Изменник по вкуса ни

8

В дванайсет на обяд в слънчевия неделен ден — десет часа след като Пери Мейкпийс се бе върнал на Примроуз Хил да се сдобрява с Гейл — Люк Уивър се отрече от мястото си на семейната трапеза — на която съпругата му Елоиз бе поднесла угоена, свободно отгледана кокошка в млечен сос с галета, сготвена специално в чест на поканения израелски съученик на сина му Бен — и с все още кънтящи в главата му извинения напусна тухлената типова постройка на Парламент Хил, която се водеше за техен дом и която изстискваше почти докрай финансовите му възможности, и се запъти към решаващата според него среща в иначе доста непостоянната му кариера в разузнаването.

Доколкото им бе позволено да знаят, Елоиз и Бен бяха уведомени, че крайната цел на маршрута му е отвратителната крайбрежна главна квартира на Интелиджънс Сървис в Ламбет, наричана от Елоиз — издънка на френски аристократичен род — la Lubianka-sur-Tamise[7]. А той, както правеше всеки ден през последните три месеца, всъщност се беше запътил към Блумсбъри. И предпочитаното му превозно средство въпреки — или може би поради — кипящото в душата му напрежение, не бе нито метрото, нито автобусът, а кракомобилът — навик, придобит през престоите му в Москва, където тричасовото трамбоване по тротоарите при всякакви климатични условия си бе в реда на нещата за човек, чиято цел е да изпразни даден тайник или да се шмугне в определен отворен вход за трийсетсекундна бездиханна размяна на пари в брой срещу материали.

За да стигне пеш от Парламент Хил до Блумсбъри — мероприятие, на което поначало отделяше цял час, — Люк се стремеше по възможност да минава всеки ден по различен маршрут, и то не за да се отърси от някакви въображаеми преследвачи, макар мисълта за такива да не го напускаше често, а за да се наслади на потайностите на град, който жадуваше да опознае наново след дългогодишни престои в чужбина.

Така че в днешния слънчев ден, воден от нуждата да проветри мозъка си за предстоящата тежка задача, Люк реши да прекоси Риджънтс Парк и чак тогава да свърне на изток през града; за която цел предвиди допълнително още половин час. Но колкото и да го сърбяха ръцете да се заеме с вълнуващата го мисия, в същото време бе изпълнен и с ужас. Почти не беше мигнал през нощта.

Изпитваше нужда да успокои калейдоскопа. Да погледа обикновените, нетайни минувачи, цветята и външния свят като цяло.

— Най-ентусиазирано „да“ от него, и най-ентусиазирано „да, майната ви“ от нея — съобщил му бе тържествуващо Хектор по криптираната телефонна линия. — Били Бой ще ни приеме в два следобед и Бог да ни е на помощ.

Преди шест месеца, докато Люк беше в домашен отпуск след прекараните в Богота три години, Кралицата на кадровия отдел — Човешки ресурси“, — по-известна в Службата с непочтителното „Човечната кралица“, го бе уведомила, че му предстои заслужена почивка. Не че беше очаквал нещо друго. И въпреки всичко му потрябваха няколко болезнени секунди, за да дешифрира посланието й.

— Службата оцелява в настоящата стопанска криза единствено благодарение на баснословната си издръжливост, Люк — уверяваше го тя с безбрежно оптимистичен тон, който по-скоро можеше да му внуши не че го изхвърлят като ненужна вещ, а че ще го правят директор на цял географски регион. — Имам удоволствието да ви съобщя, че в Уайтхол акциите ни са, честно казано, на рекордно високо ниво, а и никога не ни е било толкова лесно да привличаме нови хора. Осемдесет на сто от най-новия ни набор млади надеждни кадри са випускници с отличие от първокласни университети и никой вече не говори за Ирак. Сред тях има и отличници и по втората им специалност. Можете ли да си представите!

Люк можеше да си го представи, но се въздържа да упомене, че бе служил вярно и с доста приличен успех в продължение на цели двайсет години с диплома, която не бе отлична, а с успех „много добър“.

Единственият съществен проблем напоследък, обясни му тя със същия упорито оптимистичен тон, бе, че ставало все по-трудно да се намери работа за високоплатените хора от калибъра на Люк, които вече преваляли своя естествен вододел. За някои от тях било направо изключено да им намират нови длъжности, оплака му се. Но какво можела да направи тя — кажете ми, — след като Шефът бил тъй млад и не желаел подчинени, обременени от Студената война? Жалко, изключително жалко.

Така че въпреки максималните й усилия — боя се, Люк — и при цялото му великолепно представяне в Богота и проявената от него изключителна смелост — личният му живот, между другото, изобщо не я засягал, доколкото не влияел на работата му, а такова влияние очевидно не било забелязано, — всичко това поднесено в куп вметнати фрази — най-доброто, което можела да му предложи на този етап, било временно заместителство в административния отдел, докато титулярката се върнела от отпуск по майчинство.

Междувременно нямало да е зле и той да си поговори с хората от отдела по преквалификация дали те нямало да му предложат евентуално нещо из широкия свят, който, противно на глупостите, дето ги пишело по вестниците, не бил чак толкова безнадежден. Всичкият този тероризъм и заплахите от граждански бунтове се отразявали изключително благотворно на частния охранителен сектор. Някои от най-добрите й бивши служители печелели там двойно повече, отколкото им плащали дотогава в Службата, и били страшно доволни. А при отлично досие като неговото — и при един вече уреден семеен живот, както личало по всичко, макар това изобщо да не й влизало в работата — не се и съмнявала, че Люк ще е апетитна плячка за някой бъдещ работодател.

— Сигурен ли сте, че нямате нужда от травматична терапия или нещо от този род? — попита го тя загрижено на излизане.

Не и от вас, благодаря, мина му през ум. А и семейният ми живот все още не е уреден.

Административният отдел водеше жалкото си съществование на партера, а бюрото на Люк бе максимално приближено до улицата, но без да са го изхвърлили съвсем на тротоара. След трите години в световната столица на отвличанията не му бе никак лесно да се пренастрои към отчитането на командировките на младшите кадри на вътрешна служба, но той не жалеше усилия. Което съвсем подсили изненадата му, когато, не минал и месец от началото на новата му присъда, вдигна почти никога незвънящия телефон и чу, че го канят незабавно на обяд със самия Хектор Мередит в прочутия му със своята старомодност лондонски клуб.

— Ама за днес ли става дума, Хектор? Боже мили.

— Ела рано и никому нито дума. Измисли, че ти е „онова време от месеца“ или каквото там ти дойде наум.

— Какво разбираш под рано?

— Единайсет.

— Единайсет? На обяд?

— Защо? Не си ли гладен?

