Изменник по вкуса ни

3

Небосводът на Гейл потъмнява, същото се случва и в сутеренната стая. С отцеждането на светлината и немощната лампа от тавана сякаш още повече излинява и тухлените стени почерняват. Тътенът от движението по улицата над главите им се разрежда. Все по-рядко притичват и сенчестите нозе покрай заскрежените прозорци с вид на сърповидни луни. По някое време нахълтва едрият жизнерадостен Оли — с едната обица, но вече без барета — и оставя четири чаши чай и спомагащи за храносмилането бисквити, след което изчезва.

Макар това да е същият онзи Оли, който ги е докарал по-рано същата вечер в черното си такси от дома на Гейл, за всички вече е ясно, че той не е истински таксиджия, независимо от значката за правоспособност, красяща едрия му гръден кош. Според Люк Оли бил човекът, който „не ни дава да се отклоним от правия път“, но на Гейл такива не й минават. Една шотландска интелектуалка от калвинистката вяра няма нужда от морални напътствия, а за джентълмена жокей с шавливото око и бронята от буржоазен чар вече е късно.

А пък и всевиждащият поглед на Оли подсказва на Гейл, че ролята му далеч не се изчерпва с домакинските му задължения. Озадачава я и обицата му: дали е сигнал за сексуалната му ориентация, или я носи просто на майтап? Затруднява я и гласът му. Когато го чу за пръв път по домофона в Примроуз Хил, долови съвсем ясно акцента на лондонски кокни. Но докато им бъбреше попътно през разделителната преграда в таксито за отвратителното, нетипично за месец май време — след онзи разкошен април и, божичко, как ли се е отразил снощният порой на разцъфтелите дървета? — усети на места чуждоземски отсенки, а и синтаксисът му тук-таме издишаше. Кой ли ще да е матерният му език? Гръцки? Турски? Иврит? Или и гласът, като обичката, е просто за заблуда на любители като нас?

Яд я е, че изобщо подписа оная проклета „декларация“. И Пери не биваше да подписва. Понеже Пери не просто подписа онзи формуляр, а направо се присъедини.

Петъкът беше последният ден от сватбеното пътешествие на индийците, казва Пери. Поради което решили да играят три от пет сета вместо обичайните два от три, вследствие на което пак пропуснали закуската.

— Така че се задоволихме с малко плуване в морето и да похапнем нещо дребно, ако огладнеем към обед. Затова си и избрахме по-заетата част от плажа. Поначало я избягвахме, но за нашите цели си бяхме набелязали „Бара на корабокрушенеца“.

Гейл разпознава ефикасния му тон. Пери — преподавателят по английски. Факти и кратки изречения. Без никакви абстрактни понятия. Да оставим историята да говори сама за себе си. Избрали си чадър, разправяше Пери. Оставили си багажа. Тъкмо се отправяли към водата, когато на забранената за паркиране площадка спрял миниван с черни стъкла. Оттам слязъл бодигардът с бебешкото лице, следван от онзи с шотландската барета от мача по тенис, който този път бил по шорти и жълто елече от еленова кожа, но с баретата твърдо на мястото си. След него Елспет, жената на Амброуз, след нея — надут гумен крокодил с разтворена паст, последван от Катя — изрежда Пери, парадиращ с прословутата си добра памет. А след Катя се появява огромна червена плажна топка с изрисувано ухилено лице и две дръжки отстрани, която се оказва собственост на Ирина — и тя облечена като за плаж.

Последна слиза Наташа, казва Пери, което принуждава Гейл да се намеси. Един вид аз отговарям за Наташа, не ти.

— Но това става след театрална пауза, тъкмо когато сме решили, че в минивана не е останал никой — допълва Гейл. — Изтупана с капела като абажур в стил „хака“[2], дълга китайска рокля чонсам с дървени копчета, предназначени да се пъхат във външни илици, кръстосани по глезените гръцки сандали и със задължителното подвързано в кожа томче в ръка. И като пристъпва деликатно по пясъка, та всички хубаво да я огледат, присяда апатично под най-далечния чадър в редицата и се отдава на своето ужасно сериозно четене. Така ли беше, Пери?

— Щом казваш — отвръща неловко Пери и рязко се обляга на стола си, като да се стреми да се дистанцира от нея.

