Княз и чума

7. За болестта на княза

И магьосникът и князът се загледали с голяма почуда в изображението.

Старецът бил толкова изненадан, че дори изпуснал радостен вик, сякаш е неочаквано намерил нещо, което е търсил отдавна.

— От кога е тази корона тук? — попитал той момъка.

— Не знам, — отговорил князът. — Пръв път я виждам. Трябва да е била и от по-рано тук, защото изглежда издълбана в костта.

— Не може да бъде, — казал магьосникът.

— Такава корона не е имало. Тя е отпечатана от оня бръмбар, за който ме питаше преди малко ти.

После се замислил и казал тихо, като че ли говори на себе си:

— Проклетият бръмбар е влетял тук, без да го забележи никой, пренощувал е на масата и е изхвръкнал пак. Тая корона се е изобразила от корема му. Но къде ли може да е сега той? Когато се разболях, аз разбрах, че е изхвръкнал. Когато почнах да оздравявам, дойде ми на ум, че някой ще да го е уловил. Но къде е сега бръмбарът?

И магьосникът си отишъл в кулата, дълбоко замислен.

Замислил се и князът.

Той разбрал, че между магьосника и дъщеря му има никаква голяма тайна. Той подозирал, че дяволският бръмбар трябва и на стареца и на момата, че това насекомо е съвсем особено, щом го търсят и двамата. Много му се искало да узнае, какъв е тоя бръмбар, който отпечатва с корема си корони.

Кого да попита?

С дъщерята на магьосника той не желаел да се среща вече, откак узнал, че на стареца е неприятно. А самият магьосник мълчал. И на обяд, и на вечеря, па и през деня, князът отварял дума за необикновеното насекомо, но старецът все казвал, че след време момъкът ще узнае каквото трябва — да не бърза.

За чумата князът забравил.

Той мислел само за бръмбара.

Магьосника той вече не запитвал, па и старецът престанал да идва при него. Князът го виждал само сутрин и вечер; как обикаля по всички кътчета на двореца, като маха златна кадилница с димяща смола, камфора и сол, шепне никакви молитви и минава, без да каже никому дума.

Дъщерята на магьосника не излизала по цял ден от стаята си.

Тя се показвала само вечер. На мръкване момата минавала край прозореца на княза и поглеждала — да види, там ли е, па се изгубвала.

Очите й били зачервени от плач. С никого се не срещала тя и с никого не приказвала, ако го срещне случайно.

Князът я виждал през прозореца, жално му ставало за нея, искал да й помогне. Но той се не решавал да излезе и да се срещне с момата, — да не би да разгневи своя учител, когото обичал много още от дете. Па и всички в двореца почитали стареца, заради неговата мъдрост и добро сърце.

Князът се измъчвал. Той нямал охота за ядене, не можел вече да спи, почнал да слабее и съхне.

Той прекарвал сам по цели дни. Никой го не спохождал. Почнал да тъгува и за своя баща, който бил все още на война в далечни земи и за когото се нищо не чувало.

Само късно през нощта момъкът отварял костеното сандъче, за да види, там ли е дяволският бръмбар. Той бил все там. И дори когато князът го вадел и слагал на своето колено, насекомото весело ходело със своите назъбени, членести крачка, помирисвало с косматите си пипалца и не желаело да лети, а само влизало отново в сандъчето, заравяло се дълбоко в миризливия памук, който криел златни пръстени и скъпоценни камъни, и после заспивало.

И момъкът заключвал отново сандъчето, па го оставял в ъгъла на стаята си, под балдахина на леглото.