Изменник по вкуса ни

10

За разлика от всеки друг път, сега Хектор е поел обет да мълчи; тоест, освободен от блудкавите технически занимания, вече има възможност да се отпусне на стола и да остави баритона на руския телевизионен коментатор да му върши работата. Подобно на Люк, и Хектор е покръстен в руския език и — с определени задръжки — в руската душа. Затова и той, като Люк, при всяко гледане на този филм е зашеметен, според собственото му признание, от наличието на класическата, безвременна, всерусийска, нагла и опашата лъжа.

А базираната в Москва служба за телевизионни новини прекрасно се справя сама, без помощта на Хектор или на когото и да било друг. Баритонът съвсем умело успява да внуши отвращението си от описваната от него зловеща трагедия: от този безсмислен разстрел от минаващ автомобил, от това неоправдано покосяване на тази бляскава и набожна руска двойка от Перм в разцвета на силите й! Когато решили да напуснат далечна Италия, където живеели, за да посетят любимата родина, жертвите надали са подозирали, че духовното им пътуване ще приключи тук, в обраслото с бръшлян гробище на древната семинария, която открай време обичали, с нейните позлатени луковици и кипариси, кацнала на склона на хълм на ръба на плавно нагъната гора в Подмосковието.

„В този мрачен, неприветлив майски следобед цяла Москва е в траур по двама безупречни руснаци и двете им дъщерички, които, по Божията милост, не са били в автомобила, когато терористични елементи в нашето общество направили на решето родителите им.“

Ето ги изпотрошените стъкла и надупчените врати, изгорелия скелет на доскоро елегантния мерцедес, обърнал се на хълбок сред сребърните брези, докато невинната руска кръв се смесва в брутален едър план с разлятото по асфалта двигателно масло; ето ги и разкривените лица на самите жертви.

Безчинството — уверява ни коментаторът — предизвика справедливия гняв на всички отговорни жители на Москва. Кога ще се сложи край на тази опасност? — питат те. Кога най-после ще станат свободни руснаците да пътуват по собствените си шосета, без да бъдат разстрелвани от бандите чеченски мародери-главорези, решени да сеят терор и хаос?

Михаил Аркадиевич — изгряващ международен търговец на нефт и метали! Олга Лвовна — безкористна и неуморна в усилията си да осигури чуждестранни хранителни помощи за бедните в Русия! Любещите родители на невръстните Катя и Ирина! Чисти руснаци, изпитали носталгия по Родината, в която ще останат навеки!

На гребена на нарастващото коментаторско възмущение колона черни лимузини лази подир остъклената отвсякъде катафалка по залесения склон към портала на семинарията. Процесията спира, вратите на колите бързо се отварят, от тях изскачат млади мъже в черни дизайнерски костюми и се строяват да придружат ковчега. Кадърът се прехвърля върху заместник-шеф на полицията в парадна униформа с всичките му медали, седнал тържествено зад резбовано писалище, заобиколен от грамоти и портрети на президента Медведев и министър-председателя Путин.

Да намерим утеха във вестта, напомня ни се, че поне един чеченец вече доброволно си е признал участието в това престъпление, а камерата се задържа върху лицето му достатъчно дълго, че да споделим възмущението на гласа зад кадър.

Връщаме се на гробището и към грегорианското погребално песнопение, изпълнявано от хор млади православни попове с калимявки и копринени бради, които слизат с иконите си по стълбището от семинарията към двойния гроб, където ги чакат главните опечалени. Кадърът замръзва, последван от едри планове на всеки опечален поотделно, със субтитрите на Ивон отдолу:

ТАМАРА — съпруга на Дима, сестра на Олга, леля на Катя и Ирина, — права като ръжен под широкопола черна пчеларска шапка.

ДИМА — съпруг на Тамара, — плешивото му изтерзано лице се е опънало нездравословно в такава усмивка, сякаш самият той е умрял, въпреки присъствието на любимата му Дъщеря.

