Изменник по вкуса ни

2

Гейл не можеше да си обясни защо на нея се пада лъвският пай от приказките. Докато говореше, чуваше гласа си да отеква от тухлените стени на сутерена, както ставаше и в бракоразводните съдебни зали, в които засега се осъществяваше професионално: ето, сега изказвам справедливо възмущение, сега — язвително недоверие, а сега звуча като отсъстващата ми проклета майка след втория й джин с тоник.

Тази вечер обаче, въпреки максималните си усилия да го прикрие, усещаше от време на време как потръпва от страх, който не беше заложен в сценария. Долавяше го със слуха си, независимо дали слушателите й на отсрещната страна на масата го чуваха, или не. Струваше й се, че и седналият до нея Пери го усеща, тъй като скланяше от време на време глава към нея без никаква нужда, освен да я огледа с притеснена нежност през разделящата ги пет хиляди километрова пропаст. И си позволяваше да стисне леко от време на време ръката й под масата, преди да поеме повествованието, воден от погрешното, макар и простимо убеждение, че дава почивка на чувствата й, когато всъщност нейните чувства просто се оттегляха под повърхността, прегрупираха се и при първа възможност пак се втурваха в бой с още по-голяма стръв.

Макар да бе пресилено да се каже, че се бяха довлекли до централния корт, и Пери, и Гейл бяха единодушни, че взеха доста бавно разстоянието. Минаха едва-едва по опасаната с цветя алея с телохранителите в ролята на почетен караул, Гейл хванала периферията на широкополата си капела и полюшваща краищата на поличката си.

— Фръцках се донякъде — призна си.

— И то как — съгласи се Пери, за което получи от отсрещната страна на масата въздържани усмивки.

На входа към корта се получи лека суматоха, сякаш Пери в последния момент се бе отказал, макар той всъщност само да бе отстъпил назад, за да пропусне Гейл пред себе си, а тя се възползва от възможността с достатъчно внушителна женственост, с която да създаде впечатлението, че макар и неосъществила се, възнамеряваната обида все още си беше налице. А след Пери се намъкна и Марк.

Дима стоеше с лице към тях в центъра на корта, разперил широко ръце да ги посрещне с добре дошли. Облечен бе в пухкава синя фланелка с кръгла яка и дълъг ръкав и дълги черни шорти, които стигаха до под коленете му. Противослънчева козирка стърчеше като зелена човка от плешивата му глава, която отсега блестеше на утринното слънце. Пери се зачуди дали не е намазана с плажно масло. Инкрустираният ролекс се допълваше от верижка с леко мистична на вид златна висулка около мощния му врат: поредната лъскава вещ, която да отклонява вниманието.

Но за своя най-голяма изненада, уточни Гейл, още в момента на влизането си беше установила, че не Дима е основното явление. На зрителската трибуна зад гърба му се беше заредила странна — направо чудата, нея ако питаха — смесица от деца и възрастни.

— Като куп восъчни статуи бяха — възмущаваше се Гейл. — И ме смутиха не толкова натруфените им тоалети в този безбожен час — седем сутринта, ами това колко мълчаливи и навъсени бяха. Седнах на най-долния празен ред и си рекох: „Това пък какво е, боже мой? Народен трибунал, черковно шествие или какво?“.

Дори децата не общуваха помежду си. Веднага привлякоха окото й. Винаги така ставаше, когато наоколо й имаше деца. Преброи поне четири.

— Две вкиснати на вид момиченца, едното на към пет, другото около седем, в тъмни рокли и шапки против слънцето, които седяха притиснати в едрогърда черна жена, явно тяхна бавачка — каза Гейл, като се стараеше да не изтърве преждевременно чувствата си. — И двама тийнейджъри със сламени коси по тенис екипи. И всички с такъв унил вид, сякаш някой ги беше изритал от леглата и ги беше довлякъл там за наказание.

А и възрастните бяха с такъв чуждоземен вид, толкова едри и така „други“, сякаш ги беше рисувал създателят на семейство Адамс, продължаваше Гейл. И то не толкова заради официалните им одежди или прическите от 70-те години на миналия век. Или заради това, че в цялата тази жега жените се бяха навлекли като за ледовита зима. Ами най-вече заради всеобщото им униние.

— Защо само мълчат? — прошепна Гейл на Марк, цъфнал неканен на съседното до нея място.

— Руснаци — сви рамене Марк.

— Да, обаче руснаците не млъкват!

Не и тези, рече й Марк. Повечето пристигнаха със самолет през последните няколко дни и още не са се приспособили към карибската обстановка.

— Там се е случило нещо — каза тя и кимна по посока на отсрещната страна на залива.

