Изменник по вкуса ни

9

Хектор и Матлок прескочиха официалностите — дружелюбни или не; а може и поначало между двамата никога да не е имало официалности. Кимнаха си и се ръкуваха безмълвно — двамата воини ветерани, готови за поредния двубой. Матлок пристигна пеша, след като шофьорът му го остави зад ъгъла.

— Мокетът „Уилтън“ е чудесен, Хектор — рече и бавно се огледа като да потвърди най-лошите си подозрения. — „Уилтън“ са несравними, когато става дума за цена спрямо качество. Добър ти ден, Люк. Само двамата сте тук, нали? — И подаде палтото си на Хектор.

— Служителите отидоха да гледат надбягванията — каза Хектор, докато го окачваше.

Матлок бе широкоплещест, грубо скроен мъж, което отговаряше на прякора му: с едра глава, благ на пръв поглед, с приведена стойка като на застарял нападател по ръгби. Според клюката, която се носеше по партерните канцеларии, провинциалният му акцент от Средна Англия бил станал значително по-забележим по време на управлението на „Новите лейбъристи“, но сега, предвид очертаващата се загуба на изборите, бил доста позаслабнал.

— Поначало работим в сутерена, ако не възразяваш, Били — каза Хектор.

— Благодаря, Хектор. Не ми остава друг избор, освен и там да се чувствам удобно — отвърна Били нито мило, нито грубо и пръв заслиза по каменните стъпала. — Колко плащаме за това място между другото?

— Нищо. Всичко засега е за моя сметка.

— Ти си на щат при нас, Хектор, а не Службата — при теб.

— Ще ви представя сметка веднага след като одобрите операцията.

— А пък аз ще представя забележките си по разходите ви — отвърна Матлок. — Ти да не си се пропил нещо?

— Използвали са го за изба с вина.

Настаниха се: Матлок начело на масата, Хектор — вечно заклетият технофоб — вляво от него, пред магнетофона и компютъра, а от лявата страна на Хектор — Люк, така че и тримата да виждат спокойно плазмения екран, монтиран през нощта от отсъстващия Оли.

— Успя ли да се пребориш с всички материали, които ти тръшнахме, Били? — попита съчувствено Хектор. — Дано не сме ти попречили на голфа.

— Ако това наистина са всичките материали, Хектор, да, успях — отвърна Матлок. — Независимо от личния ми опит, който сочи, че при теб думата „всички“ е доста относително понятие. Що се отнася до голфа, голф не играя, а и предпочитам, ако е възможно, да избягвам резюметата. Хеле пък твоите. Бих предпочел да получа повече суров материал и по-малко натиск от твоя страна.

— В такъв случай да вземем да ти предложим за компенсация малко суров материал, а? — съгласи се със съответната готовност Хектор. — Приемам, че руския още не сме го забравили напълно, нали, Били?

— Стига твоя да не си го позанемарил, докато трупаше състояние, да смятаме, че не сме.

Дърлят се като стара съпружеска двойка, рече си Люк, а през това време Хектор натисна „Р1ау“ на магнетофона. Всяка свада е повторение на предишна такава.

Лично на Люк самият глас на Дима действаше като началото на висококачествен цветен филм. Колкото пъти пуснеше записа, пренесен от невинния Пери в несесера му за бръснене, толкова пъти в съзнанието му изникваше един и същ образ на Дима, снишил се в гората край „Трите комина“, стиснал диктофона в невероятно нежната си ръка — достатъчно отдалечен от къщата, че да не го чуят действителните или въображаеми микрофони на Тамара, но и достатъчно близо, че да притича, ако му викнеше, че пак го търсят по телефона.

Чуваше дори трите вятъра, блъскащи се около лъскавата плешива глава на Дима. Представяше си и люлеещите се над него върхари. Долавяше и шума на листата, и ромона на вода и си даваше сметка, че това е същият онзи тропически дъжд, който се бе изсипал отгоре му в джунглата на Колумбия. Интересно, дали Дима бе направил записа отведнъж, или се бе включвал неколкократно? Дали му се е налагало да се подкрепя с глътки водка между отделните записи, та с нейна помощ да преодолее ворските си задръжки? В един момент лаещият му руски преминава в английски — вероятно се е сетил за кого всъщност е предназначена изповедта му. На това място отправя молба към Пери. А после — към неколцина Перита:

„Слушайте, английски джентълмени! Моля ви! Вие действате честно, във вашата страна има законност! Вие сте неопетнени! И аз ви вярвам. Но и вие сте длъжни да повярвате на Дима!“

След което пак се връща на родния си руски език, при това полага такова старание да спазва всичките му граматически тънкости, говори толкова префинено и членоразделно, че във въображението на Люк буквално се мъчи да се очисти от петното, наречено „Колима“, за да е готов да се омеси с господата от Аскот и техните дами.

„Иженарицаемият Дима, пръв перач на парите на Седемте братства, финансовият мозък на ретроградния узурпатор, кичещ се с титлата Княза, желае да изкаже почитта си към прочутия английски Сикрет Сървис, като същевременно им представи и следното предложение за ценна информация в замяна на солидни гаранции от страна на британското правителство. Като например.“

На това място продължават да говорят само ветровете, а Люк си представя как Дима бърше пот и сълзи с голяма копринена носна кърпа — може би единствено във въображението на Люк, но пък Пери толкова пъти вече я е споменавал тази кърпа, — преди да надигне пак бутилката, след което да продължи своята пълна, невъзвратима измяна.

„Например. Дейността на престъпната организация на Княза, известна и като Седемте братства, включва:

Първо: внос и реекспорт под друг произход на ембаргов нефт от Близкия изток. Тези сделки са ми известни. В тях участват и ред корумпирани италиански и британски юристи.

Второ: инжектиране на черни пари в закупуването и препродаването на нефт на стойност много милиарди долари. В тази област специалистът, обслужващ и седемте ворски братства, беше моят приятел Михаил, по прякор Миша. За която цел той също живееше в Рим.“

Гласът пак секва, може би за безмълвен тост към покойния Миша, последван от нов изблик на завален английски:

„Трети пример: черен дърводобив. В Африка. Първо превръщаме черната дървесина в бяла. После превръщаме черните пари в бели! Съвсем нормално. И просто. В тропическа Африка е пълно с руски престъпници. Черните диаманти също представляват много интересен нов вид търговия за Братствата.“

И пак на английски:

„Четвърти пример: фалшиви лекарства от Индия. Пълен боклук, не лекуват, предизвикват повръщане, могат и да убият човека. Официалните власти на Русия поддържат много интересни взаимоотношения с официалните власти на Индия. Любопитни са и взаимоотношенията между индийските и руските братства. Иженарицаемият Дима знае ред интересни имена, включително и на англичани, замесени в тези вертикални връзки и определени частни финансови договорки, базирани в Швейцария.“

От името на Хектор притеснителният Люк изживява типичната за един импресарио криза на доверие.

