Изменник по вкуса ни

4

Дори и някой от двамата да си е помислял да отклоним поканата, не го е споделял на глас, отбеляза Гейл.

— Канеха ни заради децата. Двамата възедри близнаци имали рожден ден: чудесно. Под този предлог ни пробутаха поканата и ние тъкмо така се вързахме. Моята основна цел обаче бяха двете момиченца — и пак се поздравява наум, че не е споменала и Наташа, — докато Пери… — И му хвърли изпълнен със съмнение поглед.

— Докато Пери какво? — поиска да уточни Люк, след като Пери не реагира.

Тя обаче междувременно премина в отстъпление с цел да защити своя мъж.

— Той бе направо омагьосан от цялата ситуация. Нали, Пери? От Дима, от това що за човек е той, от жизнената сила, от завършения индивид. От цялата банда руски престъпници. От опасността. От пълната им различност. Ти буквално се свързваше с тях. Несправедливо ли се изразявам?

— Дрънкаш като някой психолог — отсече Пери и се сви в себе си.

Малкият Люк, вечният сдобряващ, чевръсто се намеси.

— Тоест и у двама ви е налице смесена мотивация — подсказва с тона на човек, за когото смесената мотивация е чисто ежедневие. — Че какво лошо има в това? Цялата обстановка е поначало една такава… смесена. Пистолетът на Ваня. Приказки за руски пари в кошове за пране. Копнеещи отчаяно за вас две осиротели момиченца — нищо чудно и възрастните. Плюс това, че и близнаците имат рожден ден. Така че вие — двама души с порядъчно възпитание — нима сте имали начин да откажете?

— И то — на остров — подсети го Гейл.

— Точно така. На всичко отгоре, ако смея да кажа, и любопитството ви е било доста разпалено. Но защо пък не? И аз бих се поддал на подобна главозамайваща смеска.

Което на Гейл поначало й е ясно. Има чувството, че през годините малкият Люк се е поддавал на повечето неща, поради което изпитва известна тревога по отношение на себе си.

— Но най-вече Дима — настоява тя. — Той е най-едрата примамка в твоите очи, нали, Пери? Признай си. Та ти самият тогава го отбеляза. За мен най-важни бяха децата, но когато ножът опря до кокала, за теб решителният фактор се оказа Дима. Нали точно за това си говорихме преди няколко дни. Не помниш ли?

С което го подсещаше: докато съставяше проклетия си документ, а мен третираше като робиня християнка.

Пери се замисли за кратко така, както би се замислил върху всяко друго научно твърдение, после със спортсменска усмивка призна справедливостта на аргумента й.

— Така е. Имах чувството, че ме е назначил. Или по-точно, че ме е повишил над заслуженото ниво. Всъщност не съм вече съвсем сигурен какво чувствах тогава. Може и друго да съм си мислел в онзи момент.

— Но Дима беше наясно. Провъзгласил те беше за своя професор по честна игра.

— Така че следобед, вместо да вървим на плаж, отидохме пеш до града да пазаруваме — продължи Гейл. Говореше на Ивон покрай извърнатата глава на Пери, макар разказът й да бе насочен именно към него. — Близнаците рожденици бяха най-лесни: комплект за игра на крикет. Това беше по твоята специалност. И се зае с огромно удоволствие да им го избереш. Страхотно ти хареса магазинът за спортни пособия. Страхотно ти хареса старецът. И страхотно ти харесаха снимките на великите играчи от Западните Индии. Лиъри Констънтайн ли видяхме? И кои други?

— Мартиндейл.

— И Соубърс. И Гари Соубърс го имаше на снимка. Ти ми го показа.

Той кимна. Да. И Соубърс.

— Да не говорим колко ни хареса идеята всичко да стане тайно. Да изненадаме децата. Идеята на Амброуз да изскоча от тортата всъщност никак не беше лоша. А пък аз се заех с подаръците за момичетата. С известна помощ от твоя страна. Шалчета за малките и много хубава огърлица за Наташа от миди, редуващи се с полускъпоценни камъни. — Готово! Пак успя да вмести Наташа, и то — без да я усетят. — Ти и на мен искаше да ми купиш една, но аз не ти позволих.

