Княз и чума

19. За чертога на Скръбта

В края на коридора се отворила нова врата и князът влязъл във втори чертог. Стените били облепени с черно кадифе, подът — постлан с дебел губер, на който се виждали изтъкани жълти човешки черепи върху черно дъно.

До стените имало големи престоли от слонова кост, украсени със злато, седеф и скъпоценни камъни. На тях седели замислени люде — момци, мъже и старци, — все облечени в скъпи дрехи.

Те мълчали. Когато влязъл князът, всички надигали глави, загледали се в него, но му не рекли нищо. Телата им стояли все тъй неподвижно, както по-напред — само главите им се обръщали да гледат, какво ще направи момъкът. Всички приличали на кукли — толкова неподвижно седели на своите престоли.

Князът ги изгледал един по един. Всички били умислени, потънали в дълбока скръб. Погледите им били погледи на умиращи люде. На главите им имало корони, а пред нозете на всекиго блестели купчини от злато и скъпоценни камъни. Но скръбните люде и не поглеждали съкровищата.

Всред чертога се издигал, над няколко стъпала, празен престол. На възглавницата от кремава коприна лежала чудно хубава корона, а до нея — голям златен жезъл, на върха с едър черен елмаз.

На едно от стъпалата, що водели към празния престол, пишело:

„Ти си влязъл в тъмното и мълчаливо Царство на Скръбта. Писано ти е, рицарю, да извършиш славни дела и велики подвизи. Тоя скъп жезъл е отреден за юнак като тебе, който се не плаши от нищо. Няма защо да отиваш по-натам. Седни на тоя престол; ще станеш цар в Царството на Скръбта.“

Князът прочел надписа, погледнал насядалите наоколо люде, па си казал на ума:

— Не е за мене тоя престол. Не разбирам, защо седят тук тия люде и защо са толкова умислени. Такива мъртви поданици ми не трябват. Защо ще ми е престолът на Скръбта? Аз съм дошъл да видя чумата, а не да царувам над кукли.

И той излязъл из чертога.