Луната, която убива

7.

Душата на Жътвар престава да вика в тъмата на будния свят. Отпада нуждата да зове други - те винаги сами пристигат, а и може да си ги прибере, стига да поиска. Не помни думата приятел.

Ките-ян - Слънце над водите - бе пролетният палат на Принца. Яна-ян - Слънце над земята - не бе обезопасен срещу наводнения и повечето му обитатели по време на дъждовния сезон страдаха заедно с останалите жители на града. Но не и самият Принц. Той се оттегляше в Ките-ян, където неговите четири-от-четири съпруги живееха целогодишно. Тук прекарваше сезона на плодородието в символичен труд, като създаваше децата, които щяха да продължат съществуването на неговата династия.

- Не ги посещавам особено често през сухите месеци -обърна се Принцът към Нийес, докато яздеха редом в кервана. - Виждам, че моите съпруги са по-доволни, когато следвам определен ред, а внезапните посещения без предупреждение създават хаос. Всичко живо хуква да украсява двореца за пристигането ми, да издокарва децата и прочее. Онези, които се готвят да изкрънкат нещо, тичат да ми се подмазват, докато други - които искат да ме накажат - потъват вдън земя. Ужасно пагубно за покоя.

Нийес, който не изпускаше от очи войниците наоколо, се засмя.

- Май много обичаш неочакваните визити, Принце.

- Така ли изглежда? Колко недодялано от моя страна. Това слънце, изглежда, ми размътва мозъка.

Денят определено бе достатъчно жарък. Керванът на Принца се движеше по изкачващ се върху насип път, наричан Лунната пътека, който водеше от града право към главните порти на Ките-ян. От двете му страни се точеха напоителни канали за околните стопанства. Липсваха дървета, които да осигурят сянка. Нийес любезно пропусна да отбележи, че в средата на кервана, където се намираше Принцът, бе по-прохладно, отколкото би било, ако четирима слуги не държаха над главата му балдахин.

- Всъщност да, доста ми харесва да ги изненадвам -продължи Принцът. - Спомням си как беше едно време, докато растях в този дворец. Майка ми или ме глезеше, или ме гонеше, а останалите майки ставаха досущ като нея, когато баща ми решеше да ни посети. Пазачи и евнуси, възпитатели и готвачи, братята и сестрите ми - всичко живо се изправяше на нокти. Но в същото време всички бяхме развълнувани. Слънцето на нашето малко лично царство идваше да ни огрее. Нали сме семейство все пак, независимо от нашата многочисленост. - Чертите на Принца се втвърдиха. - Баща ми, да почива в Нейния покой вечно, понякога забравяше това обстоятелство. Аз - не.

Ките-ян бе построен върху един от широките хълмове, приклекнали от двете страни на реката Кръвта на Богинята. Той бдеше от мястото си над прецизно очертани нивя и овощни градини, както и над лабиринт от пътища, свързващи всяка част от Гуджааре с всички останали. Напролет, когато обикновено Принцът тръгваше на път, по-голямата част от селскостопанските площи се намираха под вода - а сега, посред лято, бяха покрити с тучна зеленина. Докато колоната напредваше по Лунната пътека, Нийес улавяше погледите на селяните по нивите долу. Оставили за малко работата си, те гледаха кервана. Някои коленичеха и манофлексираха, други засенчваха очи с длан, сякаш наистина самото Слънце преминаваше близо до тях.

Ките-ян изникна пред погледите и портите му се отвориха. Когато свитата спря пред тях, от дверите на палата се изсипаха десетина деца. Най-малките се втурнаха срещу групата. Принцът се разсмя и пришпори коня си напред, като разблъска войниците встрани. Слезе от седлото, за да бъде обграден от малчугани, които не се свеняха да го дърпат за дрехите, та дори за плитките, само и само да привлекат неговото внимание. И той го раздаваше с пълни шепи, както се увери Нийес - рошеше коси тук, даряваше грубовата прегръдка там, вдигна най-малкото на ръце и бъбреше непринудено с всички останали, както си вървеше.

Генералът даде знак на войниците да слязат от конете и да обградят тихомълком Лунната пътека и портала на двореца. Не че очакваше неприятности. Решението на Принца за това пътуване бе взето най-неочаквано, а Гуджааре нямаше врагове - поне явни, - способни да организират някаква провокация в толкова кратък срок. Но вниманието никога не беше излишно.

Недалеч от портала, отвъд суматохата около Принца, стояха в търпеливо очакване група възрастни и по-големи деца. Сред тях погледът на Нийес различи първата съпруга на Принца Хендет, сина им Ванахомен и Карис, капитана на дворцовата стража в Ките-ян. Принцът плесна няколко от дечурлигата, за да ги отпрати към двореца, връчи най-малкия на един по-голям брат, след което спря, за да размени любезности със съпругата и своя любим син, като нея целуна, а него хвана за ръката, имитирайки хватка от бойно изкуство.

