Изменник по вкуса ни

6

— Ще се казва Хектор, между другото — обявява умелият малък Люк, докато вдига поглед от своя екземпляр на бежовата папка.

— Това предупреждение ли е или указание свише? — пита Пери иззад разтворените си длани дълго след като Люк се е отказал да изчака отговор.

В изминалата цяла вечност, откакто Гейл си замина, Пери не е помръднал от масата — нито е вдигнал глава, нито се е наместил на стола си до празния неин стол.

— Къде изчезна Ивон?

— Отиде си — отвръща Люк, забил отново нос в папката си.

— По своя воля или я отпратиха?

Без отговор.

— Кой е Хектор? Вашият върховен вожд ли?

— Ако аз съм в „Б“ група, той е в „А“ група. — И си отбелязва нещо с молива.

— Значи, Хектор е шефът ви?

— И така може да се каже.

И така може да не се даде отговор на въпроса.

Макар на Пери да му се налагаше да си признае въз основа на всички налични до този момент данни, че всъщност не му беше трудно да намери общ език с Люк. Явно не бе от висшия ешелон, а от „Б“ групата, както самият той се бе изразил. Леко префърцунен може би, леко елитарен, но човек, с когото би образувал двойка при катерене.

— Хектор слушаше ли досегашния ни разговор?

— Предполагам.

— Гледаше ли ни?

— Понякога е по-полезно само да слушаш. Като радио-театър, да кажем. — След известна пауза: — Тази ваша Гейл е момиче на място. Отдавна ли сте заедно?

— От пет години.

— Уау!

— Защо пък „уау“?

— Ами май започвам да възприемам някои характеристики на Дима. Побързайте да се ожените.

— Навлизаше в свещена територия и Пери се канеше да го предупреди, но в крайна сметка му прости.

— Откога се занимавате с тази работа? — попита вместо това.

— Двайсетина години — отвърна Люк.

— Тук или в чужбина?

— В чужбина най-вече.

— Изкривява ли ви?

— В смисъл?

— За работата ви говоря. Изкривява ли мисленето ви? Усещате ли някаква… deformation professionnelle, така да се каже?

— Искате да попитате дали не съм станал психопат?

— Е, не чак дотам. Просто… как ви се отразява в дългосрочен план?

Главата на Люк се задържа приведена, но моливът му престана да се мотае и покоят му прерасна донякъде в предизвикателство.

— В дългосрочен план, казвате… — повтори той сериозно замислен. — Предполагам, че в дългосрочен план всички ще умрем.

— Не. Имах нещо много по-просто предвид. Като например що за удоволствие е това да представляваш държава, която не е в състояние да посрещне разходите си? — заобяснява Пери със закъснялото усещане, че навлиза в опасни дълбини. — Щото четох някъде, че напоследък в международен план ни допускали до почетната маса единствено благодарение на стабилното ни разузнаване. — Ето че взе да се лута напосоки. — И си рекох, как ли се отразява това на хората, на които се разчита за такива данни? Как ли се чувстват в много по-тежка категория от собствената им — добави, правейки неволна връзка с дребния ръст на Люк, за което мигновено съжали.

Напрегнатият им диалог бе прекъснат от бавни и тихи влачещи се стъпки, като по домашни чехли, по тавана над главите им, които впоследствие заслизаха внимателно по стълбите към сутерена. Като по заповед Люк се отправи към шкафа до една от стените, взе поднос с малцово уиски, минерална вода и три чаши и го остави върху масата.

Стъпките достигнаха долния край на стълбите. Вратата се отвори. Пери инстинктивно скочи на крака. Последва взаимен оглед. Двамата мъже бяха с еднакъв ръст, което и за двама им бе необичайно. Ако не беше толкова прегърбен, Хектор щеше да е по-високият. С класическото си широко чело и отметнатите назад в две мръсни вълни начупени бели коси заприлича на Пери на някакъв старовремски, поизкукуригал факултетски декан. Беше на около петдесет и пет години, по преценка на Пери, но се беше облякъл за цяла вечност с някакво жалко кафяво спортно сако с кожени кръпки по лактите и кожени ръбове на маншетите. Безформеният сив панталон от каша можеше спокойно да принадлежи и на Пери. Същото важеше и за охлузените хъш пъпис на краката му. Непретенциозните рогови рамки на очилата му като да бяха изровени от сандъка, в който Пери държеше на тавана някои останали от баща му вещи.

Най-после — и то дълго след като бе отминал подходящият момент — Хектор проговори.

— Уилфред Оуън, значи — обяви с глас, който се предполагаше да е и жизнерадостен, и изпълнен със страхопочитание. — Едмънд Бърк, значи. Зигфрид Сасун, значи. Робърт Грейвс, значи. Et al[4].

— Защо? Какво са направили? — попита озадаченият Пери, лишил се от възможността първо да помисли.

— Има предвид разкошната ви шибана статия за всички тях в „Лондон Ривю ъф Букс“ миналата есен! „Жертването на храбреци не оправдава преследването на несправедлива цел. П. Мейкпийс scripsit[5]“. Адски въодушевяващо!

