Изменник по вкуса ни

17

Люк слуша. Половината час се превръща в четирийсет минути. „Гадна, шибана история“ е съвсем точно казано.

След което, понеже вече няма смисъл да се бърза, я прослушва повторно, в продължение на нови четирийсет минути. Самата пиеса е изключително сложна сама по себе си, а дали е комедия или трагедия, ще стане ясно, когато му дойде времето. В осем сутринта Хектор Мередит и Били Матлок били изправени пред „другарски съд“ в многостайния кабинет на зам. — шефа на четвъртия етаж. Прочели им обвинителния акт. Хектор го парафразира, изпъстрен с цветисти ругатни:

Замът каза, че бил привикан от секретаря на кабинета на министър-председателя, който му представил следния казус, а именно, че някой си Били Матлок и някой си Хектор Мередит заговорничели да опетнят кристалночистата репутация на някой си Обри Лонгриг — член на парламента, властелин в Сити и гъзолизец на олигарсите в Съри, в ответ на някакви предполагаеми щети, които въпросният Лонгриг бил нанесъл на обвиняемите: сиреч Били искал да си отмъсти за всичките лайна, които Обри го бил накарал да изяде, докато враждували до кръв на четвъртия етаж, а аз — за това, че Обри се бил опитал да съсипе шибаната ми семейна фирма, след което да я закупи срещу целувка с език. Поради което секретарят на правителството бил останал с впечатлението, че нашите лични интереси се отразявали на оперативните ни преценки. Слушаш ли ме изобщо?

Люк слуша. А за да чува още по-хубаво, вече е седнал на ръба на леглото, хванал се е с две ръце за главата и е сложил диктофона до себе си върху юргана.

— Което налага да изискат от мен — главния подбудител на заговора да бъде прецакан Обри — да им разясня своята позиция.

— Том?

— Дик?

— Какво общо може да има, по дяволите, прецакването на Обри — дори ако приемем, че това е целта на двама ви — с прехвърлянето на нашия човек и семейството му в Лондон?

— Чудесен въпрос. И ще ти отговоря в същия дух.

Люк не си спомня да е чувал друг път чак такъв гняв в гласа на Хектор.

— Според зам. — шефа било се поразчуло, че Службата ни се кани да освети някакъв суперинформатор, който на практика ще дискредитира банковите стремежи на конгломерата „Арена“. Има ли нужда да те светвам точно каква връзка има удоволствието да вижда тук зам. — шефът? Блестяща руска банка в ролята на бял рицар спасител, милиарди долари на масата с перспектива за още повече от същото място и с обещанието не само да хвърлят тези купища допълнителни милиарди на изгладнелия паричен пазар, но и да инвестират в някои от най-крупните динозаври на английската промишленост? И тъкмо когато се очаква добрата воля на въпросния бял рицар да даде плод, на сцената цъфват двама чекиджии от разузнаването, решени да прекатурят каруцата и плюещи разни простотии за морал и за печалбарство от престъпна дейност.

— Каза, че са те приканили да им разясниш позицията си — чува се Люк как напомня на Хектор.

— Това и направих. И то доста добре, бих казал. Много яко му натрих носа. А онова, което не казах аз, го каза Били. И направо не е за вярване, но полека-лека замът взе да наостря уши. И на него не му е лесно явно, след като шефът му си е наврял главата в пясъка, но в края на краищата се осъзна като булка. Изгони всички от стаята, с изключение на нас двамата, после ни изслуша от началото.

— Вас двамата с Били?

— Да. Били вече е вътре в нашата палатка и пикае енергично навън. Чудодейното покръстване на апостол Свети Павел номер две — по-добре късно, отколкото никога.

Люк се съмнява, но от милосърдие решава да не споделя съмненията си.

— Добре, и какво е положението ни сега? — пита.

— Същото като в самото начало. Официално, но неофициално, с участието на Били и чартърен полет за моя сметка. Имаш ли молив подръка да записваш?

— Нямам, разбира се!

— Тогава слушай внимателно. Ето как ще процедираме оттук нататък, без никакво обръщане назад.