— Добре ли ти е силата на звука, Били? — пита Хектор и спира записа.

— Силата е съвсем добра, благодаря — отвръща Матлок със съвсем леко подчертаване на „силата“, в смисъл, че със „съдържанието“ нещата могат да стоят и другояче.

— Продължаваме в такъв случай — казва Хектор, прекалено плахо според Люк, а Дима, слава богу, се връща към своя роден руски език:

„Например: в Турция, в Крит, в Кипър, в Мадейра, в много морски курорти: черни хотели без гости, двайсет милиона черни долара седмично. И тези пари се изпират от иженарицаемия Дима. Замесени са и определени британски фирми, занимаващи се с така наречените недвижимости.

Например: лично корупционно обвързване на официални лица от Европейския съюз с престъпни търговци на месо. От тези търговци се изисква да освидетелстват като висококачествени определени изключително скъпи меса за износ в Руската република. Моят приятел Миша отговаряше лично и за тези сделки.“

Хектор отново спира магнетофона. Матлок вдига ръка.

— С какво мога да съм ти полезен, Били?

— Но той чете.

— Че какво лошо има в това да чете?

— Нищо. Стига да знаем откъде го чете.

— Доколкото разбираме, някои от нещата са му написани от жена му Тамара.

— Тоест тя му е казала какво да каже, така ли? — пита Матлок. — Нещо никак не ми харесва цялата тази работа. А на нея кой й е казал какво да каже?

— Ако искаш, ще превъртя записа напред. Тук няма нищо особено: наши колеги от Европейския съюз само тровели хора. Ако смяташ, че е извън твоята област, кажи.

— Бъди така добър да продължиш както досега, Хектор. Оттук насетне ще се въздържам от забележки до един по-късен етап в представлението. Никак не съм убеден, че от нас се искат разузнавателни сведения и за износа на месо в Русия, но можеш да си сигурен, че ще се постарая да проуча въпроса.

Самият Люк се беше шокирал от онова, което Дима се канеше да разкаже. Сетивата му не се бяха притъпили въпреки всичко, което бе изживял. Никой обаче не можеше да каже със сигурност как би го разтълкувал Матлок. За свое оръжие Дима отново избра написания на английски от Тамара текст.

„Корупционната схема е следната. Първо: с помощта на корумпирани държавни служители в Москва Княза урежда част от месото да се внесе по линията на чуждестранни помощи. Такова месо е предназначено само за най-нуждаещите се членове на руското общество. Така че обявеното за чуждестранна помощ чрез корупционната схема месо не се облага с никакви руски данъци. Второ: моят покоен приятел Миша закупува големи количества кланично месо от България. Месо, което е опасно за консумация, пълен боклук, страшно евтино. Трето: моят покоен приятел Миша урежда с крайно корумпираните чиновници от брюкселския Съюз всеки един български животински труп да бъде подпечатан индивидуално с щемпела за качество на Европейския съюз, според който месото е италианско, от висше качество и отговаря на най-високите европейски стандарти. За въпросната криминална услуга аз, Дима, лично плащам по сто евро на животински труп по швейцарската сметка на крайно корумпирания брюкселски чиновник и по двайсет евро на животински труп по швейцарската сметка на крайно корумпирания московски чиновник. Чистата печалба на Княза след приспадането на всички режийни: хиляда и двеста евро на животински труп. Случва се петдесет руснаци, включително и деца, да се разболеят и да умрат от това ужасно българско месо. Това е само най-груба преценка. Официално такива сведения не се дават. Известни са ми имената на тези крайно корумпирани служители, както и номерата на швейцарските им банкови сметки.“

Последвано от неохотен послепис, обявен с високопарен тон:

„Личното мнение на жена ми Тамара Лвовна е, че неморалното разпространение на некачествено българско месо от криминално корумпираните европейски и руски чиновници следва да възмути всеки християнин с добро сърце, където и да се намира по света. Това била Божията воля.“

Малко вероятната Божия намеса по въпроса създаде повод за кратка пауза.

— Би ли ми обяснил някой какво точно означава черен хотел? — попита Матлок въздуха пред себе си. — Обикновено карам отпуските си в Мадейра. Но не съм забелязал нищо черно в хотела, в който отсядам.

Подкладен от необходимостта да защити притихналия Хектор, Люк се самоназначава за лицето, което да обясни на Матлок какво значи „черен хотел“.

— Става дума за закупуване на скъп парцел земя, Били, най-вече на морския бряг. Плащаш в брой и построяваш отгоре му един или няколко петзвездни хотела. Пак в брой. Ако ти остане свободно място, добавяш и петдесетина курортни бунгала. Обзавеждаш всичко това с най-висококачествени мебели, прибори за хранене, порцеланови сервизи, чаршафи и хавлии. И започваш да отчиташ пълна заетост на своите хотели и бунгала. Независимо че няма нито един отседнал, нали разбираш? При всяко обаждане от някоя туристическа агенция обявяваш: „Съжалявам, всичко е заето.“ Веднъж месечно пред банката спира брониран автомобил и разтоварва всичките пари в брой, платени за нощувки в хотела и бунгалата, в ресторантите, казината, нощните клубове и баровете. И само след две-три години курортните ти имоти са в идеално състояние да бъдат продадени на базата на идеалната им посещаемост.

Никаква реакция, ако не се смята това, че доброжелателната усмивка на Матлок се е засилила до максимум.

— При това не е задължително да е хотелски комплекс. Номерът става и с някое от онези необичайно безлюдни бели курортни селища, каквито сигурно си видял да се спускат по турските долини право до морето. Може да са десетки вили, да речем, или каквото и да било друго, което може да се отдава под наем. Дори автомобили, стига да умееш да натъкмиш бумащината.

— Как се чувстваш днес, Люк?

— Благодаря, добре съм, Били.

