Княз и чума

20. За чертога на Мъдростта

Пред княза се простирал нов коридор — светъл, постлан с бели и сини квадратни плочи. Минал той по него и стигнал до трети чертог.

Тоя чертог бил дълъг и тесен — приличал на коридор. По средата му имало улей, по който течала вода — бистра и студена. Чертогът наподобявал планинска пещера. Стените били обрасли със зеленика, едър мъх и горски цветя. Малките сини, жълти и бели цветове издавали приятна и свежа миризма. Във водата плували разноцветни рибки — златисти, сребристи, червени и бели. Князът уловил една от тях, но тя веднага се превърнала на камък. Хвърлил я във водата — и рибката тутакси оживяла и почнала да плува.

Накрай чертога се издигала висока пропукана канара. От пукнатините на синкавия камък падали буйни струи вода, а на скалата се виждали издълбани букви, доста заличени от водата.

Там пишело:

„Ти не пожела ни Царството на Насладата, ни това на Скръбта. И добре направи. Но още много изпитни те очакват занапред. Към опасни места и при опасни люде отиваш ти, о, непознати рицарю. За да се защитиш, пийни от тоя извор! Той се казва Тайна.“

Князът бил много уморен. Той погледал извора, па си помислил:

— Както съм ожаднял, не е зле да пийна от тая вода: тя е бистра и студена. Няма да говоря, нито ще се обръщам. Пък и водата на Тайната ще ми помогне да не издам онова, което зная и което ще науча за напред. Като се разхладя, ще потърся отново чумата.

И той се навел над извора, измил се и се напил. Но — както се бил навел — сандъчето се изплъзнало от чантата и паднало във водата. Князът се сепнал веднага и бръкнал да го извади, но то било тежко й потънало в кладенеца. Нямало никаква надежда да го стигне, защото изворът бил много дълбок. По едно време князът видял сандъчето, че блести, като малко бисерче, някъде към дъното, а след това то потънало още по-дълбоко — и той го изгубил от очи.

Застанал момъкът до извора на Мъдростта и се умислил — също като ония люде, които бил видял малко преди това в съседния чертог. Стоял той — и не знаел, що да прави. Струвало му се, че няма защо да върви по-натам. Той страшно се наскърбил. Почнал да се ядосва, че не е сдържал жаждата си и че е забравил за миг чантата със сандъчето.

Въпреки строгото напомняне на стария инок, князът се надявал да научи в двореца на чумата, що да направи с дяволския бръмбар, за да добие власт над всички духове. Тая надежда го крепяла в опасностите и затова бързал той да минава от един чертог в друг.

След като изгубил сандъчето, момъкът трябвало да се откаже от своята надежда. У него останало само ключенцето, крайните зъбци на което образували кръст. Но защо му е то, когато сандъчето е потънало толкова дълбоко, че дори не се вижда?