НАТАША — дъщеря на Дима, — дългата й коса пада като черен порой на гърба й; стройното й тяло е увито в безформен черен пашкул.

ИРИНА и КАТЯ — деца на Олга и Миша, — безизразни, всяко едно хванало се за ръка за Наташа.

Коментаторът рецитира имената на великите и добри хора, дошли да изпратят покойниците в последния им път. Сред тях са представители на Йемен, Либия, Панама, Дубай и Кипър. Нито един от Великобритания.

Камерата се спира върху тревиста могилка по средата на склона, под дебелата сянка на кипарисите. Шестима — не, седмина добре облечени млади мъже на двайсетина и трийсетина и нещо години са се скупчили. Гладко обръснатите им лица, някои вече затлъстели, са обърнати към зеещия гроб на двайсетина метра под тях по склона, където стърчи самотната фигура на Дима, заел любимата си поза с леко наклонено назад по военному тяло и вперил поглед не в гроба, а в седмината събрали се на могилката добре облечени мъже.

Снимка ли гледаме или видеозапис? Трудно е да се каже заради неподвижността на Дима. И на мъжете на могилката по-горе. Субтитърът на Ивон пояснява със закъснение:

Люк отдавна се е отказал да съди за хората по физиономиите им. Точно тези лица е изучавал безброй пъти, но и досега не открива у тях нищо, което не би видял на отсрещната страна на бюрото в някоя фирма за недвижими имоти в Хампстед, да речем, или на среща на делови хора в черни костюми и с черни куфарчета в който и да било елитен хотел от Москва до Богота.

Дори и след появата на дългите им руски фамилни имена, придружени с малките и бащините, криминалните им прякори и псевдоними, пак не успява да открие по лицата им нещо по-интересно от поредното издание на прототипи от униформените редици на мениджърите от среден калибър.

Но като се загледаше по-дълго човек, започваше да си дава сметка, че шестима от тях са оформили — нарочно или случайно — защитен пръстен около седмия, в средата. А ако се вгледаш още по-отблизо, забелязваш, че онзи, когото прикриват, е на абсолютно същата възраст като тях, а гладкото му личице е весело като на дете в слънчев ден — лице, каквото човек някак си не очаква да види на едно погребение. За Люк лицето представлява такава картинка на доброто здраве, че едва ли не буквално го задължава да възприеме, че зад него стои и здрав мозък. Много трудно би прогонил такова лице от прага си, ако собственикът му се появеше някоя неделна вечер на вратата на Люк с някоя трагична история. А какво гласи съответният субтитър?

КНЯЗА.

Изведнъж въпросният Княз се отделя от братята си, изтичва надолу по затревения склон и без да съкращава крачка или да намалява темпото, се отправя с протегнати напред ръце към Дима, който се е извърнал с лице към него, изпънал рамене назад, изпъчил гърди, издал предизвикателно напред брадичката си. Но свитите му в пръстите ръце, тъй нежни за разлика от всичко останало у него, сякаш нямат сила да се отделят от тялото му. Да не би — мисли си Люк при всяко гледане на тази сценка… — да не би да си дава сметка, че сега му се отваря възможността да постъпи с Княза така, както му е идело да постъпи със съпруга на майката на Наташа — „с тези две, професоре!“ Но и така да е било, в крайна сметка явно се налагат по-мъдри, по-тактически съображения.

Постепенно, макар и с известно закъснение, ръцете му неохотно се вдигат за прегръдката, която в началото е колеблива, но сетне става любовна, било то от мъжествено желание или взаимна омраза.

Камерата проследява в забавено темпо целувката: дясна буза до лявата — старият вор целува младия. Пазителят на Миша целува убиеца му.

И втората целувка в забавен каданс: лявата буза до дясната.

След всяка целувка — кратка пауза за взаимна скръб и размисъл, но и за онази задавена съчувствена дума между опечалени, която, ако изобщо бъде изказана, стига единствено до слуха на двамата.

И нов забавен каданс: целувката уста в уста.