— Казвам. Но най-зловещото, най-ужасяващото е това — продължава тя смело, след като и този път се е справила удачно с Наташа, — че всеки един от групата им, независимо дали е стар или млад, знаеше точно къде да отиде и какво да прави от мига, в който цъфнаха на плажа.

Телохранителят с бебешкото лице се запътил право към „Корабокрушенеца“ и си поръчал джинджифилова бира, чието изпиване успял да проточи до два часа, разказва тя, тъй като не желае да изпусне инициативата. Онзи с баретата — един от многото братовчеди, според Марк, от руския град Перм — качва огромното си туловище по паянтовата стълба на вишката на спасителя, вади от джоба на елечето от еленова кожа гумен пояс, надува го и сяда отгоре му — вероятно да си пази хемороидите. Двете момиченца, понесли крокодила и плажната топка, следвани на разстояние от едрата Елспет с препълнената кошница, се спускат по пясъчния наклон до бивака на Пери и Гейл.

— Пак ходом — подчертава дебело Гейл за сведение на Ивон. — Без подскачане, припкане или крясъци. Вървят със здраво стиснати устни и облещени очи, каквито бяха и на тенис корта. Ирина, силно намръщена, смуче палеца на едната си ръка, а гласът на Катя излъчва дружелюбност, достойна за говорещ часовник: „Молим ви, ще дойдете ли да поплувате с нас, госпожице Гейл?“ При което аз — очевидно с надеждата да поразвеселя тона на разговора ни — й отговарям: „Госпожице Катя, господин Пери и аз ще се възползваме от височайшата чест да поплуваме с вас.“ И отидохме да плуваме. Нали така беше? — обръща се отново тя към Пери, който, след като е изразил съгласието си с кимване, пак настоява да положи длан върху нейната — било то в знак на подкрепа или за да я поуспокои, и тя не знае кое от двете, но резултатът, така или иначе, се получава: принуждава се да затвори очи и да изчака няколко секунди, преди да поднови разказа си, което се изразява в нов изблик: — Абсолютно нагласена ситуация. Усетихме, че е нагласена. И децата знаеха, че е нагласена. Но пък и не съм виждала деца, изпитващи по-голямо желание от тези двете да се поплацикат със своя крокодил и надуваемата си топка, нали, Пери?

— Точно така — обявява ентусиазирано Пери.

При което Ирина се вкопчва в моята ръка и буквално ме повлича към водата. След нас идват Катя и Пери с крокодила. А аз през цялото време не преставам да си мисля: къде, по дяволите, са родителите им и защо тъкмо ние трябва да ги заместваме? Но не задавам пряко въпроса си на Катя. Изглежда, имам предчувствието, че моментът няма да е подходящ. Току-виж, се окаже, че са тръгнали да се развеждат или нещо от този сорт. Вместо това я питам: кой е онзи симпатичен джентълмен с баретата, седнал на вишката? Вуйчо Ваня, отвръща ми Катя. Великолепно, казвам. И кой е вуйчо Ваня? Отговор: просто вуйчо. От Перм ли? Да, от Перм. Без никакви други обяснения. В стил: вече не учим в Рим. Нали дотук не съм направила фал, Пери?

— Нито веднъж.

— Продължавам тогава.

Известно време слънцето и морето си вършат работата, отбелязва тя.

— Момичетата се плискаха и гонеха, а Пери бе във вихъра си. Правеше се на всемогъщ Посейдон, който изскача от дълбините с рев като на морско чудовище. Честна дума, Пери, ти наистина беше невероятен, признай си го.

Излизат каталясали от водата и Елспет подсушава момичетата, облича ги и ги намазва с плажно масло.

— Но буквално след секунди те пак са при нас и присядат на крайчеца на хавлията ми. А на мен ми е достатъчен само един поглед, за да се убедя, че мрачните сенки са все още по лицата им, просто са се били скрили за известно време. Добре, викам си, сега е моментът за сладолед и някоя газирана напитка. Това е мъжка работа, Пери, казвам му, така че действай. Нали така беше, Пери?

Някоя газирана напитка, повтаря си наум. Пак ли започнах да говоря като проклетата ми майка? И аз ли съм провалила се актриса с глас, който се чува и през двайсет декара и който се усилва все повече, докато приказвам?

— Точно така — съгласява се със закъснение Пери.

