Изменник по вкуса ни

7

По улицата над сутерена префучава линейка, надула сирената си така, сякаш пищи от всичката болка на света.

В блъсканата от ветровете полушестоъгълна наблюдателница към залива Дима навива левия си сатенен ръкав. И на променливата лунна светлина, заместила изчезналото слънце, Пери успява да различи гологърда Богородица, заобиколена от пищни ангелчета в сладострастни пози. Татуировката се спуска от масивното рамо на Дима до златната верижка на обсипания му с диаманти ролекс.

— Интересува ли те кой ми направи тази татуировка, професоре? — прошепва с подрезгавял от емоции глас. — Цели шест проклети месеца? Всеки ден по един час?

Да, Пери много иска да узнае кой е изобразил тази Мадона без сутиен и нейния женски хор върху огромната ръка на Дима, за което са му трябвали цели шест месеца. Ще му се освен това да долови връзката между Дева Мария и молбата на Дима за място за Наташа в „Роудийн“ и за постоянното пребиваване на цялото му семейство в Англия в замяна на жизненоважни сведения, но живеещият у него учител по английски вече е осъзнал, че разказвачът Дима следва своя си крива на повествованието и че сюжетите му се разгръщат по околни пътища.

— Направи ми я моята Руфина. И тя беше зек, като мен. Лагерна проститутка, страдаща от туберкулоза, по един час дневно. И след като я свърши, умря. Исус Христос, а? Исус Христос.

Почтително мълчание, докато и двамата разглеждат шедьовъра на Руфина.

— Знаеш ли какво е Колима, професоре? — пита Дима с все още пресипнал глас. — Чувал ли си?

Да, Пери знае какво е Колима. Чел е Солженицин. Чел е и Шаламов. Знае, че Колима е река на север от полярния кръг, на която са кръстени най-суровите лагери в архипелага ГУЛАГ — и преди, и след Сталин. Знае и какво е зек: зек е нарицателно за безбройните милиони руски затворници

— На четиринайсет бях вече проклет зек на Колима. Криминален, не политически. Политическите нищо не струват. Криминалните са чиста работа. Петнайсет години изкарах там.

— Петнайсет на Колима?

— Ами да, професоре. Петнайсет си ги излежах.

Мъката вече е изчезнала от гласа на Дима. Заменена е от гордостта.

— А към криминалния зек Дима останалите затворници проявяват уважение. Как попаднах в Колима ли? За убийство. Но за добро убийство. Кого убих ли? Един гаден съветски апаратчик от Перм. Баща ни се самоуби — уморен беше, не спираше да се налива с водка. За да не останем без храна, без сапун, майка ни се чукаше с тоя гаден апаратчик. А в Перм живеехме в комунална квартира. Трийсет души в осем скапани стаи, една скапана кухня, един кенеф, всички вонят и пушат. Ние, децата, хич не го обичахме тоя гаден апаратчик, който чукаше майка ни. Гонеха ни да седим в кухнята, зад много тънката стена, всеки път щом апаратчикът дойдеше да ни донесе храна и да чука майка ни. И всички ни гледаха и викаха: „Я чуйте майка си. Курва такава.“ А на нас не ни оставаше нищо, освен да запушваме ушите си с длани. И искаш ли да знаеш още нещо, професоре?

Пери иска.

— Знаеш ли откъде тоя апаратчик се снабдяваше с храна?

Пери няма представа.

— Оказа се, че е шибан военен управител! И че разпределя храната в казармите. Ходи с пистолет. Хубав един такъв, в кожен кобур, абе — голям герой. Ти опитвал ли си се някога да чукаш с кобур отзад на гъза ти? Голям акробат трябва да си. Та тоя военен управител, тоя апаратчик си събува, значи, обущата. Сваля и хубавия си наган. И го пъхва в обущата. Окей, викам си. Стига си чукал майка ни. Май ще си дотук с ебането. И никой повече няма да ни гледа така, сякаш сме деца на курва. Почуквам на вратата. Отварям. Най-учтиво. „Извинете — викам. — Аз съм Дима. Извинете ме, другарю Гаден апаратчик. Но мога ли да се възползвам от хубавия ви наган? И бъдете така добър да ме погледнете в очите поне веднъж. Щото ако не ме погледнете, как ще ви убия? Много ви благодаря, другарю.“ Майка ми ме вижда.

Но нищо не казва. Апаратчикът ме поглежда. А аз го застрелвам копелето. С един куршум.

И показалецът на Дима каца на междувеждието му, да покаже откъде е минал куршумът. А Пери се сеща как същият този показалец е бил опрян в междувеждията на синовете му по средата на мача по тенис.