На магнетофона между безжизнените ръце на Хектор Дима обяснява на английските апаратчици готовността си да прегърне оня, когото най-много от всичко на света би искал да види мъртъв:

„Опечалени сме, как да не сме, казвам му! Но като добри воры, разбираме какво е наложило моят Миша да бъде убит! „Миша стана прекалено алчен, Княже! — ще му кажем. — Тоя Миша направо те ограби, Княже! И с амбициите си прекали, и с критиките си!“ Но не можем да му кажем: „Княже, ти не си истински вор, ти си корумпиран сук.“ Нито да му речем: „Княже, ти изпълняваш заповедите на властите!“ Или пък: „Княже, ти плащаш лепта на властите.“ Не върви и да му кажеш: „Ти изпълняваш държавни поръчки за убийства, Княже. Продал си руското сърце на властите.“ Не. Ние сме смирен народ. Ние скърбим. Но и се примиряваме. Изразяваме уважението си. Казваме му: „Княже, обичаме те. Дима приема мъдрото ти решение да убиеш кръвния му ученик Миша.“

Хектор оставя записа на пауза и се извръща към Матлок.

— Тук, Били, той има предвид един процес, който ние наблюдаваме от известно време — казва, като едва ли не се оправдава.

— Кои „ние“?

— Кремлинолозите, криминолозите.

— И вие.

— Да. И нашият екип. И ние.

— И какъв е този процес, който екипът ти наблюдава толкова отблизо, Хектор?

— Колкото по-сплотени стават престъпните Братства в името на солидния им бизнес, толкова повече се сближава и Кремъл с престъпните Братства. Преди десет години от Кремъл стовариха цялата сила на закона върху олигарсите: прибирайте се в шатрата, за да не ви съсипем с данъци или със затвор, или и с двете.

— Струва ми се, че и аз лично съм чел нещо подобно, Хектор — вмята Матлок, който обича да забива ножовете си с подчертано дружелюбна усмивка.

— И сега казват същото и на Братствата — продължава невъзмутимо Хектор. — „Организирайте се, изчистете дейността си, не убивайте, без да сме ви наредили, и всички ще забогатеем заедно.“ И ето че пак се появява и твоят неусмирим приятел.

Отново пуска кадрите от новинарската емисия. Стопира един кадър, избира си определен ъгъл от него и го увеличава. Докато Дима и Княза се прегръщат, човекът, известен понастоящем с името Емилио дел Оро, в черен посланически балтон с астраганена яка, е застанал по средата на склона и наблюдава одобрително отгоре срещата — докато по магнетофона Дима чете на руски в темпо стакато написания от Тамара сценарий:

„Главен посредник при безбройните тайни плащания на Княза е Емилио дел Оро — корумпиран гражданин на Швейцария с много досегашни самоличности, който коварно се е вмъкнал под кожата на Княза. Дел Оро съветва Княза по ред деликатни криминални въпроси, по които Княза не е наясно благодарение на вродената си тъпота. Дел Оро разполага с многобройни продажни контакти, включително и във Великобритания. Ако се налага да се изплащат специални суми на въпросните британски контакти, това става по препоръката на хитреца Дел Оро с лично разрешение от Княза. След одобряването на препоръката възлагат на иженарицаемия Дима да открие банкови сметки в полза на съответните британски лица в Швейцария. При получаването на почтени британски гаранции, иженарицаемият Дима ще предостави и имената на корумпираните британски лица, заемащи висши държавни постове.“

И Хектор отново изключва магнетофона.

— Ама и той добре го раздава, а? — оплаква се саркастично Матлок. — Много добре знае как да ни изкушава! Стига да му дадем онова, което иска, ще ни каже всичко, което желаем, че и отгоре. Дори ако се наложи да си го измисли. — Друг е въпросът дали Матлок не се стреми себе си Да убеждава. Но дори и така да е, отговорът на Хектор би следвало да му прозвучи като смъртна присъда.

