Изменник по вкуса ни

11

От цялата гама чувства, които Гейл очакваше да изпита, докато вземаше парижкия експрес „Евростар“ в 12:29 ч. от гара „Сейнт Панкрас“ в облачния съботен юнски следобед, облекчението комай се нареждаше на едно от най-последните места. Но факт бе, че изпитваше тъкмо облекчение, макар и избродирано по ръбовете с всевъзможни уговорки и резерви, а ако можеше да съди по изражението на седналия насреща й Пери, май и той бе в същото положение. И ако приемем „облекчение“ в смисъл на яснота, на възстановена помежду им хармония, на съживяване на отношенията с Наташа и момичетата и попиване на избилата по челото на Пери пот, докато той изпълнява своя номер „За свободата и родината“, в този смисъл Гейл наистина изпитваше облекчение; което обаче ни най-малко не означаваше, че е изхвърлила през прозореца своите критични способности или че се опива дори наполовината от напълно омагьосания Пери в ролята му на майстор на шпионажа.

Покръстването на Пери в правата кауза никак не я изненада, макар само един истински познавач на Пери да можеше да оцени огромната промяна: от високопарно отрицание до всецяло отдаване на така наречената от Хектор „Задача“. Вярно, все още имаше отделни моменти, в които Пери изразяваше остатъчни морални или етични съображения, та дори и съмнения — нима това наистина е единственият начин да бъде тя изпълнена? Нима няма по-прост път до крайната цел? — но да си задава такъв въпрос чак след като е стигнал до средата на тристаметрова скала с обратен наклон, бе напълно в негов стил.

Едва сега Гейл си даваше сметка, че първите семена на покръстването му са били посети не от Хектор, а от Дима, който още от Антигуа бе придобил в лексикона на Пери ръста на благороден дивак ала Жан-Жак Русо.

— Просто си представи ние какви щяхме да сме, ако се бяхме родили в неговия свят, Гейл. Едно няма как да отречеш: това, че е избрал нас, се равнява на практика на знак на честта. А пък си помисли и за децата му!

Не че тя беше спряла да мисли за тях. Не я оставяха на мира нито денем, нито нощем; и най-вече се сещаше за Наташа — основната причина да не посочи на Пери, че закъсалият на носа в Антигуа и пропит от страх от Бога Дима надали се е затруднил от особено голям избор в търсенето си на вестоносец, изповедник, затворнически съклетник или каквато длъжност там бе подбрал за Пери, или Пери сам си беше подбрал. Открай време си даваше сметка, че у Пери дреме един романтик, който само чака да бъде събуден в името на някаква безкористна саможертва, а ако беше придружена и от малко опасност — още по-добре.

Липсваше обаче друго действащо лице — колегата фанатик, който да надуе тръбата. И точно като по поръчка се появи Хектор — чаровник, остроумен, привидно отпуснат и, както й се стори, вечно съдещ се; архетипният вманиачен на тема правосъдие клиент, посветил живота си на това да докаже, че той е собственикът на земята, върху която са построили Уестминстърското абатство. Не изключваше възможността, ако кантората й се заемеше с този казус в продължение на сто години, да го докаже и да стигне до благоприятно съдебно решение. Междувременно обаче абатството щеше да си стои на мястото и животът щеше да си тече най-нормално.

А Люк? Ами от личната гледна точка на Пери, Люк си беше Люк: сигурен партньор безспорно; добър професионалист, съзнателен, печен. Въпреки всичко Пери с готовност би си признал с какво облекчение посрещна вестта, че Люк не е водещата фигура в екипа, както си мислеха отначало, а дясната ръка на Хектор. И тъй като в очите на Пери беше изключено Хектор да сбърка в нещо, очевидно това бе най-подходящото място за Люк.

Гейл обаче не беше съвсем убедена. Колкото повече възприемаше Люк през двете седмици на „опознаването“ им, толкова по-склонна беше да го приеме — при всичката му изнервеност и превзета любезност и вълничките на притеснението, които пробягваха по лицето му, когато си мислеше, че никой не го гледа — за по-сигурния от двамата; а Хектор — е неговите смели обещания, неприлични остроумия и невероятната му способност да убеждава — за неуправляем снаряд.

Това, че Люк на всичко отгоре се беше и влюбил в нея, нито я изненадваше, нито я притесняваше. Постоянно имаше влюбени в нея мъже. Чувстваше се някак си по-сигурна, като знаеше какви чувства изпитват. Още по-малко я изненадваше фактът, че Пери не се е усетил. Неосведомеността му също беше един вид осигуровка.

Най-много от всичко я тревожеше страстта на Хекторовата ангажираност: усещането, че е човек с определена мисия — тъкмо онова чувство, което така бе омагьосало Пери.