— Защо застрелях тоя апаратчик? — пита риторично Дима. — Заради майка ми, която се грижеше за децата си. От обич към моя луд баща, който се самоуби. За честта на Русия го убих, гадното му копеле. И може би за да престанат ония погледи в коридора. Така че в Колима ме посрещат с почести. За тях съм крутой — добро момче, без проблеми, чист. Не съм политически. А криминален. Аз съм герой, аз съм боец. Убил съм военен управител, нищо чудно да е бил и чекист. Иначе щяха ли да ми лепнат петнайсет? Имам чест. Не съм…

На този етап от повествованието Пери проявява колебливост, а гласът му става неуверен.

— Не съм стукач, не съм собака, професоре — повтаря плахо чутото.

— Има предвид, че не е доносник — пояснява Хектор. — Кълвач, куче, кокошка — все това означават: доносник. Мъчи се да те убеди, че не е такъв тъкмо когато е.

Пери кимва от уважение към превъзхождащите го познания на Хектор, след което продължава.

Докато един ден, след три години, доброто момче Дима става мъж. Как става мъж ли? Мъж го прави моят приятел Никита. Кой е Никита ли? И Никита е човек на честта, и той е добър боец, голям престъпник. Той става като баща на доброто момче Дима. И като брат. Той ще пази Дима. Той ще обича Дима. Става дума за чиста любов. И един ден, един прекрасен за мен ден, един изпълнен с гордост ден Никита ме завежда при воры в законе. Знаеш ли кои са воры, професоре? Знаеш ли какво значи вор“?

Оказва се, че Пери знае и воры какво означава. И вор знае. Чел е и Солженицин, и Шаламов. Чел е, че в ГУЛАГ споровете между затворниците се решават от воры, че воры налагат и правосъдието; че са братство от престъпници със свой строг кодекс от закони на честта, който са се заклели да спазват и според който не могат да имат трайна връзка с жена, да трупат състояние и да сътрудничат на държавните органи; че тези ворн благоговеят пред свещеничеството и се занимават с религиозната мистика; и че вор е единствено число, а воры — множествено. И че най-важното за всеки вор е да е „законник“ — член на аристокрация, която е издигната далеч над уличната тълпа — над тълпата, живееща целия си живот, без да си има и понятие от закона.

— Та моят Никита се изправя пред това многолюдно съвещание на воры в законе, пред сходката. В него участват ред големи престъпници, добри бойци. И той казва на тия воры. „Братя мои, пред вас е Дима. Дима е готов, братя мои. Приемете го.“ При което те приемат Дима и го правят мъж. Правят го законник. Но Никита продължава да пази Дима. Понеже Дима… е… негов…

Докато законникът Дима търси точната дума, Пери — напускащият Оксфорд преподавател — му се притичва на помощ.

— Ученик?

— Ученик! Точно така, професоре! Като на Исус! Никита ще пази своя ученик Дима. Това е нормално. По ворския закон. Винаги ще го защитава. Обещал ми е. Никита ме направи вор. Следователно е длъжен да ме защитава. Но той взе, че умря.

Дима попива с кърпичка плешивото си чело, после размазва с китка очите си, след което защипва ноздри с палец и показалец, като излизащ от водата плувец. Когато маха ръката си, Пери забелязва, че е плакал за смъртта на Никита.

Хектор е обявил естествена почивка. Люк е направил кафе. Пери приема чаша, а с нея — и шоколадова бисквитка от едрозърнесто брашно. Лекторското му „аз“ е в стихията си: обобщава наличните факти и наблюдения и ги представя с максимална акуратност и точност. Но нищо не е в състояние да угаси напълно блясъка на вълнението в очите му, нито избилата по мършавите му бузи руменина.

Изглежда, авторедакторското му „аз“ обаче усеща всичко това и се притеснява: и затова вероятно, когато продължават, той си избира един небрежен начин на повествование, в стакато ритъм, подхождащ повече на педагогическата му обективност, отколкото на възбудения му авантюризъм.

— Никита се разболява от тиф. Посред зима. При минус шейсет градуса по Целзий или нещо такова. Затворниците мрат масово. На охраната не й пука. Лазаретите не са места за лечение, а места, където да умреш. Никита е твърд мъж и не умира бързо. През цялото време за него се грижи Дима. Не се явява на работа. Вкарват го в наказателната килия. Но щом го пуснат, той отива право при Никита в лазарета, докато пак не го отмъкнат. Бият го, лишават го от храна и светлина, държат го прикован към една стена при поднулеви температури. Всичко онова, което вие и вашите хора аутсорсвате на не толкова придирчиви страни и се правите, че то става без ваше знание — добавя той в изблик на полунасмешлива войнственост, която остава незабелязана. — И докато се грижи за Никита, двамата се договарят Дима да вкара негово си протеже във ворското братство. Изглежда, това е бил един крайно тържествен момент: умиращият Никита назначава чрез Дима свой собствен наследник. Предаване на ритуалната чаша през три поколения престъпници. Протежето на Дима — неговият ученик, както той решава да го нарича благодарение на мен, с извинение — се казва Михаил или, умалително, Миша.