— Пояснете причината, ако обичате, Гейл — прекъсва я Ивон със своята прекалено скромна интелигентна усмивка, с желанието да облекчи тона на разговора.

— За да може нейната да е неповторима. Предложението на Пери беше много мило, но не исках да ме поставя в двойка с Наташа — отвърна Гейл не толкова на Ивон, колкото на Пери. — А съм сигурна, че и Наташа не би желала да я поставят в двойка с мен. Затова ти рекох: много мило, страшно благодаря, но нека остане за друг път. Нали така беше? А пък да не ви разправям що за изпитание е това да намериш свястна хартия за опаковане на подаръци в Антигуа!

Втурна се по-нататък:

— Оставаше въпросът с тайното ни промъкване в дома им, нали така? Понеже ние трябваше да сме голямата изненада. И това щеше да е страхотен майтап. Мислехме — ти го предложи — да се маскираме като карибски пирати, но ни се стори прекалено; хората все още бяха в траур, макар официално да не беше известено. Та в крайна сметка отидохме в обичайните си дрехи, с малки добавки. Ти, Пери, беше по стария си блейзър и сивия торбест панталон, с който пътуваш. Един вид — випускник на частна гимназия. Той, Пери, поначало не си пада по модата, но в случая се постара, нали, Пери? И банския си беше обул, естествено. А аз бях по памучна рокля върху банския си плюс жилетка, в случай че захладнееше, тъй като вече знаехме, че „Трите комина“ разполагат с частен плаж и има вероятност да ни поканят да се къпем.

Ивон пише подробна паметна записка. До кого? Подпрял брадичка в дланта си, Люк попива всяка нейна дума — прекалено усърдно според Гейл. Пери изследва мрачно част от зидарията на потъмнялата стена. И тримата посвещават напълно вниманието си на лебедовата й песен.

Когато Амброуз им съобщил, че трябва да се строят пред входа на хотела в шест, продължи Гейл с по-умерен тон, предположили, че ще ги откарат инкогнито до „Трите комина“ в един от минивановете с черни стъкла и ще ги вмъкнат през някой страничен вход. Предположенията им не се оправдали.

Измъкнали се, според инструкциите, по водеща до хотелския паркинг задна пътечка, където ги чакал Амброуз зад волана на джип. Планът, зашепнал им с конспиративно вълнение, бил да вмъкне тайните гости по стария „природен маршрут“, който минавал по билото на полуострова и водел право до задния вход на къщата, където щял да ги чака самият господин Дима.

И тя пак възприе гласа на Амброуз:

— „Ама да видите с какви приказни светлини са украсили градината, под една огромна палатка е разположен оркестър от ударни инструменти и са докарали индустриални количества от най-крехкия кобе бийф, който някога е добиван от теле. Не се сещам нещо да са пропуснали. И всичко това — уредено до най-малката подробност от самия господин Дима. Отпрати моята Елспет и цялата шумна сбирщина, наречена „неговото семейство“, на надбягвания с раци на отвъдната страна на Сейнт Джонс, та да можем да ви вмъкнем през задния вход — разбирате ли сега в каква тайна участвате тази вечер?“

Ако са търсили приключение, самият „природен маршрут“ щял да им е достатъчен. Изглежда, от години никой не го бил ползвал. На Пери на два пъти му се налагало наистина да им пробива път със сила през джунгловидната растителност.

— Което на него, естествено, му доставяше огромно удоволствие. Той май наистина е трябвало да е селянин, нали, Пери? Докато най-сетне се измъкнахме от един дълъг зелен тунел, в чийто край ни чакаше Дима, щастлив като някакъв Минотавър. Ако това е възможно.

Тук кокалестият показалец на Пери се вдигна предупредително.

— И това бе първият случай, в който виждахме Дима сам — подчерта най-натъртено. — Без бодигардове, без семейство. Без деца. Без никой, който да ни наблюдава. Поне не видимо. Бяхме само тримата, застанали на ръба на някаква гора. И имам чувството, че и двете страни си давахме съвсем ясна сметка. За изключителността на момента.

Но каквото и значение да придаваше Пери на тази своя забележка, то се изгуби в напористия изблик от страна на Гейл:

— И той ни прегърна, Ивон! Наистина ни прегърна. Първо Пери, после го избута настрана, после мен, после пак Пери. Но в прегръдките му нямаше нищо сексуално. Бяха сърдечни, роднински прегръдки. Сякаш от векове не ни е виждал. Или няма повече да ни види.