— А, самият аз съм още в лабораторен стадий — каза веднъж Пери в изблик на любимите му небрежни самоотрицания. — Докато Хектор е завършен човек. — Отличие, към което той неспирно се стремеше и с което крайно неохотно възнаграждаваше друг.

Хектор — завършен вариант на Пери? Хектор — суровият действен мъж, който върши неща, за каквито Пери само приказва? Е, а сега кой е на предна линия? Пери. И кой остана само с приказките си? Хектор.

Но Хектор не беше единственият, оказващ подобен магически ефект върху Пери. И Оли беше такъв човек. Пери, който се гордееше със способността си да преценява мигновено дали някой става за партньор в катераческа двойка, в началото отказваше наравно с Гейл да повярва, че тромавият, запуснал се Оли — с неговите екстравагантни маниери, единичната обичка и свръхинтелигентността му, а така също и с прикрития чуждестранен акцент, който тя не успяваше да определи, а й беше прекалено неудобно да го попита — ще се окаже еталон за роден преподавател: добросъвестен, красноречив, готов да превърне всеки урок в незабравимо удоволствие.

И нямаше никакво значение това, че ги лишаваха от скъпоценните им уикенди или че ги държаха до късно след изнурителния ден в кантората или в съда; или че Пери е каталясал от целодневните абсолвентски церемонии в Оксфорд, на които се е сбогувал със студенти и е опразвал квартирата си. Оли успяваше да ги омагьоса само за секунди, независимо дали се бяха наврели в сутерена, или седяха в някое препълнено кафене по Тотнъм Корт Роуд — Люк на тротоара, големият Оли с баретата в своето такси, — докато изпробваха разните играчки от черния му музей, способни да чуват или да предават, или да записват, или и трите, химикалки, копчета за сака и щипки за вратовръзки, а за момичетата — най-различни накити.

— Така. Я да видим сега кои най ще ни отиват, Гейл? — питаше Оли, когато дойдеше нейният ред да я оборудват.

А тя му отговаряше:

— Честно казано, Оли, и да ме погребат с такива, ще ме е срам. — След което хукваха към универсалния магазин „Либърти“ да намерят нещо, което да е в неин стил.

На всичко отгоре той през цялото време им втълпяваше, че шансът им да използват някоя от играчките му е почти равен на нула.

— Хектор в никакъв случай не би допуснал дори да ги пипнете за главното събитие, дарлинг. Те са ви само „за всеки случай“. Ако например чуете внезапно нещо, което никой не е очаквал и не съществува никакъв риск за здравето или вещите ви. Просто в такива случаи е полезно да притежавате уменията да ги ползвате.

Сега, като се замислеше, Гейл изпитваше силни съмнения. Според нея играчките на Оли бяха всъщност учебни помагала, чиято цел бе да внушат психологическа зависимост у онзи, когото обучават да си играе с тях.

— Темпото на вашия опознавателен курс ще се определя от вас, а не от нас — уведоми ги Хектор в слово пред новосъбрания си екип още първата вечер с бомбастичен глас, какъвто оттогава не го беше чувала да използва; нищо чудно и той за момента да е бил притеснен. — Пери, ако случайно те задържат в Оксфорд за някакво непланирано съвещание или нещо такова, стой си там и само ни се обади. А и ти, Гейл: с каквото и да се занимаваш в кантората ти, не се съобразявай ни най-малко с нас. Идеята е да се държите естествено и да не стоите без работа. Всяко отклонение от обичайното ви ежедневие може да породи въпроси и да навреди на делото ни. Нали ме разбирате?

След което повтори за сведение на Гейл обещанието, което бе дал на Пери:

— Ще ви съобщаваме минималната възможна информация, но от всяко положение ще ви казваме само истината. Вие сте двама наивници в чужбина. Точно такива ви иска Дима, такива ви искам и аз, същото важи и за Люк и Оли. Колкото по-малко знаете, толкова по-малка е вероятността да прецакате нещо. Всяко ново лице трябва да е наистина ново за вас. И всеки пръв път да е наистина за пръв път. Дима иска и вас да изпере така, както пере парите. Да ви впере в собствената си обществена обстановка, да ви направи уважавана валута. Той още от Москва е поставен на практика под домашен арест и ще бъде пазен където и да отиде. Но това си е негов проблем, чието решение той ще е обмислил внимателно. И, както винаги, инициативата ще е у него — у нещастното копеле на терена. Именно от Дима се очаква да ни демонстрира до каква степен може да се справи, кога и как.

След което следва типичното за Хектор уточнение:

— Не обръщайте внимание на нецензурните ми изрази. Благодарение на тях се отпускам, приземявам се. Затова пък Люк и Оли са смирени люде, така че всичко се уравновесява.