И Пери им възпроизвежда момента:

— „И Миша е човек на честта, като мен, натъквам им! — заявява Дима пред ръководството на признатите мъже воры. — И той е от криминалните, а не е политически. Миша е предан на истинската Матушка Русия, а не на Съветския съюз. Миша уважава всички жени. Той е силен, той е чист, не е нито стукач, нито собака, не е нито към военните, нито към лагерната охрана, нито към КГБ. Не е и полицай. А убива полицаи. Мрази всички апаратчици. Миша е мой син. Ваш брат. Приемете Миша за свой ворски брат!“

Пери се придържа упорито към лекторския стил. Отбележете, ако обичате, в тетрадките си следните факти, дами и господа. Откъсът, който ще ви прочета, представлява съкратената версия на личната история на Дима, така както ми я разказа в наблюдателницата на къщата, наречена „Трите комина“, докато отпиваше шумно, с мляскане, от водката си.

— Щом го освобождават от Колима, той се отправя начаса за Перм и успява да стигне навреме за погребението на майка си. В началото на 80-те години на миналия век престъпността е в разцвета си. Престъпниците живеят на високи скорости — кратко и опасно, но и доходоносно. С безупречното му минало Дима е приет радушно от местните воры. А той открива у себе си математически заложби и се отдава на незаконни валутни спекулации, застрахователни измами и контрабанда. Бързо нарастващото му досие от дребни престъпления го отвежда в управляваната от комунистите Източна Германия. Специалност: кражби на автомобили, фалшиви паспорти и валутни сделки. Междувременно се научава и да говори немски. Връзките му с жени са безразборни, но постоянен партньор му е Тамара — живееща в Перм черноборсаджийка, специализирана в редки стоки от рода на дамско модно облекло и основни хранителни продукти. С помощта на Дима и други сподвижници се занимава допълнително и с рекет, отвличания и шантаж. Но това я вкарва в конфликт с вражеска банда, която първо я залавя и я измъчва, после й скалъпва обвинение и я предава на местната полиция, където я подлагат на още мъчения. Ето как Дима ми описа проблема на Тамара:

„Тя нищичко не им казва, професоре, чуваш ли? Як престъпник, по-яка от мъж. Вкарват я в пресс-камера[6]. Знаеш ли какво значи пресс-камера? Обесват я с главата надолу, изнасилват я десет, двайсет пъти, скапват я от бой, но тя нищо не издава. Само им казва „Майната ви“. Тамара е страхотен боец, а не е сука.“

Пери пак използва неуверено думата, та се налага Хектор отново да го спасява.

— Кучка е по-лошо и от собака или стукач. Суките са предатели спрямо законите на подземния свят. Дима явно вече се тресе от мощно чувство за вина.

— Което може би обяснява защо се затрудни от тази дума — подсказва Пери, а Хектор се съгласява, че е напълно възможно.

И пак Пери в ролята на Дима:

— „Един ден на полицията така им писва, че я събличат гола и я захвърлят на шибания сняг. Но тя пак думичка не им казва, чуваш ли? Само дето откача, окей? Почва да говори с Господа. Купува куп икони. Заравя пари в шибаната си градина, забравя къде ги е заровила, ебал съм им майката. Но тая жена е вярна, чуваш ли? И няма да я оставя. Майката на Наташа я обичах. Но Тамара никога няма да я оставя. Чуваш ли ме?“

Пери го чува.

Щом Дима започва да печели сериозно, изпраща първо Тамара на почивка и рехабилитация в швейцарска клиника, после се оженва за нея. След година се раждат и двамата близнаци. Скоро след сватбата им се състои и годежът на фантастично красивата много по-млада сестра на Тамара Олга — висококласна проститутка и любимка на всички воры. А годеник й е не кой да е, а Миша — любимият ученик на Дима, и той вече пуснат от Колима.

— Връзката между Олга и Миша осъществява и последната мечта на Дима — обявява Пери. — Оттам насетне Дима и Миша стават истински братя. По ворския закон Миша и дотогава се е смятал за син на Дима, но бракът циментира абсолютно семейната им връзка. Децата на Дима стават деца и на Миша, а тези на Миша — деца и на Дима — пояснява Пери, после се обляга назад решително, все едно е готов за въпросите от дъното на аудиторията.

Само че Хектор, който се е забавлявал с оттеглянето на Пери в академичната му кожа, предпочита да коментира чутото по свойствения за него ироничен начин.