— Каним се да те предложим за медал за храброст. Не си ли чул?

— Не съм.

— Факт е обаче. Таен, имай предвид, без публичност. Без правото да се окичваш с него в Деня на загиналите имай предвид. От съображения за сигурност. Да не говорим, че може да се окаже и лъжичката катран, развалила бъчвата с прецеденти.

— Разбира се — отвърна съвсем объркалият се Люк. Ту имаше чувството, че тъкмо медал ще извади Елоиз от Депресията й, ту подозираше поредната коварна стъпка от страна на Матлок. Независимо от всичко реши да отговори по подходящ начин — да изрази изненада, благодарност, Удоволствие, — но установи, че Матлок е изгубил интерес към него.

— Ако отсеем плявата от чутото дотук, Хектор, а аз обичам да я отсявам, по мое най-смирено мнение си имаме работа е най-праволинейна международна престъпност. Хубаво, не отричам, че Службата по закон е длъжна да се интересува от международната престъпност и прането на пари. Сами си го завоювахме, когато времената бяха тежки, и сега няма накъде да мърдаме. Имам предвид онзи злощастен ялов период между падането на Берлинската стена и услугата, която Осама бин Ладен ни оказа с единайсети септември. Борихме се за част от пазара с прането на пари по същия начин, по който се бихме и за по-голям пай от операциите в Северна Ирландия и за всякакви други скромни дейности, само и само да оправдаем съществуването си. Но това беше едно време, Хектор. А сега си е сега, така че много ми е мъчно, но днес, във времето, в което живеем, твоята и моята Служба си има много по-важни занимания, отколкото да се навира в крайно сложния финансов механизъм на лондонското Сити.

Матлок млъкна в очакване на нещо неизвестно за Люк, освен ако не ставаше дума за аплодисменти, но Хектор, ако се съдеше по вкаменената му физиономия, изобщо не бе готов да ръкопляска, така че Матлок си пое дъх и продължи:

— Да не говорим, че в днешно време в страната ни съществува и много голяма, напълно обезпечена кадрово и радваща се на известно прекомерно финансиране посестрима служба, която посвещава изцяло усилията си, каквито и да били те, на сериозната и организираната престъпност, каквато, имам усещането, че и вие се стараете да разкриете тук. Да не говорим и за Интерпол, и за безбройните конкурентни американски служби, които се препъват в собствените си големи нозе в стремежа си да осъществяват подобна дейност, но без да пречат по този начин на просперитета на тяхната велика нация. С което искам да кажа — изчакай ме, ако обичаш, да свърша, Хектор, — с което искам да кажа, че не виждам какво толкова е налагало да ни спешиш. Всички си даваме сметка, че онова, с което разполагаш, е спешно, макар да не сме съвсем наясно за кого. Не изключвам и възможността да е вярно. Но наша работа ли е, Хектор? Наша ли е?

И понеже въпросът му бе очевидно реторичен, не намери за необходимо да спре.

— Не можем ли да допуснем, Хектор, че навлизаш на своя лична отговорност в чужда територия, в крайно чувствителната област на посестримата ни организация, с която лично аз и ръководеният от мен секретариат в продължение на няколко изнурителни месеца успяхме да очертаем така трудно завоюваните разделителни линии? Защото, ако случаят се окаже такъв, ще мога да ти дам един-единствен съвет: опаковай току-що прослушания от мен материал и всички други материали от този род, които притежаваш, и незабавно ги предай на посестримата ни организация заедно с едно най-раболепно извинително писмо за това, че си навлязъл в осветената от Бога област на тяхната компетенция. След което ще те посъветвам да дадеш на себе си, на Люк тук и на всички останали, които криеш в долапа си, по две седмици заслужени болнични.

Нима прословутото самообладание на Хектор най-сетне се е изчерпало? — чудеше се притеснено Люк. Дали не се беше преуморил от усилията да вкара Гейл и Пери в играта? Или пък толкова се бе увлякъл по възвишената цел на своята мисия, че беше занемарил напълно тактиката?

Хектор завъртя глава, пресегна се летаргично с пръст, въздъхна и пренави лентата напред.

Дима е спокоен. Дима чете, независимо от предпочитанията на Били Бой. Могъщ и изпълнен с достойнство, Дима ораторства по сценария на своя най-добър церемониален руски език:

„Например. Подробности за изключително тайния пакт, сключен в Сочи през 2000-та година между седемте съюзяващи се ворски братства, подписан от всички седем „братя“ и озаглавен „Споразумението“. По силата на този пакт, постигнат с личното посредничество на онзи сук узурпатор Княза с косвеното одобрение на Кремъл, седемте страни се договарят:

Първо: да се възползват поотделно и заедно от всички доказани и успешни пътища на парите, създадени от иженарицаемия Дима, когото оттук нататък признават за перач номер едно на парите и на седемте братства.

Второ: всички комунални банкови сметки ще се управляват по ворския код на честта и всяко отклонение ще се наказва със смъртта на провинилия се заедно с вечното изключване на отговорното ворско братство.

Трето: да се създаде корпоративна порядъчност в следните шест финансови столици: Торонто, Париж, Рим, Берн, Никозия и Лондон. Крайната цел на всички изпрани пари: Лондон. Най-важният център на порядъчност: Лондон. Най-обещаващо местонахождение за дълготрайна банкова единица: Лондон. Най-перспективен за спестявания и натрупвания: Лондон. Това също бе договорено.

Четвърто: задачата да замаскира произхода на черните пари и да ги пренасочи на сигурни места си остава основно и единствено задължение на иженарицаемия Дима.

Пето: същият този Дима ще има правото на пръв подпис за всички значителни придвижвания на парични суми. Всяка от страните по настоящото Споразумение ще назначи по един чист пълномощник. Чистият пълномощник ще има само правото на втори подпис.

Шесто: в съответствие с ворския закон за всяка значителна промяна на горната система се изисква едновременното присъствие и на седмината чисти пълномощници.

Седмо: с настоящото се постановява единоначалието на иженарицаемия Дима като главен архитект на всички структури за пране на пари по силата на Споразумението от Сочи от 2000-та година.“

„Амин“, както е прието да се казва у нас — промърморва Хектор, изключва за пореден път магнетофона и хвърля поглед да провери реакцията на Матлок.

Същото прави и Люк и най-неочаквано среща снизходителната усмивка на Матлок.