— И той веднага тръгва да купува, нали така? Фунийки с карамел и ядки за всички, сок от ананас за момичетата. Но когато понечва да подпише сметката, барманът му казва, че всичко е платено. От кого? — продължава в галоп тя с привидна веселост: — От Ваня! От добродушния дебел чичко с баретата, заглавил се между перилата на вишката. Но ти, Пери, нали си си Пери, не можеш да допуснеш подобно нещо, нали?

Непохватно кимване с продълговатата глава, за да покаже, че там, където е застанал, на ръба на скалата, нищо не се чува, но е схванал за какво става дума.

— Той изпитва патологично неудобство от това да получава нещо безплатно, на чужда сметка, нали така? А в случая става дума за човек, когото изобщо не познава. Та Пери се емва нагоре по стълбичката да каже на вуйчо Ваня, че е много мило от негова страна и прочие, но че предпочита сам да си поема разходите.

На това място пресъхва. Пери подема по-нататък разказа, но без нейната отчаяна лековатост.

— Качих се аз по стълбата до там, където Ваня си седеше на гумения пояс. Напъхах се под сенника да си кажа приказката и погледът ми се заби право в огромната черна ръкохватка на пистолет, натикан под шкембето му. Беше си разкопчал елечето заради жегата и онова чудо направо щеше да ми извади очите. От пистолети не разбирам, слава богу. Нямам и желание. За разлика от вас, несъмнено. Та въпросният пистолет си беше наистина фамилен размер — констатира тъжно.

Получава се многозначителна пауза, през която хвърля умолителен поглед на Гейл, но не получава благодарствен ответен поглед за усилията си.

— Вие нищо ли не казахте, Пери? — подсказва умело дребният Люк, вечно замазващият празнотите. — По повод пистолета имам предвид.

— Нищо. Той като че ли не забеляза, че го видях, та реших, че от тактическа гледна точка най-разумно ще е и аз да не съм го забелязал. Благодарих му за сладоледа, слязох обратно и се върнах при Гейл, която си приказваше с момичетата.

Люк обмисля доста издълбоко чутото дотук. Нещо, изглежда, го дразни под кожата. Дали не го измъчва коварният въпрос за етикецията в шпионажа? Какво правиш, когато виждаш, че пистолет стърчи изпод елечето на човек, когото не познаваш добре? Обръщаш му внимание, че се вижда, или се правиш, че не си забелязал? Не е ли същото като да забележиш, че почти непознат човек си е забравил ципа отворен?

Шотландската интелектуалка Ивон решава да помогне на Люк да се измъкне от дилемата.

— На английски ли, Пери? — пита тя строго. — Доколкото разбирам, вие сте му благодарили на английски. А той на английски ли ви отговори изобщо?

— На никакъв език не ми отговори. Обаче забелязах, че върху елечето му е забодена черна траурна значка — мислех, че отдавна вече не ги носят. А пък ти изобщо не знаеше, че такова нещо дори съществува, нали така?

Озадачена от агресивността му, Гейл завърта шава. Прав си, Пери. Съвсем основателно обвинение, приемам го. Наистина не бях чувала за траурни значки, но сега вече знам, така че карай нататък, ако обичаш.

— Нима не ви дойде наум да алармирате хотела, Пери? — пита упорито Люк. — „На вишката на спасителя седи руснак с пистолет фамилен размер“ например?

— Много варианти ми минаха през главата, Люк, и несъмнено и този беше сред тях — отвръща Пери, а пристъпът му на агресивност още не е отшумял. — Но какво очаквате, за бога, да предприеме един хотел в подобен случай? По всичко личеше, че дори да не е негов номинален собственик, Дима го държи в джоба си. А и с децата трябваше да се съобразим: не вървеше да направим скандал пред очите на всички. Решихме, че не е нужно.

И пак Люк:

— А полицейските власти на острова? И за тях ли не се сетихте?

— Оставаха ни четири дни. И не изпитвахме никакво желание да ги прекараме в даване на драматични показания пред полицията за деяния, в които те, така или иначе, бяха затънали до гуша.

— И това беше ваше съвместно решение.

— Не. Беше решение на ръководството. Лично мое. Нямах и най-малкото намерение да се изтъпаня пред Гейл и да обявя: „Ваня е затъкнал пищов на корема си. Дали да не съобщим в полицията?“ Още по-малко пък в присъствието и на двете момиченца. Споделих какво съм видял едва след като останахме насаме и се бях съвзел. Обсъдихме го рационално и стигнахме до следното решение: да не предприемаме нищо.