Изслушва го внимателно два пъти, после осъзнава, че чака да събере кураж да се обади на Елоиз, и й се обажда. Май скоро ще се върне, може би още късно утре вечер, казва. Елоиз отговаря, че Люк трябва да постъпи така, както смята, че трябва. Люк я пита какво прави Бен. Бен е добре, благодаря, казва Елоиз. Люк установява, че му е потекла кръв от носа, така че си ляга, докато стане време за вечеря и за кротка раздумка с Пери, който учи Алексей и Виктор в остъклената стая как се правят катерачески възли.

— Ще ми отделиш ли една минутка?

Люк отвежда Пери в кухнята, където Оли се бори с упорития фритюрник, който не желае да достигне желаната температура за домашно пържени картофи.

— Ще ни оставиш ли насаме за една минутка, Хари?

— Няма проблем, Дик.

— Най-после добра новина, слава богу — подхвана Люк, след като Оли излезе. — Хектор е уредил утре от единайсет вечерта по Гринуич в Белп да ни чака малък самолет. От Белп до нашата военновъздушна база в Нортолт. С уредено разрешение за излитане и кацане и чисто преминаване и от двете страни. Един господ знае как е успял, но го е уредил. Щом се стъмни, ще прекараме Дима с джипа през планината до Грунд, а оттам — право до Белп. Щом кацне в Нортолт, веднага ще го отведат в тайна квартира и ако наистина достави онова, което обещава, ще регистрират официално кацането му, след което прехвърляме и семейството му.

— Ако достави ли? — повтори Пери и килна въпросително глава на една страна по начин, който доста подразни Люк.

— А нима той няма да го направи? Сигурни сме в него. Засега друга сделка не се предлага — продължи Люк, след като Пери нищо не каза. — Господарите ни в Уайтхол не желаят семейството да им увисне на врата, преди да са се убедили, че Дима си заслужава ядовете. — А след като Пери продължава упорито да мълчи: — Само дотолкова е успял да ги уговори Хектор, без да подлагат всичко на надлежната процедура. Така че нищо повече не мога да ти обещая.

— Надлежната процедура — повтори най-сетне Пери.

— Боя се, че точно с това си имаме работа.

— А пък аз си мислех, че работим с хора.

— Ами точно за хората става дума — не можа да се сдържи Люк. — И именно по тази причина Хектор иска ти да си човекът, който ще съобщи това на Дима. Смята, че ще е по-добре да го чуе от теб, отколкото от мен. С което съм напълно съгласен. Но предлагам да не го правиш сега. Достатъчно ще е да му го кажеш рано утре вечер. Не ни трябва да го обмисля цяла нощ. Някъде към шест, да речем, че да има време да се приготви.

Тоя човек не знае ли кога да поотстъпи? — чудеше се Люк. Докога ще срещам кривия му поглед?

— А ако не достави очакваното? — поинтересува се Пери.

— Дотам още никой не е стигнал. Боя се, че такива неща се правят бавно. Стъпка по стъпка. Нищо не върви по права линия. — След което се изпуска и веднага съжалява, че го е казал: — Ние тук не сме учени. Ние сме хора на действието.

— Трябва да говоря с Хектор.

— И той предположи, че така ще кажеш. Чака те да му се обадиш.

Пери тръгва — сам — нагоре по пътеката към гората, по която се е разхождал с Дима. Стига до една пейка, обърсва с длан вечерната роса, сяда и изчаква мисълта му да се проясни. Под себе си, в осветената къща, вижда как Гейл, четирите деца и Наташа са клекнали в кръг по пода на остъклената стая около таблото за „Монополи“. Чува възмутен врясък от Катя, последван от протестен лай от страна на Алексей. Измъква мобифона от джоба си и се втренчва в него в полумрака, преди да натисне бутона за връзка с Хектор и да чуе на мига гласа му.

— Разкрасения вариант ли предпочиташ да чуеш или голата истина?

Пак е едновремешният Хектор — онзи, който му харесва; онзи, който му се беше накарал в тайната квартира в Блумсбъри.

— Голата истина ще свърши работа.

— Чуй я тогава. Ако прехвърлим тук нашия човек, ще го изслушат и ще си съставят преценка. Повече от това не можах да изкопча от тях. До вчера те дори и дотук не желаеха да стигнат.

— Кои „те“?

— Властите. Онези. За кого мислиш, че става дума, мама му стара? А ако решат, че не отговаря на предварителните описания, ще го хвърлят обратно във водата.

— Коя вода?