— Честно казано, Хектор, това и аз можех да го измисля — казва, докато върти глава уж от възхищение. — Красота. Само това мога да кажа. Гладко, с въображение, на нивото на най-добрите в занаята. Нима е възможно някой да се усъмни в истинността на подобно блестящо глобално изявление? За начало бих му връчил направо „Оскар“. Но какво ще рече това „чист пълномощник“?

— Човек без досие, Били. Без минали криминални присъди и без етични наказания. Може да е счетоводител, юрист, заработващ допълнително полицай, човек на разузнавателна служба или приет в лоното престъпник, който да може да се подписва, да е верен на Братството и да е наясно, че ако обере касата, ще се събуди със собствените си топки, наврени в устата му.

Хектор, който вече напомня на Люк по-скоро на затиснат от грижи семеен адвокат, отколкото на обичайното си неудържимо „аз“, поглежда някакво омачкано картонче, на което явно е очертал своя график за срещата, и пак пренавива напред лентата.

„Карта“ — излайва Дима на руски.

— По дяволите. Прескочил съм го — измърморва Хектор и връща малко назад.

„А при наличие на надеждни британски гаранции — и много тайна, много важна карта.“

И Дима поема по-нататък на руски. Явно чете предварително написан текст:

„На тази карта ще са отбелязани международните пътища на всички черни пари, контролирани от иженарицаемия Дима, когото в момента слушате.“

По молба на Матлок Хектор пак спира записа.

— Не става дума за карта, а за мрежов график — оплаква се Матлок с тона на човек, който допълва неадекватния набор от думи на разположение на Дима. — И се надявам да ми позволиш да споделя следното по отношение на мрежовите графици. Много такива съм виждал през живота си. И доколкото съм забелязал, приличат на многоцветни рулони бодлива тел, водещи в неизвестни за човечеството посоки. Тоест абсолютно безполезни по моя преценка — добавя със задоволство. — Слагам ги горе-долу в една категория със съобщенията за митични сборища на престъпници по Черноморието през 2000-та година.

Що не можеш да видиш графика на Ивон, идва му на Люк да изтърси в изблик на мрачна истерия. Страхотна дивотия е.

Но след като най-после му е потръгнало, Матлок не желае да пусне зара. Върти глава и тъжно се усмихва.

— Виж какво ще ти кажа, Хектор. Ако ми бяха давали по пет лири за всяка пробутвана на Службата ни от непроверени източници информация — но не само по време на моя трудов стаж в нея, слава богу, — досега да съм забогатял. То не бяха мрежови графици, не бяха заговори на групата „Билденберг“, световни конспирации, да не говорим за старата зелена барака в Сибир, пълна с ръждясали водородни бомби. Е, не толкова богат, колкото дяволите, които са ги измислили, та дори и колкото теб, предполагам. Но напълно достатъчно за човек като моя милост.

Добре де, защо си трае Хектор, а не постави Били Бой на мястото му? Но на Хектор май вече хич не му е до ответни мерки. И което най-много отчайва Люк — изобщо не си прави труда да пусне последната част от историческото предложение на Дима. Изключва магнетофона с жест в смисъл „опитах, но не стана“, с огорчена усмивка и с тъжните думи „Може би ще ти е по-интересно да погледаш някои картинки, Били“ хваща дистанционното за плазмения екран и гаси осветлението.

В полумрака несигурно държаната любителска видеокамера преминава по парапета на средновековна крепост, а оттам се спуска към вълнолома на древно пристанище, пълно със скъпи яхти. Привечер е, самата камера е долнокачествена, неспособна да се справи с линеещата светлина. Отвъд вълнолома на котва лежи двайсет и седем метрова луксозна яхта, боядисана в синьо и златно. Окичена е с гирлянди от декоративни крушки и всичките илюминатори светят. Над водата до ушите ни достигат далечните звуци на танцова музика. Изглежда, празнуват нечий рожден ден или сватба. От кърмата висят флаговете на Швейцария, Великобритания и Русия. На гротмачтата — златен лъв на кървавочервен фон.

Носът на яхтата в едър план. С името на плавателния съд, изписано с изискан златен шрифт на латиница и кирилица: „Княгиня Татяна“.

Хектор предлага равен, безпристрастен коментар.

— Собственост на новосъздадена фирма, „Фърст Арена Кредит Банк ъф Торонто“, регистрирана в Кипър, собственост на базирана в Лихтенщайн фондация, която на свой ред се притежава от компания с кипърска регистрация — обяснява със сух тон. — Кръгът на собствеността се затваря. Даваш я на дадена фирма, после си я вземаш. Доскоро се е наричала „Княгиня Анастасия“, което съвпада с името на предишната метреса на Княза. И тъй като сегашната му се казва Татяна, можем да си направим съответните изводи. Тъй като временно Княза не е в състояние да напуска Русия по здравословни причини, „Принцеса Татяна“ е отдадена временно на чартър на международен консорциум, който, много странно, се нарича „Фърст Арена Кредит Интърнашънъл“ — съвсем отделна фирма, която, за най-голяма всеобща изненада, също се оказва регистрирана в Кипър.

— Какво толкова му има? — пита агресивно Матлок.

— На кого?

— На Княза. Ако ми простиш глупавия въпрос. Защо не може да напуска Русия?

— Чака американците да снемат някакво абсолютно безпочвено обвинение в пране на пари, предявено му преди няколко години. Добрата новина е, че не му остава да чака дълго. Благодарение на малко лобизъм във вашингтонските коридори на властта скоро ще се стигне до заключението, че състав на престъпление всъщност няма. Много полезно е да знаеш къде влиятелните американци държат незаконните си офшорни банкови сметки.

Камерата се прехвърля на кърмата. Екипаж по моряшки фланелки и барети в руски стил. Някакъв хеликоптер се кани да кацне. Камерата се връща на кърмата, после несигурно се спуска до ватерлинията, а картината помръква. Към борда се прилепва моторница с пътници. Екипажът чевръсто им помага да се изкачат с изисканите си тоалети по трапа.

И пак към кърмата. Хеликоптерът вече е кацнал, но перките му все още се въртят бавно. По стълбичката с червена пътека слиза изискана дама с издути поли, притиснала шапка към главата си. Последвана от втора изискана дама, а след нея орляк изискани мъже в блейзъри и бели панталони — общо шестима на брой. Разфокусирана размяна на прегръдки. Слаби приветствени писъци на фона на танцовата музика.