— Или е бил тласкан от отчаянието — подсказа Пери със същия искрен замислен тон. — Аз поне усетих такова нещо. За теб не знам. Какво значехме за него в този момент. Колко важни му бяхме.

— Той наистина ни обичал — продължи непоколебимо Гейл. — Държеше ни и ни се обясняваше в любов. И Тамара ни обичала — в това бил убеден. Но на нея й било трудно да ни го каже, понеже вследствие на проблема си била леко изперколясала. Без изобщо да обясни какъв би могъл да е проблемът й, а пък на нас кой ни даваше правото да питаме? И Наташа ни обичала, но тя напоследък с никого не разговаряла, само си четяла книгите. Цялото му семейство обожавало англичаните заради нашата човечност и феърплей. Само че не каза човечност, а някаква друга дума. Коя беше?

— Сърдечност.

— Стоим ние в края на тунела, отдали сме се на прегръдки, а той се разпростира по темата за нашата сърдечност. И човек започва да се пита: колко любов можеш да изпитваш към човек, с когото си разменил всичко на всичко шест думи?

— Пери? — суфлира Люк.

— На мен ми се видя героичен — отвърна му Пери, докато дългата му ръка се устреми към челото в класически жест на тревожност. — И аз не мога да си обясня защо. Но струва ми се, че го бях отразил някъде в документа ни, нали? Героичен? Нещо повече. — И вдига рамене да отхвърли собствените си чувства като безстойностни. — Посрещащ с достойнство огъня, мина ми през ум. Само дето не знаех кой стреля по него. Нито защо. Нищо не ми беше ясно, освен това, че…

— Че сте в двойка, която се катери по отвесна скала — подсказа му Гейл без всякаква заядливост.

— Да, именно в двойка. И че той е закъсал. Че има нужда от нас.

— От теб — поправи го тя.

— Добре. От мен. Точно това искам да кажа.

— Тогава разказвай ти.

— Той ни изведе от тунела до едно място, което очевидно беше задната страна на къщата — подхвана Пери, но внезапно млъкна. — Доколкото усещам, необходимо ви е точно описание на мястото, нали? — обърна се строго към Ивон.

— Абсолютно вярно, Пери — отвърна му Ивон със същата експедитивност. — До най-досадната подробност, ако нямате нищо против. — И пак се зае да води подробните си бележки.

— Там, където излязохме от гората, започваше стара пътека, постлана с нещо като червена сгурия, вероятно използвана за подход към сградата при първоначалния строеж. Сега е цялата на дупки, които се наложи да преодоляваме, докато се катерехме по хълма.

— Понесли всичките онези подаръци — изпусна се Гейл иззад кулисите. — Ти с комплекта за крикет, аз — със специално увитите подаръци за по-малките в най-приличната торба, която успях да намеря, тоест — нищо особено.

Мен дали изобщо ме слуша някой? — запита се. Май не. За тях изворът на истината е Пери. Аз съм просто тинята на дъното.

— Откъм задните й подстъпи сградата напомняше на стар грохнал скелет — продължи той. — Поначало ни бяха предупредили, че не е никакъв дворец, понеже щели да я бутат. Но такава чак развалина не очаквахме. — Напускащият Оксфорд преподавател се беше превърнал в репортер на терен. — За едната полусрутена тухлена постройка със зарешетени прозорци беше ясно, че е служила навремето да приютява прислугата от роби. Целият имот бе скрит зад варосана четириметрова ограда, по чийто връх бе обтегната нова, заплашителна на вид бодлива тел. Навсякъде покрай оградата — бели прожектори, монтирани на пилони като около футболен стадион, огряват всеки минаващ. Заревото им се виждаше и от нашата вила. Между пилоните — провесени разноцветни светещи гирлянди, вероятно за предстоящите вечерта празненства по случай рождения ден. И охранителни камери, но насочени в противоположната посока, тъй като сме откъм обратната им страна. Предполагам, че това е била и идеята. Лъскава нова сателитна антена, към седем метра в диаметър, насочена някъде на север, доколкото успях да установя на връщане към хотела. Към Маями. Или към Хюстън. Кой я знае. — После се замисля. — Как кой всъщност? Та нали тъкмо на вас това ви е работата.