А оттук насетне проповедта:

— И пак повтарям: не става дума за курс на обучение. Не разполагаме с две-три години за подготовка, а само с няколко часа, разхвърляни в продължение на две-три седмици. Така че целим опознаване, създаване на самочувствие и изграждане на пълно взаимно доверие при всякакви обстоятелства. Вашето доверие в нас и нашето във вас. Но вие в никакъв случай не сте шпиони. И, за бога, хич и не се мъчете да сте такива. Дори за миг не си помисляйте, че ви следят. Не сте от хората, които се вълнуват, че някой може да ги следи. Вие сте си млада двойка, тръгнала да си прави кефа в Париж. Така че да не сте посмели да ми се озъртате пред разните му там шибани витрини, да хвърляте погледи през рамо и да се шмугвате в странични улички. Виж, с мобилните телефони нещата стоят по съвсем друг начин — променя той посоката, без дори да цъкне с мигача. — Случвало ли се е някой от двама ви да е използвал телефона си пред Дима или неговите хора?

Ползвали са мобилните си телефони само на балкона на вилата — Гейл, за да се обади в кантората си по повод „Самсън срещу Самсън“, Пери — да се чуе с хазяйката си в Оксфорд.

— Някой от обкръжението на Дима да е чувал как звънят телефоните ви?

Не. Категорично не.

— Някой от двата ви номера да е случайно известен на Дима или на Тамара?

— Не — казва Пери.

— Не — отвръща и Гейл, макар да е леко по-несигурна.

Понеже е дала номера си на Наташа и е взела нейния.

Но в строгите рамки на въпроса отговорът й е верен.

— В такъв случай можеш да им дадеш нашите с кодиращите устройства, Оли — нарежда Хектор. — Син на Гейл, сребрист на него. А вие двамата, ако обичате, си дайте СИМ картите на Оли да направи необходимото. Новите ви телефони ще са кодирани само за разговорите между нас петимата. Ние тримата ще сме въведени за бързо набиране съответно като Том, Дик и Хари[10]. Том съм аз. Люк е Дик, а Оли е Хари. Ти, Пери, ще си Милтън, като поета. А Гейл ще е Дулитъл, като Илайза. Всичко това ще е предварително нагласено. Иначе телефоните ще си работят най-нормално. Да, Гейл?

Юристката Гейл:

— Ще подслушвате ли отсега нататък разговорите ни, ако приемем, че вече не го правите?

Смях.

— Ще подслушваме единствено предварително зададените кодирани линии.

— Само тях? Сигурен ли си?

— Само тях. Наистина.

— Но няма да ме подслушвате, когато се обаждам на някой от петимата ми тайни любовници?

— Уви, дори тогава — не.

— Ами личните ни есемеси?

— Изключено. Абсолютно безполезно е, а и ние не се занимаваме с такива работи.

— Ако предварително зададените линии помежду ни са кодирани, за какво са ни тия глупави псевдоними?

— Защото хората в градския транспорт са любопитни и подслушват чуждите разговори. Прокурорът има ли други въпроси? Оли, къде е проклетото малцово уиски?

— Тука е, капитане. Всъщност бутилката е съвсем нова… — Вечно измъчващият я акцент с неопределим произход.

— Ами твоето семейство, Люк? — попита го Гейл една вечер в кухнята, докато се гощаваха със супа и бутилка червено вино, преди да се разотидат.

И сама се учуди, че чак сега му задава този въпрос. Да не би — черна мисъл — да не е желаела; да е предпочитала да го примамва със стръвта? Очевидно и самият Люк се сащиса, след което вдигна рязко ръка към челото си да успокои малкия сивосинкав белег, който се появяваше и изчезваше като по собствено желание. Спомен от ръкохватката на пистолета на друг шпионин? Или от гневен съпружески тиган?

— Само едно дете, Гейл — рече така, сякаш се извиняваше, че няма други. — Момченце. Страхотно дете. Бен му е името. Научи ме на всичко в живота, от което имам нужда. Че и на шах ме бие, за моя най-голяма гордост. Да. — И тик на неовладения клепач. — Само дето никога не успяваме да си довършим играта. Прекалено съм зает с това тук.

Това ли? Пиенето ли има предвид. Или шпионажа? Или влюбването?

По едно време го беше заподозряла, че върти някаква игра с Ивон, най-вече заради дискретните майчински грижи, които Ивон полагаше за него. После заключи, че просто се държат като работещи редом мъж и жена: но само до онази вечер, в която излови погледа, с който той гледаше първо Ивон, после самата нея, сякаш бяха някакви висши творения, и й се стори, че през живота си не е виждала по-печално лице.

Последна вечер. Край на срока. И край на учебната година. Истински неповторими две седмици. В кухнята Ивон и Оли пекат лаврак на сол. Оли пее откъси от „Травиата“ — и то съвсем сносно, — докато Люк демонстрира възторженост: хили се на всички и клати глава в пресилено възхищение. Хектор е пристигнал с голяма бутилка „Мерсо“ — две бутилки всъщност. Но първо иска да разговаря насаме с Пери и Гейл в тапицираната с пъстър сатен директорска стая. Ще седнем ли, или прави ще си говорим? И тъй като Хектор е прав, Пери — който държи на формалностите, макар открай време да се ненавижда за това — също не сяда. Гейл обаче си избира стол с права облегалка под литография на Робъртс, изобразяваща Дамаск.