— Според мълвата провеждат голяма семейна сбирка, и то не от най-задушевните. А и се чудя как се оправят с хигиената. Половината от водопроводната им система е напълно скапана.

Спря погледа си върху двама дебелаци: единия с кафяво борсалино, който мърмореше нещо по мобифона си, другия — с карирана шотландска барета с червен помпон.

— Братовчеди на Дима — каза Марк. — Тук всеки е нечий братовчед. От Перм са.

— Перм?

— Перм. Град в Русия.

Погледът й се плъзна един ред по-нагоре, пак към двете сламенокоси момчета, които работеха така злобно с челюсти, сякаш ненавиждаха дъвките си. Близнаците на Дима, поясни Марк. И наистина, като се вгледа по-внимателно, Гейл успя да установи известна прилика: същия мощен гръден кош, изправен гръбнак и клепнали похотливи кафяви очи, които като че й вземаха мярката.

Пое рязък безшумен дъх, после го изпусна. Наближаваше моментът, в който, в съдебен сблъсък, изстрелваше златния си куршум — въпроса, с който да съкруши мигновено свидетеля. В случая себе си ли щеше да съкруши? Но когато продължи да говори, осъзна с благодарност, че в отразения си от тухлената стена глас не долови нито треперене, нито заекване, нито някаква друга издайническа промяна.

— Приседнало съвсем скромно настрани от останалите — демонстративно отдалечено едва ли не, — бе едно петнайсет-шестнайсетгодишно момиче с наистина поразителна хубост, с гарвановочерна коса до раменете, по ученическа блузка и тъмносиня ученическа пола, която покриваше коленете й. Сякаш изобщо не беше от компанията им. Така че аз, естествено, попитах Марк коя е.

Съвсем естествено, заключи с облекчение, след като чу гласа си. Нито една вдигната вежда по цялата маса. Браво, Гейл.

— „Казва се Наташа, осведоми ме Марк. — Напъпило цвете, готово да го откъснеш“, както казвали французите. Била дъщеря на Дима, но не от Тамара. Зеницата на бащиното си око.

И какво мислите, че правеше красивата Наташа — дъщерята на Дима, но не от Тамара — в седем сутринта, вместо да гледа как баща й играе тенис? — попита Гейл слушателите си. — Четеше подвързано с кожа томче, което стискаше в скута си като щит на целомъдрието.

Абсолютна, убийствена красота, ви казвам — подчерта Гейл. И вметна уж небрежно: — Направо умопомрачителна. — След което си рече: „Боже мой, говоря като някоя лесбийка, а всъщност искам да демонстрирам незаинтересованост“.

Но и този път нито Пери, нито разпитващите я доловиха нещо фалшиво в тона й.

— А къде се намира самата Тамара, която не е майката на Наташа? — попита тя строго и се възползва от възможността да се поотдръпне от Марк.

— Два реда по-нагоре, вляво. Изключително набожна дама. Местните й викат госпожа Монахинята.

Тя се извърна уж небрежно и фокусира погледа си върху облечена в черно от глава до пети призрачна жена. Косата й, също черна, вдигната на кок, бе започнала тук-таме да побелява. Устата й, застинала с обърнати надолу краища, като че никога не се беше усмихвала. Наметната бе с бледоморав шал от шифон.

— А на гърдите й висеше православен златен архиепископски двоен кръст — възкликна Гейл. — Откъдето, предполагам, иде и прякорът й. — След което реши да добави: — Обаче какво присъствие! Всички погледи привлича върху себе си. — Явно повлияна от родителите си актьори, тя не се стърпя да допълни образа: — Няма как да не усетиш волята й. Дори на Пери успя да повлияе.

— Не изпреварвай събитията — предупреди я Пери, като гледаше да избегне погледа й. — Не ги интересуват мъдростите, до които стигнахме впоследствие.

На мен и предварителни мъдрости не сами позволени, нали? — накани се да му отвърне Гейл, но премълча, успокоена, че е преодоляла успешно препятствието, наречено Наташа.

Разсейваше я сериозно нещо в поведението на безупречния дребен Люк: как, без да иска, улавяше погледа му, а той — нейния. В началото бе решила, че е гей, до мига, в който го хвана да зяпа пролуката в блузата й, където се бе разкопчало някакво копче. Проявява галантността на губещия, рече си. Проявява решимост да се бие до последния човек, когато последният е самият той. В годините, през които бе чакала Пери, бе преспала с доста мъже; на един-двама дори бе казала „да“ от доброта — колкото да им докаже, че струват повече, отколкото си мислят. Тъкмо на тях й напомняше Люк.