Тия воры могат направо да побъркат човека, не мислите ли? Така, както се отричат от брака, от политиката и от цялата дейност на държавата, в следващия миг ги виждаш изтупани да се венчават в черква под звъна на камбаните. Пийнете си още малко. Не повече от чаена лъжичка. Вода ще желаете ли?

И пак свещенодействия с бутилката и каната с вода.

— Ето, значи, какви са били всичките — разсъждава ненужно Пери, докато отпива от съвсем слабото си уиски. — Всички ония шантави братовчеди и вуйчовци в Антигуа. Явно са били воры в законе, дошли да изкажат съболезнованията си по повод Миша и Олга.

Пери възприема отново решителния си лекторски стил. Пери в ролята на резюмиращ историята, нищо повече.

Перм е вече прекалено тесен за Дима и Братството. Бизнесът се разраства. Престъпните групировки се съюзяват. Започват да сключват сделки с чуждестранни мафии. Но най-хубавото от всичко е това, че Дима — мислещият звяр от Колима без капчица образование — е открил у себе си естествен талант за изпиране на добитите по престъпен начин пари. И когато неговото Братство решава да подхване бизнес и в Америка, тъкмо Дима изпращат в Ню Йорк да създаде верига за изпирането на пари със седалище в Брайтън Бийч. Дима взема със себе си Миша в качеството на силовак. А когато Братството решава да разкрие и европейски клон на пераческия бизнес, изборът им отново пада върху Дима. А той от своя страна поставя условието Миша пак да бъде назначен за негова дясна ръка, но този път в Рим. Молбата му е удовлетворена. Димини и Мишини са вече наистина едно семейство: търгуват заедно, играят заедно, разменят си жилища и гостувания, възхищават се взаимно на децата си.

Пери отпива за пореден път от уискито.

— Но всичко това става по времето на стария Княз — заявява Пери едва ли не с носталгия. — За Дима това е истински златен век. Старият Княз е истински вор. При него няма грешка.

— А новият Княз? — пита провокиращо Хектор. — Младият? За него никакво мнение ли не изказва?

Пери отказва да види въпроса откъм смешната му страна.

— Прекрасно знаете за какво става дума — изръмжава. След което добавя: — Новият млад Княз е най-голямата сука на всички времена. Най-големият предател. Той е Княза, който поставя всички воры в ръцете на държавата, а това е най-лошото нещо, което един вор може да стори. В очите на Дима да измениш на такъв човек е дълг, а не престъпление.

— Харесват ли ти тия деца, професоре? — пита Дима с някаква фалшива незаинтересованост, отметнал назад глава и уж вперил поглед в белещите се плоскости на окачения таван. — Катя? Ирина? Харесват ли ти?

— Естествено. Разкошни са.

— А Гейл? И тя ли ги харесва?

— Много добре знаеш, че и тя. И че й е много мъчно за тях.

— Те, малките, какво й казаха за смъртта на баща им?

— Че било автомобилна катастрофа. Преди десет дни. Извън Москва. Трагедия. И баща им, и майка им.

— Ами да. Истинска трагедия. И автомобилна катастрофа. Най-обикновена автомобилна катастрофа. Най-нормална автомобилна катастрофа. В Русия такива автомобилни катастрофи колкото щеш. Четирима мъже, с четири калашника, шейсетина куршума, кой му пука? Автомобилна катастрофа бе, професоре. На труп по двайсет-трийсет куршума. Моят Миша, моят ученик, момче на някакви си четирийсет години. Дима го представи на воровете, направи го мъж.

Следва внезапно изригване на ярост:

— И как така не успях да опазя моя Миша? Защо го пуснах да върви в Москва? Че на сукин Княза копелетата да го разкъсат с двайсет-трийсет куршума? Да очукат и Олга, красивата сестра на жена ми Тамара, майката на дъщеричките на Миша? Защо не го опазих? Ти си професорът! Ти ми кажи, ако обичаш, как така не опазих моя Миша?

И докато именно яростта, а не силата на звука придава такава неземна сила на гласа му, хамелеонският характер на човека пък му позволява да замени тази своя ярост със славянска обезвереност.

— Окей. Да приемем, че Олга, сестрата на Тамара, не беше чак толкова набожна — отбелязва той една слабост, която Пери дотогава не е отчел. — Викам му аз на Миша: „Да не би твоята Олга с тоя хубав неин задник да се заглежда още по чужди мъже? А и ти, Миша, престани да развратничиш, ами се заседи у дома си, като мен, и вземи да й обръщаш повечко внимание.“ — При което гласът му пак спада до шепот. — Трийсет проклети куршума, професоре. Тая сука Княза ще си плати за тия трийсет куршума в моя Мита.

