Княз и чума

17. За бляскавата раковина

В това време светлината, що падала откъм коридора, отслабнала съвсем. Стълбата била тъмна — по нея не се виждало нищо.

Князът се уплашил. Той вървял съвсем бавно надолу, от стъпало на стъпало, крепял се о стените, но не знаел, къде извежда стръмната стълба. Струвало му се всеки миг, че кракът му ще стъпи на празно — й той ще потъне някъде. Отгоре не падала вече никаква светлина. Момъкът усетил страшна умора и се спрял на едно стъпало — да се поотмори.

Но в това време внезапно му причерняло пред очите. По стълбата се понесъл отгоре силен студен вятър, задухал бясно и откъснал княза от стъпалото, на което стоял.

Момъкът усетил, как лети надолу по стълбата, без да може да се хване о стената. Разтреперан от страх, той едвам успял да се задържи на една по-широка площадка и да опре ръце о канарата.

Но вятърът продължавал да съска и да пронизва тялото му с ледени игли. Князът се вкопчил о стената и цял треперел. По едно време видял, как наченали да плуват над него два пламъка, които идели отзад, някъде от далече. Те се ту усилвали, ту отслабвали. Ту се приближавали, ту се отдалечавали.

И князът чул женски глас, който пеел спокойно някъде зад него:

„О, непознати рицарю! Тук е опасно. Обърни се, та вземи моята светеща раковина — да видиш, какво има на пътя ти!“

Тая песен прозвучала като спасение за уплашения княз. Той бил наистина в непознато подземно царство, дето можел да стане примамка за смъртта. Невидимата мома, която пеела, била готова да му даде своята раковина, с която да освети пътя си по тъмната стълба.

Но той си спомнил веднага след това за предпазването на магьосницата и решил да се не обръща. Тогава гласът отслабнал, съвсем заглъхнал, и светлината изчезнала. По стълбата притъмняло отново.