Оказа се, че привидно необичайното време и място са всъщност най-удачно подбрани. В единайсет часа в един делничен предобед всеки загниващ клуб на „Пал Мал“ е обзет от воя на прахосмукачките, напевните приказки на нископлатената прислуга от имигранти, които подреждат приборите за обяд, и почти нищо друго. Между колоните на фоайето не се мяркаше никой освен престарелият портиер в своята кабинка и чернокожата жена, която забърсваше пода. Кацнал с кръстосани крака върху стар резбован дървен трон, Хектор се беше зачел във „Файнаншъл Таймс“.

В служба от номади, които са положили клетва да не споделят тайните си, поначало е много трудно да се сдобиеш с конкретна информация за някой колега. Но и при тези занижени стандарти някогашният заместник-директор за Западна Европа, впоследствие заместник-директор на отдел „Русия“ и заместник-директор за Африка и Югоизточна Азия, а понастоящем — колкото и да не беше за вярване — директор на отдела „Специални мероприятия“ си беше жива загадка, а ако питаха някои от колегите му — и абсолютен чешит.

Преди петнайсет години Люк и Хектор посещаваха по едно и също време тримесечен курс по задълбочено изучаване на руски, воден от възрастна княгиня в обраслата й с бръшлян резиденция в старата част на Хампстед, на по-малко от десет минути път от сегашното жилище на Люк. И всяка вечер си правеха пречистваща разходка през парка „Хампстед Хийт“. В ония времена Хектор се придвижваше бързо — и във физическо, и в професионално отношение. Дребният Люк едва смогваше да поддържа темпото на дългите му крачки. А монолозите му, които и в буквален, и в преносен смисъл минаваха над главата на Люк и бяха изпълнени с ругатни, се разпростираха от „двамата най-големи мошеници в историята“ — Карл Маркс и Зигмунд Фройд — до въпиющата нужда от такъв вид британски патриотизъм, който да отговаря на съвременното съзнание, и обикновено биваха последвани от типичния за Хектор обратен завой и настояването му някой да му обясни какво всъщност означава съзнание.

Оттогава пътищата им много рядко се бяха засичали. Докато кариерата на Люк следваше своя предвидим път — Москва, Прага, Аман, пак Москва, с промеждутъци в лондонското управление, и накрая Богота, — бързият възход на Хектор до четвъртия етаж изглеждаше предопределен свише, а отдалечаването му, поне по отношение на Люк — всецяло. С течение на времето обаче буйният инат на Хектор започваше постепенно да напомня за себе си. Новопоявилата се вълна политически брокери в Службата се стремеше към все по-голямо влияние сред управленските кръгове в селото, наречено Уестминстър[8]. В свое закрито обръщение към старшите служители, което се оказа не чак толкова закрито, колкото следваше да бъде, Хектор заклейми „мъдрите глупаци“ от четвъртия етаж за „готовността им да пожертват свещеното задължение на Службата да говори единствено истината пред властимащите“.

И още преди вдигналата се пушилка да улегне напълно, в хода на бурното разследване на един оперативен провал председателстващият Хектор бе заел страната на провалилите се срещу междуведомствената планировъчна служба, чийто поглед, според него, бил „неестествено ограничен поради това, че главите им били наврени в американския задник“.

Така че никой не се изненада, когато по някое време през 2003 г. Хектор изчезна. Без прощално тържество, без некролог в месечния бюлетин, без неоповестен медал, без по-нататъшен адрес. Първо изчезна кодираният му подпис върху оперативните заповеди. После името му изчезна от списъка на получателите на засекретените материали. След което изчезна и от затворения ведомствен списък на получателите на имейли, а накрая и от криптирания телефонен указател, което си беше равносилно на уведомление за нечия кончина.

А мястото на самия човек се зае от неизбежната фабрика за клюки:

Оглавил бил бунт на горния етаж против намесата в Ирак, заради което го уволнили. Нищо подобно, твърдяха други. Ставало дума за бомбардировките в Афганистан и не са го уволнили, а сам си е подал оставката.

В разгорещен спор се изправил лице в лице срещу секретаря на правителството и го нарекъл в очите „лъжливо копеле“. И това не е вярно, твърдеше друг лагер. Изрепчил се на главния прокурор и го нарекъл „безгръбначен мазник“.

Трети, на базата на по-съществена информация, сочеха сполетялата Хектор лична трагедия в навечерието на напускането му на Службата, когато разюзданият му единствен син Ейдриън катастрофирал, не за пръв път, на голяма скорост с открадната кола, която шофирал под влиянието на силна дрога. Единственият пострадал в инцидента, Ейдриън, се отървал с контузии по гръдния кош и лицето. Чудото спасило на милиметри млада майка и бебето й, но не му спестило грозните вестникарски заглавия от рода на ИЗБЯГАЛ СИН НА ДЪРЖАВЕН СЛУЖИТЕЛ В ЖЕСТОКА КАТАСТРОФА НА ГЛАВНАТА УЛИЦА. Съдията взел пред вид и ред предишни негови нарушения. Съсипан от случая, твърдеше мълвата, Хектор се оттеглил от тайния свят, за да подкрепя сина си, докато излежава присъдата.

Но колкото и достоверна да звучеше последната версия — поне в нейна подкрепа съществуваха няколко неопровержими факта, — тя все пак не можеше да обясни всичко, тъй като няколко месеца след изчезването му лицето на Хектор цъфна по първите страници на жълтите таблоиди, и то не в ролята му на покрусения баща на Ейдриън, а на неустрашимия самотен воин, повел борба за спасяването на старата им фамилна фирма от лапите на така наречените от него КАПИТАЛИСТИ ЛЕШОЯДИ, който епитет го бе изстрелял в челните заглавия в националната преса.

В продължение на няколко седмици следящите съдбата на Хектор имаха възможността да се забавляват с вълнуващите приключения на отдавна създадената и прилично заможна крайбрежна фирма на вносители на зърнени храни с шейсет и пет дълговременни служители, всичките до един акционери, чиято „животоподдържаща система беше внезапно изключена“ според Хектор, който с не по-малка внезапност бе установил в себе си дарба за пъблик рилейшънс. „Разхитителите на активи и спекулантите чукат на портата ни, а шейсет и пет честни и почтени англичани и англичанки съвсем скоро ще бъдат изхвърлени на бунището“, уведоми той пресата. И наистина, само след по-малко от месец заглавията крещяха: МЕРЕДИТ ОТБЛЪСВА КАПИТАЛИСТИТЕ ЛЕШОЯДИ. СЕМЕЙНАТА ФИРМА ПРОВАЛЯ ОПИТА ДА БЪДЕ ПРЕВЗЕТА.

А година по-късно Хектор седеше в стария си кабинет на четвъртия етаж и вдигаше малко гюрултия, както обичаше да се изразява.