Залята от неволен прилив на любовна подкрепа, Гейл го подпомага с необходимата „юридическа експертиза“.

— Може пък Ваня да е имал съвсем редовно местно позволително за носене на оръжие. Откъде можеше Пери да знае? Или пък да не му е трябвало изобщо разрешително. Нима не е възможно от самата полиция да е получил пистолета? Нито един от двама ни не е в течение на оръжейните закони в Антигуа, нали, Пери?

Едва ли не очаква Ивон да й противопостави собствен юридически аргумент, но Ивон се е задълбала в своя екземпляр от противозаконния документ в жълтеникавата си папка.

— Бихте ли си направили труда да ни опишете въпросния вуйчо Ваня, ако обичате? — пита с изчистен от агресивност глас.

— Сипаничав — отвръща на мига Гейл, отново учудена как всичко веднага изскача в паметта й. На петдесет и малко. Бузи като пемза. Шкембе на пияница. Още по време на тениса й се е сторило, че надига скришом някаква плоска джобна бутилка, но не е съвсем сигурна.

— Пръстени по всички пръсти на дясната ръка — казва Пери, когато му идва редът. — Възприети като едно цяло — чист бокс. Отзад изпод шапката му стърчаха черни кичури като на бостанско плашило, но подозирам, че темето му е плешиво, затова и носеше шотландската барета. С много сало по цялото тяло.

Да, същият, Ивон, съгласяват се в задружен шепот с допрени глави, между които прехвърча електричество, докато разглеждат снимката 16/22 см, която тя им е пъхнала под носовете. Да, този е Ваня от Перм — вторият отляво от четиримата весели пълни бели мъже, седнали в нощен клуб и наобиколени от проститутки, книжни гирлянди и бутилки шампанско в готовност да посрещнат настъпващата 2008 година един бог знае къде.

Гейл има нужда да отиде до тоалетната. Ивон я повежда по тясната стълба от сутерена към мистериозно луксозния партер. Добродушният Оли, без баретата си, се е излегнал на фотьойл и се е зачел дълбоко в някакъв вестник. Но не какъв да е вестник, а отпечатан на кирилица. Гейл като че успява да разчете „Новая газета“, но не е сигурна, а и не ще да му достави удоволствие, като го попита. Ивон я изчаква да се изпишка. Тоалетната е стилна, с хубави кърпи за ръце, ароматизиран сапун и ловни литографии с Джоръкс — героя на Робърт Съртийс — върху висококачествените тапети.

Връщат се долу. Пери е все още приведен над дланите си, само че сега са обърнати нагоре, сякаш разчита линиите на две съдби едновременно.

Добре, Гейл — обявява стегнато Люк, — май пак е твой ред да викнеш.

Не би трябвало да е вик, Люк. У мен вече от доста време се набира един шибан писък, както вероятно си забелязал от всички погледи, които ми хвърляш — малко по-често, отколкото е редно според „Наръчника по шпионска етикеция“.

Просто нямах никаква представа — подхваща, като гледа да говори право пред себе си, с леко предпочитание към Ивон за сметка на Люк. — Набутах се несъзнателно в ситуацията. Трябваше да се усетя. Но не би.

Изобщо няма за какво да се укоряваш — прекъсва я пламенно седналият до нея Пери. — Никой по никакъв начин не те е предупредил. Ако някой има някаква вина, то това са хората на Дима.

Гейл обаче не приема утешенията му. Тя е юрист в иззидана с тухли винарска изба посред нощ, събира доводи против обвиняемия, а обвиняемият е самата тя. Легнала е по корем под чадъра на плажа в Антигуа в средата на следобеда с разкопчано горнище на банския; до нея клечат двете момиченца, а Пери се е опънал от другата й страна по ученическите си гащета и чифт очила в евтина рамка, изписана на покойния му баща по линия на общественото здравеопазване, но с фотосоларни лещи, предписани лично за него.