— Ами то в такъв случай не ни остава друго, Били, освен да приемем, че си е измислил и следното. Само преди седмица главното управление на Арена Мулти Глобал Трейдинг Конгломерат в Кипър е поискало от Комисията за финансов надзор разрешение да открие нова търговска банка в лондонското Сити под името „Фърст Арена Сити Трейдинг“, или, според английското съкращение — FACT, тоест „ФАКТ Банка Лимитид“ или ООД, или „инкорпорейтид“, или каквото шибано наименование ти дойде на акъл. Заявителят посочва, че разполага с подкрепата на три от основните банки в Сити, а така също и с гарантирани активи от петстотин милиона долара и необезпечени активи от порядъка на милиарди. Много милиарди. Засега не уточняват сумата, за да не подплашат конете. Молбата е подкрепена от няколко реномирани наши и чужди финансови институции и внушителен списък от наши си знатни личности. Сред въпросните знатни личности случайно фигурират както твоят предшественик Обри Лонгриг, така и нашият бъдещ държавен министър. Към увещанията им се е присъединил и обичайният контингент мършояди от Камарата на лордовете. Сред неколцината правни съветници, наети от, Арена“ да пробутат иска й пред Комисията за финансов надзор, личи името на високопочитаемия доктор Бъни Попъм от Маунт Стрийт в Мейфеър. А флотският капитан о.з. Де Салис е предложил щедро услугите си да ръководи пиар офанзивата на „Арена“.

Голямата глава на Матлок е клюмнала. След известно време проговаря, но без да я вдигне.

— И ти нямаш нищо против да джафкаш от тъчлинията, нали, Хектор? Заедно с твоя приятел Люк. А какво ще стане с репутацията на Службата сред кръговете, в които това има значение? Ти самият вече не си от Службата. Ти си си Хектор. И какво ще стане с аутсорсването на нуждите на нашето разузнаване към дружелюбни фирми, сред които задължително фигурират и банките? Ние не участваме в кръстоносен поход, Хектор. Нито са ни наели, за да клатим лодката. Задачата ни е да помагаме в управлението й. Ние сме държавна Служба.

И след като не среща никакво съчувствие в измъчения поглед на Хектор, Матлок засвирва на по-лична струна.

— Винаги съм поддържал статуквото, Хектор, и ни най-малко не съм се срамувал от този факт. И винаги съм бил благодарен на Родината за това, че ни е осигурила поредната спокойна нощ. Но теб това не те устройва, нали? Напомняш ми за оня стар съветски виц, дето си го разправяхме в годините на Студената война: „Война няма да има, но няма да оставим камък върху камък в борбата ни за мир.“ Според мен ти си просто един абсолютист, Хектор. И това се дължи на онзи твой син, който толкова ядове ти създава. Покрай Ейдриън съвсем си се побъркал.

На Люк дъхът му спира. Това вече е свещена територия. При всичките прекарани насаме с Хектор часове — докато са яли от супите на Оли или са пийвали по едно малцово уиски в кухнята след работа, докато са гледали рамо до рамо откраднатите от Ивон филмови кадри или са слушали за пореден път филипиките на Дима — Люк не е посмял дори най-косвено да засегне темата с разпътния син на Хектор. И съвсем случайно беше подочул от Оли, че не бива да разчита на Хектор в сряда или събота следобед, освен в крайно спешен случай, тъй като тогава ходел на свиждане при Ейдриън в затвора с лек режим в Ист Англия.

Хектор обаче, изглежда, не чу обидните думи на Матлок, или поне не им обърна внимание. А пък безкрайно възмутеният Матлок надали изобщо си даваше сметка, че ги е изрекъл.

— А не забравяй и друго, Хектор! — излайва. — В крайна сметка какво лошо има в това да превръщаш черните пари в бели? Добре, съществувала сенчеста икономика. И то много голяма. Това ни е напълно известно. Не сме вчерашни. Че икономиките на много страни са по-скоро черни, отколкото бели — и това го знаем. Виж Турция. Виж Колумбия — енорията на Люк. Добре, и Русия виж. Ти лично къде би искал да виждаш тия пари? Черни и пак там ли? Или бели, в Лондон, в ръцете на цивилизовани хора, налични за влагане в законни цели и за благото на обществото?