Пери се умълча. Сякаш някакъв далечен звънец бе отбелязал края на часа и той бе осъзнал със закъснение, че трябва да приключи лекцията си. За миг дори сякаш се изненада от собственото си присъствие на масата. После се върна в сегашното време с гърч на дългото си кокалесто тяло.

— Та това горе-долу се случи тогава — казва с обобщителен тон. — Дима се сви в себе си за известно време, после се събуди, като че ли се учуди, че и аз съм там, ядоса се на присъствието ми, реши все пак, че и така не е зле, след което отново ме забрави, закри лице с дланите си и взе да си мърмори на руски. Накрая се изправи, затърси нещо из сатенената си риза и измъкна пакетчето, което приложих към своя документ. — И заключи: — Връчи ми го и ме прегърна. Получи се прочувствен момент.

— И за двама ви.

— У всеки посвоему, но да. Поне аз така смятам. — И изведнъж като че се забърза да се връща при Гейл.

— Без никакви придружаващи пакетчето инструкции? — попита Хектор, докато седналият до него малък Люк от „Б“ групата се засмя на себе си над благоприлично сплетените си ръце.

— Напротив. „Предай това на твоите апаратчици, професоре. Подарък от световния шампион по пране на пари. И им кажи, че държа на феърплей.“ Което и цитирам в документа си.

— Имахте ли представа за съдържанието на пакетчето?

— Досещах се по-скоро. Увито беше в памук, а отгоре — с найлоново фолио. В който вид го получихте. Предположих, че е аудиокасета — от миникасетофон, да речем. Поне опипването ме наведе на тази мисъл.

Хектор отказваше да бъде убеден.

— И не направихте ни най-малък опит да го отворите?

— Ей богу, откъде-накъде? Та нали беше адресирано до вас. Моята задача бе да се убедя, че е прилепено здраво откъм вътрешната страна на досието.

Хектор кима разсеяно, докато прелиства документа на Пери.

— Той го носеше до самото си тяло — продължи Пери, явно изпитващ нужда да разсее настъпващата тишина. — С което ми напомни за Колима. За номерата, които са усвоили там. За изпращане на съобщения и тям подобни. Пакетчето бе облято в пот. Наложи се да го подсушавам с кърпа, когато се върнахме във вилата.

— И въпреки всичко вие не го отворихте?

— Нали ви казах вече. За какво ми е да го отварям? Нямам навика да чета чужди писма. Или да ги слушам.

— Дори когато ви предстоеше да минете през митническия контрол на „Гатуик“?

— Ни най-малко.

— Но все пак ви се искаше.

— Разбира се, че ми се искаше. Вече го отбелязах. Това пък какво е? Под найлоновото фолио. И под памука. В мига, в който ми го връчи.

— И след като ви го връчи, вие какво направихте с него?

— Скрих го на сигурно място.

— А именно?

— Не ви разбрах.

— Къде се намираше това сигурно място?

— В несесера ми за бръснене. Щом се прибрахме във вилата, моментално отидох в банята и го скрих там.

— До четката ви за зъби, предполагам.

— Така излиза.

Ново продължително мълчание. Дали и на тях им се струваше толкова продължително, колкото на Пери? Опасяваше се, че не.

— Защо? — настоя най-сетне Хектор.

— Защо какво?

— В несесера за бръснене — отвърна търпеливо Хектор.

— Предполагах, че там е най-сигурно.

— За преминаване през митническия контрол на „Гатуик“ ли?

— Да.

— Понеже смятате, че всички там си държат касетите?

— Просто реших… — И сви рамене.

— Че в несесер за бръснене няма да бие толкова на очи?

— Нещо от този сорт.

— Гейл знаеше ли?

— Кое? Разбира се, че не.

— Така си и мислех. Записът на руски ли е или на английски?

— Откъде, по дяволите, да знам? Да не съм го слушал?

— Дима не ви ли спомена на какъв език е?

— Никакво описание не му направи, с изключение на онова, което вече ви предадох. Наздраве.

Глътна и остатъка от изключително редкия си скоч и тръшна чашата си върху масата в знак, че е приключил. Хектор обаче ни най-малко не споделяше припряността му. Напротив. Запрелиства назад документа на Пери. После се върна напред с две страници.

— И пак: защо? — настояваше Хектор.

— Защо кое?

— Защо изобщо се заехте да го сторите? Да пренасяте през британската митница съмнителен пакет от руски мошеник? Защо просто не го изхвърлихте в Карибско море и не го забравихте завинаги?

— Бих казал, че отговорът е съвсем очевиден.

— За мен — да. Но не смятах, че и за вас е такъв. Кое му е съвсем очевидното?

Пери се захвана да търси, но като че не успяваше да намери отговор на така зададения му въпрос.

— Какво ще кажете за „затова, защото съществува“? — подсказа му Хектор. — Нали това беше дежурното оправдание на алпинистите?