— Много ви благодаря — изрече безпомощно Пери и се почувства като идиот за това, че не беше съобразил достатъчно бързо.

Тишината се възстанови, през което време Хектор продължи да оглежда с възторг трофея си.

— Обаче аз ще ви кажа какъв сте вие, господин Пери Мейкпийс, сър — обяви, сякаш бе стигнал до извода, който и двамата очакваха. — Вие сте един абсолютно шибан герой, честна дума! — Сграбчи ръката на Пери в отпуснат двоен захват и едва-едва я раздруса. — И не смятайте, че ви пускам димка в задника. Много добре знаем мнението ви за нас. И сред нас някои са на същото мнение и да знаете, че са прави. Проблемът обаче е в това, че сме единственото шоу, което върви в момента. Правителството е гола вода, половината държавни служители са пълни некадърници. От дипломатическата служба има точно толкова полза, колкото и от една полюция, държавата е в пълен банкрут, а банкерите ни засмукват всичките парички и какво ни показват? Среден пръст. Добре де, как можем ние да оправим нещата? Да се оплачем на мама, или да се стегнем и да се заловим с ремонта? — И без да дочака отговор от Пери: — Бас държа, че кръв сте срали, преди да се обърнете към нас. Но в крайна сметка сте тук. — Вече е пуснал ръката на Пери и се обръща към Люк по въпроса за малцовото уиски. — За Пери само символично. Минимално. С много вода, а от концентрата само толкова, колкото да му се разхлаби корсетът. Ще ми позволите ли да приседна тук до Люк, или прекалено много ще ви напомняме ситуации от рода на кога за последен път видяхте баща cut И стига с това „Адам“. Казвам се Мередит. Хектор Мередит. Вчера разговаряхме по телефона. Апартамент в Найтсбридж, жена и две деца, вече пораснали. Зимна вила в Норфък. Има ме в телефонния указател и на двете места. А ти кой си, Люк, когато не се правиш на някоя друга свиня?

— Люк Уивър ми е пълното име. Живеем оттатък дома на Гейл, на Парламент Хил. Последната ми мисия бе в Централна Америка. Втори брак, един син от него, вече на десет, току-що приет в Юнивърсити Колидж Скул в Хампстед, което е най-голямата ни радост за момента.

— Всички трудни въпроси ги оставяме чак за накрая — заповяда Хектор.

Люк наля три миниатюрни дози уиски. Пери седна рязко на стола си и зачака. Хектор от „А“ групата седна право насреща му, Люк от „Б“ групата — малко по-встрани.

— Ей, да му ебеш майката! — възкликна щастливо Хектор.

— Да бе, да го еба! — съгласи се озадаченият Пери.

Ако трябва да сме точни обаче, бойният вик на Хектор бе съвсем навременен и подейства ободряващо на Пери. И възторженото му нахлуване оказа максимално положителен ефект за изваждането на Пери от черната дупка, в която бе изпаднал след принудителното заминаване на Гейл — и то по принуда лично от негова страна, няма значение по какви причини, — където разкъсаното му на две сърце се бе отдало на всички възможни видове самопрезрения и угризения.

С какъв акъл изобщо се съгласи да дойде тук — било то с нея или без нея. Трябваше просто да им предаде документа си и да им каже: „Толкова. Оправяйте се сами оттук нататък. Съществувам, следователно не шпионирам.“

Какво значение имаше, че наскоро бе прекарал цяла нощ в трамбоване по протъркания мокет в оксфордската си квартира, докато обмисляше стъпката, която знаеше — но не желаеше да знае, — че неминуемо ще предприеме?

Или че покойният му баща — от евангелисткия уклон в англиканската църква, свободомислещ и предан миролюбец — е демонстрирал навремето си, писал е и е възроптавал срещу всички възможни злини, от ядреното въоръжаване до войната в Ирак, заради което сума ти пъти е преспивал в полицейските килии?

Или че дядо му по бащина линия — скромен зидар по професия и заклет социалист — е изгубил единия си крак и едното си око, докато се бил на страната на републиканците в Испанската гражданска война?

Или че момата ирландка Шивон — съкровището на семейство Мейкпийс от двайсет години по четири часа седмично — била назорена да доставя съдържанието на кошчето за отпадъци на баща му на един таен детектив от хартфордшърската полиция — бреме, което толкова й тежало, че един ден сред порой от сълзи признала всичко на майката на Пери и повече не се мярнала в къщата им въпреки всички увещания от страна на майка му?

Или че само преди месец самият Пери бе съчинил апел на цяла страница в оксфордския вестник „Таймс“, подкрепен от набързо съставена от него организация, наречена „Учени срещу изтезанията“, и призоваващ към действия срещу „тайното правителство на Великобритания“ и срещу тайното им погазване на някои от най-трудно завоюваните ни граждански свободи?

Да, всички тези неща бяха от огромна важност за Пери.