Нямаше да мине много време и войнствеността на Ванахомен щеше се превърне в нещо повече от закачка, прецени Нийес, загледан в ръцете на младежа - мускулите им играеха под изящно скроения лен на ризата му. Принцът все още превъзхождаше своя син по ръст и сила... само че състезанието за Ореола се печелеше най-често с хитрост, а не с физическо превъзходство. Ванахомен бе достатъчно зрял, за да предяви претенциите си. Но в погледа му не личеше хитрост. Докато момъкът прегръщаше своя баща, Нийес не забеляза в него нищо друго, освен обожание.

- Наистина ли водиш цяла четирийсеторка войници? -провлачи думите познат глас.

Стреснат, Нийес откъсна поглед от Принца, за да установи, че Карис е застанал редом до него. Капитанът на стражата се усмихваше, но в зелените му очи личеше немалко презрение.

- Неприятности ли очакваше, Нийес, или параноята те подгони на стари години?

Нийес оголи зъби в ответна усмивка.

- Не правя компромиси, когато става дума за сигурността на Принца и неговото семейство.

- И не би трябвало - обади се Принцът, извърнал лице от Ванахомен, за да погледне двамата мъже. В изражението му личеше лек укор - Нийес знаеше, че владетелят не може да търпи разпри между своите войници. Поклони се с вдигната над себе си ръка в мълчалив израз на разкаяние. Карис направи същото, и Принцът кимна, за да покаже, че приема извиненията. След което добави: - Както несъмнено не прави компромиси и самият капитан Карис дори тук, сред стените на Ките-ян. Ние ще му се доверим, Нийес, и ще се оставим в ръцете на мъжете под негова команда. Кажи на хората си да си почиват и да се възползват от гостоприемството на моите съпруги, докато дойде време да си вървим.

Нийес склони покорно глава и с крайчеца на окото видя, че Карис прави същото. Генералът се обърна и даде отривисти нареждания на своите хора да се погрижат за конете, преди да се отдадат на неочакваната почивка. И последва Принца и неговото семейство в двореца.

Във вътрешния двор бяха събрани много повече хора -част от останалите съпруги и деца на Принца, персонал и прислуга. Принцът се движеше уверено сред тях, раздаваше пътьом усмивки и поздрави. Нийес настръхна, както винаги при вида на гуджаарейски владетел, който се движи неохраняван сред толкова многобройна тълпа, но бързо забеляза униформените петна на войници, пръснати сред изобилието от рокли, и си каза, че трябва да се успокои.

- Ела насам, Нийес - обади се Принцът, спрял пред сводест вход, който водеше към вътрешността на двореца. - Не си идвал тук, нали? Макар да се познавате с Карис...

- Участвали сме заедно в учения, Принце - отвърна Нийес, като тръгна към него.

- Май не сте приятели, доколкото усещам.

Около арката тълпата оредя. Карис бе все още насред двора и даваше нареждания на хората си. Нийес се прокашля.

- Не, Принце, той е жина.

Принцът се засмя и поведе генерала навътре в просторни помещения с високи тавани и изкусно извити прозорци.

- Прости смеха ми, стари приятелю, но трябва да ти е ясно, че съперничеството между шуна и жина винаги е забавлявало хората от моето родословие. Виж. - Той хвана ръката му и я привлече до своята, за да проличи контрастът - черно като речна тиня и кафяво като пустинен пясък. - В жилите ми тече също толкова от кръвта на боговете, колкото и в тези на шуна, жина и дори на кисуатските сона - без да споменаваме, че като Аватар на Хананджа имам собствен божествен статус. При все това само защото съм с няколко степени по-светъл...

- Не става дума само за това, Принце - каза решително Нийес.

- Да, да. - Принцът се усмихна и пусна ръката му. - Винаги си толкова сериозен. Тук сме дошли на почивка, макар че най-напред трябва да обсъдим един делови въпрос. Ела, искам да те разведа из двореца.

Ките-ян бе женски дворец - стените му бяха изградени от розов мрамор, прошарен на места от златни жилки. Кашпи с разцъфнали цветя бяха разположени на равни разстояния по протежение на коридорите. Украсата изобилстваше от изображения на Сънната Луна и нейните деца. Взети бяха от най-хубавите приказки за живота на небесното семейство. Минаха през големи помещения, отредени за занимания на жените -библиотеки, ателиета за ваене на скулптури, салони за бой с тояги и за танци. Някои от тях се използваха и в момента, както забеляза Нийес, понеже не всички съпруги на Принца бяха благоволили да нарушат дневната си програма заради височайшата визита.

- Много са се променили нещата тук от времената на моята младост - отбеляза Принцът, кимайки вървешком към жени и деца. - По времето на моя баща този палат бе обсипан с цветя затвор. Той си вземаше за съпруга която жена му хване окото, без да пита какво мисли тя по въпроса. Докарваха ги тук, без да им разрешават посетители, нито да напускат палата. И ние, децата, не бяхме в кой знае колко по-добро положение, макар от време на време да ни позволяваха излети край града. Извън уроците нямаше с какво друго да се занимаваме, освен да си съперничим за по-висок статус или за вниманието на нашия баща. Правехме го с голямо желание. Отрова е всичко това. - Откак започнах със собствените си женитби, се стремя да подобрявам нещата. Децата ми имат право да общуват с роднините си по майчина линия. Майките им могат да поддържат собствено домакинство, да се занимават с техни си неща, както и да влизат и излизат когато и както си щат. Виждаш също така, че не полагам кой знае какви усилия да държа надалеч останалите мъже. Забелязах, че някои от по-младите съпруги се заглеждат по онзи твой стрелец - с дръпнатите очи. Надявам се, че има достатъчно сили да издържи на всичките. -Принцът се усмихна, свил рамене, а Нийес го погледна смаяно. - Не е лесна работа да зарадваш двеста петдесет и шест жени, човече - твоите войници ми правят голяма услуга, вярвай ми! Колкото повече деца дойдат на бял свят в резултат от нея, толкова по-голяма е моята слава.

