Изменник по вкуса ни

13

Докато се качваха в изпратения им от Емилио дел Оро мерцедес с шофьор — който, за най-голямо възмущение на Госпожа Майката, вече десет минути задръстваше улицата пред хотела й, а малоумният му шофьор отказваше поне стъклото си да свали, за да чуе обидите й! — Пери Мейкпийс се измъчваше от тревоги, прекалено силни, та да бъдат споделени с Гейл, която се бе изтупала за случая в тоалета си от „Вивиан Уестуд“ с шалварите, закупен в деня, в който спечели първото си дело.

— Все с нещо ще трябва да противодействам, ако ще присъстват и ония първокласни проститутки — обяви тя на Пери, докато балансираше едва-едва на леглото, за да се види в огледалото над мивката в банята.

Предната вечер, на връщане от вечерята, Пери улови как Госпожа Майката го наблюдава с приличащите си на пришити копчета очи от канцеларийката зад рецепцията на „Кенз-Анж“.

— Бягай първа в тоалетната, а аз — после — предложи, а Гейл се съгласи с благодарствена усмивка.

— Двама араби — прошепна Госпожа Майката.

— Араби?

— Да, полицаи араби. Помежду си разговаряха на арабски, а с мен на френски — но с арабски акцент.

— И от какво се интересуваха?

— От всичко. Къде сте отишли. Какво правите. Паспортите ви. Вашият адрес в Оксфорд. Адресът на мадам в Лондон. Всичко за двама ви.

— И вие какво им казахте?

— Нищо. Че сте дългогодишен гост, плащате си, учтив сте, не се напивате, идвате само с по една жена всеки път, отишли сте у някаква художничка на Ил Сен Луи и ще закъснеете, но съм ви дала ключ от външната врата, понеже ви имам доверие.

— А английските ни адреси?

Госпожа Майката беше дребна жена, от което свиването на галските й рамене изглеждаше още по-силно.

— Каквото сте вписали в регистрационната бланка, това си записаха. Ако сте искали да скриете адреса си, трябвало е да впишете фалшив.

След като измъкна от нея обещание да не казва нищо на Гейл — ама, божичко, и през ум не би й минало, нали и тя е жена! — Пери се замисли дали да не се обади моментално на Хектор, но в типично свой стил, при това подсилен от поетото значително количество отлежал калвадос, заключи прагматично, че никой нищо не може да направи в момента, което не би могло да се свърши и сутринта, и взе, че си легна. Когато го събуди ароматът на прясно кафе и кроасани, установи с изненада, че Гейл е седнала на ръба на леглото по пеньоар и разглежда мобифона си.

— Нещо лошо ли се е случило? — попита.

— От кантората. Просто им потвърждавам.

— Потвърждаваш им кое?

— Нали си беше наумил довечера да ме изпратиш обратно. Не помниш ли?

— Разбира се, че помня!

— Да, ама аз няма да си ходя. Пратих есемес до кантората и прехвърлят „Самсън срещу Самсън“ на Хелга да провали всичко.

Нейният върл враг Хелга? Хелга Мъжеядката с мрежестите чорапи, която свиреше на мъжете адвокати в кантората като на лира?

— Какво, за бога, те накара да постъпиш така?

— Ти, до голяма степен. Не знам защо, но никак не съм склонна да те оставя увиснал само на веждите си от опасния ръб на скалата. Пък и утре ще те придружа до Берн, където, предполагам, ще отидеш от тук, макар все още да не си ми казал.

— Само толкова ли?

— Че малко ли е? Ако съм в Лондон, ти няма да престанеш да се притесняваш за мен. Така че по-добре да съм ти под око.

— Но не ти е минало през ум, че може да се притеснявам повече, ако си с мен.

Което беше изключително нетактично от негова страна — усети го и той, а и тя. Понечи да изкупи грешката си, като й разкаже за разговора си с Госпожа Майката, но се уплаши, че по този начин би подсилил още повече решимостта й да стои до него.

— Покрай разправиите на възрастните ти май забрави за децата — каза тя, снижавайки тона си до упрек.

— Пълни глупости говориш, Гейл! И аз, и нашите приятели правим всичко възможно в името на тяхното… — По-добре да не довършва изречението. Да говори с намеци. След двете им опознавателни седмици един господ знае кой и кога ги подслушва. — Децата от самото начало са ми първа грижа — отчете, макар и не съвсем искрено, и усети как се изчервява. — Нали именно заради тях сме тук — настояваше. — И двамата. Не само ти. Не отричам, че се тревожа за нашия приятел и как ще свърши цялата работа. И признавам, че съм омаян. От всичко случващо се. — И се смути от собствените си думи. — Но това не значи, че трябва да губим допира си с реалния свят. А децата са част от него. Огромна част. Такава са сега, такава ще си останат и след заминаването ти за Лондон.

Но ако Пери очакваше това грандиозно твърдение да я укроти, явно не беше преценил добре публиката си.

— Но децата нали не са там? В Лондон? — отвърна неумолимо тя. — А са в Берн. И, според Наташа, скърбят дълбоко за Миша и Олга. Момчетата по цял ден са на футболния стадион, Тамара общува с Бога, всеки усеща, че предстои нещо голямо, но никой не знае какво.

— Според Наташа ли каза? Ти пък откъде знаеш?

— Разменяме си есемеси.

— Ти и Наташа?

— Точно така.

— И не си ми казала!

— А ти да не би да си ми казал какво предстои в Берн, а? — И го целува. — Казал ли си ми, а? Не си, за да ме държиш в безопасност, нали? Само че отсега нататък всеки от нас ще се грижи за безопасността на другия. Щом единият участва, участва и другият. Съгласен?

Съгласен е, но единствено в смисъл, че тя ще се приготвя, а през това време той ще прескочи в дъжда до „Прентон“ да си купи тенис екипировка. Но поне доколкото се отнася до Пери, категорично не е съгласен с останалата част от дискусията им.