И продължаваха да са от важност и сутринта след денонощните колебания, когато в осем часа, със стисната под мишница тетрадка със спирала, той си наложи да прекоси правоъгълния вътрешен двор на древния оксфордски факултет, който скоро щеше да напусне завинаги, и да слезе по прояденото от червеите дървено стълбище до покоите на Базил Флин, доктор по право и директор по учебната част, десет минути след като бе помолил за кратко допитване по личен и конфиденциален въпрос.

Само три години деляха двамата мъже, но, според Пери, Флин вече се бе превърнал в първа курва на университетската система от комисии.

— Ще успея да те вмъкна в графика си само ако се явиш незабавно — бе му заявил превзето. — В девет влизам на заседание на Съвета, а те обикновено траят дълго.

Носеше тъмен костюм и черни обувки с лъснати катарами отстрани. От пълната парадна униформа на ортодоксалността го отличаваше единствено старателно вчесаната, стигаща до раменете му коса. Пери изобщо не беше обмислил как да подхване разговора си с Флин, така че, гледани сега от дистанцията на времето, началните му думи очевидно бяха доста зле подбрани.

— Ти нали миналия срок се опита да прелъстиш мой студент — избъбри още от прага.

— Моля? Какво съм се опитал?

— Онова полуегиптянче — Дик Бенсън. Майка египтянка, баща англичанин. Арабски говорещ. Подаде заявление за академична субсидия, но ти си му подсказал, че може би трябвало да разговаря първо с едни твои познати в Лондон. Той обаче не разбрал какво точно имаш предвид, затова се обърна за съвет към мен.

— И ти какво го посъветва?

— Че ако познатите ти в Лондон са такива, каквито подозирам, че са, да внимава къде стъпва. Идеше ми да му кажа да се пази от тях като дявол от тамян, но реших, че не ми е работа да правя подобни изявления. Все пак нямах правото да избирам от негово име. Не съм ли прав?

— За кое?

— За това, че вербуваш в тяхна полза. Че им търсиш кадри.

— И кои са „те“ по-точно?

— Шпионите. Той самият Дик Бенсън нямаше представа към кои по-конкретно го насочваш, та аз ли? И ни най-малко не те виня. Напротив. Само питам. Вярно ли е? Че имаш връзка с тях? Или просто Бенсън си е въобразявал?

— За какво си дошъл и какво всъщност искаш?

В този момент Пери насмалко да си излезе. И после съжали, че не го е направил. В интерес на истината, действително се извърна и се насочи към вратата, но после се спря и направи кръгом.

— Нужно ми е да се свържа с определени хора в Лондон — каза, стиснал алената тетрадка под мишницата си в очакване на въпроса „защо?“.

— Да не си решил и ти да се включиш? Абе знам, че напоследък прибират какви ли не, ама чак пък теб?

И Пери пак почти се насочи към вратата. И после пак съжали, че не го е направил. Но и този път успя да се овладее, пое дълбоко въздух и едва сега намери необходимите му думи.

— Случайно попаднах на определена информация. — И почука с дългите си нервни пръсти по тетрадката, която издаде лек звън. — Информация, която не съм искал, не съм желал и която е — доста се поколеба, преди да произнесе думата… — тайна.

— Според кого?

— Според мен.

— Защо?

— Защото, ако е вярна, може да постави в опасност живота на няколко души. Или, съответно, да спаси няколко живота. Не е по моята специалност.

— Нито пък по моята, слава богу. Да, подбирам кадри. Крада кадри за тях. Но определените мои хора си имат и един определено добър уебсайт. Да не говорим за кретенските реклами, които пускат за себе си в печатните медии. Така че имаш избор между тези два пътя.

— Нямам време обаче. Материалът ми е изключително спешен.

— Хем спешен, хем таен, така ли?

— Най-вече е спешен. Безкрайно спешен.

— Бъдещето на родината виси на косъм, значи? А това под мишницата ти предполагам, че е малката червена книжка на председателя Мао.

— Протоколен документ е.

Двамата се огледаха с взаимна неприязън.

— Надявам се да не възнамеряваш наистина да ми го връчиш все пак.

— Напротив. Точно това възнамерявам. И защо не?

— Ще тръшнеш пред Флин своите спешни тайни? И очакваш той да им лепне пощенска марка и да ги изпрати на своите определени хора в Лондон?

— Нещо такова. Защо смяташ, че би трябвало да знам как точно процедирате вие?

— А ти в това време ще търсиш своята безсмъртна душа, а?

— Ще правя онова, което винаги правя. И ще ги оставя и те да правят онова, което винаги правят. Нещо лошо да виждаш?

— Всичко, което спомена дотук. В тази игра, която изобщо не е игра, вестоносецът е поне наполовина толкова важен, колкото е и самата вест. Понякога вестоносецът дори въплъщава цялата вест. Ти накъде си се запътил? Сега в момента имам предвид.

— Към квартирата си.

— Имаш ли мобилен телефон?