Той заяжда ли се с тях, или се шегува? Нито едното, нито другото. Просто Пери се мъчи да им покаже колко брилянтно се справя с тяхната работа, в случай че досега не са забелязали. Онзи Пери, който умира да се катери по обратни северни наклони, сега ги убеждава, че никога не забравя изминатия маршрут. Същият онзи Пери, който не може да устои на нито едно предизвикателство, стига шансовете категорично да не са в негова полза.

— Оттам надолу по склона, през още гора до тревиста поляна, от чийто край стърчи самият нос. Реално погледнато, къщата няма задна страна. Или има само задна страна — както предпочитате. Бунгало в псевдоелизабетински стил, достроявано с летви и азбестови плоскости и гледащо на три страни. Измазани сиви стени. Тесни витражни прозорци. Шперплат с претенции за каркасно-панелно строителство и задна тераса с провиснал над нея ветроупорен фенер. Наясно ли си с терминологията ми, Гейл?

Щях ли да съм тук, ако не бях?

— Чудесно се справяш — казва. Което не отговаря точно на въпроса му.

— Пристроени стаи, бани, кухни и офиси със самостоятелни входове, което подсказва, че по някое време къщата е била обитавана от някаква комуна или нещо от този род.

— И изобщо — пълна бъркотия. Но най-малко Дима може да бъде винен. Това поне ни беше известно, благодарение на Марк. Димини се бяха нанесли там съвсем наскоро. И нищо не били пипнали, ако не се смятат спешните охранителни мерки. Което ни най-малко не ни притесняваше. Напротив, мястото внушаваше едно крайно необходимо усещане за реалност.

Вечно любопитната д-р Ивон наднича иззад медицинските си записки.

— Но сред всичко това нямаше нито един комин, така ли, Пери?

— Два бяха част от останките от захарна рафинерия на западния ръб на носа, а третият — на ръба на гората. Доколкото си спомням, и това изложих в нашия документ.

В нашия шибан документ ли? Колко пъти го повтори досега? Нашия документ, който ти лично написа и не ми даде да го видя, за разлика от тях? Това си е твой шибан документ! И техен шибан документ! Бузите й пламтяха и тя се надяваше да са го забелязали.

— А после, докато се приближавахме към къщата, трябва да е било на двайсетина метра от нея, Дима ни даде знак да забавим ход — разправяше Пери с придобиващ все по-голяма сила глас. — Ей така, с ръце: по-бавно.

— И предполагам, че тъкмо на това място е поставил и пръст пред устните си като жест на съзаклятник? — попита Ивон, вдигнала рязко глава към него, докато пишеше.

— Ами да! — намеси се Гейл. — Точно на това място. Страхотно съзаклятничество. Първо забавете ход, после млъкнете. Ние си мислехме, че пръстът пред устата е част от готвената за децата изненада, затова се съобразихме. И понеже от Амброуз знаехме, че са ги завлекли на надбягванията с раци, леко се поизненадахме от вестта, че все пак са си у дома. Но просто предположихме, че е настъпила някаква промяна, поради която не са отишли. Или поне аз лично го предположих.

— Благодаря ви, Гейл.

За какво, за бога? За това, че засенчвам Пери ли? Моля, моля, Ивон — удоволствието остава за мен. И се втурва по-нататък:

— По това време Дима вече ни е изправил на нокти. Буквално не смеем да дишаме. Ни най-малко не се съмнявахме в него — смятам, че това е важно да се отбележи. Изпълнявахме заповедите му, което не е в стила и на двама ни, но фактът си е факт. А той ни отведе до някаква врата, която водеше в къщата, макар да бе странична. Вратата се оказа отключена, той просто я бутна и влезе пръв, след което моментално се извъртя, с вдигната във въздуха една ръка, а другата поставена пред устните и вперил погледа си в нас — както татко изпълняваше ролята на Котарака в чизми в коледната пантомима, само че трезвен, идеше й да каже, но го премълча, — един вид да ни принуди да мълчим. Нали така, Пери? Карай нататък.