Момиченцата са изяли безплатния си сладолед и са изпили безплатните си плодови сокове. Вуйчо Ваня от Перм си седи на вишката с пистолета фамилен размер, а Наташа — чието име е предизвикателство към Гейл всеки път, когато се опита да го произнесе: налага й се да се стегне и да го преодолее без докосване, като кон в школа по обездка, — Наташа лежи в своето прекрасно усамотение на другия край на плажа. Елспет междувременно се е оттеглила на безопасно разстояние. Вероятно знае какво предстои да се случи. Така поне смята Гейл, от гледната точка на настоящето, която не й е позволено да заема.

Забелязва, че сенките са се върнали върху лицата на двете момиченца. Професионалното чувство й подсказва, че помежду си пазят някаква лоша тайна. Като има предвид нещата, които й се налага да слуша почти ежедневно в съдебната зала, тъкмо това я притеснява, но и подхранва любопитството й: деца, които не бъбрят и не са непослушни. Деца, които не съзнават, че са жертви. Деца, които не те поглеждат в очите. Деца, които винят себе си за онова, което родителите им причиняват.

— Аз хляба си вадя със задаване на въпроси — оправдава се. Вече говори единствено на Ивон. Люк е само някакво размазано петно пред очите й, а Пери е извън кадър — умишлено го е запратила там. — Присъствала съм на семейни дела. На свидетелски показания от деца. И както постъпваме по служба, по същия начин се държим и през останалото време. Никой от нас не представлява две личности. Ние сме си ние.

Пери източва тялото си нагоре — жест, предназначен да облекчи по-скоро нейния стрес, отколкото неговия — и протяга дългите си ръце като плувец, но от това на Гейл не й олеква.

— И затова от самото начало ги питам: разкажете ми повече за своя вуйчо Ваня. Така, както избягват да говорят за него, оставам с впечатлението, че е някакъв лош вуйчо. „Вуйчо Ваня ни свири на балалайка, много го обичаме, а като се напие, става много смешен.“ Това го казва Ирина. Решила е да е по-откровена от кака си. Но аз си мисля съвсем друго: този вуйчо, който се прави на музикант, когато е пиян, дали не играе и някаква друга роля?

— Приемаме, че продължавате да разговаряте на английски — пита Ивон, решена да не пропусне и най-дребната подробност. — Не става дума за елементарен френски или нещо от този род, нали?

— Английският, общо взето, е първият им език. Интернатски американски английски с лек италиански акцент. След което ги питам: „Викате му вуйчо, понеже е по-възрастен, или ви е истински вуйчо?“ Отговор: Ваня е мамин брат. Беше женен за вуйна Раиса, която сега живее в Сочи с друг съпруг, когото никой не обича. Вече сме на етап родословно дърво, което напълно ме устройва. Тамара е съпругата на Дима. Много строга е и все се моли, понеже е светица и е така мила да ни приеме. Мила ли казахте? В какъв смисъл да ви приеме? При което казвам — вече в ролята на много коварен адвокат, който задава тангенциални, а не директни въпроси: — „А Дима мил ли е с Тамара? Мил ли е Дима към синовете си?“ В смисъл: да не би Дима да е прекалено мил с вас двете? А Катя ми отвръща: Да, Дима е мил с Тамара, понеже е нейният мъж, а сестра й умря; Дима е мил с Наташа, понеже й е баща, а майка й е умряла; мил е и със синовете си, понеже им е баща. Което ми отваря вратата към онзи въпрос, който наистина искам да им задам, и го отправям към Катя, понеже тя е по-голямата: А вашият баща кой е, Катя? А Катя отговаря: И той умря. А Ирина допълва: И майка ни умря. И двамата са покойници. При което аз правя физиономия в смисъл „Какъв ужас“, а когато и двете ме изглеждат, казвам: „Много ми е мъчно за вас.“ Отдавна ли умряха? — питам. Не съм сигурна, че изобщо им вярвах. Нещо у мен все още се надяваше, че ми играят някакъв отвратителен детски номер. Но по това време вече говори само Ирина, а Катя е изпаднала в някакъв транс. И аз също, но това е без значение. Умряха в сряда, казва Ирина. Като набляга силно на деня. Сякаш самият ден е виновен. Значи, са умрели в сряда, някоя сряда. Питам я — нещата стават все по-зле, — миналата сряда ли имаш предвид? И Ирина отговаря: Да, в сряда преди една седмица, на 29 април: абсолютно точно, да не би да пропусна този факт. Миналата сряда, значи, и споменава нещо за автомобилна катастрофа, а аз седя облещена насреща им, Ирина ме хваща за ръка и потупва дланта ми, Катя полага глава в скута ми, а Пери, когото напълно съм забравила, ме прегръща през рамото и аз съм единствената, която плаче.