— Така разправят.

— Пълна глупост, мен ако питате. Правят го, понеже самите те, алпинистите, съществуват. Не прехвърляйте вината върху проклетите планини. Виновни са си алпинистите. Не сте ли съгласен?

— Сигурно е така.

— Понеже именно те виждат далечния връх. На самата планина й дреме на сайдера.

— Вероятно… — И неубедителна усмивка.

— Отвори ли Дима дума за личното ви участие в тези преговори, ако изобщо се състоят? — попита Хектор след пауза, която на Пери му се стори безкрайна.

— Мимоходом.

— В какъв смисъл мимоходом?

— Изяви желание да присъствам и аз.

— Защо и вие да присъствате?

— Явно като гарант за феърплей.

— От чия страна феърплей, мама му стара?

— Явно от вашата, боя се — рече Пери доста неохотно. — Настояваше да ви накарам да изпълните всяка дадена от вас дума. Както вероятно сте забелязали, той изпитва отвращение към апаратчиците. Иска да ви се възхищава във вашата битност на английски джентълмени, но ви няма доверие, понеже сте апаратчици.

— И вие ли споделяте тези му чувства? — запита, вперил уголемените си сиви очи в Пери. — Че сме апаратчици?

— Вероятно — пак си призна Пери. Пак неохотно.

Хектор се извърна към Люк, все още седнал плътно на негова страна.

— Люк, приятелю, насмалко да забравя, че имаш среща. Тръгвай да не закъснееш.

— Разбира се — отвърна Люк, хвърли кратка усмивка за сбогуване към Пери и послушно напусна помещението.

Малцовото уиски беше от остров Скай. Хектор наля две яки дози и подкани Пери да разреди своето с вода.

— Така… — обяви. — Стигнахме до трудните въпроси. Имате ли още сили?

Как да няма.

— Изправени сме пред противоречие. И то яко.

— Лично аз не съм забелязал такова.

— За разлика от мен. Става дума за нещо, което не сте описали в своето иначе отлично есе, а и пропуснахте дотук в иначе безупречното си изложение на глас. Да ви го формулирам ли, или сам се сещате?

Забележимо притеснен, Пери пак свива рамене.

— Карайте нататък.

— С удоволствие. И в двете изпълнения пропускате да упоменете една ключова клауза от условията, поставени от Дима в пакета, който така находчиво сте внесли нелегално през аерогара „Гатуик“ в своя несесер за бръснене, или както ние, по-старите, му викаме, торбичката с тоалетни принадлежности. Дима настоява — и то не мимоходом, както се изразявате вие, а като ключово условие — а освен това и Тамара настоява, което, независимо как изглежда отстрани, за мен е още по-важно — вие, Пери, да присъствате на всички преговори, при което въпросните преговори да се водят на английски език заради самия вас. Случайно да ви е споменал това, последното, докато блуждаеше мисълта му?

— Спомена го.

— Но вие не намерихте за необходимо да го споменете на нас.

— Така е.

— И да не би случайно причината да е, че Дима и Тамара настояват освен това за участието не само на професор Мейкпийс, но и на дамата, която те наричат мадам Гейл Пъркинс?

— Не — заявява Пери с вкаменен глас и челюст.

— Не? Какво не? Не сте извадили едностранно въпросното условие от своето писмено и устно описание?

По разпалеността и точните изрази на Пери можеше да се заключи, че отговорът му бе отдавна подготвен. Той обаче го произнесе със затворени очи, сякаш държеше да се консултира със своите вътрешни демони.

— Готов съм да го направя заради Дима. Дори заради вас и вашите хора съм готов да го направя. Но или ще го направя сам, или хич няма да го правя.

— Да не говорим, че в същото разхвърляно изложение до нас — продължи Хектор с тон, който изобщо не отчете току-що произнесеното от Пери драматично изказване — Дима споменава и за среща в Париж през идния месец юни. На седмо число, ако трябва да съм точен. При което не става дума за среща с нас, презрените апаратчици, а с вас двамата с Гейл, което ни се стори доста особено. Случайно да имате обяснение за този факт?

Пери или нямаше такова, или не желаеше да го сподели. Седеше намръщен в полумрака, скрил устата си като в намордник зад дългите пръсти на едната си длан.

— Той ви предлага тайна среща — продължи Хектор. — Или по-точно казано, споменава среща, която той вече ви е предложил и на която вие явно сте се съгласили. Къде ли ще се състои, питам се. Точно в полунощ под Айфеловата кула, при което ще носите вчерашния брой на вестник „Фигаро“?

— Изобщо няма да е там.

— Къде тогава?