С какви аргументи е успял Хектор да уговори завръщането си и дали пък Службата не го е молила коленопреклонно да се върне, а и какви функции поначало изпълнява един такъв директор на „Специални мероприятия“ си оставаха все загадки, на които Люк нямаше как да не се диви, докато го следваше със скоростта на охлюв по разкошното стълбище на клуба му, покрай люпещите се портрети на имперските му герои до вмирисаната на мухъл библиотека с книги, които никой не чете. И продължи да им се диви, докато Хектор затваряше тежката махагонова врата, завъртя ключа, пусна го в джоба си, разкопча катарамите на старовремската си кафява чанта и побутна към Люк запечатан плик с монограма на Службата, но без пощенска марка върху му, след което се затътри към стигащия до тавана вертикално отварящ се прозорец, който гледаше към парка „Сейнт Джеймс“.

— Предполагам, че това ще те удовлетвори повече, отколкото мотаенето из административния отдел — подметна, докато силуетът на недодяланото му тяло се очертаваше на фона на прашните тюлени завеси.

Писмото в служебния плик бе разпечатка от имейл на същата кралица на, Човешки ресурси“, която само два месеца по-рано бе произнесла присъдата си над Люк. Със своята безжизнена проза то го прехвърляше, считано незабавно и без никакви обяснения, на длъжност „координатор“ на ембрионален орган под името „Фокус-група за анализ на насрещни искове“, подчинена на директора на „Специални мероприятия“, със задачата „да изследва проактивно оперативните разходи, подлежащи на възстановяване от отделите поръчители, които са се възползвали до значителна степен от продукта на дейността на Службата“. Назначението автоматично продължаваше договора му с още осемнайсет месеца, водещи се за редовен трудов стаж за пенсия. По всички въпроси моля да се обръщате с имейл на указания тук адрес.

— Разбираш ли му изобщо нещо? — попита Хектор, така както бе застанал до високия, вертикално отварящ се прозорец.

Озадаченият Люк успя да измърмори единствено, че щяло да му помогне с изплащането на ипотеката.

— А как ти звучи „проактивно“? Не се ли шашваш от тая дума — „проактивно“, а?

— Не особено — отвърна Люк с несигурен смях.

— Човечната кралица умира за проактивни работи — смъмри го Хектор. — Възбужда се като разгонена котка. А пък като му туриш и една фокус-група, всичко заспива на място.

Защо пък Люк да не му поиграе по гайдата? Но пък що за идея е това да го викне в тоя отвратителен клуб в единайсет сутринта, да му връчи писмо, което поначало не е негова работа да му връчва, че и да се отдава на педантични забележки по адрес на терминологията, използвана от Човечната кралица?

— Чух, че бая зор си видял в Богота — рече Хектор.

— Ами да, горе-долу — отвърна предпазливо Люк.

— Да не си чукал жената на помощника си? Това ли имаш предвид под „горе-долу“?

Вперил поглед в писмото в ръката му, Люк забеляза, че то взе да потреперва, но успя да си наложи нищо да не отговори.

— Или онова „горе-долу“, което произтича от отвличане под дулото на автомат от дрислив наркобарон, когото си смятал за свой агент? — не мирясваше Хектор. — За такова „горе-долу“ ли говориш?

— Май и за двете — отвърна вдървено Люк.

— А би ли ми казал кое стана първо — отвличането или чукането?

— Чукането, за съжаление.

— За съжаление, понеже докато си бил на разположение на наркобарона в укреплението му насред джунглата, бедната ти женица в Богота е дочула, че си чукал съседката ли?

— Да. Така беше. Чула е.

— В резултат на което, след като се отърва от гостоприемството на твоя наркобарон и успя да се добереш до дома след няколкодневно общуване с дивата природа, не получи очакваното достойно за един герой посрещане?

— Не го получих.

— Всичко ли си призна?

— Пред наркобарона ли?

— Пред Елоиз.

— Е, не съвсем всичко — рече Люк, напъвайки се да проумее защо изобщо участва в подобен диалог.

— Така че ти й призна онова, което тя, така или иначе, вече знаеше или, така или иначе, щеше неминуемо да научи — подсказа му с одобрителен тон Хектор. — Частично оповестяване в качеството му на пълно и откровено признание. Познах ли дотук?

— В общи линии.

— Не си пъхам гагата, Люк, приятелю. И не те коря. Просто държа да съм наясно. Навремето успяхме заедно да отвлечем някой и друг хубав кон. За мен ти си един дяволски свестен служител и тъкмо затова сега си тук. Та какво ти е най-общото мнение? За писмото в ръката ти питам. А иначе?

— Иначе ли? Иначе бих казал, че съм доста озадачен.

— И кое по-точно те озадачава?

— Ами спешността като начало. „Считано незабавно“ пише. Но длъжността още не съществува.

— Не е и необходимо. Описанието е абсолютно недвусмислено. Долапът е празен, поради което Шефът е отишъл с купичка в ръка в Министерството на финансите да им изпроси още малко пари. От финансите обаче са се запънали. „Няма как да ви помогнем. И ние сме в безпаричие. Гледай да посъбереш оттук-оттам по малко от всички ония нещастници, които лапаха на вересия.“ Лично аз смятам, че предвид общата ситуация нещата са се развили съвсем добре.

— Идеята всъщност не е никак лоша — отвърна сериозно Люк, макар от нетриумфалното си завръщане в Англия да не бе изпадал в толкова неясно положение.

— Ако не ти е по сърце, сега е моментът да го кажеш, за бога. В днешното положение втора възможност няма да ти се удаде, повярвай ми.

— Съвсем ми е по сърце, Хектор, и съм ти безкрайно благодарен. Трогнат съм, че си се сетил за мен. Високо ценя подкрепата ти.

— Човечната кралица — Господ да я поживи — възнамерява да ти даде самостоятелно бюро. Само на няколко врати от финансовия отдел. Е, тук вече не мога да се бъркам. Ще се възприеме като израз на неблагодарност. Но лично аз бих те посъветвал да стоиш далеч от финансовия отдел. Нито те желаят да им гледаш в паничката, нито ние — те да надничат в нашата. Нали така?

— Сигурно.

— Пък и ти надали толкова ще се задържаш в офиса. От теб се очаква да обикаляш из „Уайтхол“[9] и да досаждаш до възбог на заможните министерства. Ще идваш по два-три пъти седмично, колкото да ми докладваш докъде си стигнал, ще си рисуваш отчета за разходите, и толкова. Все още ли си навит?

— Не съвсем.

— И защо не?

— Ами защо поначало трябваше да идвам тук? Защо не ми прати имейл до партера? И по вътрешния телефон можеше да ми се обадиш.

Хектор поначало не понася да го критикуват, сети се Люк, но вече бе късно.