Пери обаче, говорейки съсредоточено на своите едри ръце върху масата, твърдеше, че докато загрявал за мача с Дима, не обърнал почти никакво внимание на публиката. Забелязал ги, махнал им с ракетата, но никой не му отвърнал на поздрава. Но най-вече гледал да си сложи добре контактните лещи, да си завърже обувките и да се намаже със слънцезащитния крем, като в същото време се тревожел дали Марк не досажда на Гейл и изобщо се питал колко ли време ще му трябва да бие и да се махне оттам. Застаналият на около метър от него противник не преставал да го разпитва.

— Пречат ли ти? — попитал го бе сериозно под сурдинка Дима. — Моите поддръжници? Да им кажа ли да си вървят?

— Защо да ми пречат? — отвърнал му Пери, все още бесен от сблъсъка с телохранителите. — Предполагам, че са твои приятели.

— Ти британец ли си?

— Да.

— Англичанин? Или си от Уелс? Шотландия?

— Чист англичанин съм.

Пери си избрал на коя пейка да хвърли сака си — онзи, който не позволил на телохранителите да проверят — и отворил ядно ципа. Извадил отвътре един накитник и лента за глава.

— Свещеник ли си? — попитал със същата сериозност Дима.

— Защо? Да не би да ти трябва свещеник?

— Доктор? Нещо в медицината?

— Боя се, че и доктор не съм.

— Юрист?

— Просто играя тенис.

— Банкер?

— Опазил ме бог — отвърнал раздразнено Пери, докато оглеждал много изстрадалата си шапка с козирка, която в крайна сметка захвърлил обратно в сака.

А всъщност „раздразнено“ беше меко казано. Пери усещаше, че са го прецакали, а нямаше никакво желание да го прецакват. Прецакал го бе и профито, щяха да го прецакат и бодигардовете, ако им беше позволил. Хубаво беше, че не го допусна, но присъствието им на корта — бяха се заложили като съдии на линия в двата му края — бе напълно достатъчно, за да не угасне гневът му. Но най-същественото бе, че бе прецакан от самия Дима; а фактът, че Дима беше успял и да принуди цял куп безделници да се явят рано сутринта в седем, за да го гледат как ще победи, само досипваше сол в раната.

Дима бръкна в джоба на дългите си шорти и извади оттам сребърна половиндоларова монета с лика на Джон Ф. Кенеди.

— Можеш ли да си представиш? Децата ми ме обвиняват, че съм я дал на някакъв мошеник да я бъзне, та все аз да печеля — сподели и кимна с плешивата си глава по посока на двете луничави момчета на трибуната. — Хвърляме ези-тура, аз печеля, а собствените ми деца смятат, че проклетата монета е бъзната. Вие двамата имате ли деца?

— Нямаме.

— Ама искате ли да имате?

— Някой ден. — С други думи, я си гледай работата.

— Казвай: ези или тура?

Бъзната, повтори си наум Пери. Що за дума и откъде я изкопа този човек, който говореше на завален английски с полуакцент от нюйоркския квартал Бронкс? Каза „тура“, изгуби и чу подигравателно мучене — първия признак на интерес, проявен откъм трибуната за зрителите. Прикова с учителския си поглед двамата синове на Дима, които хихикаха, прикрили с длани уста. Дима хвърли око на слънцето и избра онази половина на корта, която все още беше в сянка.

— Ква ракета ползваш? — полюбопитства с пламъче в тъжните си кафяви очи. — Май не е по стандарта. Няма значение. Аз и така ще те бия. — И подметна през рамо, докато отиваше към своята половина: — Ама и мацката ти си я бива. Куп камили дават за такива. Женете се бързо, да не я изпуснеш.

Откъде, по дяволите, знае тоя, че не сме женени? — още повече побесня Пери.

Пери му е вкарал четири аса от сервис, също като в мача с двойката от Индия, но си дава сметка, че удря прекалено силно топката, само дето не му пука. Докато връща сервиса на Дима, прави нещо, което никога не би посмял да опита, освен ако не е във върхова форма и не играе с далеч по-слаб противник: накланя се напред, почти стъпил върху сервис линията, посреща топката на деми-воле, връща я по диагонала или я цъква леко досами страничната линия, съвсем близо до застаналия там със скръстени ръце бодигард с бебешкото лице. Това обаче се получава само при първите два сервиса, после Дима бързо се усеща и започва да го връща до основната линия, където му е мястото.

— При което сякаш ентусиазмът ми се поохлади — призна с тъжна усмивка Пери на събеседниците си, като в същото време прокара опакото на китката си през устата.

— Пери беше ужасно агресивен — поправи го Гейл. — А Дима направо е роден за тази игра. С което те шашва, като имаш предвид килограмите му, ръста и годините. Права ли съм, Пери? Та нали и ти сам го отчете. Каза, че не се съобразявал със законите за земното притегляне. А на всичко отгоре се държеше и спортсменски. Много мило.