Гейл е натикала кокалчето на показалеца между зъбите си — друг навик от съдебната зала, когато иска да се предпази от непрофесионални емоции.

— По-късно, докато обсъждаме разговора с Пери във вилата ни, нещата постепенно си идват на място — повишава тя гласа си, за да му придаде по-безличен тон, но продължава да държи Пери извън кадъра на своя поглед, като същевременно се старае да представи в естествена светлина факта, че две момиченца си прекарват весело на плажа само дни след като родителите им са се размазали в някаква автомобилна катастрофа.

Родителите им загинали в сряда. А тенис мачът се състоя следващата сряда. Ерго семейството е било в траур цяла седмица, след което Дима е решил, че имат нужда от чист въздух, така че стига страдане, хайде да вървим на тенис. Ако са евреи, което никак не е изключено, поне за част от тях, или ако загиналите родители са били, може да се предположи, че са изкарали вече седемдневния траур и в сряда е трябвало да се върнат към живота. Това обаче никак не се връзва с християнщината и разпятието на Тамара, макар при такива хора изобщо да не може да става дума за религиозно постоянство, а и Тамара поначало я смятат за особена.

И пак Ивон, с уважение, но и с твърдост:

— Никак не ми е приятно да ви притискам, Гейл, но Ирина ви е казала, че е било автомобилна катастрофа. Само толкова ли ви каза наистина? Случайно да е споменала къде например е станала?

— В околностите на Москва. Съвсем мъгляво. Пътят бил лош. Пътищата там били целите в дупки. Всеки карал по средата, за да ги избегне, така че коли често се блъскали.

— Да е станало дума за хоспитализация? Или мама и татко са загинали на място? Това ли ви разказа?

— На място. „По средата на пътя се движел с висока скорост огромен камион и ги премазал.“

— Други пострадали освен двамата родители?

— Боя се, че не проявих особено старание при допълнителните въпроси. — Тя усеща как започва да се разколебава.

— Но и шофьор е трябвало да има поне. Ако и той е загинал, неминуемо щяха да го упоменат в разказа си, нали?

Ивон не беше включила Пери в сметките си.

— Нито Катя, нито Ирина споменаха пряко или косвено наличието на шофьор, бил той жив или мъртъв, Ивон — произнася той с онзи бавен коригиращ тон, който пази специално за мързеливи студенти и нахални телохранители. — Не стана дума за никакви други пострадали, болници или кой каква марка автомобил е карал. — Гласът му се усилваше. — Дали са имали застраховка „гражданска отговорност“, или…

— Достатъчно — рече Люк.

Гейл се качи пак горе, този път без придружител. Пери остана на мястото си, обхванал с пръстите на едната ръка главата си, докато с другата потропваше нервно по масата. Гейл се върна и седна. Пери като да не я забеляза.

— Е, Пери — каза Люк, напълно стегнат и делови.

— Е какво?

— Крикетът.

— Това стана чак на следващия ден.

— Известно ни е. Пише го в документа ви.

— Ами защо не го прочетете тогава?

— Струва ми се, че вече обсъдихме този въпрос.

Добре де, отстъпи неохотно Пери. На следващия ден, по същото време, на същия плаж, но в друга негова част. Същият миниван с черни стъкла спрял на забранената за паркиране площадка и отвътре се изсипали не само Елспет с двете момиченца и Наташа, но и момчетата.

Така или иначе, като чу „крикет“, Пери се пооживи.

— Имаха вид на две кончета тийнейджъри, които са били заключени за дълго в конюшнята и най-после са ги пуснали малко да погалопират — каза с внезапна наслада под влияние на завърналия се спомен.

Този ден двамата с Гейл решили да си направят плажа максимално далеч от къщата, наречена „Трите комина“. Не че се стремели да се скрият от Дима и сие, но били прекарали неспокойна нощ и се събудили късно с цепещи ги глави заради елементарната грешка, че изпили безплатния ром, който хотелът предлагал.