— И така — казва Хектор.

Така, съгласяват се двамата.

— Последни наставления, значи. Без свидетели. Задачата е опасна. И друг път съм ви го казвал, но държа да го повторя. Адски шибано опасна задача. Все още можете да напуснете кораба, без никой да ви упрекне. Останете ли на борда, ще ви дундуркаме с всички сили, но възможностите ни да ви окажем логистична подкрепа пет пари не струват. Така че, както казваме ние от занаята, тръгвате на бос крак. Няма да е необходимо да се сбогувате. Зарязвате рибата на Оли. Вземате си палтата от закачалката в преддверието, излизате през предната врата и все едно нищо не е било. Последна възможност.

Последна, но от много; само дето той не го знае. Пери и Гейл са го предъвквали този въпрос всяка вечер през последните две седмици. И понеже Пери е решен тя да отговори от името на двама им, тя отвръща:

— Няма нужда. Вече сме го решили. Ще участваме — казва тя с много по-героичен тон, отколкото е възнамерявала, а Пери кимва бавно, дълбоко, и добавя:

— Мда. Най-категорично. — Което също не е в стила му. Но той, изглежда, се усеща, защото моментално изстрелва контравъпрос към Хектор: — Ами вие? Никакви съмнения ли не изпитвате?

— А, ние поначало сме си преебаната страна — отвръща най-безгрижно Хектор. — Но точно в това е номерът, не разбираш ли? Ако ще те прецакват, поне да е в името на някоя добра кауза.

Което, естествено, е балсам за пуританския слух на Пери.

И, ако се съди по изражението на лицето му, докато навлизат в парижката Гар дю Hop, балсамът продължаваше да му действа: имаше някакъв потиснат цялостен вид в смисъл „I am Britain“, какъвто Гейл досега не бе забелязвала у него. И чак когато се добраха до хотел „Кенз-Анж“[11] — типичен избор от страна на Пери: запуснат, тесен, на пет паянтови етажа, с малки стаи, с по две легла колкото дъски за гладене, но само на хвърлей камък от Рю дю Бак, — изведнъж осъзнаха напълно на какво са се нахендрили. Прекараните в задушевната семейна атмосфера на къщата в Блумсбъри часове — час дружеско бъбрене с Оли, още един с Люк, ето че и Ивон се отби, сега ще дойде и Хектор да пием по едно за лека нощ — им бяха внушили определено чувство за недосегаемост, което сега, озовали се съвсем сами, се изпари мигновено.

На всичко отгоре се оказа, че са изгубили и способността си да разговарят естествено и че са взели да си разменят реплики като някоя идеална семейна двойка от телевизионна реклама.

— Нямам търпение да дойде утрешният ден — казва Дулитъл на Милтън. — А ти? За пръв път ще видя Федерер на живо. Не мога да ти опиша колко съм развълнувана.

— Дано само времето да не се развали — отвръща Милтън на Дупитъл и поглежда притеснено през прозореца.

— И аз за това се моля — съгласява се с готовност Дулитъл.

— Ами да вземем да си разопаковаме багажа, че после да хапнем някъде, а? — предлага Милтън.

— Прекрасна идея — казва Дулитъл.

А всъщност си мислят: какво, по дяволите, ще направи Дима, ако отложат мача заради дъжда?

Мобилният телефон на Пери иззвънява. Търси го Хектор.

— Здрасти, Том — казва Пери като пълен идиот.

— Настанихте ли се вече, Милтън?

— Да, да. Всичко е наред. И пътуването беше много приятно. Всичко мина идеално — рапортува Пери с достатъчно ентусиазъм и за двама им.

— Довечера ще се отдадете на самостоятелни занимания, нали така?

— Позна.

— Дулитъл как е?

— Цъфти от здраве.

— Обаждайте се, ако ви потрябва нещо. Денонощно обслужване.

На излизане Пери споделя в миниатюрното хотелско преддверие притесненията си за времето с непристъпна дама, кръстена Госпожа Майката по подобие на Наполеоновата. Той я знае от студентските си години, а ако може да се вярва на Госпожа Майката — тя го обича като свой син. Ръстът й по домашни пантофи е точно 1,22 м и никой, според Пери, не я е виждал без забрадка върху ролките й. На Гейл й е приятно да слуша как Пери си бъбри на френски, но лекотата, с която го прави, винаги я е и дразнела, вероятно заради тайнствеността, с която обгражда първите, от които го е учил.

