Княз и чума

74. За младата магьосница и нейната мъка

Но ето, че се чул досами леглото кротък глас:

— Спи спокойно, царю честити! Аз стоя край тебе и те пазя. Аз пропъдих ония проклети духове, които те хулеха и биеха. Спи си, не се тревожи, всичко ще мине — и ти ще бъдеш отново щастлив!

Чий може да е тоя приятен и добър глас? Царят го е чувал, познава го, а не може да си спомни, чий е. Дали не е на жена му? Не ще да е — нейният е друг. Тоя глас той отдавна не е чувал. Не е ли оня, що пееше в пустинята и го мамеше? Не е и той; оня глас приличаше, наистина, донякъде на ангелски, но нещо хитро звучеше у него. Чий ще е тогава?

Легналият прави усилие, извръща си главата и вижда, че до леглото му стои младата магьосница — не дъщерята на арабина, а оная от бащиното му царство. Тя е облечена цяла в червено-малинени дрехи, на главата й има венец от макове, а устата й се скръбно усмихват. Момата го гледа дълго — и на царя става гузно, че тя го гледа тъй, сякаш го безмълвно укорява.

Най-сетне тя заговорва отново, но гласът й е сега много тъжен:

— Тъй ли трябваше да направиш, царю честити? Много скоро ме забрави ти! Аз ти дадох непобедимо оръжие и най-бързия кон на света, а ти ме забрави веднага, щом влезе в двореца на чумата. Там ти си намери годеница, която ти стана жена, а забрави, че и аз имам годеник, за когото искам да се омъжа. Що стори ти с него? Защо пусна неговия враг от затвора, а самия него прати на вечно изгнание, като му разби тялото на прах, за да не мога никога вече да го срещна — и душата ми да се къса от мъка, додето съм жива?

Люта болка свила сърцето на царя, като чул тия думи. Той искал да каже на момата, че й е благодарен за голямата услуга, която няма да забрави никога; че не той, а великият съвет е осъдил на изгнание бившия Велик Дявол, който е напълно заслужил това наказание. Но устата му били сковани, та не можел да каже дума; напрягал всичките си сили, а от устата му се не откъртвал й звук.

От това му станало още по-тежко. Значи, това е то — да бъдеш цар! Тебе да обвиняват за всички присъди — дори и когато са справедливи, без да можеш да се оправдаеш! Людете да страдат, а ти да не можеш да ги утешиш, да нямаш сили да им обясниш, че не си виновен ти! И това ще се продължава все така — вечно, безкрайно…