— Той не скачаше за топката, а буквално увисваше във въздуха — обясни Пери. — Колкото до спортсменството му, беше направо безупречно. Очаквах го да капризничи и да спори къде точно е паднала топката. Нищо подобно. Да се играе с него се оказа истинско удоволствие. Да не говорим, че е хитър колкото няколко маймунки. Изчакваше до последно, преди да удари топката, че и по-дълго.

— Освен че и куцаше — развълнувано допълни Гейл. — Държеше тялото си наклонено на една страна и щадеше десния си крак, нали така, Пери? И стоеше изправен като прът. Едното му коляно беше превързано. И при всичко това успяваше да увисне във въздуха след отскока!

— Е, и аз гледах да не си давам много зор — продължи Пери, докато чоплеше смутено едната си вежда. — Честно казано, към края пъшкането му при всеки удар взе да ме изнервя.

Но въпреки всичкото пъшкане Дима разпитваше Пери неотстъпно между геймовете.

— Абе ти да не си някой голям учен? Решен да взриви света, като с тия сервиси, дето ги биеш, а?

— Ни най-малко.

— Апаратчик?

На Пери взе да му писва.

— Не. Преподавател съм — рече, докато си белеше банан.

— Преподавател като на студенти? Преподаваш като професор?

— Точно така. Преподавам на студенти. Но не съм професор.

— Къде?

— Засега в Оксфорд.

— В университета в Оксфорд?

— Точно там.

— И кво преподаваш?

— Английска литература — отвърна Пери, който определено не изгаряше от желание тъкмо сега да обяснява на някакъв абсолютно непознат, че бъдещето му тъне в пълна неизвестност.

Възторгът на Дима обаче се оказа безграничен.

— Я кажи. Познаваш ли Джек Лондон? Писателя номер едно на английски?

— Лично, не — изрече със сарказъм, който Дима не долови.

— Харесва ли ти?

— Възхищавам му се.

— А Шарлот Бронте? И нея ли харесваш?

— Много.

— Съмърсет Моъм?

— Него по-малко.

— Имам им книгите на всички тия! Стотици. На руски! Пълна библиотека!

— Чудесно.

— А ти чел ли си Достоевски? Лермонтов? Толстой?

— Естествено.

— И тях ги имам. Всичките първокласни ги имам. И Пастернак го имам. И знаеш ли кво? Пастернак описва родния ми град. Вика му Юрятин. Но то си е Перм. А това копеле да вземе да го кръсти Юрятин. Писателска им работа. Всички го правят. И са смахнати до един. Виждаш ли я там дъщеря ми, Наташа? Изобщо пет пари не дава за тениса. На нея книги й дай. Ей, Наташа! Кажи „здрасти“ на тоя професор тука!

След кратко забавяне, колкото да покаже, че не й е приятно да й досаждат, Наташа вдигна разсеяно поглед и отмести настрани косата за достатъчно дълго време, че Пери да се възхити на красотата й, преди да се вторачи пак в подвързаното в кожа томче.

— Срамува се — поясни Дима. — От това, че й викам. Гледаш ли какво чете? Тургенев. Руснак номер едно. Аз я купих. Щом поиска някоя книга — веднага я купувам. Окей, професоре, твой сервис.

— От този момент нататък станах „професора“. Колко ли пъти не му повтарях, че не съм, но той държеше на своето и накрая се предадох. След още два-три дни половината народ в хотела вече ми викаха така. Което е адски тъпо, след като си решил, че вече няма да си дори преподавател.

Докато разменяха половините си при 2 на 5 в негова полза, Пери се утеши от гледката, че Гейл бе успяла най-после да се отърве от досадния Марк и се беше настанила на най-горната пейка между двете момиченца.

Мачът взе да придобива приличен ритъм, отбеляза Пери. Не беше най-великият двубой на всички времена, но — доколкото успяваше да въздържа усилията си — беше приятен и забавен за гледане, ако приемем, че изобщо имаше някой, който да търси забавление, което продължаваше да е под въпрос, тъй като, с изключение на двамата близнаци, публиката се държеше като на сектантска сбирка. Под въздържане на усилията си Пери имаше предвид, че не тичаше с пълна сила, понякога отбиваше топка, насочена определено в аут, или връщаше удар, без да се притеснява особено накъде отива. Но като имаше предвид очевидната разлика помежду им — в смисъл на възраст, умения и повратливост, ако трябваше да говори честно, — Пери очевидно си беше поставил за цел единствено да приключи мача, без да засегне достойнството на Дима, след което да се наслади на късната си закуска с Гейл на „Капитанския мостик“; или поне живя с тази мисъл до онзи момент, в който, докато си разменяха наново половините, Дима го стисна над лакътя и гневно му изръмжа:

— Професоре, ти що ми лягаш?