— Добре де, мама му стара. И какво, ако първо ти бях пратил имейл? Или ти се обадех, по дяволите? Тогава щеше ли да кандисаш? Щеше ли да приемеш офертата на Човечната кралица, такава, каквато е, за бога?

Макар и с голямо закъснение, в съзнанието на Люк взе да изкласява нов, много по-окуражаващ сценарий.

— Ако ме питаш дали бих приел офертата на Човечната кралица така, както е формулирана в писмото — ако говорим по принцип, — бих казал „да“. Но ако ме питаш — пак по принцип — дали щях да надуша нещо гнило в случай, че заварех писмото на бюрото си или на монитора си, щях да ти отговоря: не, не надушвам.

— Честна скаутска?

— Честна скаутска.

Прекъсна ги ядното тракане на дръжката на вратата, последвано от взрив гневни тропания. Като изрече уморено „Ох, да им еба майката“, Хектор даде знак на Люк да се скрие сред етажерките с книгите, отключи и пъхна глава в процепа на вратата.

— Съжалявам, приятелю, но днес е невъзможно — чу го да казва Люк. — Правим неофициална ревизия. Редовните бакии. Всеки влачи книги, без да се разписва. Надявам се да не си сред тях. Намини пак в петък. За пръв път в живота си се радвам, че се водя почетен шибан библиотекар — продължи, без да се напъва да понижи гласа си, след като затвори вратата и отново врътна ключа. — Можеш да излизаш. А за да не си помислиш, че оглавявам шайка заговорници септемвристи, прочети и това писмо, а като ми го върнеш, аз ще го изям.

Пликът бе бледосин и забележимо непрозрачен. На капака бяха изобразени във фин барелеф изправени син лъв и еднорог. А в плика имаше бележка — върху лист от най-малките, със същия син цвят и със злокобния надпис „От офиса на Секретариата“:

Драги Люк,

С настоящото те уверявам, че изключително частният разговор, който водиш днес с нашия общ колега по време на обяда ви в неговия клуб, се провежда с моето неофициално одобрение.

С поздрав,

(последвана от съвсем ситен подпис, сякаш положен принудително под дулото на оръжие) Уилям Дж. Матлок (началник на Секретариата, по-известен с прозвището Били Бой Матлок — или, както го префасонираха изпатилите си от него, просто Бичето — най-дълготрайният и най-неумолим екзекутор и сол ташак на самия Шеф).

— Абе пълни глупости, мен ако питаш, обаче копелето просто няма друг избор — отбеляза Хектор, докато прибираше писмото в плика, който напъха във вътрешния джоб на опърпаното си спортно яке. — Знаят, че съм прав, ще им се да не съм, но не знаят как да постъпят, ако наистина се окажа прав. Нито искат да пикая вътре в палатката, нито да изляза да пикая навън. Единственият им изход е да ме поставят под ключ със запушена уста, но на мен такива открай време не ми минават. Нито на теб, доколкото разбирам… Абе как така не те изядоха там тигрите или каквито животни им се намират?

— Най-вече насекоми.

— А пиявици?

— И пиявици.

— Стига си стърчал. Вземи да седнеш.

Люк седна най-послушно. Хектор обаче остана прав, с дълбоко напъхани в джобовете ръце, с приведени рамене, вперил яден поглед в незапалената камина с древните й медни маши, ръжени и с кантове от напукана кожа. А на Люк му се стори, че атмосферата в библиотеката е станала още по-потискаща, да не каже — заплашителна. Изглежда, и Хектор усети подобно нещо, понеже безгрижието го напусна, а хлътналото му болнаво лице придоби сериозност като у погребален агент.

— Ще те питам нещо — обяви внезапно, по-скоро на камината, отколкото на Люк.

— Питай.

— Кое е най-най-шибано жестокото нещо, което си видял през живота си? Където и да било. Ако не смятаме деловия край на узито на наркобарона, насочен право в лицето ти. Гладуващи дечица в Конго с подути коремчета и с отсечени ръце — полудели от глад, но останали без сили да плачат? Кастрираните им бащи с натикани в устата им членове и с изпълнени с мухи очни кухини? Жени с наврени в задниците им щикове?

Тъй като Люк не беше служил никога в Конго, налагаше му се да приеме, че Хектор му описва свое лично преживяване.

— Наблюдавал съм еквивалентни сцени.

— Например? Посочи ми две.

— Колумбийското правителство се е развихрило. С американска помощ, естествено. Опожарени села. Масово изнасилени жители, изтезавани, насечени на парчета. Всичките избити, с изключение на един, когото са оставили да разкаже какво е станало.

— Добре. Значи, и двамата сме понатрупали жизнен опит — отдаде му заслуженото Хектор. — Не сме си губили времето.

— Не сме.

— И всичките мръсни пари, печалбата от мъката — и това сме видели. Само в Колумбия става дума за милиарди. Ти лично си видял. Един господ знае какви пари притежава твоят човек. — Не дочака Люк да му отговори. — И в Конго са милиарди. И в Афганистан са милиарди. Една осма от шибаната световна икономика — черна като шапката ти. Всичко това ни е известно.

— Известно ни е.

— И че всички те са кървави пари.

— Точно така.

— Без значение къде се намират. Независимо дали са в кутия под леглото на главатар на въоръжена банда в Сомалия или в някоя банка в лондонското Сити до бутилката отлежал портвайн. Цветът им не се променя. Остават си кървави пари.

— Предполагам, че е така.

— Никакъв блясък, никакви красиви оправдания. Печалба от изнудвания, наркотрафик, убийства, заплахи, масови изнасилвания, робство. Кървави пари. Кажи ми, ако смяташ, че пресилвам нещата.

— Ни най-малко не ги пресилваш.

— И има само четири начина да ги спреш. Първият: хвърляш се срещу онези, които ги печелят. Ловиш ги, пречукваш ги или ги пребиваш. Ако можеш. Втори начин: нахвърляш се на самия продукт. Прехващаш го, преди да е стигнал до улицата или пазара. Ако можеш. Трети начин: гепваш печалбата и довеждаш копелетата до банкрут.

Разстройваща пауза, през която Хектор сякаш размишлява по въпроси, далеч превишаващи служебното ниво на Люк. Дали се е сетил за дилърите на хероин, които са превърнали сина му в затворник и наркоман? Или за капиталистите лешояди, които са се опитали да доведат до банкрут семейната му фирма и да изхвърлят шейсет и пет честни и почтени англичани и англичанки на бунището?