— Едва след като се убеди, че владее положението, ни даде знак да го последваме. Аз тръгнах пръв. — В сравнение с нейния, тонът на Пери е минимално емоционален и налага умишлен контрапункт спрямо нейния. До този тон прибягва, когато е истински развълнуван, но се преструва, че не е. — Влязохме на пръсти в една празна зала. Е, чак пък зала! По-скоро три и нещо на четири метра, с гледащ на запад прозорец с напукано стъкло, укрепено с ромбчета от книжна лепенка, през които струи слънцето. Дима продължаваше да държи пръст пред устата си. Щом влязох, пак ме сграбчи над лакътя, със същия захват, който бе използвал и на тенис корта. Нямаща равна на себе си сила. Изключено бе да му се противопоставя.

— Нима ви мина през ум, че може да ви се наложи да му се противопоставите? — попита Люк в проява на мъжко съчувствие.

— Нищо не ми минаваше през ум. Притеснявах се само за Гейл и се стремях единствено да стоя помежду им. Това обаче трая само няколко секунди.

— Достатъчно дълго, за да схванете, че вече не става дума за детска игра — подсказа му Ивон.

— Да, започваше да се заражда такава една мисъл — призна си Пери, заглушен от воя на минаващата по улицата над главите им линейка. — Но е задължително да си представите количеството неочакван шум в онова място — настояваше, сякаш единият шум бе неутрализирал другия. — Бяхме само тримата в тази нищожна стая, но чувахме как вятърът се блъска в цялата паянтова къща около нас. А и светлината беше… как да кажа… фантасмагорична, ако ми позволите да използвам тази дума, която студентите ми обожават. Нахлуваше на пластове през западния прозорец. Прахообразната светлина от стелещата се над морето ниска облачност, а над нея пласт ослепителна светлина. И катраненочерни сенки там, където светлината не достигаше.

— И студено беше — оплака се Гейл и се прегърна театрално. — Както само една безлюдна къща може да е студена. И онзи типичен за такава къща вледеняващ мирис на гробища. А аз не преставах да се питам: къде са момиченцата? Защо нито се виждат, нито се чуват? Защо не чуваме никого и нищо друго, освен вятъра? А ако в къщата наистина няма никой, за какво ни е цялата тази тайнственост?

Кого заблуждавахме, освен себе си? И ти, Пери, си си го мислел същото, нали помниш, че после ми каза?

Но зад вдигнатия показалец на Дима лицето вече е съвсем друго, разправя Пери. Никаква веселост не му е останала. Нито в очите. Те вече са сериозни. Твърди. Той наистина искаше да ни уплаши. Да споделим страха му. И както си стоим слисани — е, и уплашени всъщност, — в единия ъгъл на миниатюрната зала се появява призрачната фигура на Тамара, която е била там от самото начало, но не сме я забелязали в най-тъмната ниша отвъд слънчевите лъчи. Тя е в същата дълга черна рокля, с която беше и на мача по тенис, и докато ни следяха с Дима от вътрешността на минивана, и прилича на собствения си призрак.

Тук Гейл пак си възвръща повествованието:

— Първо забелязах архиепископския й кръст. Около който постепенно се оформи останалата й фигура. Сплела бе на плитки косата си за рождения ден, по бузите й имаше руж, а около устата й — червило. Като казвам около, имам буквално това предвид. Приличаше на полудяла дървеница. Но не държеше пръст пред устата си. Нямаше нужда. Цялото й тяло представляваше предупредителен знак в черно и червено. Остави го ти Дима, рекох си. Тук, в тая жена, е истината. Макар да продължавах да се чудя какъв точно е проблемът й. Защото от километри личеше, че има страхотен проблем.

Пери понечи да я прекъсне, но тя упорито отказа да му преотстъпи думата.

— В ръката си държеше лист хартия — най-обикновен лист с размер А4, сгънат на две — и ни го поднасяше. За какво? Дали не е някакъв религиозен трактат? Да се подготвим за среща със Създателя си? Или ни връчва съдебна призовка?

— И къде в това време е Дима? — пита Люк, обърнал се отново към Пери.