— Ами то остава и ти сам да се заемеш с прането им, Били — отвръща тихо Хектор. — За благото на обществото.

Сега е ред на Матлок да се направи, че не е чул. И внезапно сменя темата — стар негов любим трик.

— А и кой е тоя професор, за когото все става дума? — пита, докато гледа Хектор право в очите. — Или по-скоро не става дума? Той ли ти е източникът в цялата тази история? Защо ми пускате залчета без никакви съществени данни? Защо не сте поискали да го проучим — или да я проучим съответно? Не си спомням през бюрото ми да е минало нещо свързано с някакъв професор.

— Искаш ти ли да го ръководиш, Били?

Матлок му отправя дълъг безмълвен поглед.

— Ама моля ти се, Били, заеми се — подканва го Хектор. — Поеми го, който — или която — и да е „професорът“. Поеми целия случай, в комплект с Обри Лонгриг и всичко останало. Предай го на Отдела за борба с организираната престъпност, ако толкова държиш. Включи и лондонската полиция, и службите за сигурност, и танковите бригади, като си почнал. Шефът може и да не ти изкаже благодарност, но други хора ще го сторят.

Матлок никога не признава поражение. И въпреки всичко в агресивния му въпрос се съдържа и непогрешим намек за отстъпка.

— Добре. Дай да започнем да говорим по същество. Какво точно искаш? За колко време и на каква сума? Дай да видим какво има в чантата ти. И да я поизпразним донякъде.

— Искам следното, Били. Да се срещна лице в лице с Дима, когато дойде в Париж след три седмици. Да получа от него мостри — така както постъпваме с всеки високостойностен изменник: имена от списъка му, номера на сметки и да мярна картата му… пардон, мрежовия му график. Искам и писмено разрешение — от теб — да го кача до лагер номер едно с уговорката, че ако наистина може да ни предостави онова, което ни обещава, ще го купим моментално, на пълната му пазарна цена, а няма да се ебаваме, докато той търси начини да се пробута на французи, немци, швейцарци или — опазил ни Бог — на американците, на които ще им е достатъчен мигновен поглед върху материалите му, за да потвърдят сегашното си мнение за некадърността на нашата Служба, правителството и изобщо цялата ни държава. — Тук изстрелва във въздуха кокалестия си показалец и го задържа там, докато пламенната светлина отново огрява раздалечените му сиви очи. — И искам да отида там на бос крак. Нали разбираш какво имам предвид. Без да се дава интифа на парижкия ни резидент, че съм там, и без никаква оперативна, финансова или логистична подкрепа от теб или от Службата на каквото и да било ниво, докато не ви я поискам. Разбра ли ме? Същото се отнася и до Берн. Искам случаят да е плътно затворен, а списъкът на осведомените — приключен и заключен. Нито един подпис повече и никакво шепнене на най-добри приятелчета по коридорите. Ще ръководя случая сам, посвоему, с участието на Люк и евентуално на други лица, които лично аз ще си подбера. Хайде, твой ред е да истерясваш.

Хектор, значи, го е чул, помисли си със задоволство Люк: Били Бой ти нанесе удара с Ейдриън, ама и ти му го върна тъпкано.

Възмущението на Матлок е примесено с откровено недоверие.

— Дори без одобрението на Шефа? И изобщо без одобрение от четвъртия етаж? Поредното солово изпълнение на Хектор Мередит, така ли? Добиване на информация от необозначени източници по твоя собствена инициатива за твои собствени цели? Та ти изобщо не живееш в реалния свят, Хектор. Винаги си бил извън него. Остави какво ти предлага твоят човек. Виж само какво ти иска! Преселване на цялото му племе — с нови самоличности, нови паспорти, секретни квартири, амнистии, гаранции… Подсети ме, ако пропускам нещо! Нищо не ти подписвам, докато не си осигуриш подкрепата на цялата Комисия по правомощията, и то писмено. Никакво доверие ти нямам. И никога не съм имал. Ти все не си доволен. Открай време.