— Руската най-вероятно. Какво значение има? Но работата е там, че той неминуемо ще отговори на очакванията им. Аз съм сигурен, а и ти го знаеш. А щом решат да го оставят, за което ще са необходими не повече от ден-два, ще са готови да купят и цялата катастрофа: жена, деца, децата на приятеля му, та дори и кучето, ако има такова.

— Няма куче.

— Казано накратко — по принцип приемат цялата сделка.

— По кой принцип?

— Млъкни, ако обичаш. От сутринта слушам как тия прекалено образовани задници от Уайтхол цепят косъма на две, така че най-малко имам нужда от още един. Вече се договорихме. Стига нашият човек да предостави очакваната стока, останалите ще дойдат със съответната експедитивност. Обещаха ми го и нямам друг избор, освен да им вярвам.

Пери затвори очи и пое глътка планински въздух.

— И какво искаш от мен?

— Нищо по-различно от онова, което правиш от самото начало. Да направиш компромис с благородните си принципи в името на всеобщото благо. Насапунисай го хубаво. Ако му кажеш, че всичко е „може би“, той няма да дойде. Но ако го убедиш, че приемаме безусловно неговите условия, но ще се наложи да позабавим леко събирането с любимите му хора, ще кандиса. Там ли си още?

— Отчасти.

— Пак му кажи истината, но избирателно. Ако му направиш и най-малкия намек, че му кроим мръсен номер, той веднага ще го улови. Понеже колкото сме английски джентълмени, привърженици на честната игра, в същото време сме и лайнари от вероломния Албион. Чу ли ме какво ти казвам, или си говоря на стената?

— Чух те.

— Кажи ми тогава, че не съм прав. Кажи ми, че не съм го преценил правилно. Че имаш по-добър план. Сега си ти, или никой. Настъпи славният ти час. Ако и на теб не повярва, никому няма да повярва.

Лежаха в леглото. Полунощ бе отминала. Гейл, полузаспала, почти нищо не бе казала.

— Донякъде са му го иззели от ръцете — рече Пери.

— За Хектор ли говориш?

— Такова усещане имам.

— Може пък още от самото начало да не е било в неговите ръце — подсказа Гейл. А след малко: — Ти какво реши за себе си?

— Нищо още.

— Значи, си решил според мен. И липсата на решение е равносилна на решение. Според мен ти си решил и затова сън не те лови.

Следващата вечер, шест без петнайсет. Поднесеното от Оли сирене фондю се бе усладило на всички и масата вече бе раздигната. Дима и Пери останаха сами в столовата, застанали лице в лице под многоцветния полилей от метална сплав. Люк тактично излезе на разходка из селото. По идея на Гейл момиченцата гледаха за кой ли път „Мери Попинс“. Тамара се бе оттеглила във всекидневната.

— Това е всичко, което апаратчиците могат да предложат — каза Пери. — Ти заминаваш довечера за Лондон, а семейството ти идва след два-три дни. Апаратчиците настояват. И те са длъжни да спазват определени правила. Има си правила за всичко. Дори за случаи като твоя. — Използваше кратки изречения и беше нащрек да долови и най-малката промяна в чертите на Дима — признак на омекване, проблясък на съпротива, но лицето отпреде му си оставаше нечетливо.

— Искат да отида сам ли?

— Не сам. И Дик ще отлети с теб за Лондон. Щом приключат формалностите и апаратчиците задоволят изискванията на правилника си, всички ние ще ви последваме в Англия. И Гейл ще се погрижи за Наташа — добави с надеждата да уталожи първата, според него, грижа на Дима.

— Тя моята Наташа да не е болна?

— Боже мой, изобщо не е болна. Но е млада. И красива. И темпераментна. И чиста. Та ще има нужда от доста грижи в една непозната държава, нищо друго.

— Прав си — съгласи се Дима и кимна за потвърждение с плешивата си глава. — Прав си. Тя е красива като майка си.

После рязко извърна глава настрани, оттам — надолу и се втренчи в някаква тъмна пропаст на тревога или спомени, до която Пери нямаше достъп. Нима знае? Нима от пристъп на яд, интимност или разсеяност Тамара му го е казала? И нима, противно на всички Наташини очаквания, Дима е поел върху себе си тайната и болката й, вместо да запраши да търси Макс? Едно само му ставаше ясно на Пери: на мястото на очаквания от него изблик на гняв и отрицание се бе появило зараждащото се затворническо чувство на примирение пред лицето на бюрократичната власт; а така осъзнат, този факт тревожеше Пери по-дълбоко, отколкото всеки евентуален взрив на насилие.