В някакъв магазин за вестници и цигари на Рю дьо л’Юниверсите Милтън и Дулитъл хапват безвкусни пържени картофи и поувехнала салата и се съгласяват, че са най-вкусните на света. Вземат си за хотела каквото е останало неизпито от поръчаното наливно вино на заведението.

— Правете всичко така, както обикновено го правите — посъветвал ги бе лековато Хектор. — Ако си имате някакви приятелчета в Париж и ви се ще да се видите — вижте се, защо не?

Защото това няма да е нормално наше действие, затова. И защото нямаме никакво желание да киснем с парижките си другарчета по кафенетата на „Сен Жермен“, докато на главите ни седи слонът, наречен Дима. И най-вече защото не желаем да ги лъжем, когато ни попитат как сме се снабдили с билетите си за утрешния финал.

След като се прибират в хотела, допиват червеното вино с чашите за миене на зъби, после се любят по най-хубавия начин — всеотдайно и с взаимно обожание, без да кажат и дума. На сутринта Гейл се успива от притеснение, а когато се събужда, заварва Пери да наблюдава дъжда през мръсния прозорец и продължава да се тревожи какво ще предприеме Дима, ако отложат мача. А ако го пренасрочат за понеделник — мисли си пък Гейл, — дали ще й се наложи да се обажда в кантората с поредната измишльотина колко я боли гърлото, което според възприетия в кантората код означава, че кара тежък месечен цикъл.

Изведнъж всичко си идва по местата. След кафето и кроасаните, сервирани им в леглото от Госпожа Майката — измърморила възторжено „Quel titan alors“ на Гейл, — и безсмисленото обаждане на Люк да ги пита дали са се наспали и имат ли готовност за тениса, двамата остават да се излежават и да обсъждат какво ще правят до началото на мача, обявено за три следобед, и колко по-рано ще трябва да тръгнат

Решават да използват поред малкия умивалник и да се облекат, после Пери я повежда с маршова стъпка към музея на Огюст Роден, където се прилепват към една опашка от ученици, успяват да влязат в парка тъкмо когато започва да вали, скриват се под дърветата, намират убежище в кафенето на музея и оттам надничат през вратата да преценят накъде се движат облаците.

По взаимно съгласие — но без да имат нещо конкретно предвид — не си допиват кафетата, а тръгват да се разходят из градините на Шанз Елизе, които се оказват затворени по съображения за сигурност. Според Госпожа Майката в града гостувала Мишел Обама с децата си, но това било държавна тайна, известна единствено на Госпожа Майката и на цял Париж.

Паркът на театър „Марини“ обаче е отворен и празен, ако не се броят двамата възрастни араби в черни костюми и бели обувки. Дулитъл избира пейка, Милтън одобрява избора й. Дулитъл вперва поглед в кестените, Милтън — в картата.

Пери познава добре Париж и, естествено, вече е изчислил как точно да стигнат до „Ролан Гарос“ — с метрото дотук и с автобус дотам, със стабилен резерв от време, за да са сигурни, че няма да закъснеят за определения от Тамара час.

Но какво по-смислено може да стори от това да забие нос в картата? Какво друго им остава на двамата млади хора, дошли да си правят удоволствието в Париж и решили, като двама идиоти, да седнат под дъжда на една пейка в парка?

— Всичко ли върви по план, Дулитъл? Никакво проблемче ли си нямате, с което да ви помогнем? — пита Люк по телефона, този път директно към Гейл, с което й напомня за мъжествения семеен лекар на семейство Пъркинс по времето, когато бе подрастващо момиче. „Болки в гърлото ли, Гейл? Я се съблечи да те прегледам.“

— Никакви проблеми и никаква нужда от помощ, благодаря — отвръща му тя. — Според Милтън тръгваме оттук след половин час. — А и гърлото ми е съвсем наред.

Пери сгъва картата. Разговорът с Люк е ядосал Гейл, тъй като ненужно е подчертал присъствието й в парка. Устата й е пресъхнала, та й се налага да всмуче устните си и да ги оближе отвътре. Нима лудницата все още не е пълна? Връщат се на безлюдния тротоар и се упътват по посока на Триумфалната арка; Пери крачи нервно пред нея — винаги постъпва по този начин, когато му се ще да е сам, а му е невъзможно.

— Престани да се държиш така, мама му стара! — изсъсква тя в ухото му. А той вече се е шмугнал в един задушен мол, в който дъни рок музика. И се е вторачил в някаква тъмна витрина, сякаш очаква да види в нея цялото си бъдеще. Да не би пък да се прави на шпионин? И, между другото, да нарушава забраната на Хектор да не се оглежда за въображаеми преследвачи?