— В какъв смисъл?

— Оная дълга топка отиваше в аут. Видя я, че е аут, а ми я върна. Ти кво си мислиш, че дъртото дебело копеле ще пукне от мъка, ако не му пуснеш някоя точка ли?

— Изобщо не бях сигурен, че ще излезе в аут.

— Мразя подаянията, професоре. Щом искам нещо, вземам си го, и толкова. Но не обичам да ми лягат. Разбра ли ме? Искаш ли да играем на хиляда долара, а? Да стане по-интересно.

— Не, благодаря.

— На пет хиляди?

Пери се изсмя и завъртя глава.

— Шубе те е, а? Не ти стиска да играеш на вързано с мен.

— Предполагам, че това е причината — съгласи се Пери, все още усещащ отпечатъка от ръката на Дима над левия си лакът.

— Предимство Великобритания!

Викът отеква над корта и заглъхва. Близнаците се изкикотват притеснено в очакване на земен трус. До този момент Дима е търпял избухващото на моменти тяхно веселие. Сега обаче — край! Полага ракетата върху пейката, изшляпва нагоре по стълбите, а след като стига до двете момчета, натиска носовете им с по един показалец.

— Вие кво искате? Да си сваля колана и да ви напердаша ли? — пита ги на английски, вероятно за сведение на Пери и Гейл, иначе сигурно би им говорил на руски.

При което едното от момчетата отговаря на английски, който е по-добър от бащиния:

— Но ти нямаш колан, папа.

Което е вече прекалено. Дима перва по-близкия от двамата така яко през лицето, че онзи се извръща почти кръгом на пейката, преди краката му да го спрат. Първият шамар е последван от втори, не по-малко звучен, със същата ръка, но адресиран до другия син, с което напомня на Гейл как ходи на лов за фазани със социално амбициозния си по-голям брат и богатите му приятели — дейност, която самата тя ненавижда — и брат й успява да постигне „ляв-десен“, тоест по един мъртъв фазан от всяка цев на ловната пушка.

— Но мен най-силно ме впечатли това, че те дори не извърнаха глави. Просто седяха и поемаха ударите — каза Пери учителският син.

Но най-странното, настояваше Гейл, бе колко дружелюбно продължи по-нататъшният им разговор.

— Искате ли урок по тенис с Марк след това? Или искате да вървите на вероучение у дома с майка си?

— Папа, нека да имаме урок, моля ти се — рече единият от двамата.

— Тогава престанете да врякате, или довечера ще останете без телешко от Кобе. Искате ли да вечеряте кобе бийф?

— Разбира се, папа.

— А ти, Виктор?

— Разбира се, папа.

— Ако искате да стреснете някого, стряскайте професора, а не проклетия си куц баща. Елате тук.

Пламенна мечешка прегръдка за всяко от момчетата, след което мачът тръгва към своя неизбежен край без по-нататъшни прекъсвания.

Поведението на Дима след загубата е направо гнусно. Не стига, че е благ, ами чак е трогнат до сълзи от възторг и благодарност. Първо настоява да притисне Пери в огромния си гръден кош — за който Пери се кълне, че бил от рогово вещество — в трикратната руска прегръдка. През което време сълзите се стичат по бузите му, а оттам, естествено, върху врата на Пери.

— Ти си проклет английски пример за честна игра, разбра ли, професоре? Проклет английски джентълмен, като в книгите. Обичам те, чуваш ли ме? Гейл! Я ела и ти тук. — Прегръдката му към Гейл е изпълнена с още повече благоговение — и е по-внимателна, за което тя му е благодарна. — Грижи се хубаво за тоя шибан тъпак, чуваш ли? В тениса никакъв го няма, но ей богу, у него има нещо дяволски джентълменско. Тоя е направо професор по феърплей, чуваш ли? — повтаря той мантрата, сякаш току-що я е измислил.

След което се извръща ядосано и започва да лае по мобифона, който бодигардът с бебешкото лице му е поднесъл.

Зрителите се изнизват бавно от корта. Двете момиченца държат Гейл да ги прегърне. Гейл с удоволствие им угажда. Един от синовете на Дима, с все още червена от шамара буза, провлачва „Яка игра, пич“ с американски акцент, докато минава покрай Пери на път за урока. Красивата Наташа се включва в шествието, понесла подвързаното в кожа томче. Пъхнала е палец да отбележи докъде е стигнала, когато са я прекъснали. Най-отзад, хванала Дима под ръка, върви Тамара, а архиепископският й православен кръст отразява вдигналото се на небосвода слънце. След приключването на играта накуцването на Дима е станало по-забележимо. Върви с опънато назад тяло, с издадена напред брадичка, изпъчил широките си рамене, сякаш е готов да посрещне всеки враг. Двамата бодигардове насочват групата надолу по виещата се каменна пътека. Зад хотела са се строили три минивана с черни прозорци, които ще ги откарат у дома. Последен си тръгва профито Марк.