— Най-накрая пусна ръката ми — отвърна с гримаса Пери, — но чак след като се убеди, че цялото ми внимание е насочено към листа в ръката на Тамара. Който тя не преставаше да тика към мен. Докато Дима ми кимаше: прочети го. Но без да сваля пръста от устните си. И Тамара с вид на обладана от зъл дух. И двамата с вид на обладани от демони всъщност. И настояващи да споделим страха им. Но страх от какво? Така че го прочетох. Не на глас, естествено. И не веднага. Не стоях на пътя на светлината. Така че ми се наложи да го отнеса до прозореца. Като пристъпвах на пръсти — от което разбирате до каква степен се бяхме поддали на внушението. Но пък тогава ми се наложи да загърбя прозореца — толкова зверски силна беше светлината. След което пък Гейл трябваше да ми извади резервните очила за четене от чантичката си…

— Понеже той, както винаги, ги беше забравил във вилата…

— После Гейл пристъпи на пръсти зад гърба ми…

— Ти ми даде знак да се приближа…

— Заради собствената ти безопасност… И тя го прочете над рамото ми. Така че го прочетохме два пъти, да речем.

— Че и отгоре — добави Гейл. — Защото представете си само какъв жест на доверие ни оказваха! Откъде-накъде чак дотолкова ни вярваха? Кое ги бе накарало изведнъж да помислят, че точно ние сме нужните им хора? Защо ни налагаха това… това проклето бреме!

— Нямали са кой знае какъв избор — отбеляза тихичко Пери, при което Люк кимна мъдро, Ивон дискретно повтори жеста му, а Гейл се почувства още по-изолирана, отколкото до този момент.

Възможно е напрежението в недостатъчно проветрявания сутерен да се бе оказало прекалено високо за Пери. Или — помисли си Гейл — да бе изпитал силно закъснял пристъп на чувство за вина. Отпусна дългото си кокалесто тяло върху облегалката на стола, свлече острите си рамене, за да си възвърне спокойствието, и посочи с пръст светлобежовата папка, почиваща между дребните юмручета на Люк.

— Така или иначе, текстът е пред вас в нашия документ, така че не се налага да ви го рецитирам наизуст — заяви агресивно. — Можете да си го препрочитате до насита. Предполагам, че вече сте го направили.

— Независимо от всичко — отвърна Люк, — ако не възразявате, Пери. — За пълнота, ако мога да кажа.

Нима Люк го изпитваше? На Гейл поне така й се стори. Дори в академичната джунгла, която Пери бе тъй решен да напусне, му се носеше славата на човек, способен да цитира след един-единствен прочит цели трактати по английска литература. И тъй като бе предизвикана суетата му, Пери взе да цитира бавно и безизразно:

— „Дмитрий Владимирович Краснов, иженарицаем Дима — директор за Европа в Арена Мулти Глобал Трейдинг Конгломерат — Никозия, Кипър, — желае с помощта на посредника професор Пери Мейкпийс и юриста мадам Гейл Пъркинс да води преговори за взаимно изгодно споразумение с властите на Великобритания относно постоянното заселване на цялото му семейство в замяна на определени сведения от изключителна важност, спешност и критичност за Великобритания на Нейно Величество. Децата и останалите живущи ще се завърнат след около час и половина. Има удобно място, където Дима и Пери ще могат да разговарят ползотворно без опасност да бъдат подслушвани. Молим Гейл да съпроводи Тамара до друга част на къщата. Възможно е в къщата да има много микрофони. Умоляваме ви ДА НЕ ГОВОРИТЕ до завръщането на всички лица от надбягванията с раците за празненството.“

— В този момент иззвъня телефонът — каза Гейл.

Пери седи изправен на стола си, сякаш изпълнява командата „мирно“; дланите му отново са разперени върху масата, гръбнакът му е изправен, но раменете му са отпуснати, все едно умува върху онова, което му предстои да направи. Челюстта му е стегната в упорит отказ, макар никой да не му е отправил искане, на което да му се налага да откаже, с изключение на Гейл, която е вперила в него изпълнен с достойнство умоляващ поглед — поне тя така се надява, но може и просто да му се надсмива, тъй като и самата тя вече не е сигурна какви сигнали изпраща лицето й.