— Но има и четвърти начин — разправяше Хектор. — Най-лошият от всички. Най-доказаният, най-лесният, най-удобният, най-често практикуваният и най-безпроблемният. Майната им на всички уморени от глад, изнасилени, изтезавани и измрели от наркозависимост. Майната й на цената, измервана в човешки животи. Парите не миришат, стига да са много и да са наши. Най-важното е мащабното мислене. Ловиш мренките, но оставяш акулите да си плуват на воля. Някой си се мъчи да изпере два-три милиона? Проклет престъпник! Викай властите, да го закопчаят моментално. Обаче няколко милиарда? Това вече е съвсем друга работа. Милиардите са статистическа величина. — Затворил очи и отдал се за малко на собствените си мисли, Хектор заприлича за миг на собствената си смъртна маска; или поне така се стори на Люк. — Не си длъжен да се съгласиш с нищо от казаното дотук, Люк — рече той смирено, сякаш се събуждаше от унеса си. — Вратата е широко отворена. Като се има предвид репутацията ми, доста народ досега би се изнизал.

Колкото и иронична да му се стори избраната от Хектор метафора предвид факта, че онзи държеше в джоба си ключа от вратата, Люк реши да не го прави на въпрос.

— Имаш пълното право да се прибереш в офиса си следобед и да кажеш на Човечната кралица: „Много благодаря, но предпочитам да навъртам трудовия си стаж на партера.“ Пенсионирай се, стой по-далеч от наркобароните и жените на колегите, лежи си по гръб и плюй по тавана до края на живота си. От това поне крайници не се чупят.

Люк успя да се усмихне.

— Лошото е, че не ме бива много в плюенето по тавана.

Нищо обаче не бе в състояние да спре кандърмите на Хектор.

— Предлагам ти еднопосочна улица наникъде — настояваше той. — Включиш ли се в тая игра, да знаеш, че преебаването няма да ти се размине. Ако изгубим, ще сме двама неуспели алармаджии, които са се опитали да осерат гнездото. А ако спечелим, ще сме прокажените в джунглата от „Уайтхол“ до Уестминстър и всички междинни гари. Да не говорим за Службата, която сме се заклели да обичаме, да почитаме и да й служим вярно.

— Това ли е всичката информация, която ми се полага?

— В името на твоята и моята безопасност — да. Никакво цуни-гуни, докато не минем под венчило.

Стигнали бяха до вратата. Хектор беше извадил ключа и се канеше да отключи.

— А какво ще правим с Били Бой? — попита.

— В какъв смисъл?

— Той моментално ще те прикотка. Няма начин. Морковът и тоягата, нали знаеш. „Какви ти ги наприказва оня лудият Мередит? Какво е намислил? Къде? Кого наема?“ Ако стане това, първо говори с мен, после пак говори с мен. В тая работа никой не е кашер. Всички сме виновни до доказване на невинността ни. Разбрахме ли се?

— Дотук доста добре се представях на контраразпитите — отвърна Люк с чувството, че му беше време да наложи присъствието си.

— И така да е — рече Хектор, докато продължаваше да чака отговора му.

— Случайно да е нещо руско? — попита с надежда Люк в един миг, който впоследствие щеше да припише на вдъхновението. Поначало си падаше русофил и открай време се ядосваше, когато го извадеха от играта заради предполагаемото му съчувствие спрямо противника.

— И руско може да е. Кой знае каква шибана история ще излезе — отвърна Хектор, а големите му сиви очи пак светнаха с неговия си религиозен плам.

Имаше ли всъщност момент, в който Люк каза „да“, че е съгласен? Сега, като погледнеше назад, сещаше ли се за момент, в който бе казал „Да, Хектор, ще се включа, макар и със завързани очи и вързани зад гърба ми ръце, както бях през онази нощ в Колумбия, ще се присъединя към загадъчния ти кръстоносен поход“ или други думи в този смисъл?

Не. Нямаше такъв момент.

Дори след като седнаха да консумират онова, което Хектор най-радушно обяви за втория най-скапан обяд на света — първа награда тепърва ще се присъди, — Люк, ако трябваше честно да си признае, продължаваше да се бори с остатъчни съмнения дали пък не го канят да се включи в една от частните войни, в които въвличаха периодически Службата противно на здравия разум и с катастрофални последици.

Първоначалните опити на Хектор да подхване дружески разговор на дребни теми ни най-малко не уталожиха тревогите на Люк. Седнал в далечните покрайнини на гробовната столова в клуба му, на масата най-близо до носещата се от кухнята дандания, Хектор предложи на Люк майсторски клас по воденето на непряк разговор на обществено място.

Докато ядяха пушената змиорка, се ограничи с въпроси как е семейството на Люк, като случайно улучи правилните имена на жена му и сина му, с което подсказа още веднъж на Люк, че е проучвал досието му. Едва след като гневният чернокож старец с червеното ловджийско сако добута сребърната количка, за да им сервира мусаката с картофено пюре и сготвеното като в училищен стол зеле, Хектор се прехвърли към по-интимната, но не по-малко безвредна тема за брачните планове на Джени — за която впоследствие се разбра, че е любимата му дъщеря, — занемарени напоследък, според Хектор, поради факта че оня, с когото ходела, се оказал чистопробно лайно.

— При Джени изобщо не можеше да става дума за любов. Беше си чисто пристрастяване, като у Ейдриън, само че, слава богу, не ставаше дума за наркотици. Оня е абсолютен садист, а нашата е мека Мария. „Навит продавач, податлив купувач“ помислихме си. Но нищо не казахме. В такива случаи какво можеш да кажеш? Безнадеждна работа. Купих им малка сладка къщичка в Блумсбъри, напълно обзаведена. Оня вулгарен простак обаче искал десет сантима дебел мокет, та и наша Джени — и тя искала. Лично аз ненавиждам мокетите, но какво можех да направя? Само на две минути пеша от Британския музей — идеална за завършване на докторската й дисертация върху Троцки. Добрата стара Джени обаче успя да чупи това лайно, слава богу, браво на нея! Пък и евтино я взех, благодарение на рецесията. Собственикът беше закъсал за пари, цената й ще се задържи. И хубава градинка има, макар да не е много голяма.

Възрастният сервитьор се върна с някаква ненавременна кана с яйчен крем. След като Хектор му махна с ръка да си върви, той измърмори някаква клетва и се отдалечи към следващата маса, на седем метра от тях.

— А и сутеренът е хубав. Такива вече рядко се срещат. Е, намирисва леко, но не дразнещо. По някое време са го ползвали за изба. Никакви разделителни стени. Прилично натоварено движение отвън. Слава богу, че поне не забременя от оня. Щото, доколкото познавам Джени, изобщо не са се пазели.

— Всяко зло за добро — вметна учтиво Люк.

— Ами да. И така може да се окаже, нали? — съгласи се Хектор и се приведе напред, за да е сигурен, че ще бъде чут въпреки данданията от кухнята.

Междувременно Люк започваше да изпитва съмнения дали Хектор изобщо има дъщеря.