— Два-три дни, а? — повтори Дима, но с тон, сякаш ставаше дума за доживотна присъда.

— Така казват: до два-три дни.

— Така ли каза Том? Два-три дни?

— Да.

— Тоя Том е свестен човек, а?

— Да, според мен.

— И Дик. Насмалко да очука онова копеле.

Двамата смляха едновременно тази мисъл.

— А за моята Тамара ще се погрижи ли Гейл?

— Гейл ще полага най-големи грижи за твоята Тамара. И момчетата ще й помагат. И аз ще съм тук. Всички ще се грижим за семейството, докато ги прехвърлим. После ще се грижим за всички ви в Англия.

Дима заразсъждава по въпроса и идеята, изглежда, все повече му се нравеше.

— И моята Наташа ще учи в „Роудийн“?

— Е, може да не е точно в „Роудийн“. Точно това не могат да обещаят. Но може пък да намерим нещо още по-хубаво. Ще запишем всичките деца в хубави училища. И ще им хареса.

Рисуваха заедно фалшив хоризонт. Пери го съзнаваше, а изглежда, че и Дима го съзнаваше, но го и приемаше радушно, ако се съдеше по извития му назад гръбнак, издутия гръден кош и постепенно залялата лицето му делфинска усмивка, която Пери помнеше от първата им среща на тенис корта в Антигуа.

— Жени се бързо за тая мацка, професоре. Чу ли ме?

— Ще ти изпратим покана.

— Куп камили дават за нея — измърмори и се ухили на собствената си шега.

Не беше пораженческа усмивка, доколкото можеше да прецени Пери, а усмивка по миналото, сякаш двамата се познаваха открай време — нещо, което Пери започваше да възприема за самата истина.

— Ще му направим ли поне един мач на „Уимбълдън“?

— Разбира се. Най-малкото — на „Куинс“. Там поне още членувам.

— Ама няма да ми лягаш, окей?

— Никакво лягане.

— Дай да играем на вързано, а? Че да ни е по-интересно.

— Не мога да си го позволя. Току-виж, взема, че падна.

— Шубе те е, а?

— Боя се, че е така.

И за финал — ужасяващата го прегръдка: продължителното състояние на плен на този огромен и влажен треперещ торс, което нямаше край. Но когато се отлепиха един от друг, Пери забеляза, че животът се е оттекъл от лицето на Дима, а светлината — от кафявите му очи. После, като по команда, той се извъртя кръгом на пета и се запъти към всекидневната, където го очакваше Тамара и цялото му семейство.

Вероятността Пери да отлети за Англия с Дима през тази или която и да било вечер беше изключена от самото начало. Люк си го знаеше и напълно очакваше категоричното „не“ на Хектор, когато все пак реши да му зададе въпроса. Ако по някакви непредвидими причини беше получил положителен отговор, Люк бе готов моментално да се противопостави: в професионалната схема на нещата просто липсва място за неподготвени аматьори ентусиасти да ескортират по въздуха изменници с висока стойност.

Дори това, че Люк се съгласи Пери да ги съпроводи до Берн-Белп, бе продиктувано не толкова от съчувствие към Пери, колкото от здрави оперативни съображения. Когато отмъкваш основен източник от семейното му лоно и го предаваш без никакви конкретни гаранции на Службата, на която си подчинен, разсъждаваше неохотно Люк, разумно е все пак да му подсигуриш поне утешителното присъствие на наставника, който той сам си е избрал.

