Княз и чума

28. За Великия Дух на Водата

Князът гледал наоколо си разсеяно. Всичко му се виждало глупаво. Искало му се да се махне, но нямало как да направи това; трябвало поне да се сбогува с чумата и дъщеря й, за която тъй безразсъдно се сгодил.

По едно време Великият Дух на Водата се приближил до него и тихо му казал:

„Непознати рицарю! Осмелявам се да измоля от тебе една голяма услуга. Аз съм син и наследник на Великия Морски Цар. С тази раковина слушам всичко, що става в морето. Преди малко чух вест, че баща ми бил на смъртно легло: един водолаз го бил ранил — и раната изглежда неизлечима. Лудост е да се надявам, че на своята колесница, впрегната в делфини, ще мога да стигна на време до двореца на Морския Цар. А аз съм наследник на престола и трябва да приема короната и жезъла от ръцете на умиращия си баща, иначе се лишавам от царска власт. Зная, че рицарите на Черната Перуника имат меч, с който извикват веднага най-бързия кон. Аз няма да се бавя в двореца на баща си. Помогни ми, като ми отстъпиш своя меч само за една нощ, и аз ще ти се отблагодаря, с каквото мога“.

На княза дожаляло за Великия Дух на Водата, като го чул, че говори тъй. Той веднага откачил меча си и му го препасал на бедрото. Духът изчезнал в същия миг.

Когато изтекла полунощ, в чертога влезли черните слуги на чумата и поканили гостите да се разотидат да спят. За всекиго била отредена отделна стая; толкова много стаи имало в подземния дворец.

Княза отвели шестима разкошно облечени слуги в една голяма спалня, богато украсена. Там имало хубаво легло с черен копринен балдахин и през големия прозорец се откривала нощна гледка. Тайнствено блестели, с някаква особена светлина, невиждани за княза полета, планини, езера и гори; това било подземното царство, дето живеят всички духове, които са на земята невидими.