Княз и чума

53. За освобождението на пленените девойки

Побягнал и князът, защото от раната на чудовището бликнала кръв, като водоскок. И то — не кръв, — ами зелени и модри пламъци.

В дългото преддверие, дето се озовал веднага след това момъкът, чакали змиите, разтревожени от грозните писъци на змея. Те се нахвърляли върху княза и засъскали.

От устата им летели светкавични пламъци, а металните им люспи звънтели, като злокобни звънчета.

Но князът не се изплашил. Той хвърлил златната топка, която светнала и увлякла подире си змиите; влечугите се спуснали след нея и почнали да се боричкат. Всяка се силела да я захапе с уста, но топката се плъзгала. След малко, се виждало в коридора огромно лъскаво кълбо, а от него се протягали навън змийски глави, които се хапели една друга.

Тогава князът се затекъл към килиите на пленените моми. От ключове нямало нужда — вратите били широко отворени — и той влизал от стая в стая, за да освобождава девойките от техните окови. Княгините го срещали с викове на голяма благодарност, прегръщали го и му целували нозете.

Но той бързал. Когато освободил и последната затворница, змиите се били издушили вече една друга. Момъкът свикал девойките и им казал:

— Няма вече от що да се боите, мои сестрици. Змеят е убит. Мъртви са и змиите, които ви пазеха. Идете сега в змейовите градини. Там са наизлезли хвъркатите коне от оборите. Яхнете ги и им кажете да ви отнесат там, отдето ви е донесъл змеят. Хайде сега, със здраве!

След тия думи, юнакът побързал да се върне в змейовата спалня.