баща ни й дава колкото му поиска. Абсолютно я е разглезил! На нас ни дава по сто месечно, а на нея по петстотин. За книги, за дрехи, за обувки — тя е луда на тая тема. Миналия месец баща ни й купи и цигулка. А една цигулка струва милиони.

— Не се ли опитахте да й се обадите? — Гейл вече пита Виктор.

— Многократно — казва Виктор, вече съвсем обсебил ролята на спокойния зрял мъж. — От всички телефони. От клетъчния на Алексей и от моя. От Катиния, от Ирининия. Никакъв отговор.

Гейл към Тамара, понеже се е сетила, че и тя е там:

— Ти не се ли опита да се свържеш?

И от Тамара никакъв отговор.

Гейл към четирите деца:

— Много ви моля да отидете в някоя друга стая, докато разговарям с Тамара. Ако Наташа се обади, дайте ми първо аз да говоря с нея. Разбрахме ли се?

Тъй като в тъмния ъгъл на Тамара нямаше втори стол, Пери придърпа поддържаната от две резбовани мечки дървена пейка. Двамата седнаха да гледат как дребните черни Тамарини очи се прехвърлят от единия на другия, без да се спират.

— Тамара — каза Гейл. — Защо Наташа я е страх да се срещне с баща си?

— Сигурно защото ще има дете.

— Тя ли ти каза?

— Не.

— Но ти си забелязала.

— Да.

— Преди колко време забеляза?

— Няма значение.

— Но още от Антигуа, нали?

— Да.

— Говорила ли си с нея по въпроса?

— Не.

— А с баща й?

— Не.

— Защо не си говорила с Наташа за това?

— Ненавиждам я.

— А тя теб?

— И тя. Майка й беше курва. Сега и Наташа е курва. Нищо чудно.

— Какво ще стане, като разбере баща й?

— Или ще я заобича още по-силно. Или ще я убие. Бог ще реши.

— Знаеш ли кой е бащата?

— Бащите може да са много. От школата по езда. От ски училището. Може да е от пощаджията. Или от Игор.

— И нямаш никаква представа къде може да е сега?

— Наташа не споделя нищо с мен.

Навън, в двора на конюшнята, беше взело да вали. Зад оградата двата дорести красавеца палаво се кюскаха. Гейл, Пери и Оли стояха в сянката на конския фургон. Оли се беше свързал с Люк по мобифона. На Люк му беше трудно да разговаря заради седящия в колата му Дима. Въпреки това съобщението, което Оли сега им предаваше, не подлежеше на възражения. Гласът на Оли си оставаше спокоен, но от напрежението дефектният му кокни диалект съвсем се обърка.

— Трябва моментално да се чупим оттук. Случили са се сериозни неща, така че не можем да задържаме повече конвоя само заради един-единствен кораб. Наташа има мобилните им номера, а те — нейния. Плюс това Люк не желае да се срещаме с Игор, така че нямаме избор. Нареди всички да се качват на борда моментално, Пери, и да вазираме. Разбра ли?

Пери беше вече на половината път към къщата, когато Гейл го дръпна настрана.

— Аз знам къде е отишла — рече.

— Абе ти май сума ти неща знаеш, които на мен са ми неизвестни.

— Не са толкова много. Но са достатъчно. Отивам да я взема. От теб искам да ме подкрепиш. Без приказки за излишен героизъм и за немощни женички. Ти и Оли поемате семейството, аз идвам след вас с Наташа, щом я намеря. Точно това възнамерявам да кажа на Оли, но искам да съм сигурна, че ще ме подкрепиш.

Пери хвана с две ръце главата си, сякаш току-що се беше сетил за нещо, после ги пусна надолу в знак, че се предава.

— И къде е тя?

— Как се стига до Кандерщег?

— От Шпиц със симплонската железница нагоре в планината. Пари имаш ли?

— Много. От Люк.

Пери изгледа безпомощно къщата, после — големия Оли с широкополата шапка, чакащ нетърпеливо до фургона. После пак погледна Гейл.

— За бога — задиша той невярващо.

— Знам — отвърна му тя.