Княз и чума

70. За лешника, който прави човека безсмъртен и за поздравите на съветниците

Един от придворните — Великият Дух на Въздуха — излязъл веднага да разпита гостите, които продължавали да ядат и пият в пиршеския чертог. Малко след това, се върнал и съобщил, че никой от тях не е дори виждал дяволския бръмбар. Съветниците посрещнали това известие с неприятна изненада.

Но, додето си шушукали отново и се питали, що да правят, царят извадил от чантата сандъчето и го разтворил, па бръкнал, та извадил бръмбара. Всички надали радостни викове, като видели насекомото. Най-много се зарадвала чумата. А младата царица се толкова забравила от радост, че скочила от престола си и се затекла — да види бръмбара от близо. Дори го пипнала с пръст по гърба.

— Как мислите? — рекъл Великият Дух на Водата, след като всички заели отново местата си. — Не заслужава ли безсмъртие онзи, който е хванал бръмбара?

— О, разбира се, заслужава! — извикали съветниците.

— Не ще и дума, заслужава! — рекъл тежко Великият Дух на Земята и си изтървал ветрилото, като се навел да се поклони.

А чумата казала:

— С голяма радост ще дам скъпия дар на своя обичен зет, който не само уби змея, а и хвана дяволския бръмбар. На всички ни е ясно, като бял ден, че от него няма по-изпечен магьосник по целия свят.

И тя бръкнала в джоба на мантията си, извадила един дребен плод — не по-едър от лешник — и го дала на царя.

— Вземи го, — рекла му тя, — и го глътни, без да го дъвчеш. Ако го сдъвчеш, ще умреш; ако ли го глътнеш, ще станеш безсмъртен.

Царят глътнал плода. Нищо особено той не усетил, но по това, че всички му се поклонили в същия миг и го поздравили, като равен по безсмъртие, разбрал, че наистина ще да е станал безсмъртен.