Не. Оказва се, че се смее. А само след секунда, слава богу, се разсмива и Гейл; после, прегърнали се взаимно през рамо, двамата започват да разглеждат, не вярвайки на очите си, изложения там същински арсенал от шпионски играчки: маркови ръчни часовници с вградени фотоапарати на стойност десет хиляди евро, комплекти от микрофони и телефонни кодиращи устройства за вграждане в дипломатически куфарчета, очила за нощно виждане, невероятна гама от шокови пистолети с екстри от рода на кобури с нехлъзгащи се ремъци и пълен набор патрони по избор: с пипер газ, боя или гумени куршуми — добре дошли в черния музей на Оли за страдащи от параноя невъоръжени бизнесмени.

Оказа се, че няма автобус, с който да стигнат дотам.

И на метрото не се качиха.

Пътникът, който на слизане я ощипа по задника, беше достатъчно стар, за да й бъде баща, и явно не беше преследвач.

Довя ги вятърът и ето че вече стояха на опашка с безброй любезни граждани на Франция от лявата страна на западния портал на стадиона „Ролан Гарос“ точно дванайсет минути преди назначения им от Тамара час.

По същия начин Гейл успя да премине с усмивка, като безтегловно перце, покрай благосклонните униформени проверители на входа, които също й се усмихваха с огромно удоволствие; после заедно с тълпата се довлече до алеята с покрити с брезент магазини под думкането на невидим духов оркестър, воя на швейцарски алпийски рогове и неразбираемите съвети на мъжките гласове от високоговорителите.

В същото време хладнокръвната и печена в съдебни спорове адвокатка Гейл отмяташе една подир друга намиращите се пред тентите табели на спонсорите: „Лакост“, „Шлезинджър“, „Найки“, „Хед“, „Рийбок“… И коя беше онази, упомената в писмото от Тамара? Не се прави, че си забравила.

— Пери — дърпа го тя силно за ръката, — нали обеща тържествено да ми купиш свестни обувки за тенис! Гледай!

— Така ли? Вярно, че ти обещах — съгласява се Пери, сиреч Милтън, а над главата му се появява балонче с надпис СПОМНЯ СИ!

И много по-убедително, отколкото би могла да очаква от него, той се привежда да разгледа най-новия модел на… „Адидас“.

— Да не говорим, че е крайно време и ти да се обзаведеш с едни и да изхвърлиш оня плесенясал миризлив стар чифт — заповядва обичащата да командва Дулитъл на Милтън.

— Професоре! Кълна се в Бога! Приятелю мой! Не ме ли помниш? — Гласът ги обгръща без предупреждение: безплътният глас от Антигуа, тътнещ над воя на трите вятъра.

Да, помня те, но не аз съм професорът, а Пери.

Така че аз ще продължа да разглеждам най-новия модел обувки за тенис на „Адидас“, за да дам възможност на Пери пръв да реагира и чак тогава ще се извърна със съответната радост и силна изненада, както би казал Оли.

Пери реагира пръв. Тя го усеща как се отлепя от нея и се извръща. И измерва времето, което му е необходимо, за да повярва на очите си.

— Божичко! Дима! Дима от Антигуа! Не мога да повярвам!

Не се увличай, Пери. По-спокойно…

— Ти пък как се озова тук! Гейл! Виж!

Аз обаче не желая да виждам. Поне не веднага. Нали не си забравил, че разглеждам обувки? А когато разглеждам обувки, винаги се заплесвам. Буквално се пренасям на друга планета дори когато става дума за някакви си обувки за тенис. Колкото и абсурдно да им се струваше навремето, те наистина бяха отрепетирали този момент пред един магазин за спортни стоки в Камдън Таун, специализиран по спортните обувки, а след това — пред друг, в Голдърс Грийн; първо Оли преиграваше ролята на шляпащия по гърба Дима, докато Люк изпълняваше онази на непосветен минувач, после си разменяха местата. Сега обаче бе доволна, че са тренирали: знаеше репликите си наизуст.

И така: пауза, чува го, идва на себе си, извръща се. И чак тогава проявява съответната радост и силна изненада.

— Дима! Боже мили! Ама ти ли си! Невероятно! Аз съм… направо съм шашната! — И добавя към думите си мишия писък на екстаз, поначало запазен за отварянето на коледните й подаръци, като в същото време наблюдава как Пери се изгубва в огромния торс на Дима, чиито радост и изненада са не по-малко спонтанни от нейните:

— Ама какво търсиш ти тука бе, професоре, като те знам какъв смотан тенисист си!

— Ами ти, Дима? Какво те носи насам? — Това вече е изкрякано хорово от Пери и Гейл, макар и в различни тоналности, докато Дима не престава да вие от радост.

Променил ли се е, или само така им се струва? По-блед е. Карибският загар е избелял. Под сексапилните му кафяви очи са се появили жълти полумесеци. И крайчетата на устните му са по-провиснали. Но стойката му си е същата, с онзи лек наклон назад в смисъл „нападай, ако ти стиска“. И дребните му ходила са си разкрачени в същия онзи стил „Хенри Осми“.