— Великолепна игра, сър! — тупва той Пери по рамото. — Чудесни умения на корта. Със съвсем лек недостатък на бекхенда, ако ми простите забележката. Дали да не поработим малко върху този удар?

Застанали един до друг, Гейл и Пери наблюдават безмълвно как кортежът се отдалечава с друсане по изобилните дупки на главния път и се изгубва сред кедрите, които закриват от любопитни погледи къщата, наречена „Трите комина“.

Люк вдига глава от записките, които води. Като по заповед същото прави и Ивон. И двамата се усмихват. Гейл се стреми да избегне погледа на Люк, но това се оказва невъзможно, тъй като Люк я гледа право в очите.

— Добре, Гейл — казва делово. — Пак е ваш ред, ако не възразявате. Марк ви е досаждал. Но в същото време се оказва и източник на доста сведения. Какви други златни зрънца ще ни предложите по отношение на семейството на Дима? — При което така отмята двете си ръчички, сякаш подгонва кончето си към нови подвизи.

Гейл хвърля поглед на Пери, не е сигурна защо. Пери не отвръща на погледа й.

— Беше отвратително хлъзгав, като змия — оплаква се тя, явно визирайки Марк, а не Люк като обект на отвращението си; при което набръчква носа си да покаже, че лошото усещане все още не е отшумяло напълно.

Още със самото си сядане на долната пейка до нея, подхваща тя, Марк започнал да плещи какъв важен милионер бил руският му приятел Дима. Според Марк „Трите комина“ бил само един от няколкото му имота. Имал друг в Мадейра и трети в Сочи на черноморския бряг.

— Плюс къща в Берн — продължи тя, — където бил базиран бизнесът му. А той постоянно пътувал. Според Марк прекарвал част от годината в Париж, друга в Рим и трета в Москва. — Забеляза, че Ивон пак си записа нещо. — Но що се отнася до децата му, техният дом бил в Швейцария, където учели в някакъв милионерски интернат в планините. Все говорел за компанията. Марк предполагаше, че той е собственикът. Имал фирма, регистрирана в Кипър. И банки. Няколко банки. Банките били в основата на всичко. Именно по този повод дошъл на острова. Според Марк в Антигуа в момента имало четири руски банки плюс една украинска. Нищо повече от месингови табели в моловете и телефон върху нечие адвокатско бюро. Една от месинговите табели била на Дима. И при покупката на „Трите комина“ платил в брой. И то не в куфари, а — далеч по-злокобно — в кошове за пране, с които хотелът му бил услужил. В банкноти от по двайсет долара, а не петдесет. Петдесетачките били прекалено рискови. Купил както къщата, така и западналата захарна рафинерия, и полуострова, върху който се намират.

— Марк не спомена ли някаква цифра? — върна се Люк в разговора.

— Шест милиона, щатски долари. А и тенисът не бил само за удоволствие. Поне не в началото — продължи тя, учудена от себе си, че е успяла да запомни толкова много от монолога на отвратителния Марк. — В Русия тенисът е мощен символ на обществено положение. Ако някой руснак ти каже, че играе тенис, значи е червив с пари. Благодарение на брилянтната подготовка, която Марк му дал, Дима се върнал в Москва, спечелил някаква купа и всички онемели. Но на Марк му е забранено да разгласява всичко това, тъй като Дима се гордее, че всичко е постигнал със собствени усилия. Марк допуснал изключение в моя случай само защото ми имал пълно доверие. А ако съм искала да се отбия някой път до офиса му, имал една разкошна стаичка на горния етаж, където сме можели да продължим разговора си.

Люк и Ивон я възнаградиха със съчувствени усмивки. Пери изобщо не пожела да й се усмихне.

— А Тамара? — попита Люк.

— Нарече я „богоизперкала“. Откачена на тази тема, според островитяните. Нито плува, нито слиза до плажа, и тенис не играе, на децата говори само за Господ, не обръща никакво внимание на Наташа, почти не разговаря с местните хора, с изключение на Елспет, жената на Амброуз, главния администратор на хотела. Елспет работи в една туристическа агенция, но щом пристигне семейството, зарязва всичко и се втурва да помага. Изглежда, една от прислужничките си взела назаем от бижутата на Тамара за някаква неотдавнашна танцова забава. Тамара я изловила точно когато онази се готвела да ги върне и така я ухапала по ръката, че се наложило да й направят дванайсет шева, за да затворят раната. Марк разправяше, че ако на него му се било случило, щял да иска и инжекция против бяс да му бият.