— На цялата Комисия по правомощията? — уточнява Хектор.

— В съответствие с правилника на Министерството на финансите, по силата на който е създадена. Комисията по правомощията в пълен състав, на пленарно заседание, без подкомисии.

— С други думи: куп правителствени юристи, цялото съзвездие от мандарините на външно министерство, кабинета на министър-председателя и Министерството на финансите, а да не забравяме и нашия си четвърти етаж. Достатъчно ли те устройва това, Били? В сегашния контекст? Ами дай да включим и ония от парламентарния надзор. Поне да стане по-весело. И двете камари на парламента, без партийни ограничения, а най-отпред — Обри Лонгриг с платения изцяло от Де Салис хор от парламентарни наемници, всички пеещи от един и същ молитвеник!

— Много добре ти е известно, Хектор, че размерът и съставът на Комисията по правомощията е гъвкав и променлив. Не е наложително всичките й елементи да присъстват на всяко заседание.

— И предлагаш всичко това да стане, преди дори да съм разговарял с Дима? Искаш скандал, преди скандалът да е избухнал? Това ли ти е зорът? Дай да гръмнем източника, преди да е успял да каже какво има за продан, пък каквото ще да става? Ти сериозно ли предлагаш всичко това? Готов си да запокитиш лайното във вентилатора още преди да се е завъртяла перката, само и само да спасиш кожата си? И ти си човекът, който ще ми говори за реномето на Службата!

Люк нямаше как да не отдаде дължимото на Матлок. Дори сега продължи да е агресивен.

— О, стигнахме ли най-после до опазването на реномето на Службата! Браво, браво! Макар и с голямо закъснение, радвам се да го чуя. А ти какво предлагаш?

— Да отложиш заседанието на комисията ти до връщането ми от Париж.

— А междувременно?

— Противно на здравия си разум и на всичко, което цениш — най-вече задника си, — да ми дадеш временно разрешение да действам; с други думи, да повериш целия случай в ръцете на служител единак, от когото можеш да се отречеш в мига, в който операцията се провали — сиреч на мен. Хектор Мередит може да има и някои добри качества, обаче е известен като неуправляем снаряд и в случая е превишил пълномощията си. С копие до средствата за масова информация.

— А ако операцията не се провали?

— Свикваш заседание на най-тесния вариант на Комисията по правомощията, който те устройва.

— И те оставям да им говориш.

— Докато ти си в отпуск по болест.

— Незаслужено подъл удар, Хектор.

— Точно това целях, Били.

Люк така и не разбра каква беше онази хартийка, която Матлок изрови от дълбините на сакото си, какво пишеше в нея и какво не пишеше, дали и двамата се подписаха или само единият, дали имаше втори екземпляр и ако имаше — у кого остана и къде беше прибран, тъй като Хектор му напомни, не за пръв път, че има ангажимент, и когато Матлок излагаше стоката си върху масата, той вече беше излязъл от стаята.

Но щеше да запомни за цял живот как се върна пеш до Хампстед през остатъка от вечерна светлина и как през цялото време се чудеше дали просто да не се отбие покрай Пери и Гейл в апартамента им в Примроуз Хил и да ги сръчка да бягат, да се спасяват, докато не е станало късно.

А оттам, както често му се случваше напоследък, мислите му съвсем неволно се отнесоха към пропилия се шейсетгодишен колумбийски наркобарон, който, по причини, които щяха да си останат завинаги неведоми както за него, така и за Люк, реши, че вместо да снабдява Люк с разузнавателни данни, както беше правил през изминалите две години, ще е по-добре да го затвори за един месец във вонливото си укрепление насред джунглата, където да го зареже на нежната милост на своите заместници, след което да му донесе кат чисти дрехи и бутилка текила и да го прикани да намери сам пътя си към Елоиз.