Пери измърмори „Майната му“, бръкна в джоба на сакото си, извади син плик и го шляпна непохватно върху овалната маса. Пликът беше разпечатан. Хектор го взе, старателно отдели капачето с кокалестите бели върхове на пръстите си, извади два картона с нещо напечатано върху тях и ги разгъна. След тях и бял лист хартия, също сгънат.

— И за къде по-точно са тези билети? — попита, след като ги проучи озадачено така, че при нормални условия отдавна щеше да се е сдобил с отговора на въпроса си.

— Нали четете какво пише? Финалният мач при мъжете на откритото първенство на Франция. На „Ролан Гарос“ в Париж.

— И как се сдобихте с тях?

— Плащах сметката за хотела ни. Гейл прибираше багажа. Връчи ми ги Амброуз.

— Заедно с тази мила бележка от Тамара?

— Точно така. Заедно с милата бележка от Тамара. Познахте.

— Доколкото разбирам, бележката от Тамара е била в плика с билетите. Или беше отделно?

— Бележката от Тамара беше в отделен запечатан плик, който впоследствие унищожих — отвърна Пери, чийто глас се задавяше от гняв. — Двата билета за тенис турнира „Ролан Гарос“ бяха в плик, който не беше запечатан. Става дума за плика, който в момента е в ръката ви. Плика, в който се намираше писмото от Тамара, изхвърлих, а самото писмо пъхнах в плика, съдържащ билетите.

— Чудесно. Мога ли да го прочета?

И се зачете, без да дочака позволение.

— „Каним ви ако обичате да вземете и Гейл със себе си. Ще се радваме пак да ви срещнем.“

— За бога — промърмори Пери.

— „Молим ви да се явите на алеята „Марсел Бернар“ в стадиона „Ролан Гарос“ петнайсет (15) минути преди началото на мача. По тази алея има много магазини. Обърнете особено внимание на витрината с материали на „Адидас“. Ще се престорим на много изненадани от срещата ни. Сякаш Божието провидение ни е събрало. Молим ви да обсъдите въпроса с вашите британски служители. Те ще оценят ситуацията.

Молим ви също така да приемете поканата ни да посетите специалната ложа на представителя на компанията „Арена“. Ще е удобно също така ако по същото време в Париж присъства и отговорно лице от тайните власти на Великобритания за крайно дискретен разговор. Молим да уредите това.

В името на Бога, обичаме ви.

Тамара.“

Това ли е всичко?

— Това е.

— И вие сте разстроен. Ядосан. Пищисан, че е трябвало да свалите картите си.

— Ако трябва да съм точен, направо съм бесен — съгласява се Пери.

— Добре. Преди да избухнете окончателно, позволете ми да ви дам малко безвъзмездна допълнителна информация. Повече от това може и да не получите. — Привел се бе върху масата, а сивите му фанатични очи грееха от възбуда. — На Дима му предстоят две жизненоважни церемонии по подписване, е които официално ще прехвърли цялата си изключително изобретателна система за пране на пари на по-младите, а именно на Княза и неговата свита. Става дума за астрономически суми пари. Първата церемония ще се състои в Париж в понеделник, осми юни — деня след срещата ви на тениса. Второто, окончателно — да не го нарека „прощално“ — подписване ще се състои в Берн два дни по-късно — в сряда, десети юни. От мига, в който Дима им припише делото на своя живот — тоест след подписването в Берн на десети юни, — той ще е обект на същото недружелюбно отношение, каквото е получил и приятелят му Миша: с други думи, готов ще е за пречукване. Споменавам всичко това между другото с единствената цел да ви накарам да осъзнаете доколко дълбоки са плановете на Дима, в какво безнадеждно положение се е озовал и колко голям е залогът от натрупаните милиарди — в буквалния смисъл на думата. Докато подпише, ще се радва на пълен имунитет. Че кой би застрелял кравата, от която чака мляко. Но подпише ли — пиши го умрял.

— За какво му е притрябвало тогава да ходи чак до Москва за погребението? — възразява Пери с далечен глас.

— Е, на нас двамата надали ще ни се наложи — съгласи се Хектор. — Но пък и ние не сме воры, а и цената на отмъщението неизбежно е висока. На оцеляването също. Така че, докато не подпише, той е здраво брониран. Но да се върнем към самия вас, а?

— Щом настоявате.

— И двамата трябва да настояваме. Преди малко споменахте, че сте направо бесен. Мен ако питате, вие сте абсолютно в правото си да сте направо бесен, при това спрямо себе си, тъй като на определено ниво — става дума за нивото на нормалното общуване в рамките на обществото — сте се Държали — при обстоятелства, които приемаме, че са били трудни — като истински задник шовинист. И недейте да ми се репчите насреща. Погледнете само какви сте ги надробили дотук. Не включвате Гейл, а тя изгаря от желание да участва. Нямам представа в кой век си въобразявате, че живеете, но тя има не по-малко право от вас на самостоятелни решения. Нима най-сериозно възнамерявате да я лишите от полагащия й се безплатен билет за финалите при мъжете на открития шампионат на Франция? И то не кой друг, а Гейл — партньорката ви и в тениса, и в живота?