— Що за тъп въпрос? Естествено, че имам.

— Напиши ми тук номера си, ако обичаш. — И му подава листче. — Не мога да разчитам на паметта си. В квартирата ти има достатъчно силен сигнал за мобифона ти, надявам се. Стените не са особено дебели или нещо от тоя род?

— Сигналът е чудесен, благодаря.

— Вземи си малката червена книжка. Върви си в квартирата. По някое време ще ти се обади мъж или жена с името Адам. Господин или госпожа Адам. Но на мен ми трябва сентенция.

— Какво?

— Някоя запомняща се фраза, която да ги възбуди. Да не очакваш да им кажа „Абе един псевдоболшевик тука смята, че е надушил някаква световна конспирация“? Все пак трябва да им спомена нещо по-конкретно.

Докато преглъщаше възмущението си, Пери направи първото си умишлено усилие да създаде някаква легенда.

— Кажи им, че става дума за престъпен руски банкер, който нарича себе си Дима — рече, след като всички останали пътища се оказаха загадъчно затворени. — Който иска да сключи сделка с тях. И че е съкратено от Дмитрий, в случай че не знаят.

— Звучи неотразимо — отбеляза саркастично Флин, после взе молив и задращи с него по същото листче.

Нямаше и час, откакто Пери се беше прибрал в квартирата си, когато мобифонът му иззвъня и той чу същия онзи закачлив, леко пресипнал мъжки глас, който сега му говореше в сутеренната стая.

— Пери Мейкпийс ли е? Чудесно. Казвам се Адам. Току-що ми предадоха посланието ви. Нали не възразявате да ви задам набързо две-три въпросчета, за да съм сигурен, че дъвчем един и същ кокал? Няма нужда да споменаваме името на нашия приятел. Достатъчно ни е да сме убедени, че става дума за един и същ човек. Той случайно да е женен?

— Женен е.

— За дебела руса дама? С вид на барманка?

— Тъмнокоса и съсухрена.

— И при какви точно обстоятелства налетяхте на нашия приятел? Кога и как?

— В Антигуа. На тенис корт.

— Кой би?

— Аз.

— Чудесно. И трето бързо въпросче. Кога най-рано можете да цъфнете в Лондон за наша сметка и колко бързо ще можем да се доберем до това усукано ваше досие?

— От врата до врата — около два часа, да речем. Има и едно пакетче. Залепил съм го от вътрешната страна на досието.

— Дано да е здраво.

— Надявам се.

— Ще гарантираме наличието му. Само напишете на най-външния плик „АДАМ“ с едри черни букви. Използвайте маркер като в обществените перални или нещо от този сорт. И го размахвайте пред рецепцията, докато някой ви обърне внимание.

Маркер от обществена пералня ли? Приказка на стар ерген? Или тънък намек за съмнителните финансови деяния на Дима?

Развълнуван от присъствието на отпусналия се на малко повече от метър насреща му Хектор, Пери приказва забързано и устремено; и то не някъде към средата на стаята, където по традиция се крият учените глави, а право в лицето на Хектор с орловия поглед; и не толкова директно — и към изтупания Люк, седнал редом до Хектор.

В отсъствието на озаптяващата го Гейл, Пери се чувстваше свободен да търси допирни точки и с двамата мъже. Изповядваше им се по същия начин, по който Дима му се бе изповядал: мъж пред мъж, лице в лице. Създаваше синергия от изповедите. Възстановяваше диалога им с онази точност, с която възстановяваше всичко прочетено — било то добро или слабо, — без да спира, за да се поправя.

За разлика от Гейл, която умираше да имитира чужди гласове, той или не можеше, или някаква глупава гордост го възпираше. Но в паметта си продължаваше да чува спънатия руски акцент на Дима; в спомените си виждаше потното му лице тъй близо до своето, че съвсем малко им оставаше до челен удар. И дори докато ги описваше, подушваше изпаренията от водка в хрипливия глас на Дима. Наблюдаваше го как долива чашата си, как я гледа мрачно, после й се нахвърля и я гаврътва на един дъх. Усеща как се плъзга към някакво неволно родеене с него — към бързата и наложителна спойка, която се появява в кризисна обстановка на някоя отвесна скала.

— Но не е бил наквасен, ако може така да се каже? — подсказа Хектор и отпи от малцовото си уиски. — Доколкото разбирам, бил е по-скоро подпийнал за компания, без да му личи, нали така?

Абсолютно, съгласи се Пери: не се объркваше, не залиташе, не заваляше думите, просто се чувстваше удобно.

— Ако имаше повод да играем тенис на следващата сутрин, убеден съм, че щеше да играе най-нормално. Просто има много як двигател, който се задвижва с алкохол. И се гордее с това.

Пери го каза така, сякаш и той бе горд с този факт.

— Или, ако цитираме погрешно Майстора — оказа се, че и Хектор е поклонник на П.Г. Удхаус, — „говорим за човек, роден на две-три питиета под оптимума“, а?