Ракурс към втора приближаваща се моторница с красавици на борда. Тесни джинси, веещи се поли, изобилие от голи нозе и рамене по трапа. Появата на красавиците на борда се ознаменува от група нефокусирани тръбачи в казашки униформи.

Неумел общ план на събралите се на главната палуба гости. Дотук са осемнайсет. Люк и Ивон са ги преброили.

Филмът замръзва и преминава в несръчни едри планове, постигнати с неуморния труд на Оли. И надпис: малко АДРИАТИЧЕСКО ПРИСТАНИЩЕ ДО ДУБРОВНИК, 21 юни 2008 г. Първите от цяла поредица надписи и субтитри, положени колективно от Ивон, Люк и Оли в допълнение към устния коментар от Хектор.

Тишината в сутерена е физически доловима. Сякаш всички в помещението, включително и Хектор, са задържали едновременно дъха си. И нищо чудно наистина да са го сторили. Дори Матлок се е привел напред върху стола си и е вперил поглед в плазмения екран пред очите си.

Двама добре запазени делови мъже в скъпи костюми разговарят помежду си. Зад тях се виждат голата шия и раменете на жена на средна възраст с лакирана бяла тупирана прическа. Застанала е с гръб към обектива. Носи огърлица от четири реда диаманти в комплект с обици, Бог знае на каква стойност. В лявата част на екрана бродираният маншет и бялата ръкавица на сервитьора казак предлагат сребърна табла, отрупана с чаши шампанско.

Едър план на двамата делови мъже. Единият е в бял смокинг, с черни коси, едра челюст и вид на латиноамериканец. Другият е с подчертано английски тъмносин двуреден блейзър е месингови копчета или, както биха се изразили в най-висшите ешелони на британското общество — а Люк би трябвало да го знае, тъй като самият той произлиза от тях, — яхтсменско сако. Значително по-млад е от събеседника си. И излъчва онази красота, типична за младежите от осемнайсети век, личаща от портретите, които дарявали на старото училище на Люк при завършването му: широко чело, отдръпнала се високо линия на косата, надменен, почти байроновски поглед, претендиращ за правото на чувственост, сладко нацупени устни и стойка, която им позволява да те гледат отвисоко независимо от ръста ти.

Хектор продължаваше да мълчи. Съвместното им решение бе да оставят субтитрите да съобщят онова, което всеки би разбрал и с половин поглед: че двуредното яхтсменско сако с месинговите копчета принадлежи на виден член на опозицията на Нейно Величество — член на кабинета в сянка, комуто предсказват шеметен възход в управлението още на следващите избори.

На Люк му олеква едва когато Хектор нарушава неудобната тишина.

— Според декларацията на неговата партия задачата му ще е да изведе британската търговия на ключова позиция на международния финансов пазар, ако изобщо някой знае какво може да означава това — отбелязва хапливо, с леко възвръщане на предишната му енергия. — И, естествено, да сложи край на ексцесиите от страна на банките. Но то пък кой не обещава всичките тези неща? И все някъде в бъдеще.

Матлок най-после възстанови своето дар слово.

— Бизнес без приятелства не става, Хектор — възрази. — Просто светът не е така устроен. И ти най-добре от всички би трябвало да го знаеш, след като лично оцапа ръцете си в този външен свят. Не можеш да осъдиш някого само заради това, че се е озовал на нечия яхта!

Но нито тонът на Хектор, нито неправдоподобното възражение на Матлок успяват да разредят напрежението. Още по-малко може да ги утеши фактът, че, според субтитрите на Ивон, белият смокинг принадлежи на опетнен френски маркиз и борсова акула със силни връзки в Русия.

— Няма значение. Откъде се сдоби с всичко това? — попита внезапно Матлок след кратък безмълвен размисъл.

— Кое това?

— С тоя филм. С това любителско видео. Или каквото там му викаш. Откъде го имаш?

— Как откъде, Били? Намерих го под един камък, разбира се.

— Кой го откри?

— Мой приятел. Или приятели.

— Под кой камък?

— Скотланд Ярд.

— Какви ги приказваш? От лондонската полиция? Позволил си си да манипулираш полицейски улики, а? С това ли се занимаваш?

— Ще ми се да мисля така, Били. Но силно се съмнявам. Искаш ли да чуеш цялата история?

— Стига да е вярна.

— Млада двойка от лондонските предградия спестява пари за сватбено пътешествие и заминава с туроператор на почивка на адриатическия бряг. Докато се разхождали по крайбрежните скали, видели закотвената в залива луксозна яхта, направило им впечатление, че на борда й се вихри луд купон, и го заснели. После, докато гледали видеото в своя дом в Сърбитън, да речем, с изненада и възторг разпознали няколко известни британски общественици от света на финансите и политиката. И с надеждата да си възвърнат направените по сватбеното пътешествие разходи моментално засилват находката си към „Скай Телевижън Нюз“. И докато се усетят, оказало се, че рано-рано, в четири сутринта, делят спалнята си с взвод въоръжени до зъби униформени полицаи в бронежилетки, които ги заплашват със съдебно преследване по силата на Закона за борба с тероризма, ако не предадат незабавно и на мига на полицията всички копия от своя филм, при което те най-разумно се съобразяват със съветите им. И това е самата истина, Били.

Люк тепърва започва да осъзнава до каква степен е подценил изпълнението на Хектор. Хектор може да изглежда непохватен. Може да държи само някакво оръфано картонче в ръката си. Но в маршрута, който е съставил в своя ум, няма нищо непохватно. Предстои му да представи на Матлок още двама джентълмени, за които с бавното оттегляне на обектива към по-общ план става ясно, че през цялото време са участвали в разговора. Единият е висок, елегантен, към петдесет и пет годишен и със смътна посланическа осанка. Стърчи с почти цяла глава над нашия бъдещ държавен министър. Устата му е отворена, смее се. И се казва, според субтитрите на Ивон, о.з. капитан от кралския флот Джайлс де Салис.

Този път Хектор е запазил за себе си длъжностната му характеристика.

— Виден уестминстърски лобист и брокер на влияние. Сред клиентите му са едни от най-големите лайна на света.

— Приятел ли ти е, Хектор? — пита Матлок.

— Приятел е на всеки, готов да изкашля десет хиляди за раздумка на четири очи с някой от неподдаващите се на корупция наши лидери, Били — възразява му Хектор.