И все пак на Люк му се размина без сърцераздирателните сцени на раздяла, на които се бе подготвил да присъства. Стъмни се. Къщата притихна. Дима извика Наташа и двамата си синове на разговор в оранжерията, докато Пери и Люк изчакаха в преддверието, откъдето нищо не се чуваше, а Гейл продължи упорито да гледа „Мери Попинс“ с момиченцата. Дима си беше облякъл синия костюм на тънки райета специално за приема от страна на господа шпионите в Лондон. Наташа бе изгладила най-хубавата му риза, Виктор бе лъснал италианските му трандафори, но това не лишаваше Дима от притеснения: ами ако се изцапат, докато стигнат до мястото, където Оли е паркирал джипа? Но явно си беше направил сметката без Оли, който освен одеяла, ръкавици и плътни вълнени шапки за пътуването през планината бе приготвил за Дима и чифт гумени галоши, които го чакаха в преддверието. А Дима, изглежда, бе поръчал на семейството да не го изпращат, тъй като излезе сам, със същата онази пружинираща и неразкаяна стъпка, с която бе минал заедно с Обри Лонгриг през стъклените врати на хотел „Белвю Палас“.

Самият му вид повдигна настроението на Люк на най-високото му ниво от Богота насам. Ето го нашия ключов свидетел — а самият Люк ще е вторият. Люк ще бъде свидетел А зад параван, или просто Люк Уивър пред паравана. И той, и Хектор ще се превърнат в парии. Но той ще помогне да приковат Обри Лонгриг и цялата му весела дружина към мачтата, та ако ще никога през живота си да не види петгодишен договор за преподаване в школата за подготовка, хубав дом в близост до местоработата с чист морски въздух и добри училища за Бен плюс увеличена пенсия накрая и възможността да даде под наем, а не да продаде къщата си в Лондон. И ще престане да бърка сексуалния промискуитет със свободата. Ще положи всички усилия да си възвърне доверието на Елоиз. Ще довърши всичките си игри на шах с Бен, ще си намери работа, която ще му позволява да се прибира в прилични часове, и ще има истински уикенди, през които да общува плътно със сина си; та все пак самият той е само на четирийсет и три, за бога, а Елоиз няма и четирийсет.

Тъкмо с такова усещане за край и начало Люк влезе в крачка с Дима, а тримата тръгнаха подир Оли по пътеката към фермата, където ги чакаше джипът.

В началото заклетият алпинист Пери имаше само някакво разсеяно усещане, че пътуват: прокрадването на лунна светлина през гората до Клайне Шайдег — кормува Оли, а Люк е до него на предната седалка, огромното тяло на Дима залита силно върху рамото на Пери при всяко влизане на Оли на габаритни светлини в поредния остър завой, тъй като при възможност Дима предпочита да поема инерцията с тялото си, а не да се стяга. Да не говорим за култовата за Пери приближаваща се призрачна черна сянка на северната стена на Айгер: докато минаваха покрай междинната гаричка „Алпиглен“ той вдигна благоговеен поглед към окъпания от лунната светлина Бял паяк, изчисли кой път би си избрал нагоре и си обеща да направи изкачването като последен израз на независимост, преди да се ожени за Гейл.

Току под превала на Шайдег Оли изгаси абсолютно всички светлини на джипа, та се промъкнаха като някакви крадци покрай двойните корпуси на величествения хотел. Под тях се появи заревото на Гринделвалд. Заспускаха се, навлязоха в гора и насреща им между дърветата замигаха лампите на Брандег.

— Оттук нататък ще се движим по твърда настилка — провикна се над рамото си Оли, в случай че на Дима му е призляло от досегашното друсане.

Но Дима или не го чу, или му беше все едно. Главата му беше отметната назад, едната му длан бе пъхната в процепа на палтото му, а другата бе протегнал по облегалката на задната седалка зад раменете на Пери.

По средата на пътя двамина им даваха сигнал с електрическо фенерче.

Мъжът без фенерчето е вдигнал заповедно облечената си в ръкавица длан. Облечен е по градски — дълъг балтон, шал, но без шапка, макар да е полуплешив. Онзи с фенерчето е в полицейска униформа и наметало. Още със спирането Оли ги заговаря с висок весел глас.

— Кво става бе, момчета? — пита на напевен швейцарски френски диалект, какъвто до този момент Пери не е чул от устата му. — Да не се е изръсил някой от Айгер? И заек дори не видяхме.

Дима е богат турчин, казал е Люк по време на инструктажа. Отседнал е в „Парк Хотела“, но са му се обадили, че жена му в Истанбул е тежко болна. Оставил е колата си в Гринделвалд, а ние сме двама гости на хотела в ролята на добри самаряни. При една по-сериозна проверка може и да се издънят, но за еднократна употреба номерът може и да мине.