— Точно така, Бърти — потвърди Пери с най-добрата имитация на удхауски акцент, която можа да докара. Отделиха време за кратък задружен смях, подпомогнати от Люк от „Б“ групата, който след пристигането на Хектор поначало бе поел ролята на безмълвния партньор.

— Ще ми позволите ли да вмъкна тук въпрос относно безупречната Гейл? — попита Хектор. — Не от трудните. Средно мек.

Твърд, средно мек. Пери застана нащрек.

— Когато се върнахте в Англия от Антигуа — подхвана Хектор. — През „Гатуик“, нали така беше?

Да, на „Гатуик“ кацнахме, съгласи се Пери.

— Там се и разделихте. Нали така? Гейл се върна към своите юридически задължения и апартамента си в Примроуз Хил, а вие — в своята квартира в Оксфорд, където сътворихте безсмъртната си проза.

И това беше така, призна Пери.

— Та в този момент каква сделка сключихте — „договореност“ всъщност е много по-изискана дума — относно какво да предприемете по-нататък?

— Да предприемем спрямо кого?

— Ами спрямо нас, както се оказа.

Пери се поколеба, тъй като не му беше ясно накъде води въпросът.

— Договореност всъщност нямаше — отвърна плахо. — Поне не на думи. Гейл беше извършила своя дял. Оставаше аз да извърша моя.

— От самостоятелните си жилища?

— Да.

— Без връзка помежду ви?

— Не. Свързвахме се. Но не си говорихме за Дима и неговите хора.

— А това беше по причина на…

— На факта, че тя не бе чула онова, което аз чух в „Трите комина“.

— Поради което тя продължаваше да е в щастливо неведение?

— На практика. Да.

— И продължава, доколкото ви е известно, да е в това състояние. Докато успявате да я задържите така.

— Да.

— Не съжалявате ли в такъв случай, че я поканихме и тя да присъства?

— Казахте, че ви трябваме и двамата. И аз й казах, че ви трябваме и двамата. При което тя се съгласи да дойде — отвърна Пери, а лицето му взе да потъмнява от яд.

— Но подозирам, че и самата тя е имала желанието да дойде. В противен случай щеше да откаже. Тя е сърцата жена. Не е склонна да изпълнява сляпо заповеди.

— Ни най-малко — съгласи се Пери и с облекчение забеляза блажената усмивка, която предизвика у Хектор.

Пери им описва миниатюрното помещение, където Дима го е отвел за разговора им и което той нарича „гарваново гнездо“ — два на три и половина метра, кацнало на горния край на корабната стълба, излизаща от единия ъгъл на столовата; паянтова куличка от дърво и стъкло, построена върху полушестоъгълника, който гледа към залива, докато морският вятър принуждава шиншите да тракат, а прозорците да вият.

— Надали в цялата къща имаше по-шумно място. И той май точно заради това го беше избрал. Съмнявам се на този свят да има микрофон, способен да улови думите ни в този трясък и вой. — После добавя с глас, придобиващ озадачения тон на човек, който разправя свой сън: — А самата къща бе крайно приказлива. Три комина и три вятъра. И тази килия, в която седяхме, почти опрели чело в чело.

Лицето на Дима бе на не повече от една длан разстояние от моето, повтаря Пери и се навежда през масата към Хектор, като да му демонстрира каква близост е имало помежду им.

— Прекарахме почти цяла вечност, без нищо да кажем, само с вперени един в друг погледи. Според мен той се раздираше от съмнения: в себе си, в мен, в способността си да осъществи намеренията си, в избора си на подходящия човек. А пък аз исках да му внуша доверие в избора му. Разбирате ли какво искам да ви кажа?

Хектор очевидно го разбираше идеално.

— Той се напъваше да преодолее някаква огромна мисловна бариера; представям си, че и изповедта е подобно изживяване. И чак след куп време изстреля към мен въпрос, който звучеше по-скоро като настояване: „Ти си шпионин, професоре? Английски шпионин?“ В началото го възприех като обвинение. И чак после осъзнах, че той го очаква, че дори се надява да му отвърна с „да“. При което му викам: „Съжалявам, но не съм. Не съм шпионин, никога не съм бил и нямам намерение да ставам. Аз съм си най-обикновен преподавател.“ Той обаче не остана никак доволен от отговора ми.

„Много англичани шпионират. Лордове. Джентълмени. Интелектуалци. Знам, че е така. Вие като нация държите на честната игра, на феърплей. Вашата страна е страна на закона. И имате добри шпиони.“

Наложи се пак да му кажа: „Не, Дима, аз не съм — повтарям: не съм никакъв шпионин. Аз съм ти партньор по тенис и университетски преподавател, който точно сега е тръгнал да променя из основи живота си.“ Трябваше да проявя негодувание. Но какво значи „трябваше“ в крайна сметка? Озовал се бях в съвсем нов свят.

— А и бас държа, че вече сте налапали и цялата стръв! — прекъсва го Хектор. — Какво ли не бих дал, за да бъда на ваше място в този момент! Готов съм и на проклетия му тенис да се науча!