При всичката размазаност на увеличението четвъртият и последен участник в кадъра представлява квинтесенцията на онова, което висшето общество нарича „жизнерадост“. Реверите на безупречния му бял смокинг са белязани с фин черен кант. Гривата сребриста коса е отметната драматично назад. Да не би да е прочут диригент? Или величествен оберкелнер? Показалецът му, вдигнат с насмешливо предупреждение, е фин като на балетист и на него има пръстен. Грациозната му слаба длан почива леко и ненатрапчиво върху ръката на бъдещия държавен министър. Върху плисираната му риза се кипри малтийски кръст.

Моля? Малтийски кръст ли каза? Възможно ли е човекът да е малтийски рицар? Или го е получил като медал за храброст? Или е чуждестранен орден? Възможно ли е да си го е купил и да си го е подарил сам на себе си? Люк и Ивон бяха разсъждавали дълго и упорито по въпроса в малките утринни часове. Не, решиха в крайна сметка. Откраднал го е.

Синьор Емилио дел Оро, по произход италиански говорещ швейцарец, жител на град Лугано“, обявява субтитърът, в този случай съставен от Люк, комуто Хектор е дал строги инструкции описанието да е в максимална степен въглеродно неутрално. Член на международния хайлайф, състезател по конен спорт, политически брокер в Кремъл.

Но Хектор пак си е присвоил най-хубавите реплики.

— Доколкото разбираме, истинското му име е Станислав Аврос. Полски арменец с турски корени, самообразован, самоизграден, брилянтен. Понастоящем изпълнява функциите на главен домоуправител, пръв помощник, момче за всичко, душеприказчик и подставено лице на Княза. — И без никаква пауза или промяна в гласа си: — Били, я вземи ти да продължиш вместо мен. Все пак знаеш за него повече, отколкото аз.

Възможно ли е обаче някой някога да надхитри Матлок? Очевидно не, ако се съди по мигновения му отговор.

— Извинявай, но не можах да ти проследя мисълта, Хектор. Бъди така добър да ми напомниш, ако обичаш.

Хектор обича. И се е възстановил до забележителна степен.

— Върни се в доскорошното ни детство, Били. Преди да пораснем. В деня на лятното слънцестоене, ако не ме лъже паметта. Бях резидентът в Прага, а ти началник на оперативния отдел в Лондон. И ме упълномощи да пусна петдесет хиляди щатски долара в дребни купюри в багажника на паркирания мерцедес на Станислав посред нощ, без правото да задавам каквито и да било въпроси. С тази разлика, че в ония дни той не се казваше Станислав, а мосю Фабиен Лазар. А той дори не пожела да извърне красивата си главица и да каже едно „мерси“. Нямам представа с какво бе заслужил тия пари, но не се съмнявам, че ти знаеш. Той по онова време беше във възход. Крадени произведения на изкуството, най-вече от Иран. Специализиран и по изсмукване чрез богати женевски дами на състоянията на съпрузите им. И по продаването на приказки от дипломатическите спални на онзи, който плащаше най-много. Да не би за такава стока да дадохме онези пари, а?

— Благодаря ти, Хектор, но под мое ръководство нямаше нито Станислав, нито Фабиан. Нито пък господин Дел Оро или каквото там име е възприел. Не беше мой агент. Пък и по време на въпросното плащане само замествах.

— Кого?

— Моя предшественик. Ще имаш ли нещо против да не ме подлагаш на разпит, Хектор? Нещата вече са коренно различни, в случай че не си забелязал. Прекрасно знаеш, че моят предшественик беше Обри Лонгриг и, между другото, докато аз заемам този пост, се надявам той да си остане точно такъв. Само не ми казвай, че си забравил кой е Обри Лонгриг, или ще реша, че доктор Алцхаймер ти е направил нежелано посещение. Обри беше най-острата игла в цялата кутия почти до мига на преждевременното му напускане. Макар и той като теб понякога да престъпваше границите на позволеното.

Вярно, спомни си Люк: в отбрана Матлок знаеше единствено да атакува.

— И да ти кажа най-откровено, Хектор — продължаваше Матлок и увличаше все повече поддръжници, — след като моят предшественик Обри Лонгриг бе решил, че се налага да платим петдесет бона на неговия агент тъкмо когато Обри напускаше Службата на път към нови висини, и след като Обри ме беше помолил да свърша тази работа от негово име като пълно и окончателно разплащане по определена частна договорка, най-малко аз можех да се изметна и да кажа на Обри: „Я, Обри, изчакай малко да получа специално разрешение и да проверя историята, която ми разправяш.“ Мислиш ли, че щях да го направя? И то на Обри! Трябваше да съм луд, след като знаех как по онова време Обри и Шефа бяха цуни-гуни, дупе и гащи, не смяташ ли?

Но едновремешната стомана вече се е върнала в гласа на Хектор.

— Добре. Да видим тогава какво представлява Обри днес: помощник зам. — министър, член на Парламента от един от най-бедните избирателни райони на партията му, храбър защитник на женските права, ценен консултант на Министерството на отбраната по оръжейните сделки и… — Започва да щрака тихо с пръсти и да се мръщи, сякаш наистина е забравил. — Какво друго имаше там, Люк? Усещам, че пропускам нещо.

И точно когато трябва, Люк чува как сам изчуруликва отговора:

— Новоназначен председател на новата парламентарна подкомисия по банкова етика.

— И подозирам, че и не е прекратил съвсем контактите си със Службата ни, нали? — изказва предположение Хектор.

— Предполагам, че не е — съгласява се Люк, макар и в пълна неизвестност защо точно в този момент Хектор го е избрал да е капацитет по въпроса.

Предполагам, че естественото нежелание на нашите шпиони, дори на онези, които са приключили кариерата си, да ги фотографират, си е напълно в реда на нещата, разсъждаваше Люк. Нищо чудно да носим у себе си тайния страх, че обективът на фотоапарата може да пробие Великата стена между нашето външно и вътрешно „аз“.

Поне такова беше впечатлението, създавано от члена на Парламента Обри Лонгриг. Дори прехванат случайно при мижаво осветление от долнокачествена видеокамера, отдалечена на петдесет метра отвъд водата и държана на ръка, Лонгриг пак сякаш се мъчеше да се свие в нищожната сянка, предлагана му от осветената с разноцветни гирлянди палуба на „Княгиня Татяна“.