— Мина ми през ум дали няма да се погрижиш за къщата за известно време, без да плащаш наем. Не бива да остава необитавана, а Джени, естествено, няма никакво желание да се връща там. След малко ще ти дам и ключа. Впрочем помниш ли го Оли Деверо? Сина на туристически агент белогвардеец от Женева и съдържателката на ресторантче за риба и пържени картофи в Хароу? С вид на шестнайсетгодишен, който кара четирийсет и петата си година? Дето преди известно време те измъкна от кашата, след като ти прееба монтирането на микрофон за подслушване в онзи хотел в Санкт Петербург?

Как можеше Люк да е забравил Оли Деверо?

— Знае френски, руски, швейцарски немски, италиански, в случай че ни потрябват, и е най-добрият черноработник в нашия занаят. На него ще му плащаш в брой. И пари ще получиш след малко. Почваш точно в девет утре сутринта. Така че ще имаш време да си вземеш карфичките и кламерите от партера и да ги пренесеш на третия етаж. Щях да забравя: ще си партнираш с една приятна жена на име Ивон, останалите й имена не те интересуват. Професионална хрътка, абсолютно хладнокръвна, с железни топки.

Сребърната количка се появи отново. Хектор препоръча масления пудинг, специалитет на готвача. Люк обяви, че това му е любимият пудинг. Сега вече може да го залеете с яйчения крем, благодаря. Количката отмина сред облак от старчески гняв.

— А пък теб ще те помоля да бъдеш така добър да се смяташ за един от малцината богоизбрани, считано от два часа насам — каза Хектор, докато попиваше ъгълчетата на устните си с проядената от молци салфетка от дамаска. — Ако имаше списък, ти щеше да си седми номер, включая и Оли. И не желая осми човек, без лично да съм го одобрил. Разбрахме ли се?

— Разбрахме се — отвърна този път Люк.

Което всъщност може би можеше да мине и за „да“.

Още същия следобед, пред каменните погледи на съкилийниците му от административния отдел и леко замаян от злокачественото наливно вино в клуба, Люк си събра така наречените от Хектор карфички и кламери и се пренесе в усамотената атмосфера на третия етаж, където една мрачна, но приемлива стая с табелка на вратата „ФОКУС-ГРУПА НАСРЕЩНИ ИСКОВЕ“ наистина очакваше своя теоретичен обитател. Донесе си и една стара жилетка и нещо го накара да я окачи върху облегалката на стола, където тя си остана завинаги, като призрак на другото му „аз“ в петъчните следобеди, през които се отбиваше да каже нещо весело, ако срещнеше някого по коридора, и да внесе седмичния си отчет за уж направените разходи, която възстановена му сума впоследствие внасяше до последното пени по сметката за поддържане на домакинството в Блумсбъри.

А още на следващата сутрин — напоследък пак бе започнал да спи спокойно — тръгна на първата си разходка до Блумсбъри — точно там, където отиваше и днес, с единствената разлика, че в деня на първото му пътешествие талази заслепяващ дъжд заливаха Лондон, поради което бе принуден да носи дъждобран от врата до петите плюс шапка.

Първо провери какво става по улицата — почти никакъв проблем в този порой, но някои оперативни привички просто не се поддават на промяна, колкото и да се наспи човек и колкото и усилено да е ходил пеш — един тегел в посока север-юг, друг по пряката, образуваща Т-образната пресечка точно срещу къщата цел, която носеше номер 9.

Въпреки пороя къщата отговаряше на приписаната й от Хектор хубост: една от ред еднотипни къщи с плоска фасада от ръчно правени лондонски тухли, построена в края на осемнайсети век на три етажа с прясно боядисана бяла стълба, водеща до прясно боядисаната в тъмносиньо входна врата с ветрилообразно прозорче отгоре и с по един плъзгащ се прозорец от двете й страни и по един сутеренен прозорец от двете страни на предното стълбище.

Но без отделни външни стълби за сутерена, отбеляза своевременно Люк, докато се качваше към входа, където превъртя ключа, влезе, застоя се на изтривалката, най-напред се ослуша, после свали мокрите си горни дрехи и извади чифт сухи чехли от торбичката под дъждобрана.

Луксозен дебел мокет в крещящо яркочервено — наследство от лайното, което Джени бе чупила в последния момент. Старинен портиерски стол, претапициран с дразнеща окото нова зелена кожа. Обилно позлатено старовремско огледало. Хектор явно е възнамерявал да угоди на любимата си Джени, а след успешния сблъсък с „капиталистите лешояди“ очевидно е можел и да си го позволи. Нагоре пред него: две стълбища, също покрити с плътен мокет. Провикна се: „Има ли някой тука?“, но никой не му отговори. Отвори вратата към всекидневната. Оригинална камина. Литографии на Дейвид Робъртс от първата половина на деветнайсети век, диван и фотьойли със скъпи плътни калъфи. В кухнята — модерно оборудване, маса от изкуствено състарен чам. Отвори и вратата към сутерена и пак се провикна надолу по каменните стъпала: „Алооо! Извинявайте…“, но отговор пак не последва.

Качи се на първия етаж, без да чува собствените си стъпки. На междинната площадка имаше две врати: едната, отляво, бе подсилена със стоманена плоскост и по една медна брава от двете страни на височината на раменете. Другата, вдясно, си беше просто врата. Две неоправени единични легла, в съседство — малка баня.

Заедно с ключа от външната врата бе получил от Хектор и друг ключ. Обърна се към лявата врата, превъртя ключа и се озова в абсолютно тъмна стая, ухаеща на дамски дезодорант от любимата по едно време на Елоиз марка. Потърси опипом ключа за осветлението. Тежки червени плюшени завеси, почти ненадиплени, плътно затворени и прикрепени в средата с големи безопасни игли, които по някаква случайност му напомниха за седмиците, които бе прекарал, докато се възстановяваше в американската болница в Богота. Никакво легло. В средата на стаята — непокрита холова маса с въртящ се стол, компютър и настолна лампа. На стената пред него, от винкела на окачения таван чак до пода — четири черни щори от промазан плат

Върна се на междинната площадка, пак се наведе над перилата, пак се провикна: „Има ли някой тука?“ и пак не получи отговор. След като се прибра в стаята, вдигна черните щори една по една и ги нави внимателно около ролките им под тавана. В началото реши, че стената пред очите му е заета от архитектурен чертеж. Но на какво? После помисли, че може да е огромно диференциално уравнение. Изчисляващо какво обаче?

Зае се да проследи цветните линии и да прочете старателните ръкописни надписи, обозначаващи, както му се стори в началото, някакви градове. Но какви пък ще са тия градове с имена като Пастор, Епископ, Свещеник, Курат? Пунктирани линии покрай непрекъснати такива. Черни линии, преминаващи в сиво и постепенно изчезващи. Бледоморави и сини линии, които се събират в точка леко на юг от центъра. Или пък се разклоняват оттам?