Мъчи го мисълта не само за нощните посетители на Госпожа Майката. Мъчи го по-скоро осъзнаването на неизбежния и непредвидим риск, което е подменило снощната еуфория. Прогизнал от дъжда, от фоайето на „Прентон“ прави опит да се обади на Хектор, но телефонът му дава заето. Десет минути по-късно, пуснал пред нозете си чисто новия сак за тенис с тишъртка, шорти, чорапи, чифт обувки за тенис и — трябва да е бил съвсем полудял, докато я е купувал — козирка против слънце, опитва отново и този път се свързва.

— Разполагаш ли с някакво описание на двамата? — попита го Хектор, прекалено апатично — или поне така му прозвуча, — след като го изслуша.

— Араби.

— Добре, допускаме възможността да са били араби. И това, че евентуално са били френски полицаи. Легитимирали ли са се пред нея?

— Не ми каза.

— А ти не я ли попита?

— Не. Бях доста на градус.

— Нали не възразяваш да пратя Хари да си побъбри малко с нея?

Хари ли? А, да — Оли.

— Според мен драматичните събития и така й стигат, но щом смяташ за необходимо… — рече нелюбезно Пери.

Не беше съвсем сигурен какво би трябвало да предприемат. Но май и Хектор беше в същото положение.

— Иначе никакви колебания, нали? — попита Хектор.

— Колебания ли?

— Съмнения. Размисли. Нерви пред битката. Уплаха, каквото искаш го наречи — изреди нетърпеливо Хектор.

— От моя страна — ни най-малко. Просто чакам да одобрят шибаната ми кредитна карта. — Което не беше истина. Беше лъжа, но нямаше ни най-малката представа защо прибягна до нея, освен ако плачеше за съчувствието, което не получаваше от никого.

— Дулитъл държи ли се?

— Тя поне така си мисли. И се натиска да идва в Берн. А пък аз категорично смятам, че не бива. Тя вече изигра ролята си, и то чудесно, както сам ти отбеляза снощи. Ще ми се тя да излезе от операцията, да си се прибере довечера в Лондон, както го бяхме замислили, и да ме чака там да се върна.

— Но тя дума не дава да се издума, нали?

— Защо смяташ така?

— Защото ми се обади преди десет минути да ме предупреди, че ти ще ми се обадиш и че нищо на този свят не може да я разубеди. Така че аз предлагам и аз, и ти да възприемем това й решение за окончателно. Като видиш, че не можеш да предотвратиш нещо, остави се инерцията му да те поеме. Слушаш ли ме?

— Не съвсем. И ти какво й отговори?

— Че съм във възторг от решението й. Казах й, че е абсолютно съществена част от механизма. И тъй като тя вече е направила избора си и нищо на този Божи свят не може да я разубеди, предлагам и ти да възприемеш същото становище. Вълнуват ли те последните новини от фронта?

— Казвай.

— Всичко се движи по график. Седмината излязоха заедно с нашия човек от подписването. Всички гледаха кръвнишки, но това може да се дължи и на махмурлук. Той вече е на път към Ньой под въоръжен конвой. В Кралския клуб е поръчан обяд за двайсет души. Масажистите са на изчакване. Така че в плановете ни няма никаква промяна освен тази, че като се върнете в Лондон довечера, утре и двамата излитате от аерогара „Сити“ за Цюрих. Електронните билети ще ви чакат на аерогарата. Ще ви посрещне Люк. Но не само за теб, както възнамерявахме първоначално, а за двама ви. Следиш ли мисълта ми?

— Какво друго ми остава?

— Нещо вкиснат ми се струваш. Да не страдаш още от снощното оливане?

— Не.

— И не бива. Нашият човек те иска във върхова форма. Ние също.

Пери доста бе мислил дали да не спомене на Хектор, че Гейл и Наташа си общуват с есемеси, но надделяха здравите му инстинкти, ако можем така да ги наречем.

Мерцедесът вонеше на застоял цигарен дим. В джоба зад предната седалка за пътника бе натикана бутилка с останки от минерална вода. Шофьорът бе гигант с куршумообразна глава, без врат, само с няколко червени белега като от бръснач сред четината по бузите. Гейл бе в тоалета с копринените шалвари, които като че се канеха да паднат всеки миг. Пери никога не я бе виждал толкова красива. На седалката до нея лежеше дългият й бял шлифер — разточителство, което си беше позволила навремето от нюйоркския магазин „Бергдорф Гудман“. Дъждът барабанеше като градушка по покрива на колата. Чистачките стенеха и ридаеха в усилията си да му насмогнат.

Гигантът с куршумообразната глава отби мерцедеса по страничен път, спря пред блок с луксозни апартаменти и свирна с клаксона. Втори автомобил спря редом с тях. Преследвачи? Дори за миг не си помисляйте, че ви следят. От входа на блока изприпка закръглен весел мъж в подплатен мушамен дъждобран и широкопола непромокаема шапка, пльосна се на предната седалка, извърна се и положи ръка върху облегалката, а върху ръката — двойната си брадичка.

— Ама че и временце за тенис, а? — обяви с писклив провлачен глас. — Мосю професорът, доколкото виждам. А вие наистина сте по-добрата му половинка, мила моя, без капка съмнение. По-добре изглеждате и от вчера, ако мога така да кажа. И възнамерявам да ви обсебя в продължение на целия мач.

— Моята годеница Гейл Пъркинс — обяви резервирано Пери.

Неговата годеница ли? Че откога? Няма спомен да е ставало дума. Но може Милтън и Дулитъл да са го обсъдили.

— Аз, значи, съм доктор Попъм, известен по-скоро като Бъни, и спец по намиране на пролуки в законодателството в полза на отвратително богатите — продължи дебелакът, докато розовите му очички прескачаха алчно от единия на другия, сякаш си избираше кого да изяде. — Вероятно си спомняте как мечокът Дима има нахалството да ме обиди пред хилядна публика, но аз го прогоних с дантелената си кърпичка.

И понеже Пери като да нямаше желание да му отговори, намеси се Гейл.

— И какво по-точно ви свързва с Дима, Бъни? — попита тя весело, докато колата се включваше в уличното движение.