— Защо богатият турчин просто не е взел влака от Венген до Лаутербрунен, а оттам — с такси до Гринделвалд? — попита още тогава Пери.

— Защото е дебелоглав — отвърна му Люк. — Убеден е, че с джипа през планината ще си спести най-малко един час. А от Клотен има полет за Анкара в полунощ.

— Наистина ли има такъв полет?

Полицаят осветява с фенерчето си залепеното върху предното стъкло на джипа лилаво триъгълниче с буквата „Г“. Иззад гърба му наднича и мъжът с градските дрехи, засенчен от блясъка на електрическия лъч. Пери обаче усеща, че той всъщност оглежда много внимателно веселия шофьор и тримата му пътници.

— Чий е този джип? — пита полицаят, подновил огледа на лилавия триъгълник.

— На Арни Щойри водопроводчика. Приятел ми е. Не ми казвайте, че не познавате Арни Щойри от Гринделвалд. Живее на главната улица, до електротехника.

— И идвате сега, в тъмното, от Шайдег горе? — пита полицаят.

— От Венген.

— Качили сте се от Венген чак до Шайдег?

— А вие кво си мислите? Че сме летели ли?

— За да сте се качили от Венген до Шайдег, ви трябва втора винетка, от Лаутербрунен. Вашата на стъклото важи само между Шайдег и Гринделвалд.

— Дайте да се разберем: вие сега на чия страна сте? — пита го Оли, упорстващ в доброто си настроение.

— Аз всъщност съм от Мюрен — отвръща стоически полицаят.

Настъпва мълчание. Оли започва да си тананика някаква мелодийка — пак нещо, което Люк не го е чувал да прави досега. И както си тананика, с помощта на лъча от полицейското фенерче рови из наврените в джоба на шофьорската врата документи. По гърба на Пери се стича пот, при все че седи неподвижно до Дима. Нито един труден връх или Сериозно изкачване не са го карали да се поти в седнало положение. Оли продължава да си тананика и да търси, но напевът му е изгубил самоувереността си. Аз съм гост на „Парк Хотела“, напомня си непрестанно Пери. И Люк е гост. Правим се на добри самаряни заради откачения турчин, който не знае английски, а жена му е на смъртно легло. При еднократна употреба може и да мине.

Цивилният е отстъпил крачка назад и се е облегнал отстрани на джипа. Тананикането на Оли става все по-неубедително. Най-сетне се отпуска на облегалката в знак, че се предава, с омачкано парче хартия в ръката си.

— Това вече би трябвало да свърши работа — подсказва на полицая и му тика втора винетка — жълт, а не лилав триъгълник, без буквата „Г“ отгоре му.

— Следващия път си залепете и двете винетки на стъклото — казва полицаят.

Фенерчето угасва. И пак са на път.

В очите на неспециалист като Пери паркираното беемве сякаш си почива мирно и тихо там, където го е оставил Люк — без скоби около гумите, без заплашителни фишове под чистачките, най-обикновена паркирана лека кола; каквото и да търсеха Люк и Оли, докато я обикаляха внимателно, а Пери и Дима изчакваха съгласно нарежданията им на задната седалка на джипа, явно не го намериха, понеже Оли вече отваряше вратата на водача, а Люк им даваше знак бързо да идват; в беемвето се настаниха пак както дотогава: Оли зад волана, Люк до него отпред, Пери и Дима — отзад. Пери си даде сметка, че през цялото време на проверката Дима нито беше помръднал, нито му бе дал някакъв знак. Вече е в затворнически режим, помисли си Пери. Ние го прехвърляме от един затвор в друг, а подробностите ни най-малко не са негова грижа.

Погледна външните огледала, но не видя никакви подозрителни фарове зад гърба им. Понякога имаше чувството, че някоя кола ги следи, но щом Оли отбиеше, тя отминаваше напред. Хвърли поглед на седящия до него Дима. Дреме. И все още е с оная черна вълнена шапка, която прикрива плешивостта му. Сложил я бе по настояване на Люк, независимо че не се връзваше с фино раирания му костюм. И, както одеве, Дима пак залиташе и се удряше о него, а мазната вълнена материя гъделичкаше Пери по носа.

Стигнаха до аутобана. Под натриевите лампи лицето на Дима се превърна в примигваща посмъртна маска. Пери погледна часовника си — не че го интересуваше, но това, че знаеше колко е часът, му действаше успокоително. Появи се синя указателна табела за летището „Белп“. Три диагонални черти… две черти… свий вдясно на разклона.