Тонът на Люк е лековат, да не кажем безгрижен — предполага се, че точно това цели:

— Мъча се да си ви представя вас двамата така, както сте застанали там, нали разбирате — обяснява той. — Понеже моментът е наистина изключителен, не сте ли съгласна, Ивон? Застанали един до друг в стаята? Зачели се? Пери държи писмото? А вие, Гейл, надничате над рамото му. И двамата буквално онемели. Изтресли са ви едно изключително предложение, на което не ви е позволено да реагирате по никакъв начин. Направо кошмар. Тъй като, поне доколкото се отнася до Дима и Тамара, мълчанието ви е полуравносилно на съгласие. Понеже, доколкото усещам, нито един от двама ви не се кани да напусне демонстративно къщата. Притиснали са ви. И физически, и емоционално. Прав ли съм? Така че, от тяхна гледна точка, всичко върви по ноти: вие сте се съгласили безгласно да сте съгласни. Точно това впечатление им създавате, без да искате. Абсолютно неумишлено. Без изобщо нищо да вършите, просто с присъствието си ставате част от тяхната голяма игра.

— Моето усещане бе, че са напълно изкукуригали — казва Гейл с цел да спука балона на ентусиазма му.

— Абсолютни параноици, Люк, и двамата.

— И в каква по-точно форма се проявява параноята им? — не отстъпва Люк.

— Отде да знам? Да започнем от решението им, че някой им е набутал навсякъде микрофони, да речем. И че ги подслушват зелени човечета.

Сърцатостта на Люк обаче надминава очакванията й. И той я срязва:

— А след всичко чуто и видяно от вас, Гейл, нима изключвате подобно нещо? По това време вече е трябвало да сте наясно, че поне с единия крак сте нагазили в руската престъпност. И наричате себе си опитен юрист, ако смея да отбележа.

Настъпва продължителна пауза. Гейл не е очаквала да сплете рога с Люк, но щом иска двубой — да заповяда по всяко време.

— Така нареченият мой опит, Люк — подхваща гневно тя, — за съжаление, не включва… — Но тук Пери успява да я отклони.

— В този момент иззвъня телефонът — напомня й кротко.

— Да. Добре, бяхме стигнали до телефона — предава се тя. — Беше на метър от нас. Че и по-малко. На шейсет сантиметра, да речем. Със звън като на противопожарна аларма. Яко ни стресна. Но не и тях. Старовремски черен висок апарат от 40-те години на миналия век с шайба и навит на масур кабел, поставен върху паянтова масичка от ратан. Дима вдигна слушалката и изрева нещо на руски, а на лицето му изгря изкуствено наложена слагаческа усмивка. У него всичко изглеждаше тотално наложено против волята му. Насилени усмивки, насилен смях, фалшива радост, постоянно повтаряне на, да, сър“, „не, сър“, „както кажете, сър“, стига да ми позволите да ви удуша с двете си ръце. А очите му не се отлепят от откачената Тамара, която му суфлира. Междувременно пръстът му се е върнал пред устата: никакъв шумов фон, ако обичате, поне по време на разговора. Нали така, Пери? — подхвърля тя, като умишлено прескача Люк.

Точно така.

— Ето, значи, от кои хора се боят, мисля си. И искат и ние да се боим от тях. Тамара го дирижира. Кима, върти глава с всичкия там руж по бузите й, от време на време имитира изражението на Медуза в знак на меганеодобрение. Надявам се, че ги описвам вярно, а, Пери?

— Възцветисто, но точно — съгласява се неохотно Пери; след което, слава богу, й пуска истинската си хилядаватова усмивка, макар и от онези, с които признава, че той е виновният.

— И нещо ми говори, че това е било само първото от ред други позвънявания през същата вечер — подсказва чевръсто Люк, докато ги стрелка подред с бързите си, странно безжизнени очи.

— До връщането на семейството се състояха поне половин дузина разговори — съгласи се Пери. — Нали и ти ги чу? — към Гейл. — И това беше само за начало. През цялото време, докато бях се усамотил с Дима, телефонът звънеше и или Тамара изкрещяваше на Дима да се обади, или Дима скачаше на крака и отиваше сам да вдигне, като не преставаше да ругае на руски. Може и да има деривати някъде из къщата, но лично аз не видях нито един. По-късно същата нощ ми обясни, че мобилните телефони нямали покритие в този район заради дърветата и отвесните скали, та затова всички го търсели по наземната линия. Но на мен тия не ми минават. Според мен те искаха да се убедят в местонахождението му, а най-лесно им беше, като го потърсят на домашния му телефон.