— Честно да ви кажа — почти нищо, слава на Всевишния. Аз съм всъщност стар приятел на Емилио и му помагам с каквото мога. Защото той, горкичкият, ако така я кара, няма да я кара дълго. Последния път се беше хванал с куп тръгнали на пазар малоумни арабски принцове. Този път — цял взвод отвратителни руски банкери, младежи в „Армани“, представяте ли си! И скъпите им дами… — Тук понижи гласа си до шепот, за да сподели: — По-скъпи дами от тези през живота си не съм виждал. — След което алчните му очички се впериха с обожание в Пери. — Но най ми е жал за бедничкия ваш професор. — И с трагичен поглед към Пери: — Какво великодушие проявявате само! В рая ще получите отплата, обещавам ви го. Но пък и как да откаже човек на бедния мечок, така потресен от жестоките убийства? — После пак към Гейл: — За дълго ли ще отседнете в Париж, госпожице Гейл Пъркинс?

— Де да беше така. Но се боя, че трябва да се връщаме, та ако ще и небесата да се разтворят. — И хвърля кисел поглед на изливащия се по предното стъкло дъжд. — А вие, Бъни?

— О, аз съм една малка пеперудка. Пърхам си насам-натам. Тук гнезденце, там гнезденце. Кацам, но не се застоявам.

Табела към Центъра за конна езда, друга — към ресторанта „Птичи павилион“. Дъждът леко понамаля. Преследващата кола все още се движеше зад тях. Вдясно изникна двоен натруфен портал. Срещу портала — площадка, на която шофьорът паркира мерцедеса. До него паркира злокобната втора кола. С черни стъкла. Пери изчака да се отвори някоя от вратите й. Една се отвори, много бавно. От нея излезе възрастна матрона, следвана от немска овчарка.

— Cent metres[12] — изръмжа шофьорът и посочи с немит пръст портала.

— Знаем, глупчо — каза му Бъни.

Извървяваха въпросните cent metres един до друг; Гейл се криеше под чадъра на Бъни Попъм, а Пери бе гушнал новия си сак за тенис, докато дъждът се стичаше по лицето му. Стигнаха до ниска бяла сграда.

На най-горното стъпало под брезентовия навес стоеше Емилио дел Оро по дълъг до коленете шлифер с кожена яка. Вчерашните вкиснати млади членове на борда оформяха отделна група. Две момичета опъваха неутешимо цигарите, които не им беше разрешено да запалят в клубното помещение. До Дел Оро стоеше висок сивокос мъж, очебийно британец от титулуваните класи, в сив спортен панталон и блейзър. Протегна им осеяната си със старчески петна длан.

— Джайлс — представи се. — Вчера бяхме в противоположните краища на претъпкана зала. Не очаквам да сте ме запомнили. Минавах през Париж, когато Емилио ме насви. Което доказва, че човек не бива да звъни на приятелите си просто ей така, да ги види какво правят. Но все пак снощи голям купон се завихри, няма две мнения. Жалко, че вие двамата не успяхте да дойдете. — И конкретно към Пери: — Говорите ли руски? За щастие, аз имам известни познания. Защото, боя се, нашите почетни гости не се отличават особено в областта на чуждите езици.

Дел Оро ги поведе навътре. Дъждовен понеделнишки обед: не особено популярен ден сред членовете на клуба. Вляво от погледа на Пери на една ъглова масичка се беше свил Люк с очила на носа. В ухото си бе наврял устройство „Блутут“ и се бе привел над тънък сребрист лаптоп — типичен бизнесмен, отдал се на делови занимания.

Ако случайно забележите някого, който смътно да ви прилича на един от нас, смятайте, че виждате мираж, предупреди ги Хектор предната вечер.

Паника. Стягане в гръдния кош. Къде, за бога, изчезна Гейл? Пери усети как му става все по-лошо, докато се озърташе, но най-сетне я видя да си бъбри с Джайлс, Бъни Попъм и Дел Оро в средата на помещението. Пази спокойствие и стой така, че да те виждам, нареди й той в ума си. Не се увличай, не прегрявай, не губи самообладание. Дел Оро питаше Бъни Попъм дали не е рано за шампанското, а Бъни му разправяше, че зависело от годината на производството му. Всички избухнаха в смях, като този на Гейл беше най-силният. Пери тъкмо се канеше да й се притече на помощ, когато чу вече познатия му рев „Ей богу, професоре!“ и като се извърна, видя как три чадъра се качват по стълбите.

Под средния чадър — Дима със сак за тенис „Гучи“.

Вляво и вдясно Ники и онзи, когото Гейл вече бе кръстила вовеки веков „смъртнобледия философ“.

Стигнаха до горното стъпало.

Дима затвори с трясък чадъра си, натика го в ръката на Ники и влезе сам през летящата врата на входа.

— Виждате ли го тоя проклет дъжд? — изрева войнствено към цялата зала. — Виждате ли небето? След десет минути ще грее слънце! — После към Пери: — Ти няма ли да се преоблечеш по екип, професоре, или очакваш да те размажа от бой така, както си, по костюм?

Хладен смях в залата. Изглежда, настъпваше повторение на вчерашната сюрреалистична пантомима.

Пери и Дима слизат по тъмното дървено стълбище със сакове в ръка. Води Дима, който членува в клуба. Миризма на съблекалня. Борова есенция, застояла пара, потни дрехи.

— Нося ракети, професоре — изревава отдолу Дима.

— Чудесно — отвръща му със същия силен глас Пери.

— Цели шест! От шибания Емилио! Играта му е смотана, но ракетите му ги бива.

— Шест от трийсетте, значи!

— Точно така, професоре! Няма грешка!

Дима им съобщава, че слизат. Не е необходимо да знае, че Люк вече ги е предупредил. От най-долното стъпало Пери хвърля поглед през рамо. Няма го Ники, няма го и смъртнобледия философ. Нито Емилио. Никой няма. Влизат в мрачна съблекалня в шведски стил, с дървена ламперия. Без прозорци. Икономично осветление. Под душовете отвъд матовото стъкло се къпят двама възрастни мъже. Дървена врата с надпис „Тоалетни“. Други две с табелки „Масаж“. Картони с надписи „Заето“ и на двете дръжки. Чукаш на дясната врата, но чак след като той е готов. Повтори го сега.