Самата аерогара бе много по-тъмна, отколкото се полага на една аерогара. Тъкмо това бе първото нещо, което изненада Пери. Вярно, бе превалило полунощ, но човек очакваше да види много повече светлини, макар и на малко междинно летище като Белп, с все още не съвсем утвърден международен статут.

Липсваха и формалности: ако не се смяташе за формалност кратката раздумка насаме между Пери и някакъв уморен мъж с посивяло лице и син гащеризон, който май беше единственото налично служебно лице. По някое време Люк показа на човека нещо като документ — прекалено малък, за да е паспорт; изглежда, беше я картичка, я шофьорска книжка, или пък пълен с нещо малък плик?

Каквото и да бе то, сиволикият мъж, изглежда, реши, че следва да го огледа по-подробно, понеже се извърна и се присви под идващото отгоре лъчисто осветление, а когато пак се обърна с лице към Люк, онова, което преди се беше намирало в ръката му, вече го нямаше, което означаваше, че или го е задържал, или го е върнал скришом на Люк, без Пери да го забележи.

А след сивия мъж — който изчезна, без да каже и една дума на какъвто и да било език — последва лабиринт от сиви паравани, но никой не ги наблюдаваше, докато минаха между тях. А след лабиринта — неподвижна багажна лента и двойна тежка автоматична врата, която се отвори още докато я приближаваха — нима минахме всички проверки? Невъзможно! — после празна зала за заминаващи пътници с четири стъклени врати, извеждащи право на пистата. И през цялото това време — нито една жива душа, която да провери кои са те и какво носят със себе си, да ги накара да събуят обувките и да съблекат палтата си, да ги гледа смръщено през бронираното стъкло, да им щрака с пръсти да си покажат паспортите или да им задава умишлено объркващи въпроси колко дълго са престояли в страната и с каква цел.

И ако цялата тази привилегирована липса на внимание очевидно е била уредена по частен път от Хектор — нещо, което Люк бе подсказал с недомлъвки на Пери, а Хектор на практика лично го бе потвърдил, — Пери можеше само едно да каже: свалям му шапка на този Хектор.

Четирите остъклени врати към откритата писта се сториха на Пери затворени и заключени, но Люк — добрият партньор на катерача — ни най-малко не се заблуждаваше. Отправи се директно към дясната врата, дръпна я леко и — о, чудо! — тя се плъзна по релсите си и пусна палав полъх охлаждащ въздух да влезе с танцова стъпка в залата и да прокара длан по лицето на Пери, за което той бе безкрайно благодарен, понеже по неизвестни причини усещаше, че му е горещо и го е избила пот.

При отворената врата и приканващата ги навън нощ Люк положи длан — нежно, не собственически — върху ръката на Дима, откъсна го от Пери и го поведе без възражения през вратата към пистата, където, сякаш по предварителна уговорка, Люк свърна остро наляво и отведе Дима със себе си, а Пери остана да крачи неловко зад тях като човек, който не е съвсем убеден, че поканата се отнася и до него. Нещо у Дима се беше променило. И Пери изведнъж си даде сметка кое. Докато минаваше през вратата, Дима сне вълнената си шапка и я пусна в близкото кошче за боклук.

А когато Пери взе завоя след тях, зърна онова, което Люк и Дима вече сигурно бяха видели: паркирания на петдесетина метра от тях двумоторен самолет без светлини, с тихо въртящи се витла и с едва забелязващи се двама призрачни пилоти в конусовидния нос.

Разделиха се без каквито и да било сбогувания.

Дали това бе хубаво или тъжно, Пери така и не разбра — нито тогава, нито впоследствие. След толкова много прегръдки и приветствия — истински или предварително уговорени, — след такова изобилие от сбогувания, здрависвания и обяснения в обич, изглежда, сборът от срещи и раздели помежду им вече бе пълен, та просто нямаше място за още една.

Дали пък — вечното „дали“ — Дима не бе прекалено разстроен, за да говори, да се извърне и изобщо да го погледне? Дали по лицето му не се стичаха сълзи, докато крачеше към самолетчето с изненадващо дребните си крачка, пристъпвайки внимателно, като да минаваше по планката на осъдения?