— От тях, разбира се, отърване нямаше — намеси се Гейл, тъй като реши, че е неин ред. — По целия плаж нямаше къде да се скрие човек. Нима имаше, Пери? И на целия остров нямаше, когато се замислихме по въпроса. Какво толкова се интересуваха Димини от нас? Така де? Що за хора са? Какво искат? И защо точно от нас? Колчем свърнехме зад някой ъгъл, все на тях налитахме. Почваха да ни лазят по нервите. Усещахме как ни наблюдават от къщата си, от другата страна на залива, точно срещу нашата вила. Или поне си ги представяхме как ни наблюдават, но ефектът си беше един и същ. А пък на плажа и бинокли не им трябваха. Достатъчно им бе да надникнат над градинския зид, че да ни зяпат. А те очевидно го вършеха най-редовно, понеже само минути след като се разположихме на плажа, цъфна и миниванът с черните стъкла.

Същият телохранител с бебешкото лице, поде разказа й Пери. Само че този път не на бара, а под едно сенчесто дърво нависоко. Вуйчо Ваня от Перм с баретата и револвера фамилен размер липсвал, но мястото му заел източил се младок, който, изглежда, бил вманиачен на тема фитнес, понеже, вместо да се покатери на вишката, взел да тича напред-назад по плажа, като си засичал времето, а на всеки край правел по някое и друго упражнение по тай-чи.

— С прегорели коси — отбеляза Пери, а усмивката му се разтегна докрай. — Кинетичен. Или по-скоро маниакален. Не се застояваше на едно място за повече от пет секунди. И кльощав донемайкъде. Жив скелет. Писахме го като новодошъл в къщата на Дима. Вече бяхме стигнали до извода, че Димини разполагат с доста голям брой братовчеди от Перм.

— Пери хвърли само един поглед на децата, нали, Пери? — каза Гейл. — По-конкретно — на момчетата — и веднага си рече: Божичко, с тия пък какво ще правим? И тогава му хрумна единствената брилянтна идея от цялата почивка: крикет. Е, не съвсем брилянтна, ако човек познава добре Пери. Дай му ръфана от куче топка и парче изхвърлено от морето дърво и го гледай как се изгубва за цялото човечество, което не се вълнува от крикет. Нали така, Пери?

— Подходихме най-сериозно към играта, както си следва — съгласи се Пери, като се мръщеше неубедително над надничащата отзад усмивка. — Построихме вратичка от събрани по пясъка парчета дърво, сложихме едно парче отгоре, хората от пристанището изнамериха отнякъде някаква бухалка и топки, събрахме неколцина растафари и древни англичани за полеви играчи и ето ти два отбора от по шест души: Русия срещу световен отбор — за пръв път в историята на този спорт. Пратих момчетата да навиват Наташа да дойде да пази зад вратичката, но те се върнаха със сведението, че четяла някой си Тургенев, за който се правеха, че изобщо не са чували. Следващата ни задача бе да разясним свещените „Правила на крикета“ — тук усмивката стигна до ушите му — на неколцина… да ги наречем… престъпни типове. Естествено, нямам предвид нито древните англичани, нито растафарите, които са родени и израсли с крикета. Говоря за младите отрочета на Дима — рожби на интернатната система. Там играли бейзбол и никак не им се понрави идеята, че не бива да хвърлят топката към удрящия по права линия, а да я накарат да отскочи веднъж от земята. Момиченцата представляваха проблем донякъде, но щом дойде ред на древните англичани да бият с бухалката, назначихме ги да гонят топката. А когато и това им писнеше, Гейл ги отмъкваше да пият сокове и да плуват. Нали така беше?

— Вече бяхме стигнали до извода, че най-важното е да не ги оставяме на едно място — поясни Гейл, включвайки се в развеселеността на Пери. — Да не им даваме възможност да скърбят. Каквото и да измислехме, на момчетата щеше да им е приятно. А що се отнася до момичетата, поне лично от моя гледна точка дори само да ги накарам да се усмихнат беше… Боже Господи… — И остави изречението недовършено.

Забелязал, че Гейл се затрудни, Пери незабавно се притече на помощ.

— Страшно трудно се оказа да създадеш свястно игрище за крикет върху мек пясък — заобяснява той на Люк, та да има време тя да се свести. — Топката отказва да отскача към батърите, самите те постоянно се спъват и падат, можете да си представите какво е.

— Много добре си го представям — съгласи се чистосърдечно Люк в същия бързо възприет тон.