— Добре ли спа, професоре? — пита Дима, докато се съблича.

— Прекрасно. А ти?

— Кофти.

Пери тръшва сака си на една пейка, отваря ципа и започва да се преоблича. Чисто голият Дима е с гръб към него. Целият му гръб синее от татуировки, от врата до бутовете включително. На централно място зверове с оголени зъби нападат момиче по бански от 40-те години на миналия век. Бедрата на момичето са увити около дърво на живота, чиито корени са впити в задника на Дима, а клоните му се разтварят по плещите му.

— Отивам да се изпикая — обявява Дима.

— Чувствай се като у дома си — отвръща шеговито Пери.

Дима отваря вратата на тоалетната и се заключва отвътре. След секунди излиза с нещо продълговато в ръка. Завързан на възел презерватив, а в него — флашка. В анфас Дима има тялото на Минотавъра. Черният му храст стига чак до пъпа му. Останалото, както може да се очаква, е обилно. Измива презерватива на чешмата, отнася го до сака си „Гучи“, отрязва с ножица връхчето му, откъсва го и подава на Пери двете части от презерватива да ги изхвърли. Пери ги пуска в джоба на якето си и изведнъж си представя как след година Гейл ги намира и пита: „Кога да очакваме бебето?“.

Със светкавична затворническа сръчност Дима надява бандаж, а отгоре му — дълги шорти за тенис, пуска флашката в десния им джоб и навлича тениска с дълъг ръкав, чорапи и маратонки. Целият този процес му отнема не повече от няколко секунди. Една от вратите към душовете се отваря. Оттам излиза дебел възрастен мъж с увита около кръста хавлиена кърпа.

— Bonjour tout le monde[13]!

Добър да е.

Дебелият възрастен мъж отваря гардеробчето си, пуска хавлията в нозете си и изважда закачалка. Отваря се вратата и към втория душ. Оттам излиза втори възрастен мъж.

— Quelle horreur, la pluie[14]! — оплаква се вторият възрастен мъж.

Да, съгласява се Пери. Наистина е някакъв ужас този дъжд. И чука енергично по дясната врата за масажи. Три кратки, но солидни, силни почуквания. Зад гърба му е Дима.

— C’est occupe[15] — предупреждава първият възрастен мъж.

— От мен — обяснява му Пери.

— Lundi, c’est tout ferme[16] — уведомява ги вторият възрастен мъж.

Отвътре му отваря Оли. Изсулват се покрай него. Оли затваря и потупва Пери насърчително по ръката. Свалил си е обицата и е сресал косата си право назад. Облечен е в бяла лекарска престилка. Имаш чувството, че е съблякъл единия Оли и си е надянал друг. И Хектор е в бяла престилка, но небрежно разкопчана. Той е главният масажист.

Оли пъха дървени клинове в рамката на вратата — два отдолу, два отстрани. И както винаги Пери има чувството, че Оли го е правил и друг път. За пръв път Хектор и Дима се изправят очи в очи: Дима с лек наклон назад, Хектор — напред, единият в атака, другият — в отстъпление. Дима — старият затворник в очакване на поредното наказание, Хектор — началникът на затвора. Хектор протяга десница. Дима се здрависва, после я задържа в лявата си ръка, а дясната навира в джоба си. Хектор подава флашката на Оли, а той я отнася до страничната маса, отваря ципа на масажисткия сак, изважда сребрист лаптоп, вдига капака и пъхва флашката — всичко това с едно движение. В бялата престилка Оли изглежда по-едър от всякога, но и дваж по-сръчен.

Дима и Хектор не са си разменили нито една дума. Но мигът между затворника и началника е отминал. Дима вече не е наклонен назад, нито Хектор — напред. Немигащите му сиви очи са широко разтворени, все едно питат нещо. Но в погледа му липсва всякакъв намек за притежание, за завоевание, за победа. По-скоро може да се оприличи на хирург, който решава как да оперира и дали изобщо да прибегне към оперативна намеса.

— Дима?

— Да.

— Казвам се Том. И съм твоят английски апаратчик.

— Първият ли си?

— Първият ти изпраща своите поздравления. Аз само го замествам. А този е Хари. — И му посочва Оли. — Говорим английски, а професорът ще съблюдава да играем честно.

— Окей.

— Да седнем в такъв случай.

Сядат. Очи в очи. Пери, наблюдаващият дали играта е честна, сяда от страната на Дима.

— Горе се намира наш колега — продължава Хектор. — Седи сам на бара със сребрист лаптоп като този тук на Хари. Името му е Дик. Носи очила и червената вратовръзка на партиен член. Когато в края на деня си тръгваш от клуба, Дик ще стане и ще пресече бавно пред теб фоайето. Ще носи сребристия си лаптоп и ще си облича тъмносин шлифер. Моля те да го запомниш за в бъдеще. Дик говори от мое име и от името на Първия. Разбра ли ме?

— Разбрах те, Том.

— При нужда той говори и руски. Както и аз.

Хектор поглежда първо часовника си, после Оли.

— Предвиждам седем минути, докато стане време двамата с професора да се качите горе. Ако се наложи да стане по-рано, Дик ще ни уведоми. Това устройва ли те?

— Дали ме устройва ли? Ти да не си се чалнал нещо?

И се отпочна ритуалът. Пери дори насън не си беше представял, че подобен ритуал съществува. Но пък и двамата мъже сякаш съзнаваха, че е необходим.

Първо Хектор:

— Поддържаш ли и поддържал ли си в миналото контакти с друго чуждо разузнаване?

— Кълна се в Бога, не съм.

— Дори с руското?

— Дори с него.

— Известно ли ти е някой друг от твоя кръг да поддържа контакти с друго разузнаване?

— Не.

— Тоест никой не предлага другиму подобни сведения, така ли? Никому — било то полиция, корпорация или частно лице където и да било по света?