И всяка една ту хукне някъде встрани, или пък се върне назад, прави ред завои, дублирания и криввания нагоре, надолу, настрани и пак нагоре, че ако някой бе връчил куп пастели на сина му и го бе пуснал да драска по стената в един от необяснимите му изблици на гняв, ефектът надали щеше да е кой знае колко различен.

— Харесва ли ти? — попита изникналият иззад гърба му Хектор.

— Сигурен ли си, че не е обърната наопаки? — попита Люк, решен да не показва изненадата си.

— Тя я озаглави „Паричната анархия“. И като гледам, направо си е готова за галерията за съвременно изкуство „Тейт“

— Коя тя?

— Ивон. Нашата Айрън Мейдън. Обикновено работи следобед. Това е нейната стая. Твоята е на горния етаж.

Изкачиха се заедно до преустроения таван с рендосаните греди и капандурите. Холова маса със същия дизайн като онази на Ивон. Явно Хектор не обичаше бюрата с чекмеджета. Настолен компютър, без принтер.

— Наземни телефонни линии не ползваме, независимо дали са криптирани, или не — каза Хектор с оня потиснат плам, който Люк вече свикваше да очаква от него. — Никакви специални преки линии до управлението и никаква имейл връзка, била тя криптирана, декриптирана или пържена. Единствените документи, с които работим, се намират върху оранжевите флашки на Оли. — И му показа една: най-обикновена флашка с прогорен върху оранжевата й черупка номер 7. — Всеки от нас проследява движението на всяка флашка от подател до получател и обратно. Нали разбираш? Подпис при получаване, подпис при предаване. Оли ги предава от един на друг и води регистъра. Като изкараш два дни с Ивон, ще свикнеш. Питай, щом възникне някой въпрос. Проблеми?

— Засега не.

— И аз така смятам. Така че сега се отпусни, мисли си за Англия, не си губи времето и гледай да не преебеш нещо.

И си мисли и за нашата Желязна дева. Професионалната хрътка с железните топки и скъпия дезодорант на Елоиз.

Люк се бе придържал най-старателно към тези съвети през последните три месеца и се молеше най-искрено да се придържа към тях и днес. Вече два пъти бе призоваван във височайшето присъствие на Били Бой Матлок, за да бъде ласкан или заплашван, или и двете. И двата пъти, по нареждане от Хектор, бе прикляквал, финтирал и лъгал, но бе оцелял. Не че му беше лесно.

— Ивон не съществува — разпоредил бе Хектор още от Ден първи. — Нито на небето, нито тук, на земята. Не съществува и няма да съществува. Ясно ли е? Всичко стига дотам. И почва оттам всъщност. Ако ще Били Бой да те обеси за топките от полилея, тя пак не съществува.

Не съществува ли? Как така не съществува и няма да съществува тази скромна млада жена, която се появи на вратата по дълъг шлифер и островърха качулка още през първата вечер на първия му ден тук, без никакъв грим, прегърнала с две ръце издутата кожена чанта, сякаш току-що я е спасила от потопа?

— Здрасти. Аз съм Ивон.

— Люк. Влезте, влезте, за бога!

Ръкостискане, от което се стича вода, докато я набутва в преддверието. Оли, най-добрият черноработник в бизнеса, намира закачалка за шлифера й и го окачва в банята да се цеди по плочките. С това започва едно тримесечно служебно взаимоотношение, което не съществува. Още същата вечер Люк имаше възможността да научи, че забраната на Хектор за хартиени носители не се отнася за обемистата чанта на Ивон. Понеже всичко, което донасяше в тази чанта, си заминаваше още същия ден. А това се налагаше поради факта, че Ивон не бе някакъв прост изследовател, а таен източник.

В даден ден чантата й съдържаше обемиста папка от Банк ъф Ингланд. Друг път — от Комисията за финансов надзор, Министерството на финансите или Агенцията за борба с организираната престъпност. А една незабравима, паметна петъчна вечер чантата й направо пращеше по шевовете си от шестте тлъсти тома и двайсетте аудио касети от самата светая светих — Държавната агенция за комуникации. При което Оли, Люк и Ивон преписваха, фотографираха и копираха материалите по всички възможни им начини, та Ивон да може да ги върне на законните им собственици преди изгрев-слънце в понеделник.

Люк и досега нямаше представа как Ивон се добираше до плячката си: дали по законен път или потайно, дали я измъкваше изпод носа на колегите и съратниците си, или я измолваше. Знаеше единствено, че щом довтасаше с чантата си, Оли я смотаваше в своето леговище зад кухнята, сканираше съдържанието й, прехвърляше го на флашка и връщаше чантата на Ивон, а тя, преди да е свършил работният ден — на съответния отдел в Уайтхол, към който официално се числеше.

Което също беше загадка, неразкрита нито веднъж през дългите следобеди, през които Люк и Ивон седяха редом и сравняваха имената на видни капиталисти лешояди със светкавичните ежедневни преводи на милиарди долари в брой през три континента; нито докато си бъбреха в кухнята приведени над супата, която Оли им поднасяше за обяд: специалитетът му бе доматената кремсупа, макар и френската му лучена супа да не беше за пренебрегване. А пък яхнията му със скариди, която донасяше полуготова в съд с двойно дъно и досготвяше на газовата печка, беше, по всеобщо мнение, истинско чудо. Но що се отнася до Били Бой Матлок, Ивон не съществуваше — нито сега, нито за в бъдеще. Това му диктуваше няколкоседмичното обучение по методите на съпротива при разпит; диктуваше му го и прекараният клекнал с белезници месец в укреплението на оня луд наркобарон насред джунглата, през което време жена му бе установила, че е компулсивен женкар.

— И кой от тукашните можем да смятаме, че издава четата, Люк? — пита го Матлок, докато пият хубав чай в уютен ъгъл на просторния му кабинет в Лубянка-на-Темза, след като го е поканил да разменят по някоя и друга приказка, но не казвай там на Хектор, няма нужда. — Ти си вещ в областта на информаторите. В интерес на истината, сетих се за теб съвсем наскоро, онзи ден, когато стана дума за нов старши преподавател по резидентура. Хубав петгодишен договор за човек тъкмо на твоята възраст — казва Матлок на своя провлачен провинциален акцент от Средна Англия.

— Честно казано, Били, знам точно толкова, колкото и ти — отвръща му Люк, без да забравя, че Ивон не съществува нито сега, нито за в бъдеще, та ако ще Били Бой да го обеси за топките от полилея — май единственото, за което юнаците на наркобарона не се бяха сетили да опитат. — Имам чувството, че Хектор вади сведенията от въздуха, с някаква магия. Страхотен е — добавя с нужното възхищение.