С ръка върху устата си, Пери едва успява да прикрие стенанието си.

— Точно така. А сега да разгледаме и другото ниво: нивото на ненормалното общуване в рамките на обществото. Моето ниво, нивото на Люк. И на Дима. Дотук сте разбрали единствено — и то съвсем правилно, — че по някаква чиста случайност двамата с Гейл сте се натъкнали на гъсто осеяно минно поле. И като всеки свестен човек с вашия манталитет, първият ви инстинкт е да изведете Гейл от това проклето място и да я държите навън. И, ако не се лъжа, сте преценили, че лично вие — понеже сте чули офертата на Дима, предали сте я на нас, а и в ролята ви на рефер или наблюдател или каквото там му вика той, по законите на тези ворн, на хората, които Дима възнамерява да предаде, — че вие също сте легитимен обект за крайно решение. Съгласен ли сте?

Съгласен е.

— До каква степен Гейл е потенциална косвена жертва, остава открит въпрос. Несъмнено и по него сте размишлявали.

Размишлявал е.

— Така че да изброим големите въпроси. Първи голям въпрос: нима вие, Пери, имате моралното право да не запознаете Гейл с опасността, пред която е изправена? От моя гледна точка отговорът е: нямате. Втори голям въпрос: нима, след като сте я запознали с преждеказаното, имате моралното право да я лишите от възможността да се включи, като имате предвид емоционалната й обвързаност с децата в семейството на Дима, да не говорим за чувствата й спрямо самия вас? И отново от моя гледна точка, отговорът гласи: нямате, но ако ги оспорвате, ще оставим спора за по-късно. И третия, леко оргазмичен, но неизбежен въпрос, който се налага да ви задам: лично вас, Пери, лично нея, Гейл, лично двама ви като двойка привлича ли ви идеята да изпълните нещо адски опасно за своята родина, и то без никакво на практика възнаграждение освен нещо, наречено там „чест“, и с ясното съзнание, че ако някога изречете и една дума по въпроса, дори само пред най-близките си хора, ще ви преследваме до края на света?

Направи на това място пауза, за да може Пери да му отговори, но понеже отговор не последва, продължи:

— Вие официално сте заявили, че нашата зелена и приятна земя има въпиюща нужда да се спаси от самата себе си. Напълно споделям мнението ви. Болестта съм я изучил — живял съм в блатото. И научно обоснованото ми заключение е, че в качеството си на бивша велика нация сме обхванати от горе до долу от корпоративно загниване. И това не е просто преценката на един болен дърт пръч. В нашия Сървис има много хора, които изграждат професията си върху способността да виждат нещата не само в черно и бяло. Не ме бъркайте с тях. Аз съм късно проявяващ се червенозъб радикал с топки. Следите ли мисълта ми?

Неохотно кимване.

— И Дима, като мен, ви предлага възможност да направите нещо, вместо само да вдигате лозунги. А вие, от ваша страна, опъвате повода, макар през цялото време да се правите на безразличен — позиция, която за мен е в основите си нечестна. Затова най-силно ви препоръчвам: веднага се обадете на Гейл, отървете я от нещастието й, а щом се приберете на Примроуз Хил, запознайте я с всички подробности, дори най-дребните, които досега сте й спестявали. И се върнете заедно с нея тук утре сутринта в девет. Днес сутринта всъщност. Оли ще ви вземе. Още с пристигането си ще подпишете нов документ — още по-суров и по-неграмотно съставен от онзи, който и двамата вече подписахте днес, — а пък ние ще ви изложим от остатъка на повествованието толкова, колкото да не повлияем на подхода ви, в случай че двамата решите наистина да заминете за Париж, и толкова, колкото можем да си позволим, ако случайно решите да не ходите. Ако Гейл реши самостоятелно да се отметне, това си е нейна работа, но се обзалагам на сто срещу девет, че тя ще участва до дупка.

Пери най-сетне вдигна глава.

— Как?

— Кое как?

— Как ще спасим Англия? От какво? Добре, от самата нея си, да речем. Но от кое у нея по-точно?

Ето че дойде ред и на Хектор да се замисли.

— Налага се просто да ни се доверите.

— Да се доверим на Службата ви ли?

— Засега — да.

— И на какво основание? Не се ли предполага вие да сте онези джентълмени, които лъжат за благото на родината си?

— Това го правят дипломатите. Ние не сме джентълмени.

— Значи ли това, че лъжете единствено за да отървете собствените си кожи?

— Това го правят политиците. Нашето е съвсем друго.