— Не познавам такова лице. Искам децата ми да са в Англия. Сега. Искам да сключим шибаната ни сделка.

— И аз искам да сключим сделката ти. И Дик и Хари искат да сключим сделката ти. И професорът също. Всички се борим за едно и също нещо. Но най-напред ще трябва да ни убедиш нас, а аз — нашите колеги апаратчици в Лондон.

— Княза ще ме очука, да му еба майката.

— Той ли ти каза?

— Че кой друг? Още на шибаното погребение: „Не тъжи, Дима. Скоро и ти ще отидеш при Миша.“ Като на шега. Гадна шега.

— Как мина подписването сутринта?

— Великолепно. Край на половината ми шибан живот.

— В такъв случай сме готови да се погрижим за останалата му част, нали така?

За разлика от всеки друг път, Люк знае точно кой е и защо е тук. Знае го и управата на клуба. Той е мосю Мишел Деспар, заможен човек, който чака поканилата го на обяд своя ексцентрична възрастна леля — прочутата художничка от Ил Сен Луи, за която никой не е чувал. Резервацията е направена от секретарката й, но каквато си е ексцентричка, лелята като нищо може и да не дойде. Поне доколкото я познава Мишел Деспар; и доколкото е известно и на клуба, предвид на което съчувстващият му оберкелнер го е настанил в тихия ъгъл на бара, та да чака на спокойствие в този дъждовен понеделник, а докато чака, и да посвърши някоя и друга работа — много мило от ваша страна, сър, безкрайно ви благодаря: с помощта на сто евро животът става мъничко по-лесен.

Нима лелята на Люк наистина членува в Кралския клуб? Ама разбира се! Или поне покойният й кавалер, графът, членуваше — какво значение има в края на краищата? Така поне им сервира нещата Оли, превъплътил се в секретарката на лелята на Люк. А както Хектор бе отбелязал съвсем справедливо, Оли е най-добрият черноработник в занаята, а и лелята ще потвърди всичко, ако я попитат.

Така че Люк е доволен. И е във върхова, спокойна, непритеснена оперативна форма. Може да се прави на най-обикновен търпим гост, натикан в недружелюбния ъгъл на клубната зала. С роговите рамки на очилата си и натиканото в ухото си устройство „Блутут“ да има вид на делови мъж, припрян в понеделнишкото утро да навакса работата, която е следвало да свърши през уикенда.

Но вътрешно е самоуверен и в стихията си: надали друг път ще му се случи да е по-целенасочен и освободен. Той е равномерният глас сред недоловимия за слуха тътен на битката. Той е наблюдателният аванпост, който докладва директно на главното командване. Той е микромениджърът, конструктивният предвидливец, адютантът с острия поглед, долавящ жизненоважните подробности, които претовареният му командващ или не успява, или не желае да види. В съзнанието на Хектор онези двама полицаи араби не са нищо повече от плод на прекомерната загриженост на Пери за безопасността на Гейл. Дори наистина да ги е имало, били са просто „две френски ченгета, които са се намирали на работа в неделната вечер“. За Люк обаче те представляват оперативно интересен разузнавателен елемент, за който е още рано да се дава преценка дали е важен, или не и следва да се картотекира до появата на допълнителна информация.

Поглежда часовника си, после — екрана. Шест минути, откакто Пери и Дима слязоха по стълбата към съблекалнята. Четири минути и двайсет секунди, откакто Оли доложи, че са влезли в стаята за масаж.

Вдига поглед и регистрира сцената, която се разиграва пред очите му: първо „чистите пълномощници“, известни по-скоро с прозвището си младежите в „Армани“, които намусени лапат хапки и се наливат с шампанско, без да си правят особен труд да приказват със скъпите си компаньонки. Приключили са с работата за днес. Подписали са. И са на половината път към Берн — следващата им спирка. Мъчи ги и скуката, и махмурлукът, и безделието. Момичетата снощи са били пълно разочарование: или поне така си представя Люк нещата. И как викаше Гейл на ония двамата швейцарски банкери, седнали сами в ъгъла да пият газирана вода? Петя и Вълка.

Идеално, Гейл. У нея всичко е идеално. Виж я и сега как действа, как неспирно общува с компанията. Гъвкаво тяло, сладострастни бедра, безкрайно дълги крака и — съвсем неочаквано — майчински чар. Гейл с Бъни Попъм. Гейл с Джайлс де Салис. Гейл и с двамата. Към групата им се присламчва, привлечен като молец, и Емилио дел Оро. И един блуждаещ руснак, който не може да откъсне очите си от нея. Оня, дебелият. Зарязал е шампанското и се налива с водка. Емилио вдига вежди, докато задава някакъв смешен въпрос, който Люк няма начин да чуе. Гейл му отвръща шеговито. Люк е влюбен безнадеждно в нея, така както поначало се влюбва. Винаги.

Емилио хвърля око над рамото й към вратата за съблекалните. На тази тема ли се шегуват? Сигурно Емилио казва „Абе какво правят ония двамата долу толкова време? Дали да не отида да ги разтърва?“. А Гейл му отвръща „Да не си посмял, Емилио. Не им разваляй удоволствието“ — което би било напълно в неин стил.

Люк в микрофончето си:

— Времето изтече.

Ех, защо не можеш да ме видиш сега, Бен? Да ме видиш откъм най-добрата ми страна, а невинаги откъм лошата. Преди една седмица Бен се мъчеше да му натресе един от романите с Хари Потър. И Люк наистина положи усилия да го прочете, сериозно се напъна. Колкото и каталясал да се върнеше или докато лежеше буден до невъзвратимата си съпруга, полагаше максимални усилия. Но заспа още на първото препятствие. Всичките тези фантасмагории му се струваха пълна безсмислица — което си беше съвсем логично, като се има предвид, че целият му живот си беше всъщност една фантазия, включително и героизмът му. Кое, наистина, му беше героичното на това да те пленят, а после да те пуснат да бягаш?