А човекът си е жив артист. Абсолютно! Само го чуйте:

— Да не очакваш Федерер да му легне на тоя Сьодерлинг така, както ти ми легна на мен? Да не мислиш, че ще му пусне да го бие само защото обича да играе честно? Гейл! Ей богу! Ела тук! Не мога да се сдържа да не го прегърна това момиче, професоре! Още ли не си се оженил за нея? Ти си луд човек, да знаеш! — Притегля я към огромната си гръд, притиска о нея цялото си тяло, като се почне от лепкавата му насълзена буза, после гръдния кош, след това и издутия му чатал, докато в един момент допира и коленете си о нейните; сетне я отмества назад, за да я възнагради със задължителните три целувки на Светата троица по бузите — отляво, отдясно, пак отляво, — докато Пери приглася с „Ама това е най-идиотското, най-невероятното съвпадение“, но с малко повече академична разсеяност, отколкото, според Гейл, е подходяща за случая: спонтанността му куца, смята тя и се напъва да компенсира недостатъка с порой въпроси, изстреляни превъзбудено един през друг.

— Дима, дарлинг, какво правят Катя и Ирина, за бога? Постоянно са ми в акъла! — Което си е вярно. — Близнаците още ли играят крикет? Ами Наташа как е? Къде изобщо се изпозагубихте? Амброуз разправяше, че сте заминали всички за Москва. Ама вие наистина ли бяхте там? За погребението? Ох, наистина ми изглеждаш чудесно. А Тамара какво прави? И всички ония ваши странни, прекрасни приятели и роднини, които се навъртаха около теб?

Ама тя наистина ли каза това последното изречение? Да, каза го. И докато го казва и получава на пресекулки частични отговори, усеща — въпреки леко поразмазания фокус — как неколцина добре облечени мъже и жени са се спрели да наблюдават шоуто: нов клуб почитатели на Дима, но от очебийно по-младо, по-фино поколение, нямащи нищо общо с ония мухъли дето се бяха насъбрали в Антигуа. Онзи там не е ли Ники Бебешкото лице? Може и той да е, но сега се е изтупал в бежов летен костюм на „Армани“ с луксозни маншети. Дали под тях и сега се крият верижката и водолазкият часовник?

Дима не е спрял да говори, а тя чува нещо, което не е желала да чуе: Тамара и децата са отлетели от Москва директно за Цюрих — да, и Наташа е с тях, тя не понася проклетия тенис, а държи да се прибере в Берн, да чете и да язди. Да си почине. Долавя ли освен това, че Наташа не била съвсем добре, или просто си въобразява? Всеки от тях води едновременно по три разговора.

— Ти вече не преподаваш ли на проклетите деца, професоре? — Казано с престорено възмущение. — Да не си решил да учиш французойчетата как да станат английски джентълмени? Я ми кажи: къде са ви местата? Най-горе, при проклетите гълъби, а?

Последвано, предполага се, от подхвърления през рамото му превод на руски на същото остроумно предположение. То обаче, изглежда, се е изгубило в превода, тъй като малцина от добре облечените зрители се усмихват, ако не се смята чевръстият дребен мъж с вид на балетист, застанал в средата им. От пръв поглед заприличва на Гейл на някакъв туристически гид, тъй като е облечен в ярко открояващ се кремав капитански блейзър с извезана със златен конец котва върху малкото му джобче и носи пурпурен чадър, който, в съчетание с отметнатата назад сребриста коса, го прави мигновено видим за всеки изгубил се в тълпата член на групата. Улавя първо усмивката му, после и погледа му. А когато връща взора си върху Дима, усеща, че той продължава да я гледа.

Дима е настоял да види билетите им. И тъй като Пери има навика да губи билети, те са у Гейл. И тя, и Пери знаят номерата им наизуст. Което не й пречи в момента да не ги знае, нито да изглежда трогателно разсеяна, докато ги подава на Дима, а той изпръхтява с презрение:

— Ти да не си носиш телескопи бе, професоре? Толкова високо са ви местата, че ще ви трябва кислород!

И отново повтаря шегата си и на руски, но застаналата зад гърба му група, изглежда, пак по-скоро го изчаква, а не го слуша. След Антигуа ли се е сдобил с този задъхан маниер на говорене? Или специално за днес? Сърцето ли го мъчи? Или е от водката?

— Щото нас са ни настанили в проклета ложа за почетни гости, чуваш ли? Фирмена глезотия. С тия младежи работя сега в Москва. Момчетата с костюмите на „Армани“. Имат си и красавици. Виж ги само!

Две от момичетата наистина хващат окото на Гейл: кожени якета, тесни поли до коленете, боти до глезените. Красиви съпруги? Или красиви проститутки. Ако са от последните, поне са от най-висока класа. А момчетата в „Армани“ оформят враждебно петно от синьочерни костюми и тъпи погледи.