— Не че някой се трогна особено. Нащуряхме се, а победителите получиха за награда сладолед. Всъщност обявихме, че резултатът е равен, та и двете страни да се почерпят — разправяше Пери.

— Платени от новия председателстващ вуйчо, надявам се? — подсказа Люк.

— Бях сложил край на тая работа — отвърна Пери. — Всичкият сладолед си беше за наша сметка.

Забелязал, че Гейл се е възстановила, Люк вкара по-сериозна нотка в гласа си.

— И тъкмо когато и двата отбора печелят — а това става вече към края на мача, — успявате да надникнете в паркирания миниван. Правилно ли съм разбрал?

Да, вече мислехме да свършваме — съгласи се Пери. — В този момент страничната врата на минивана се плъзна настрани, а вътре бяха те. Може да са имали нужда от чист въздух. Или са искали да виждат по-добре. Един бог знае. Но беше нещо като посещение на кралското семейство. Само че инкогнито.

— Колко време остана отворена страничната врата?

Пери държи на реномето на прословутата си памет. Пери — идеалният свидетел: той никога няма доверие на самия себе си, никога не отговаря прибързано, винаги държи сметка какви думи изрича. Поредният образ на Пери, в който Гейл бе влюбена.

— Нямам представа, Люк. Не мога да преценя точно. И двамата не можем… — И хвърля поглед на Гейл, която завърта глава да покаже, че и тя не би могла. — Погледнах. Гейл видя накъде гледам, нали така? И тя погледна. Така че и двамата ги видяхме: Дима и Тамара, един до друг, с изправени гърбове, тъмната и белият, слабата и дебелият гледаха право в нас от най-задната седалка на вана. После — тряс! — и вратата се затвори.

— Втренчили се бяха във вас, значи, а не се усмихваха — допълни лековато Люк, докато си записваше нещо.

— У него имаше… както вече ви споменах… нещо царствено. Точно така. Притежаваха го всъщност и двамата. Техни величества Димини. Нямаше да се изненадам, ако видех единият от двамата да се пресегне и да дръпне сребристия пискюл, та кочияшът да продължи по пътя. — Замисли се върху тази своя идея, после я одобри с кимане. — Когато си на остров, едрите хора ти изглеждат още по-едри. А Димини са си… поначало… едри, да речем. И сега са си такива.

Ивон им побутва поредната фотография — черно-бял полицейски портрет в анфас и профил: две черни очи, едно черно око. И разбитата и подута бърна на някой, който току-що доброволно е дал показания. При тази гледка Гейл сбърчва нос от отвращение. После поглежда Пери и двамата кимват: този не го познаваме.

Но шотландката Ивон упорства.

— Представете си го само за миг с къдрава перука и с поизчистено лице. Не би ли минал поне мъничко за вашия маниак на тема фитнес при освобождаването му от един италиански затвор миналия декември?

Двамата решават, че е възможно. Доближават се един към друг; да, сигурни са, че е той.

Поканата първоначално им е съобщена още същата вечер от достопочтения Амброуз в ресторанта „Капитанския мостик“, който в същото време налива от виното, та Пери да го опита. Пуританският син Пери не умее да имитира хорски гласове. Налага се всички да бъдат имитирани от Гейл — актьорската дъщеря. И тя се нагърбва с ролята на Амброуз.

— Утре вечер обаче, млади хора, ще бъда лишен от удоволствието да ви обслужвам. Знаете ли защо? Защото вие, млади хора, ще сте почетните гости изненада на господин Дима и госпожа съпругата му по случай четиринайсетия рожден ден на близнаците им, които, както подочувам, лично сте запознали с благородното изкуство, наречено крикет. За който случай моята Елспет е направила най-голямата, най-прекрасната торта с орехов крем, която сте виждали. Ако беше малко по-голяма, госпожице Гейл, тези млади момци щяха сто на сто да ви накарат да изскочите от нея — толкова издълбоко ви обичат.

И с финален замах Амброуз им подаде плик с надпис За г-н Пери и г-ца Гейл, който съдържаше две визитки на Дима — бели, в рамчици, като сватбени покани и обявяващи пълното му име: Дмитрий Владимирович Краенов, директор за Европа, Арена Мулти Глобал Трейдинг Конгломерат — Никозия, Кипър. А най-отдолу — адресът на фирмения уебсайт и адрес в Берн, описан като резиденция и фирмен офис.