— Какво ще кажеш? Нали е много готино? — попита го Бен, след като му беше омръзнало да чака да чуе реакцията на баща си. — Признай си бе, тате. Нали ти хареса?

— Страхотна работа — отвърна безочливо Люк.

И двамата усетиха, че пак лъже. Поредната му стъпка на отдалечаване от най-обичаното същество на този свят.

— Моля всички за тишина, ако обичате! Благодаря! — обръща се към простолюдието царицата на кокошарника Бъни Попъм. — Двамата ни смели гладиатори склониха най-сетне да ни зарадват с присъствието си. Предлагам да се пренесем незабавно на Арената! — Лек многозначителен смях при споменаването на „арена“. — Днес лъвове няма да има, ако не броим Дима. Нито пък християни, освен ако професорът не е такъв, за което не мога да гарантирам. — Нов смях. — Гейл, скъпа, бъдете така добра да ни поведете. Много шармантни тоалети съм виждал през живота си, но нито един толкова приятно запълнен, ако смея така да кажа.

Пери и Дима тръгват напред. След тях — Гейл, Бъни Попъм и Емилио дел Оро. После — двама от чистите пълномощници с момичетата си. Докъде може да стигне чистотата? Накрая — дебелакът; съвсем сам, ако не се брои чашата му с водка. Люк ги наблюдава как се изгубват в горичката. Слънчев лъч осветява цветята покрай пътеката, после се изгубва.

Повториха се събитията от „Ролан Гарос“ — поне дотолкова, доколкото нито тогава, нито впоследствие Гейл можеше да се добере до някакъв подреден спомен от великия мач под дъжда, който така старателно беше следила. Понякога се питаше дали и двамата участници си спомнят нещо.

Убедена бе, че Дима спечели хвърлянето на ези-тура, понеже винаги го печелеше. И че избра да започне играта с гръб към приближаващите облаци, а не да бие сервиса.

Помнеше, че в началото и двамата създадоха доста силно впечатление за настървеност, но като поуморили се актьори по някое време забравиха, че се предполага да участват в дуел на живот и смърт за честта на Дима.

Помнеше колко се тревожеше Пери да не се хлъзне на мократа лента, с която бяха маркирани очертанията на корта. Само това му липсваше сега — да вземе да си изкълчи някой глезен. После — да не се случи нещо подобно и с Дима.

И макар, по подобие на вчерашната френска публика, да аплодираше най-старателно всички добри удари и на Дима, а не само онези на Пери, погледът й беше прикован единствено върху Пери: отчасти за да е сигурна, че нищо не го застрашава, но донякъде и поради внушението, че по езика на тялото му ще може да прецени доколко им е провървяло по време на срещата с Хектор долу в съблекалнята.

Помнеше и тихото джвакане при цопването на топката в мокрия шамот, което забавяше скоростта й, и как от време на време се пренасяше мислено в последната фаза на вчерашния финален мач, след което се принуждаваше да се завърне в настоящето.

И как, с бавния напредък на играта, самите топки ставаха все по-трудноподвижни. И как от разсеяност Пери непрестанно избързваше да отиграва бавната топка и или я изпращаше в аут, или — за най-голям негов срам и позор — изобщо не я нацелваше.

И как по някое време над рамото й се надвеси Бъни Попъм да я попита готова ли е да избяга на сушина сега, преди дъждът пак да е рукнал, или смята да остане при своя човек на потъващия кораб.

И как поканата му й послужи за повод да се скрие в тоалетната и да провери да не би случайно да е получила на мобилния допълнение към последния дошъл от Наташа есемес. Но такова нямаше. А това означаваше, че нещата са на същото положение, в което бяха описани в девет сутринта с онези злокобни думи, които вече знаеше наизуст, така че всъщност нямаше нужда да ги препрочита:

Този дом е непоносим Тамара е все с Бога си Катя и Ирина са пълна трагедия братята ми само играят на футбол

ЗНАМ ЧЕ ни ОЧАКВА НЕЩО ЛОШО ВЕЧЕ НЯМА ДА МОГА ДА ПОГЛЕДНА БАЩА МИ В ОЧИТЕ НАТАША

Натисни зеления бутон да се свържеш, чуй вакуума, изключи.

След втората — дали пък не беше третата? — принудителна пауза заради дъжда си даде сметка, че по прогизналия шамот, който явно не бе в състояние да поеме повече вода, са се образували дири. Вследствие на което появилият се официален представител на клуба изрази пред Емилио дел Оро неодобрението си, привлече вниманието му върху състоянието на корта и с хоризонтални движения на дланите му даде знак „Край“.

Изглежда обаче, Емилио дел Оро притежаваше някаква необичайна дарба да убеждава събеседника си, благодарение на която подбра официалния джентълмен поверително за лакътя и го отведе под един бук, а в края на разговора им господинът се забърза като смъмрено учениче към клуба си.

Но през всички тези наблюдения и спомени у нея присъстваше и вечният адвокат и не преставаше да се тревожи за мембраната на правдоподобност, която от самото начало даваше признаци, че всеки момент може да се скъса — което все пак нямаше да предвещае края на познатия ни свободен свят, стига тя да успееше в крайна сметка да се добере до Наташа и малките момичета.

И докато успее да се пребори с така обзелите я разпилени мисли, изведнъж си даде сметка, че — чудо на чудесата! — Дима и Пери вече се ръкуват над мрежата, за да ознаменуват края на мача: макар от нейна гледна точка ръкостискането им да не бе между помирили се съперници, а между съзаклятници, участващи в толкова крещяща измама, че останалите сгушени по трибуната малцина оцелели зрители би трябвало не да им ръкопляскат, а да ги освиркат.

И посред цялата тази бъркотия — тъй като нелепостите през въпросния ден явно нямат край — отнякъде се пръква дебелият руснак, който не е спрял да я преследва, и й обявява, че има желанието да я изчука. Точно това са думите му: „Бих желал да те изчукам“ — след което изчаква да чуе дали тя ще каже „да“ или „не“: пренавито градско момче на трийсетина и нещо години с грапава кожа, празна чаша от водка в ръка и кръвясали очи. В началото си помисли, че не го е чула добре. Шумът в главата й бе толкова силен, колкото заобикалящият я. Дотолкова, че — Бог да я пази — всъщност го накара да повтори казаното. Но междувременно той бе изгубил куража си и се задоволи с това да върви по петите й на около пет метра разстояние, принуждавайки я по този начин да намери утеха под крилото на Бъни Попъм — най-малката от наличните злини.