Матлок обаче май не чува отговора му, или поне отговорът не го вълнува, тъй като сърдечността изчезва от гласа му така, сякаш никога не е присъствала.

— Но не забравяй, че една преподавателска длъжност като тази е нож с две остриета. На нас ни трябва служител ветеран, чиято кариера да представлява ролеви модел за младите идеалисти, които ще обучаваме. И идеалистки, разбира се. Бордът ще иска доказателства, че никой няма да може да обвини посочения от нас кандидат в ни най-малкото провинение. А от Секретариата, естествено, ще се иска да направи съответната препоръка. Което, в твоя случай, може да наложи леко творческа преработка на сивито ти.

— Щедро предложение, Били.

— Щедро е, наистина — съгласи се Матлок. — Много щедро. И донякъде обвързано и с текущото ти поведение.

Та коя всъщност бе Ивон? През първия от въпросните три месеца бе успяла — това вече можеше да го каже, да си го признае — леко да подлуди Люк. Накара го да се влюби в скромността и приватността й, които копнееше да сподели. Ако се стигнеше дотам, че се съгласеше да разкрие дискретно ароматизираното си тяло, то щеше да граничи, точно според въображението му, със самата класика. Не че не прекарваха по цели часове седнали плътно един до друг пред екрана на компютъра й или да проучват подробно достойния за галерията „Тейт“ неин стенопис; не че не усещаха взаимно телесната топлина на другия и не докосваха случайно и мимолетно ръцете си. И не че не споделяха всяка извивка и чупка в преследването, всяка фалшива диря, сляпа следа и временно тържество: все на сантиметри един от друг в спалнята на горния етаж на тайната квартира, която през по-голямата част от деня бе изцяло на тяхно разположение.

Но само толкова: поне до онази вечер, в която се отпуснаха каталясали и сами край кухненската маса да се почерпят с по една чаша от супата на Оли и — по предложение на Люк — по „една капачка“ от Хекторовото малцово уиски от остров Айла. Люк изненада сам себе си, когато попита Ивон най-директно що за живот води извън този, служебния, и дали го споделя с човек способен да й оказва подкрепа в нейната стресираща дейност — след което добави с онази стара тъжна своя усмивка, от която моментално се засрами, че то всъщност опасни са само собствените ти отговори, а не самите въпроси, нали ме разбираш?

Доста време мина, докато се появи опасният й отговор.

— Държавен служител съм — обяви с роботоподобния глас на човек, говорещ в обектива на камерата, докато кандидатства за телевизионна игра. — Името ми не е Ивон. Къде работя ни най-малко не ти влиза в работата. Подозирам обаче, че не такъв е смисълът на въпроса ти. Водя се за откритие на Хектор, каквото, предполагам, си и ти. Но имам чувството, че и това не е смисълът на въпроса ти. По-скоро те вълнува ориентацията ми. И дали, съответно, бих легнала с теб.

— Ивон! Как изобщо можа да си помислиш подобно нещо! — запротестира Люк най-неискрено.

— И ще ти кажа за твое сведение, че съм омъжена за човек, когото обичам, че си имаме тригодишна дъщеря и че не се чукам дори със симпатични хора като теб. Така че дай да си пием супата, а? — предложи му тя, при което, колкото и да е учудващо, и двамата избухнаха в очистителен смях. И като сломиха по този начин създалото се напрежение, се върнаха мирно всеки в своя ъгъл.

И кой, след същите три месеца, макар и само явяващ се в периодични изблици, бе Хектор? Онзи с трескавия поглед и нецензурните тиради против мошениците в Сити, които били в зародиша на всичките ни злини? Мълвата, която се носеше из Службата, намекваше, че за да спаси успешно живота на семейната фирма, Хектор прибягнал до методи, усъвършенствани в света на черната магия, където бе прекарал половината си живот; методи, които дори според царуващите в Сити отвратително мерзки стандарти се възприемаха като непочтени. Така че изключено ли бе вендетата му срещу злодеите от Сити да се води от чувство за вина, а не за отмъщение? Оли, който поначало не си падаше по клюките, не се съмняваше ни най-малко: след като изпитал — а, според Оли, и след като сам приложил — характерните за Сити лоши маниери, Хектор за нула време се превърнал в ангел-мъстител.

— Заклел се е нещо там пред себе си — сподели Оли в кухнята, докато чакаха поредното късно появяване на Хектор. — Да спаси света, преди да го напусне, та ако ще това да му коства и живота.

Но пък Люк открай време си беше притеснителен. Още от най-ранно детство се притесняваше със същата онази безразборност, с която впоследствие се влюби.

Притесняваше се дали часовникът му избързва, или закъснява с десет секунди със същата сила, с която се притесняваше за бъдещето на своя брак — изпразнен от смисъл и съдържание във всяка една област, с изключение на кухнята.

Притесняваше се и дали избухванията на сина му Бен се дължат на нещо друго, освен на растежа, и дали пък Бен не изпълнява някаква заповед на майка си да не обича баща си.

Притесняваше се и от факта, че по време на работа изпадаше в покой, но извън работата, дори сега, докато се движеше пеша, бе истинско кълбо от несвързани нишки.

Притесняваше се дали не сбърка, че не преглътна гордостта си и не прие предложението на Човечната кралица да потърси помощ от психоаналитик.

Притесняваше се за Гейл и за собствената си похот към нея или към приличащо на нея момиче: момиче с истински греещо лице, а не оня мрачен облак, който витаеше около Елоиз дори когато слънцето грееше право отгоре й.

Притесняваше се за Пери и се мъчеше да не му завижда. Притесняваше се коя половина от характера на Пери щеше да се прояви по време на оперативна криза: дали безстрашният алпинист или университетският моралист темерут. И имаше ли разлика помежду им в края на краищата?

Притесняваше се и за неизбежния дуел между Хектор и Били Бой Матлок и кой от двамата ще изпусне пръв нервите си — или поне ще се престори, че ги изпуска.

След като напусна убежището, наречено Риджънтс Парк, Люк се включи в тълпата, тръгнала да търси разпродажбите в неделното утро. Отпусни се, рече си. Всичко ще се подреди. Хектор оглавява нещата, а не ти.

И отмяташе наум забележителностите. Откакто му се случи онова в Богота, забележителностите добиха за него ново значение. В случай че ме отвлекат, това ще са последните неща, които съм видял, преди да ми сложат превръзката на очите.

Китайският ресторант.

Нощният клуб „Биг Арчуей“.

Книжарницата „Джентъл Рийдърс“.

А това е прясно смляното кафе, което надушвах, докато се борех с нападателите.

Ето ги и заснежените борчета на витрината на магазина за произведения на изкуството тъкмо преди да ме ударят по тила с торбичката с пясък.

И най-накрая — номер 9, сградата, в която се преродих: три крачки до предната врата и се дръж като нормален обитател.