— Трийсет първокласни места и несравнима кльопачка — крещи Дима. — Не щеш ли да дойдете при нас, Гейл? Да наблюдаваш играта като истинска дама? С шампанско в ръка? Имаме го в изобилие. Хайде бе, професоре. Що не дойдете, да му еба майката?

Защото Хектор му каза да се опъва, затова, да му еба майката. Защото колкото повече се опъва, толкова по-трудно ще ти е да се събереш с него, а покрай него — и с мен, и толкова по-убедително ще е присъствието ни в очите на твоите московски гости. И понеже вече е натикан в ъгъла, Пери изиграва изключително добре ролята на Пери: мръщи се, опъва се, не кандисва. Добре се справя, като се има предвид, че е пълен новак в изкуството на преструвките. И все пак време е да му се помогне.

— Как да ти кажа, Дима… Билетите ни са подарък — споделя тя чаровно и го докосва по ръката. — От наш добър приятел. Чаровен възрастен джентълмен. С най-топли чувства. И няма никак да му е приятно, ако местата ни останат незаети, нали разбираш? Сърцето му ще се разбие, ако научи… — Което пък е отговорът, измислен съвместно с Люк и Оли късно една вечер, докато си пиеха малцовото уиски.

Дима мести разочарования си поглед от единия към другия и обратно, докато събира мислите си.

Редиците зад гърба му започват да стават неспокойни: що не вземе да се откаже?

Инициативата е у него — у нещастното копеле на терена…

Решение!

— Слушай тогава, професоре, окей? Само веднъж ме чуй. — И ръга с пръст Пери в гърдите. — Окей? — повтаря и кимва заплашително. — След мача. Чуваш ли? Идвате в почетната ложа в мига, в който свърши проклетият мач. — И се извръща към Гейл. Предизвиква я да разбие великия му замисъл, ако смее. — Чуваш ли, Гейл? На теб разчитам да довлечеш професора до почетната ни ложа. И да пиете шампанско с нас. Той, мачът, не свършва тогава, когато свърши. Щото после следва проклетото му награждаване, речи, глупости разни. А пък Федерер ще го бие както си иска. Ти обзалагаш ли се, че няма да бие, професоре? Хващам се на бас с тебе три към едно. Четири към едно.

Пери се изсмива. Ако изобщо вярва в някакъв бог, богът му е Федерер. Няма начин, Дима. Съжалявам, казва. И сто към едно да ми предложиш, пак не се хващам. Което обаче изобщо не означава, че се е отървал.

— А утре ние с теб ще играем тенис, професоре, чуваш ли? Мач реванш! — Пръстът продължава да се забива в гърдите на Пери. — Щом свърши мачът, веднага ще пратя човек да ви намери и да ви доведе до почетната ложа и там ще се уточним за реванша, само че тоя път — без да ми лягаш. Ще те скапя от бой, после ще те черпя един масаж. След такъв бой само масаж ще те оправи, разбра ли ме?

На Пери не му остава време да се противи повече. С ъгъла на окото си Гейл е забелязала как гидът със сребристата коса и аления чадър се отлепва от групата и се приближава към незащитения гръб на Дима.

— Няма ли да ни запознаеш с приятелите си, Дима? Не е честно да пазиш такава красива дама само за себе си, нали разбираш? — упреква го коприненият глас с идеална английска мелодика и с едва доловим италиански акцент. — Дел Оро — обявява. — Емилио дел Оро. Стар приятел на Дима, много от отдавна. Страшно се радвам. — И грабва ръката на всеки един; първо на Гейл, при което свежда галантно глава, после на Пери, без поклон, с което напомня на Гейл за салонния Лотарио на име Пърси, който я отне по време на танц от любимото й гадже, когато бе на седемнайсет години, а после само дето не я изнасили на самия дансинг.

— Казвам се Пери Мейкпийс, а тя — Гейл Пъркинс — обявява Пери. После добавя закачлива забележка, с която действително я впечатлява: — Още не съм станал професор, така че не се притеснявайте. Дима ми вика така, за да разстройва играта ми на тенис.

— Ами добре сте дошли на стадион „Ролан Гарос“, Гейл Пъркинс и Пери Мейкпийс — отвръща Дел Оро с лъчезарна усмивка, която започва да й се струва перманентна. — Ще разчитам на удоволствието да ви видим отново след историческия двубой. Стига да се състои — добавя, като вдига театрално ръце и хвърля укоризнен поглед на сивия небосвод.

И все пак последната дума остава у Дима.

— Ще пратя човек да ви вземе, чуваш ли, професоре? Хич не се опитвай да се измъкнеш. А утре ще те размажа от бой. Ей, обожавам го тоя човек, да знаете! — провиква се към застаналите зад гърба му надути младежи в „Армани“ с воднистите им усмивки и след като обхваща Пери в последна непокорна прегръдка, тръгва подир бавната им процесия.