Оттам и необходимостта да сподели с Бъни Попъм, че и тя самата е адвокат — тема, която поначало я ужасяваше, тъй като налагаше неуместни взаимни сравнения. За Бъни обаче това бе просто повод за поредното му шокиращо изказване:

— Боже мой — с вдигане на очи към небесата, — направо съм смаян! Какво друго да кажа, освен че с готовност бих сложил всичко в ръцете ви.

Попита я от коя кантора е, а тя му каза, което си беше съвсем в реда на нещата. Пък и какво друго можеше да отвърне?

Голяма част от мислите й бяха посветени на подготовката на багажа им за предстоящото пътуване. Въпроси от рода на това дали да сложи непраните им дрехи в новия тенис сак на Пери и ред други съществени подробности, свързани с напускането на Париж на път към Наташа. Пери бе предплатил стаята им и за предстоящата нощ, което щеше да им даде възможност да си съберат вещите в последния момент, преди да хванат вечерния влак за Лондон — в света, в който бяха навлезли, именно оттам минават всички нормални пътници за Берн, които вероятно са под наблюдение и не се предполага изобщо да пътуват в тази посока.

От стаята за масажи им връчиха по един халат. В момента и Пери, и Дима бяха по халати. И пак седяха тримата около масата — вече от дванайсет минути според часовника на Пери. Положил в нозете си масажисткия сак, Оли в бялата престилка седеше приведен над лаптопа в ъгъла, драсваше сегиз-тогиз по някоя бележчица и я подаваше на Хектор, който я добавяше към купчинката пред себе си. Клаустрофобичната атмосфера не бе по-различна от онази в сутерена в Блумсбъри, но без дъха на вино, и се допълваше от не по-малко успокоителните шумове на протичащия наоколо им реален живот: къркоренето на тръбите, гласовете в съблекалнята, пуснатата вода в тоалетна, бръмченето на дефектен климатик.

— Колко получава Лонгриг? — пита Хектор, след като хвърля поглед на една от бележките от Оли.

— Половин процент — отвръща с равен глас Дима. — Лонгриг ще получи първата сума в деня, в който „Арена“ получи банковата си лицензия. Втора сума — след една година. Последна — след още една година.

— Платими къде?

— Швейцария.

— Знаеш ли номера на банковата сметка?

— Докато не стигнем в Берн, няма да го знам. Понякога ми дават само името. Понякога само номера.

— Джайлс де Салис?

— Специална комисиона. Но за нея само съм чул, нямам потвърждение. Емилио ми казва: Де Салис ще получи тази специална комисиона. Но е възможно Емилио да я задържи за себе си. След Берн ще знам със сигурност.

— На колко се равнява тази специална комисиона?

— Цели пет милиона. Но може и да не е вярно. Емилио е лисица. Отвсякъде краде.

— В щатски долари ли?

— Разбира се.

— Платими кога?

— Като при Лонгриг, но кеш в аванс, безусловно, и за две години, а не три. Половината при официалното основаване на „Арена Банк“, половината след едногодишна дейност. Том.

— Слушам.

— Слушай, окей? — Гласът изведнъж пак се е оживил. — След Берн ще имам всичко. Не могат да ме накарат да подпиша против волята ми, чуваш ли? Имам право да откажа подпис за всичко, което не искам. Ти само прехвърли семейството ми в Англия, окей? Отивам в Берн, подписвам, ти изкарваш семейството ми, а аз ти поверявам сърцето си, живота си! — И се извърна към Пери: — Ти нали видя децата ми, професоре! Боже мили, те за какъв ме имат вече, мама му стара? Да не са слепи или нещо такова? Наташа направо е изперкала, нищо не хапва. — И пак към Хектор: — Вземи да прехвърлиш децата ми в Англия още отсега, Том. После ще сключим сделката. Щом децата ми стъпят на английска земя, всичко ще знам. Хич не ми пука!

Но колкото Пери да се трогва от тази му молба, толкова орловите черти на Хектор замръзват в упорит отказ.

— Дума да не става — отсича. И буквално премачква възраженията на Дима: — Жена ти и децата ти остават там, където са, до подписването в сряда. Ако изчезнат от дома ви преди подписването в Берн, ще се изложат на риск, а ще изложат и теб на риск, и цялата ни сделка. Имаш ли бодигард у дома ви, или Княза ти го отне?

— Игор. Някой ден и него ще го направим вор. Обичам го. И Тамара го обича. И децата.

И него ще го направим вор — повтаря си наум Пери. Ще направим и Игор вор, докато Дима си седи в своя палат в покрайнините на Съри, Наташа учи в „Роудийн“, а двете му момчета — в „Итън“?

— В момента имаш охрана от двама — Ники и един нов.

— Те са от Княза. Ще ме убият.

— В колко часа ще подписвате в Берн в сряда?

— В десет. Сутринта. На Бундесплац.

— Ники и приятелят му присъстваха ли на тазсутрешното подписване?

— Няма начин. Чакаха отвън. Тия хич не са глупави.

— И се предполага и в Берн да не присъстват, така ли?

— Няма начин. Може да седят отвън, в чакалнята. За бога, Том…

— А след подписването банката ще ознаменува случая с прием. И то не къде да е, а в хотел „Белвю Палас“.

— В единайсет и половина. Голям прием. Всички ще празнуват.

— Отбеляза ли си това, Хари? — провиква се Хектор към седналия в ъгъла Оли, който потвърждава с вдигане на ръка. — Ники и приятелят му ще присъстват ли на приема?

Дима може да губи постепенно самообладание, но това на Хектор придобива все по-вманиачена енергичност.