— А сега, Гейл, разкажете ни, ако обичате, за момиченцата, които дойдоха и седнаха при вас — насочи я Люк.

Ивон се беше наела с ролята на главния прокурор, Люк — на неин младши колега, а Гейл бе свидетелят, мъчещ се да владее нервите си — задача, която тя винаги възлагаше на своите свидетели под страх от отлъчване.

— Те поначало ли седяха на последния ред, Гейл, или дойдоха на скок-подскок в мига, в който забелязаха красивата дама да седи съвсем сама? — попита Ивон и захапа върха на молива, докато преглеждаше записките си.

— Качиха се по стъпалата и седнаха от двете ми страни. И не подскачаха, а ходеха.

— Усмихнати? Смеещи се? Дяволити?

— Нито една усмивка и от двете. Дори полуусмивка не забелязах.

— Вие как мислите? Дали някой не ги е изпратил? Бавачката им например?

— Дойдоха абсолютно по собствено желание. Поне аз така смятам.

— Сигурна ли сте в това, което казвате? — заинати се още повече по шотландски Ивон.

— С очите си видях как стана. Марк се опита да ми се пусне, което не ми се понрави, и понеже се ядосах, отидох чак на най-горния ред пейки, да съм колкото се може по-далеч от него. И бях съвсем сама на реда.

— И къде се намираха малките момиченца в този момент? Под вас? В края на вашия ред? Спомнете си, моля ви.

Гейл пое въздух да се овладее, после отговори най-отмерено:

— Малките момиченца седяха на втория ред до Елспет. По-голямото се извърна, видя ме, после каза нещо на Елспет. Което, разбира се, аз не успях да чуя. След което и Елспет се извърна, погледна ме и кимна на по-голямото момиче в знак на съгласие. Двете момиченца размениха по няколко думи, изправиха се и се качиха по стъпалата. Бавно.

— Не я дразнете повече — обади се Пери.

Гейл започва нещо да увърта в показанията си. Или поне така се струва на адвокатския й слух, а несъмнено и на слуха на Ивон. Да, момичетата застанаха пред нея, по-голямото направи реверанс, вероятно научен от някой курс по танци, и попита на много сериозен английски с едва забележим чужд акцент:

— Можем ли да седнем при вас, госпожице?

При което Гейл се засмя и рече:

— Моля, заповядайте, госпожице.

И те седнаха от двете й страни, без изобщо да се усмихнат.

— Попитах по-голямата как се казва. Шепнешком, понеже всички наоколо мълчаха. Тя ми отвърна: „Катя“, и аз попитах: „А сестра ти как се казва?“ И тя ми отговори: „Ирина“. А пък Ирина се извърна и впери поглед в мен, сякаш… Аз наистина проявявах определено любопитство, но не разбирах защо беше толкова враждебно настроена към мен. „Майка ви и баща ви тук ли са?“ — попитах и двете.

Катя завъртя глава с крайна категоричност. Ирина абсолютно нищо не каза. Седяхме съвсем неподвижни известно време. Дълго време, когато става дума за деца. При което си помислих: сигурно някой ги е предупредил, че на тенис мачове не бива да се приказва. Или че не е редно да се разговаря с непознати. Или че с това им се е изчерпал репертоарът по английски, или че може би страдат от аутизъм, или имат някакво друго увреждане.

Млъква с надеждата някой да я насърчи или да й зададе въпрос, но вижда единствено четирите чакащи очи и седящия до нея Пери, килнал леко главата си към тухлените стени, чиято миризма й напомня алкохолните привички на баща й. Мислено поема дълбоко въздух и скача в дълбокото.

— Играчите тръгнаха да си разменят половините. Та аз реших пак да опитам: „Къде учиш, Катя?“ А Катя завърта глава, същото прави и Ирина. Не учите? Или в момента не сте на училище? Явно става дума за момента. Доскоро ходели в Британското международно училище в Рим, но напуснали. Не упоменават причината, а и аз не ги питам. Не исках да им се сторя нахална, но в същото време имах и някакво чувство, което не можех да определя. Значи, живеете в Рим? И пак Катя: вече не. В Рим ли се научихте на такъв прекрасен английски? Да. В международното училище имали право на избор — английски или италиански. По-добре английски. Посочвам двете момчета на Дима. Братя ли са ви? Пак завъртане на глави. Братовчеди? Да, нещо подобно. Само подобно ли? Да. И те ли ходят в международно училище? Да, но в Швейцария, не в Рим. А красивото момиче, което живее в света на книгите, питам, тя братовчедка ли ви се пада? Отговорът на Катя все едно е изстискан по време на изповед: Наташа ни е братовчедка, но и тя само донякъде. И пак никаква усмивка от тяхна страна. Но Катя гали копринения ми тоалет. Сякаш за пръв път в живота си вижда коприна.