Не че и горкият човечец не беше лишен от естествена фотогеничност — дотолкова поне му признаваше Люк и отново благодареше на съдбата, че не е кръстосвала пътя му с този на Обри Лонгриг. А Обри Лонгриг беше олисяващ, зъл и с клюновиден нос — напълно подходящ вид за човек, прочут с непоносимостта си към умове, отстъпващи на неговия. Адриатическото слънце е придало на отблъскващите му черти пламтящо розов цвят, а очилата му без рамки с почти нищо не променят впечатлението за петдесетгодишен банков чиновник — освен ако, като Люк, не си слушал истории за неспокойната амбиция, която не го оставя на мира, за непрощаващия интелект, превърнал навремето четвъртия етаж във вихрещ се развъдник на новаторски идеи и воюващи помежду си феодали, а така също и за невероятната сила, с която привличал определен вид жени — от онези, които явно изпитват удоволствие да си правят интелектуални гаври с тях, — последната от които стоеше в момента зад него, а именно лейди Джанис Лонгриг, по прякор Джей, известна с изисканите си приеми и успешното събиране на средства за разни каузи, чието обявяване е последвано от съставения от Ивон кратък списък на ред благотворителни общества, които би трябвало да се чувстват благодарни на лейди Лонгриг.

Облечена е в стилна вечерна рокля с голи рамене. Диамантена шнола държи прибрана добре поддържаната й гарвановочерна коса. Притежава милата усмивка и кралската, леко приведена напред стойка, която придобиват единствено англичанките от определен произход и класа. И, според безкомпромисната преценка на Люк, е неописуемо тъпа. От двете й страни пърхат по празнични роклички двете й дъщери на предпубертетна възраст.

— Тази му е новата, нали? — пропя внезапно и с невероятна жизнерадост Матлок, отявленият поддръжник на лейбъристите, в момента, в който Хектор щракна да угаси екрана и да включи осветлението. — Онази, за която се ожени, когато реши да се втурне по бързата писта в политиката, без да си цапа ръцете с низова дейност. Ама и Обри Лонгриг е един лейбърист — бил той от „новото“ или от „старото“ поколение!

Кое беше зарадвало толкова Матлок — и то този път май наистина? Люк най-малко очакваше да чуе от него смях — рядко явление дори когато се случеше Матлок да е в настроение. В момента обаче едрият му, облечен в туид торс подскачаше с тиха развеселеност. Дали не се дължеше на прословутия факт, че от години Лонгриг и Матлок бяха на нож? И на това, че всеки, който се радваше на симпатиите на единия, автоматично се сдобиваше с враждебността на другия? И на това, че Лонгриг се бе прочул като мозъка на Шефа, а Матлок, много по-обидно — като мускулатурата му? И че след напускането на Лонгриг зевзеците в офиса оприличаваха враждата им на продължила десетилетие корида, в която смъртоносният кинжал е бил забит от бика?

— Да, Обри си беше вечно устремен към висините — отбелязваше Матлок, сякаш си спомняше за някой умрял. — И във финансово отношение беше голяма фога. Не чак от твоята категория, Хектор, радвам се да отбележа, но кандидат за нея. Докато Обри беше на руля, поне от липса на оперативни фондове не страдахме. И все пак, питам се, как поначало е попаднал на тази яхта? — Въпросът го задава същият онзи Матлок, който само минути по-рано е твърдял, че не можеш да осъдиш някого само заради това, че се е озовал на нечия яхта. — Освен дето общува и с бивш таен източник, след като е напуснал Службата — въпрос по който правилникът е абсолютно категоричен, особено когато въпросният източник е хлъзгава личност като… каквото и да е сегашното му име.

— Емилио дел Оро — подсказва му любезно Хектор. — Няма да е зле да го запомниш, Били.

— А Обри би трябвало да се пази от контакти с такива като Емилио дел Оро, след като знае изискванията ни. Човек с неговите змийски способности би следвало да е по-внимателен, когато си избира приятелите. И изобщо как така се е озовал на онова място? Но пък може и да го е направил с определена цел. Не бива да го заклеймяваме от раз.

— Може просто късметът му да е проработил, Били — подсеща го Хектор.

— Заедно с новата си жена и дъщерите й Обри е бил на къмпинг по хълмовете над адриатическото крайбрежие. Обадил му се е някой приятел от лондонския банков сектор, засега с неизвестно име, казал му е, че „Татяна“ е хвърлила котва наблизо и че се е завихрил купон, така че бързо да се включва във веселието.

— На палатка? Обри? Стига си ме будалкал.

— Те, популистите от „Ню Лейбър“ така действат сега. Правят се на простолюдие. И висят по къмпингите.

— Ти ходиш ли на къмпинг, Люк?

— Да, но Елоиз ненавижда британските къмпинги. Нали е французойка. — Люк само усеща колко идиотски звучи отговорът му

— А когато ходиш на къмпинг, Люк — като, естествено, избягваш британските, — винаги ли си носиш и смокинга със себе си?

— He.

— А Елоиз да не би да ходи с всичките си диаманти?

— Тя всъщност няма такива.

Матлок се замисля върху чутото.

— Предполагам, че доста често си се виждал с Обри, Хектор, в хода на изгодните си сделки в Сити, докато ние, останалите, изпълнявахме своя дълг тук? И че от време на време сте обръщали е Обри по някоя и друга биричка, а? Както е прието в Сити, нали?

Хектор игнорира въпросите му със свиване на рамене.

— Имахме някоя и друга случайна среща. Но честно казано, не съм склонен да отделям много време на голите амбиции. Скучни са ми.

При което на Люк, комуто напоследък лицемерието се удава все по-трудно, си налага да не стисне страничните облегалки на стола си.

Имали някоя и друга случайна среща ли? Божичко, та нали бяха водили двубой помежду си до отмаляване, след което бяха продължили да се млатят. И нали, според Хектор, Обри Лонгриг бил най-двуличният, измамен, коварен и нечестен връзкар от всички капиталисти лешояди, борсови акули, акционерни хиени и авантюристи на този свят.

Нали тъкмо Обри Лонгриг бе ръководил задкулисно атаката за превземането на Хекторовата семейна фирма за търговия със зърно. Нали самият Лонгриг успял да изврънка чрез съмнителна, но хитро изградена мрежа от подставени лица бушони митническите власти на Нейно Величество да направят среднощна проверка на складовете на Хектор, по време на която срязали стотици пълни чували, разбили куп врати и изобщо изкарали акъла на нощната смяна.