— Шибаната ми охрана ли? — не може да повярва на въпроса му Дима. — Да искат да присъстват на приема? Да не си луд? Да не мислиш, че Княза ще ме очука насред шибания хотел „Белвю“? Ще изчака поне една седмица. Може и две. Нищо чудно първо да очука Тамара, после децата ми. Отде да го знам, да му еба майката.

Гневният поглед на Хектор остава непроменен.

— Значи, потвърждаваме — настоява. — Убеден си, че двамата телохранители — Ники и неговият приятел — няма да присъстват на приема в „Белвю“.

Дима свива огромните си рамене и изпада в нещо като физическо отчаяние.

— Как да съм убеден? В нищо не съм убеден. Може пък да дойдат на приема. За бога, Том.

— Да приемем, че дойдат. Просто ей така, заради самия спор. Но няма да тръгнат подире ти, ако излезеш да пикаеш.

Отговор няма, но и Хектор не очаква такъв. Отива нервно в ъгъла, застава над рамото на Оли и наднича в екрана на компютъра.

— Слушай какво предлагам аз и ми кажи как ти се струва. Независимо дали Ники и приятелят му дойдат с теб в „Белвю Палас“, по средата на приема — в дванайсет на обяд, да кажем, — щом ти се удаде възможност, отиваш да пикаеш. Дай ми партера — казва на Оли. — В „Белвю“ има две тоалетни за гостите на партерния етаж. Първата е вдясно веднага след като влезеш във фоайето, от другата страна на рецепцията. Прав ли съм, Хари?

— Абсолютно, Том.

— Знаеш ли я тази тоалетна?

— Разбира се, че я знам.

— Нея, значи, не я ползваш. За другата завиваш наляво и слизаш по стълбите. Намира се в сутерена и не се ползва много заради отдалечеността си. Стълбището е до самия бар. Между бара и асансьора. Знаеш ли го това стълбище? По средата му има врата, която се отваря с бутане, ако не е заключена.

— Много пъти съм пил в тоя бар. Знам го стълбището. Но вечер го заключват. Може и през деня да се окаже понякога заключено.

Хектор се връща на мястото си.

— В сряда сутринта вратата няма да е заключена. Слизаш по стълбите. Дик, дето сега е горе, ще дойде след теб. От сутерена има страничен изход към улицата. Там ще е колата на Дик. Къде ще те закара, ще зависи от тазвечерния ми разговор с Лондон.

Дима пак отправя молба към Пери, този път с насълзени очи.

— Искам да видя семейството ми в Англия, професоре. Кажи му на този апаратчик. Нали ги познаваш. Нека пратят първо децата, после мен. Нямам нищо против. На кой му дреме, че Княза може да реши да ме пречука, щом семейството ми ще е в Англия?

— На нас ни дреме — пресича го ядно Хектор. — Ние искаме и теб, и цялото ти семейство. Желанието ни е да си в безопасност в Англия и да ни пееш като славейче. Искаме да си щастлив. Но сега е средата на срока в швейцарските училища. Имаш ли някакви планове за децата си?

— След погребението в Москва им викам, майната му на всичкото училище, отиваме на почивка. Ще се върнем в Антигуа, или евентуално в Сочи, ще щуреем и ще се веселим. След Москва какви ли не глупости им наговорих.

Хектор изобщо не се трогва.

— Значи, те сега са си у дома, не посещават училище, чакат да се върнеш, подозират, че им предстои да се местят нанякъде, но си нямат представа къде.

— Ваканция на изненадите, викам им. Пълна тайна. Може и да са ми повярвали. Вече нищо не знам.

— Какво ще прави Игор в сряда сутрин, докато сте в банката, а после на приема в „Белвю“?

Дима отърква нос с палеца си.

— Може би ще отиде на пазар в Берн. Или ще закара Тамара в Руската църква. Или Наташа на езда. Ако не се е зачела в нещо.

— Необходимо е в сряда сутринта Игор да отиде на пазар в Берн. Можеш ли да го наредиш по телефона на Тамара, без да се стори някому необичайно? Кажи й да даде на Игор дълъг списък от неща, които й трябват. Провизии, които да чакат завръщането ви от ваканцията на изненадите.

— Окей. Би могло да стане.

— Само „би могло“ ли?

— Окей е. Ще кажа на Тамара. Тя е леко луда. Но е окей. Ще стане.

— Докато Игор е на пазар, Хари и професорът ще вземат семейството ти от дома им и ще започне ваканцията на изненадите.

— Лондон.

— Или друго сигурно място. Зависи колко бързо ще се уреди въпросът с прехвърлянето на всички ви в Англия. Ако въз основа на получената дотук от теб информация успея да убедя нашите апаратчици да приемат останалото на доверие — и най-вече сведенията, с които ще се сдобиеш в Берн, — ще те откараме заедно със семейството ти със специален полет до Лондон в сряда през нощта. Това ти го обещавам. Свидетел ми е професорът. В противен случай ще те настаним със семейството ти на сигурно място и ще се грижим за вас, докато моят Първи каже „идвайте в Англия“. Това е истинското положение на нещата, доколкото аз най-искрено го разбирам. Пери, нали можеш да потвърдиш думите ми?

— Мога.

— Как по време на второто подписване в Берн ще запишеш всички нови сведения, които ще получиш?

— Изобщо не е проблем. Първо ще бъда сам с управителя на банката. Имам това право. Мога да му кажа: „Я ми направи копия от тия бумаги. Държа да имам копия, преди да сложа подписа си.“ Той ми е приятел. Но дори да ми откаже, майната му. Имам добра памет.

— Щом Дик те измъкне от хотел „Белвю“, връчва ти един магнетофон, а ти записваш всичко чуто и видяно.

— А като минаваме през проклетите граници?

— Първата граница, която ще пресечете, е при влизането ви в Англия. И това ти го обещавам. Пери, нали ме чу?

Че го е чул, чул го е, но Пери в момента е потънал в размисъл със свити пред челото пръсти и втренчен нанякъде невиждащ поглед.

— Том казва истината, Дима — признава най-сетне. — И на мен ми го е обещал. Вярвам му.