Нито дума към Пери и от Люк, който бе пуснал Дима на една-две крачки пред себе си сякаш да го остави да се наслаждава на липсващите светлини на прожекторите и камерите: очите на Люк не изпускаха вървящия пред него завършен човек и той никак не се интересуваше от останалия сам зад тях Пери. Парадът се състоеше единствено от Дима и достойнството му: гологлав, леко наклонен назад, с прикриваното, но достолепно накуцване.

Естествено, в начина, по който Люк бе заел позицията си спрямо Дима, присъстваше и елемент на тактика. Люк нямаше да е Люк, ако отсъстваше тактиката. Беше като някое хитро пъргаво овчарче от хълмовете на Къмбрия, по които Пери се катереше на младини, подкарало най-добрата си овца към черната паст на колибата с целия си ресурс от умствено и физическо съсредоточаване, готово да скочи при най-малкия й опит да се подплаши, да побегне или просто да се закове на място и да откаже да върви.

Но Дима нито се подплаши, нито побягна, нито се закова на място. Изкачи се право нагоре по стълбичката и хлътна в мрака, а щом мракът го пое, малкият Люк изприпка подире му по стъпалата. И или някой затвори вратата след тях, или самият Люк свърши тази работа: внезапно изпъшкване на пантите, двойно щракане на метал при заключването на вратата отвътре, и черната дупка в корпуса на самолета изчезна.

И от самото излитане не му остана на Пери конкретен спомен: мислеше си единствено, че би трябвало да звънне на Гейл и да й съобщи, че орелът е отлетял или нещо от този род, после да хване някой автобус или такси, или евентуално да тръгне пеш към града. Нямаше съвсем точна представа къде се намира спрямо центъра на Белп, ако такъв съществуваше. Когато се събуди, установи, че до него стои Оли, и се сети, че все пак има кой да го върне при Гейл и при останалото без баща семейство във Венген.

Самолетът излетя, Пери не помаха. Видя го как се издигна и веднага след това прави остър завой, тъй като аерогара „Белп“ е заобиколена от куп хълмове и малки планини, с които пилотите следва пъргаво да се съобразяват. А онези двамата го умееха. Чартърен полет от гражданската авиация, личеше по всичко.

Взрив изобщо не се чу. Или поне не достигна до слуха на Пери. Впоследствие съжаляваше за липсата на такъв. Единственият звук бе като от удар на ръка в ръкавица по боксова круша и дълга бяла светкавица, от която черните хълмове сякаш се втурнаха към него, а след това — абсолютно нищо, което да види или чуе чак до мига, в който воят на сирените на полиция, линейки и пожарни и присветващите им светлини не взеха да реагират на светлината, която бе угаснала.

Едно от съществуващите засега полуофициални заключения приписва всичко на повреда в бордовите уреди. Друго — на авария в двигател. Споменава се често и вероятността от небрежност от страна на безименен персонал по наземна поддръжка. Бедната аерогаричка „Белп“ отдавна е любим виновник в очите на авиационните експерти и никой не жали пръчката. Сигурно е имало и известни пропуски от страна на контролната кула. Двете експертни комисии така и не са успели да стигнат до единодушно заключение. Застрахователите вероятно ще се въздържат от изплащане на сумата до изясняването на причините. Овъглените трупове също озадачават разследващите. С двамата пилоти поначало не би трябвало да има проблеми: вярно е, че само чартърни полети са правили, но имат солиден летателен опит, трезви мъже, и двамата женени, никаква следа от забранени субстанции или алкохол, никакви петна в досиетата им, двете им жени си другаруват по съседски в Хароу, където и двете семейства живеят. С други думи — две трагедии, но за не повече от ден, що се отнася до интереса на медиите. Но дори скандалните таблоиди не успяха да обяснят как така, по дяволите, един бивш служител на британското посолство в Богота е споделял полета с някакъв „съмнителен руски минигарх, базиран в Швейцария“. Какво ги е свързвало двамата? Секс? Наркотици? Оръжия? Явно нито едно от трите, тъй като липсваха и най-малките улики. Разгледана бе възможността да е ставало дума за тероризъм — най-всеобхватното оправдание в наше време, но и тя бе отхвърлена категорично.

Досега нито една групировка не е поела отговорност за случая.