Да, „налапал стръвта“ е съвсем точно казано, съгласява се Пери. В полумрака Дима бе натрапчив обект за наблюдение. И за слушане през воя на вятъра.

Твърд, мек или среден, въпросът на Хектор бе зададен с такава лекота и загриженост, че прозвуча направо като утеха:

— И предполагам, че при всичките ви съвсем основателни резерви спрямо нас, поне за миг ви се е прищяло да сте шпионин, не съм ли прав?

Пери се намръщи, взе да чеше смутено къдравите си коси и не успя да намери непосредствен отговор.

— Чувал ли си за Гуантанамо, професоре?

Да. Пери е запознат с Гуантанамо. И е демонстрирал против съществуването му по всеки известен му начин. Но какво иска да му каже Дима всъщност? Защо Гуантанамо придобива изведнъж такава изключителна важност, спешност и критичност за Великобритания — ако си позволим да цитираме писменото послание от Тамара?

— Чувал ли си за тайните самолети, професоре? За ония проклети самолети, които типовете от ЦРУ наемат и прекарват с тях терористи от Кабул до Гуантанамо?

Да, Пери е много добре запознат с въпросните тайни самолети. И доста пари е пратил до една определена благотворителна фондация за правна помощ, възнамеряваща да съди авиокомпаниите собственици на тези самолети за нарушаване на човешките права.

— От Куба до Кабул обаче тия самолети се връщат празни, разбираш ли? А знаеш ли защо? Щото нито един шибан терорист не лети по посока от Гуантанамо за Афганистан. Аз обаче си имам приятели.

Думата „приятели“ май го затруднява. Повтаря я, прекъсва, измърморва си нещо на руски и набива още от водката, преди да продължи:

— Та моите приятели се договарят с пилотите, сключват сделка, съвсем частна сделка, без документиране, нали разбираш?

Окей. Без документиране.

— И знаеш ли какво прекарват с тия празни самолети, професоре? Без митници, товар направо на борда, оттам — директно до купувача, Гуантанамо-Кабул, плащане в брой в аванс?

Не, Пери няма никаква представа какво може да се превозва от Гуантанамо до Кабул срещу плащане в брой в аванс.

— Омари, професоре! — пляска Дима длан върху огромното си бедро и избухва в див смях. — Няколко хиляди проклети омара от Мексиканския залив! И кой ги купува тия проклети омари? Щурите главатари на въоръжените банди! От главатарите ЦРУ си купува пленниците. После на същите главатари им продава проклетите си омари. За кеш. Е, и по някое и друго килце хероин за охраната на Гуантанамо. От най-качествения. Проба 999. Без никакви примеси. Повярвай ми, професоре!

Какво се очаква от Пери? Да се шокира ли? Напъва се да създаде такова впечатление. Но нима това е достатъчен повод да го довлекат в тази лашкана от ветровете паянтова наблюдателница? Не му се вярва. А доколкото усеща, и на Дима не му се вярва. Разказаното дотук е по-скоро изстрел за прицелване — увод към следващо изложение.

— И знаеш ли какво правят моите приятели с всичките тези пари в брой, професоре?

Не, Пери няма никаква представа какво правят приятелите на Дима с печалбата от омарите, контрабандирани от Мексиканския залив до главатарите на афганистанските въоръжени банди.

— Носят всичкия тоя кеш на Дима. А защо? Защото имат доверие на Дима. Много, много руски групировки имат доверие на Дима! А и не само руски! Големи, малки, за мен няма значение! Приемаме всичко! Така че кажи на твоите английски шпиони: имате ли мръсни пари? Дима ще ви ги изпере. Ноу проблем! Предпочитате да ги пестите? Заповядайте при Дима! От многото малки пътчета Дима ще ви построи една огромна магистрала. Това предай на твоите проклети шпиони, професоре.

— И каква ви е оценката за тая гадина на този етап? — пита Хектор. — Поти се, репчи се, пие, шегува се. Казва ви, че е мошеник и перач на пари, и се хвали с престъпните си приятели — но какво всъщност виждате и чувате вие през това време? Какво ври там у него?

Пери преценява условието на задачата, сякаш му е поставена от някакъв висшестоящ екзаминатор, какъвто Хектор вече се явява в очите му.

— Гняв? — изказва той предположение. — Насочен към все още неопределено лице или лица?

— Продължавайте — нарежда му Хектор.

— Отчаяние. Също все още неопределено.

— А най-откровена омраза, каквато винаги се очаква? — настоява Хектор.

— Тепърва ще се прояви, подозирам.

— Отмъстителност?

— Категорично се долавя там някъде — съгласява се Пери.

— Пресметливост? Колебливост? Животинско лукавство? Напънете се! — Изречено на шега, но прието на сериозно.

— Всичките. Без съмнение.

— А срам? Самоненавист? Те не се ли усещат?

Стреснат, Пери се замисля, намръщва се, оглежда се.