— Кои те?

— Хората, които му нямат доверие. И на които и той съответно няма доверие. Онези, на които е задължен. И които мрази. Хората, от които се боят и от които смятат, че и ние следва да се боим.

С други думи — хората, които може да са известни на Пери, Люк и Ивон, но не и на мен, помисли си Гейл. Хората в проклетия наш документ, който изобщо не е наш.

— И тъкмо на този етап вие двамата с Дима се оттегляте на вашето си удобно място, където ще можете да разговаряте, без да рискувате някой да ви подслушва — подсказва Люк.

— Да.

— А вие, Гейл, отивате да общувате с Тамара.

— И на това ако му викат общуване…

— Но факт е, че отивате.

— В една смотана всекидневна, която вони на пикня от прилепи. А по плазмения телевизор тече тържествено руско православно богослужение. А тя носеше цилиндъра си.

— Цилиндър ли?

— Пери не ви ли спомена за него? В нашия общ документ, който така и не съм видяла. Тамара носеше навсякъде със себе чанта под формата на черен метален цилиндър. Която дрънчеше при всяко оставяне. Не знам в едно нормално общество в какво жените носят пистолетите си, но в случая имах чувството, че става дума за еквивалент на онзи, с който бе въоръжен вуйчо Ваня.

Щом това ще е лебедовата ми песен, проклета да съм, ако не я изпълня като света.

— Плазменият телевизор заемаше почти изцяло една от стените. Останалите стени бяха окичени с икони. Пригодени за чести пътувания. С претруфени рамки за допълнителна святост. Само мъже светии, никакви Деви. Където Тамара — там и светиите, или поне аз стигнах до такъв извод. И аз си имам една такава леля — бивша проститутка, покръстила се в католицизма. При нея всеки светия си има определена задача. Антон отговаря за изгубените й ключове. Ако закъснява за влака — Христофор. Ако има нужда от някоя и друга лира — Марко. За болен роднина — Франциск. Ако е станало прекалено късно — свети Петър.

Празнота. Пресъхна: поредният скапан актьор, изцеден и недостоен за роля.

— И, съвсем накратко, как се разви остатъкът от вечерта, Гейл? — попита Люк, без да поглежда часовника си, но с подобен ефект.

— Съвсем чревоугоднически, казано на най-прост език. Хайвер от есетра, раци, пушена есетра, океани от водка, зашеметяващи трийсетминутни тостове на пиян руски език за възрастните, огромна торта за рождениците, всичко това прокарвано с помощта на здравословни облаци лют дим от руски папироси. Кобе бийф и крикет на електрическо осветление на ливадата, дънещ оркестър от ударни инструменти, който никой не слуша, фойерверки, които никой не гледа, пиянско къпане в морето за все още държащите се на краката си пияници и прибиране преди полунощ за оптимистична аутопсия на случилото се с по още едно за преди лягане.

Купчинката от гланцови фотографии на Ивон се появява категорично за последен път. Посочете, ако обичате, някой, който смятате, че е присъствал на тържеството, отправя Ивон заучената си молба.

Този и този, казва Гейл, докато ги сочи уморено. Ами този — за него съм почти сигурен, допълва Пери.

Да, Пери — и този. Поредният проклетник. Но все някой ден и руските престъпнички ще се сдобият с равни права.

Мълчание, през което Ивон дописва старателно поредната си бележка и оставя молива. Благодаря ви, Гейл, за ценната ви помощ, казва Ивон. С което подсказва и на похотливия малък Люк да не се отплесва в приказки. Краткостта му е снизходителна.

— Боя се, че повече няма да сте ни необходима, Гейл. Дадохте ни изключително подробни, великолепни показания. За останалото ще разчитаме на Пери. Много ви благодаря. От името на двама ни. Благодаря.

Тя е вече на вратата, без да осъзнава как е стигнала дотам. До нея стои Ивон.

— Пери?

Отговаря ли й той? Изобщо не забелязва. Качва се по стълбите с Ивон тъмничарката по петите й. В охолното претруфено преддверие едрият Оли с кокни акцента и чуждестранните отсенки в гласа сгъва руския си вестник, изправя се и застава за секунда пред старинното огледало да си намести старателно с две ръце баретата.