Та нали именно пъклената мрежа от познати на Лонгриг в Уайтхол бе насъскала органите по охрана на труда, данъчните власти, противопожарната охрана и имиграционния контрол да тормозят и плашат служителите на фамилията, да тършуват из бюрата им, да им конфискуват отчетите и да ревизират данъчните им декларации.

Но в очите на Хектор Обри Лонгриг не беше само враг — това просто би било прекалено елементарно, — а направо архетип; класически симптом на язвата, която поглъща не само Сити, но и нашите най-ценни правителствени институции.

Така че Хектор не водеше война лично срещу Лонгриг. И най-вероятно бе казал истината, когато обясняваше на Матлок, че Лонгриг му е скучен, тъй като един от основните постулати на тезата му гласеше, че преследваните от него мъже и жени са по дефиниция скучни: посредствени, банални, безчувствени, безжизнени, различаващи се от останалите досадни люде единствено по това, че тайно се подкрепят един друг и са ненаситно алчни.

Коментарът на Хектор вече е повърхностен. Подобно на фокусник, който не желае да видите прекалено добре някоя негова карта, прехвърля сръчно колодата с международни злосторници, която Ивон му е спретнала.

Бърз кадър с тантурест, властен, много дребен мъж, който пълни чинията си от шведската маса.

— Известен сред германските кръгове под името Карл дер Клайне — отчита небрежно Хектор. — Наполовина от баварската династия Вителсбах, но не се сещам коя половина по-точно. Баварец, катраненочерен католик, както казват там; тесни връзки с Ватикана. Още по-тесни с Кремъл. Непряко избран член на Бундестага… и неизпълнителен директор на цяло котило руски нефтени компании, първа дружка на Емилио дел Оро. Миналата година ходи с него на ски в Сен Мориц. Довел беше със себе си и своя испански любовник. Саудитците умират за него. Поредният красавец.

Прекалено бързо прехвърляне към красив младеж с брада и лъскава пурпурна пелерина, който разговаря оживено с две накичени с бижута матрони.

— Най-новият любимец на Карл дер Клайне — обявява Хектор. — Осъден миналата година от мадридски съд на три години каторга за нападение с нанасяне на тежка телесна повреда, но отървал се благодарение на техническа грешка с помощта на Карл. Назначен наскоро за неизпълнителен директор в групата компании, Арена“, които притежават и яхтата на Княза… А, ето и едно лице, което трябва отблизо да следим… — Екранът примигва. — Доктор Ивлин Попъм от Маунт Стрийт в Мейфеър, известен сред приятелите си като Бъни — Зайчето. Следвал право в Нюшател и Манчестър. Имащ право да практикува в Швейцария; придворен и сутеньор на заселилите се в Съри руски олигарси, едноличен собственик на просперираща адвокатска кантора в Уест Енд. Международник, бонвиван и адски печен юрист. Корумпиран до мозъка на костите си. Къде беше уебсайтът му? Чакай. Ей сега ще го намеря. Остави ме на мира, Люк. А, ето го.

Докато Хектор се суети и мърмори, на плазмения екран доктор Попъм (Бъни, както го наричат приятелите му) продължава да гледа публиката си с търпелива радостна усмивка. Закръглен весел джентълмен с топчести бузки и бакенбарди, излязъл сякаш направо от страниците на Биатрис Потър. Колкото и невероятно да звучи, облечен е в бял тенис екип и в добавка към ракетата си е стиснал и засуканата си партньорка.

Когато най-сетне се появява, главната страница на уебсайта на „Д-р Попъм & Без Съдружници“ се владее от същото засмяно лице, кацнало на квазикралски герб с везните на правосъдието. Под него е изложена мисията на кантората му:

Професионалният опит на моя екип от експерти включва:

успешната защита на правата на водещи индивиди в сферата на международното инвестиционно банкиране срещу разследвания от страна на Службата за тежки финансови престъпления,

успешното представяне на ключови международни клиенти по въпросите на офшорната юрисдикция и на правото им да не свидетелстват пред международни и британски разследващи трибунали,

успешното реагиране на настойчивите разследвания от страна на контролните и данъчни органи и на обвиненията в нередни и незаконни плащания в полза на влиятелни личности.

— А пък гадовете не престават да играят тенис — оплаква се Хектор, докато архивът му със снимки на престъпници възвръща предишното си енергично темпо.

За нула време посещаваме спортните клубове в Монте Карло, Кан, Мадейра и Алгарве. После — в Биариц и Болоня. Напъваме се да не пропускаме надписите на Ивон и албума й от забавни снимки, плячкосани от светските списания, но никак не е лесно, освен за човек като Люк, предварително подготвен какво да очаква и защо.

Но колкото и бързо да се сменят лицата и местата под вещото Хекторово ръководство, колкото и много да са прелитащите по екрана красиви хора с най-модерна тенис екипировка, петима играчи успяват да наложат многократно присъствието си:

веселякът Бъни Попъм — любимият ви адвокат за реагиране на настойчивите разследвания от страна на контролните органи и на обвиненията в незаконни плащания в полза на влиятелни личности,

амбициозният, нетолерантен Обри Лонгриг — пенсиониран шпионин, член на Парламента и семеен къмпингар със своята най-нова аристократична и милосърдна съпруга,

бъдещият държавен министър на Нейно Величество и бъдещ специалист по банкова етика,

самообразованият, самосъздал се, жизнен и чаровен член на хайлайфа и полиглот Емилио дел Оро, швейцарец по народност и глобален финансист, пристрастен — според сканираните изрезки от печата, които минават светкавично пред очите ти — към „адреналинните спортове от ездата на гол гръб по Урал до хелиски в Канада, тениса на високи обороти и играта на московската борса“, комуто поради техническа грешка е отделено повече време, отколкото му се полага, и накрая:

патрицият, изтънченият маестро на пиара, флотският капитан о.з. Джайлс де Салис, търговецът на влияние, специалистът по корумпирани перове — представен на музикален фон от Хектор: „една от най-хлъзгавите гадини в Уестминстър“.

Светлина. Смяна на флашката. Вътрешният правилник в къщата постановява: за всяка тема — отделна флашка. Хектор не обича да смесва вкусовите си усещания. Време е да се преместим в Москва.