— Да — признава накрая със силно провлачен глас. — Да. Срам. Срамът на изменника. Срамът, че изобщо си има работа с мен. Срамът от това, че е предател. Което от своя страна предизвиква нуждата му да се хвали.

— Аз съм един проклет ясновидец — обявява самодоволно Хектор. — Попитайте когото си искате — всеки ще ви го каже.

Пери го съзнава и без да пита.

Пери описва дългите минути мълчание, противоречащите си гримаси по потното лице на Дима в полумрака, как си налива нова водка, как я гаврътва, обърсва лицето си, ухилва се, поглежда гневно Пери, сякаш се съмнява в присъствието му, как се пресяга и го сграбчва за коляното, за да задържи вниманието му, докато подчертава нещо, как после го пуска и пак го забравя. И как накрая, с глас, пропит с най-дълбока подозрителност, изръмжава въпроса, на който иска директен отговор, преди да пристъпи към каквато и да било делова дискусия помежду им:

— Видя ли я моята Наташа?

Пери е видял неговата Наташа.

— Нали е красива?

За Пери не представлява никаква трудност да убеди Дима, че Наташа наистина е голяма красавица.

— По десет, дванайсет книги седмично. Хич не й пука. Изчита ги от край до край. Ти ако имаш само няколко такива студенти, ще се побъркаш от радост.

Пери отчита, че наистина много би се радвал.

— И кон язди, и на балет ходи. А пък как красиво кара ски! Като истинска птица. Да ти кажа ли нещо? За майка й. Тя взе, че умря. Ама аз страшно я обичах. Окей?

Пери издава звуци в израз на съболезнования.

— Може би съм чукал много жени навремето. Има мъже, дето нямат насищане на жени. А добрата жена иска мъжът да е само неин. Ха си чукнал нещо чуждо, ха е пощуряла. За жалост.

Да, жалко е, съгласява се Пери.

— Кълна се в Бога, професоре! — Дима се е наклонил напред и ръга коляното на Пери с показалец. — Много обичах майката на Наташа. Щях да експлодирам от обич, чуваш ли ме? Любов, дето ти изгаря душата. И топките, и сърцето, и мозъка, и душата — нищо друго не ги интересува освен тази твоя любов. — Пак обърсва уста с опакото на дланта си, измърморва „като твоята Гейл красива“, глътва от водката и продължава: — Това копеле мъжът й я уби — доверява му. — И знаеш ли защо?

Не, Пери няма представа защо копелето съпруг на Наташината майка е убил Наташината майка, но чака да научи, а покрай това да установи дали наистина е попаднал в лудница.

— Наташа е мое дете. И когато майката на Наташа му го съобщава, понеже не може да лъже, онова копеле я убива. Но един ден и аз ще го намеря това копеле. И ще го убия. Но не с оръжие. А с тези двете.

И вдига невероятно нежните си ръце пред очите на Пери. При което Пери най-покорно ги оглежда.

— Моята Наташа ще учи в „Итън“, окей? Това предай на твоите шпиони. Иначе няма да има сделка.

За съвсем кратък миг Пери усеща под краката си твърда почва в този бясно въртящ се свят.

— Много силно се съмнявам, че в „Итън“ са започнали да приемат и момичета — подхвърля плахо.

— Парите не са проблем. И плувен басейн ще им построя. Няма проблем.

— Дори и тогава надали биха променили правилника само заради нея.

— Къде ще ходи тогава? — пита дръзко Дима, сякаш пречките ги създава Пери, а не училището.

— Има едно училище, което се казва „Роудийн“. Смятат го за девическия еквивалент на „Итън“.

— Номер едно ли е в Англия?

— Така се говори.

— Деца на интелектуалци? На лордове? На номенклатура?

— Да го наречем — училище за най-горната прослойка на английското общество.

— Много ли е скъпо?

— Страшно.

Дима е утешен, но само отчасти.

— Окей — изръмжава. — Тогава правим следната сделка с твоите шпиони. Условие номер едно: Училище „Роудийн“.

На Хектор му е провиснало ченето. Зяпа с отворена уста Пери, после седналия до него Люк, после пак Пери. Прокарва пръсти през немирните си бели кичури в израз на неспособността си да повярва на чутото.

— Еба си куче майката — измърморва. — Що покрай дъщерята не уредим и двамата му близнаци в Лейбгвардейския полк, дето охранява кралицата? И вие какво му отговорихте?

— Обещах му да направя всичко по силите ми — отвръща Пери и усеща че по някакъв начин е тласкан към страната на Дима. — Става дума за онази Англия, която той си е внушил, че обожава. Какво друго да му кажа в подобен момент?

— Прекрасно сте се справили — възторгва се Хектор. С което и малкият Люк е съгласен: „прекрасно“ е дума, която е обща и за двама им.

— Помниш ли Мумбай, професоре? Миналия ноември? Ония шантави пакистанци, дето искаха да избият целия свят. Дето ги командваха по мобифоните им? И онова проклето кафене, което подложиха на обстрел? Колко евреи убиха? И заложници? Хотелите там, гарите? Толкова деца, майки — убити? Как успяха тия луди копелета да сторят всичко това, мамка им?