Гейл си поема дъх. Това дотук нищо не е, мисли си. Още сме на ордьовъра. Имайте търпение до утре за пълното меню с петчасовата история на ужасите. Изчакайте да се сдобия с правото да давам преценка на отминалите събития.

— След като се насища да гали коприните ми, тя обляга глава на ръката ми, задържа я там и притваря очи. С това слага край на светския ни разговор за около пет минути, ако не обръщаме внимание на това, че от другата ми страна Ирина решава да следва примера на Катя и обсебва дланта ми. Буквално се впива в мен с острите си като ракови щипки ръчички. После притиска ръката ми към челото си и овъргаля в нея лицето си като да ми внуши, че има температура, но всъщност бузите й са мокри, та осъзнавам, че е плакала. После ми връща ръката, а Катя казва: „Тя понякога плаче. Това е нормално.“ В този момент мачът приключва и Елспет се втурва по стълбите да си ги прибере, а аз вече изгарям от желание да увия Ирина в саронга си и да я отведа у дома, за предпочитане заедно със сестра й, но тъй като подобен жест е изключен, а и нямам представа какво точно я е разстроило, защото изобщо не ги познавам, всъщност — край на историята.

Но и това не е краят на историята. Поне не в Антигуа. Историята се развива красиво. Пери Мейкпийс и Гейл Пъркинс продължават своята неповторима ваканция точно така, както са я планирали още от ноември. И за да си спомни колко щастливи са били, Гейл си прави наум нецензуриран преглед на събитията:

— Към десет сутринта, след тениса, се връщаме във вилата Пери да си вземе душ. Любим се — красиво, както винаги, — тъй като все още го можем. Пери не е способен на половинчати деяния. Винаги се съсредоточава изцяло върху онова, което върши в момента.

Около обяд или малко по-късно. По оперативни причини (виж по-горе) сме пропуснали шведската маса за закуска, отиваме да поплуваме в морето, обядваме край плувния басейн, връщаме се на плажа по настояване на Пери — да ме биел на шафълборд[1].

Към четири следобед. Връщаме се във вилата с победоносния Пери — той няма ли поне веднъж да се остави на някое момиче да го бие? — подремваме, четем, пак се любим, пак дремем, губим представа за времето. Излегнали се по хавлии на балкона, опаткваме шардонето от минибара.

Към осем вечерта. Решаваме, че ни мързи да се облечем, поръчваме си вечеря във вилата.

Все още караме проклетата си неповторима почивка. Все още сме в рая и дъвчем проклетата ябълка.

Към девет вечерта. Вечерята пристига. Количката бута не кой да е, а стар сервитьор от румсървиса, а самият достолепен Амброуз, който към поръчаното от нас евтино калифорнийско вино е добавил и заскрежена бутилка отлежало шампанско „Круг“ в сребърна кофичка с лед, което в листа с вината носи цена от 380 долара плюс данъка, и го слага на масата заедно с две заскрежени чаши, чиния с апетитни на вид хапки, две колосани салфетки и предварително подготвено слово, което произнася на висок глас като съдебен пристав — с изпъчени гърди и притиснати към тялото ръце:

— Тази прекрасна бутилка шампанско, млади хора, ви се изпраща лично от единствения и неповторим господин Дима в израз на неговата благодарност за — и измъква от горното джобче на ризата си бележка заедно с чифт очила за четене… — цитирам: „Професоре, най-сърдечно ти благодаря за чудесния урок по висшето изкуство, наречено честна игра в тениса, и за това, че си истински английски джентълмен. Благодаря ти и че ми спести петте хиляди долара, които бях готов да заложа.“ Освен това отправя и комплименти към изключително красивата госпожица Гейл, с което посланието му се изчерпва.

Изпиваме по две чаши от шампанското и решаваме да го довършим в леглото.

— Какъв е този „кобе бийф“? — пита ме Пери по някое време през бурната нощ.

— Галил ли си някога момиче по корема? — питам го аз.

— И през ум не ми е минавало — казва Пери, докато прави точно това.

— От девствени крави — обяснявам му. — Откърмени със саке и първокачествена бира. Кравите в Кобе ги масажират всяка вечер по коремите, преди да им дойде време за вечеря. Освен дето са и първокласен интелектуален продукт — добавям, което също е вярно, но не съм убедена, че той продължава да ме слуша. — Нашата кантора води наскоро дело в тяхна полза и го спечели със завързани копита.

Когато се унасям, ми се присънва пророчески сън — във военновременно черно и бяло, — в който се озовавам в Русия, където дечица биват сполетявани от лоши неща.