Пери не изказва нито едно предположение.

— Някое от децата ми пръстчето да си пореже, само като видя кръв, и ми прилошава — протестира възмутен Дима. — През живота си съм се нагледал на смърт, чуваш ли? За какво им е било на ония шибани копелета да го правят?

На атеиста Пери му иде да каже „заради Бога“, но премълчава. А Дима се стяга и се хвърля право в дълбокото.

— Окей. Кажи следното на твоите проклети английски шпиони, професоре — настоява в поредния изблик на агресия. — Октомври две хиляди и осма. Запомни тая шибана дата. Обажда ми се мой приятел. Окей? Приятел.

Окей. Поредният приятел.

— Пакистанец. От синдикат, с който въртим бизнес. На трийсети октомври, значи, посред нощ ми се обажда. А аз съм в Берн, в Швейцария — много тих град, пълен с банкери. Тамара спи до мен. Събужда се. Подава ми проклетия телефон: за тебе е. И го чувам тоя приятел. Слушаш ли ме?

Пери го слуша.

— „Дима — вика ми оня, — обажда ти се твоят приятел Халил.“ Глупости на квадрат. Името му е Мохамед. А Халил му е специално име за едни кешови сделки помежду ни, ама кой му пука? „Ще ти дам един ценен съвет за борсата, Дима. Страхотен, жесток съвет. Ама и вие не забравяйте после, че аз съм този, който ви го е дал. Нали ще се сетите за мен?“ Окей, викам, няма да те забравим. Четири часа посред нощ, мамка му, а той седнал акъл да ми дава за мумбайската борса. Давай нататък, Халил, викам му. Окей, няма да те забравим. Имаме добра памет. Няма да те прецакаме. Какъв е съветът ти?

„Дима — вика, — изчезвай моментално от индийската борса, иначе яко ще закъсаш.“ Какво, викам му, какво искаш да ми кажеш, Халил? Да не си откачил нещо? Как така ще закъсаме в Мумбай. Та ние имаме куп легални бизнеси в Мумбай. Най-нормални, абсолютно чисти инвестиции, дето пет години ми се еба майката да ги изпирам — услуги, чай, дървесина, хотели — всичките толкова бели и големи, че и римският папа може да води литургия в тях. Приятелят ми обаче не ще и да чуе. „Послушай ме, Дима, изчезвай моментално от Мумбай, ти казвам. След месец-два, да речем, пак ще заемеш здрави позиции, пак ще изкараш някой и друг милион. Но засега се отърви веднага от тия шибани хотели.“

И пак прокарва юмрук през лицето си, да отбие рукналата пот. „Исусе Христе“ прошепва си и се оглежда за помощ в тясното помещение, където са седнали.

— Нали ще съобщиш всичко това на твоите английски апаратчици, професоре?

Пери ще направи всичко по силите си.

— Та през остатъка от нощта на трийсети октомври две хиляди и осма, след като тоя пакистански задник ме събужда, повече сън не ме хваща, окей?

Окей.

— И още със ставането на 31 октомври се обаждам в проклетите им швейцарски банки. „Изкарайте ме моментално от тоя шибан Мумбай.“ Услугите, дървесината, чая — продавам ги за около трийсет процента от стойността им. Хотелите — по седемдесет. След две седмици съм в Рим.

Обажда ми се Тамара. „Пусни си проклетия телевизор.“ И какво виждам? Ония смахнати пакистански путьовци гърмят като шантави из Мумбай. Индийската борса затваря. На следващия ден акциите на „Индиан Хотелс“ губят шестнайсет на сто, стигат до 40 рупии и продължават надолу. През март тая година вече са на 31. И пак ми се обажда Халил. „Хайде, приятелю, вече можеш да се върнеш. Но не забравяй, че аз съм този, който те светна.“ И аз се връщам. — Потта продължава да се стича по плешивата му глава. — В края на годината „Индиан Хотелс“ са вече 100 рупии. Правя от воле печалба от двайсет милиона. Евреите са избити, заложниците са избити, а на мен гледат като на шибан гений. Ето това искам да разкажеш на английските ти шпиони, професоре. Исусе Христе.

Потното лице представлява изпълнена със самопрезрение маска. Прогнилата дървена обшивка стене под напъните на морския вятър. Приказките на Дима са го докарали до място, от което връщане назад няма. А Пери е бил подложен на наблюдение, на изпитание, и е доказал, че на него може да се разчита.

Докато си мие ръцете в издокараната тоалетна на горния етаж, Пери хвърля поглед в огледалото и сам се впечатлява от сериозността на лицето, което започва да му става все по-чуждо. И бързо слиза долу по дебелата пътека върху стълбите.

— Още една глътчица? — пита Хектор и замахва лениво към таблата с напитките. — Люк, моето момче, що не ни спретнеш една кана кафе?