Генералът кимна замислено, по-скоро притеснен, отколкото доволен от това напомняне, че Принцът не пропуска нищо.

- Висшите касти обсъждат твоите брачни реформи, Принце. Мнозина намират промените за... обезпокоителни. Но ние, шуна, винаги сме почитали своите съпруги постарому.

- Ако щеш вярвай, Нийес, но и аз приемам идеалите на шуна. - Започнали бяха да се изкачват по едно стълбище, което се виеше в мека възходяща спирала. Слънчеви лъчи, подобни на спици на колело, струяха от тесните прозорци. - В Гуджааре влиянието на ония невъзпитани диваци, които си пробиват дупки в черепите, за да лекуват главоболие, е много по-силно, отколкото е приемливо. Това е позор. Аз не мога да се женя по-малко пъти, но мога да помня, че става дума за човешки същества, а не за кобили. Към децата се отнасям като към съкровища, каквито са си в действителност. Видях, че гледаш сина ми Вана. Изненадан ли си от факта, че ме обича?

Нийес примигна смаян.

- Да, господарю.

- Ти си очаквал съперничество. Младият лъв мери сили с водача на прайда. Само че ние не сме животни, Нийес. Не сме орисани да се боричкаме за всяко късче власт, да се дърпаме един другиго надолу като раци в бъчва. Моят баща следваше този модел. Така правех и аз, за да го наследя. Избих повечето си братя и сестри, а също и техните майки. Убих и баща си - всъщност възкачих го върху Трона на Сънищата със собствените си ръце. Той заслужаваше поне тази чест.

Нийес потръпна. Единствено навикът и фактът, че Принцът не забавяше ход, караха краката му да се катерят нагоре по стъпалата. Че Принцът си е пробил път към Ореола с помощта на убийства - никаква изненада, половината град го подозираше. Но сам да го признае - това бе вече друга работа.

„Говори ми за измяна. Защо?“

- Решен съм да променя всичко това, Нийес.

Минаха през стълбищна площадка, от която се отиваше към по-горни етажи. Нийес прецени, че навярно са в една от кулите на Ките-ян. Генералът забеляза, че коридорите тук са пусти, а стъпалата са покрити с едва видим слой прах.

- Искам моите деца никога да не посегнат на своя плът и кръв. Искам моите съпруги да ме обичат - ако сами желаят това, - а не да ги е страх от мене. Искам Гуджааре да се радва на силно и мъдро управление колкото е възможно по-дълго време. Стига безумия. Няма защо да разчитаме на Хетава за своя покой и за своето щастие.

Нийес се намръщи, объркан от собственото си смущение.

- Достойни за уважение цели, Принце... но макар да си без съмнение мъдър управник, няма как да гарантираш, че и наследниците ти ще се окажат същите. Докато властта остава тяхна награда, те ще продължават да си съперничат. И най-безмилостният ще спечели.

-Да, знам. Това ни прави по-слаби - всички тези боричкания. Като при тебе и Карис, при шуна и жина, при Гуджааре и Кисуа. Когато сами се обезкръвяваме по този начин, за други става по-лесно да ни завладеят.

Спряха на втора площадка, този път доста по-високо в кулата. Следобедното слънце рисуваше по пода мозайка от застъпващи се правоъгълници в златисточервено. В края на площадката имаше масивна дървена врата, обкована и украсена с метал по северняшки маниер. В центъра й на верига висеше огромен богато украсен катинар.

Врата? В Ките-ян?

-Принце... - Нийес преглътна с мъка, а гърлото му внезапно пресъхна. - Къде сме, ако смея да попитам? Какво толкова имаме да говорим чак тук горе?

Принцът отиде до вратата и бръкна под ризата си. Измъкна дълъг и тежък ключ на тънка златна верижка.

- Тук се намира една от съпругите ми.

-Една от... - Вторачи се в Принца напълно объркан. Той гледаше вратата с ключ в ръка, но не понечи да я отвори.

-Давам на своите съпруги доста голяма свобода, но в замяна очаквам лоялност. А тази тук ме шпионираше за Хета-на. - Погледна към Нийес. В очите му се четеше студена отчужденост. - Предателството е едничкото нещо, което не прощавам.

Ледена вълна премина по гръбнака на генерала. „Днес ще умра“ - помисли си той.

Принцът пусна слаба печална усмивка, сякаш го чу, а после се обърна, за да отключи. Когато заговори отново, тонът му бе безгрижен и общителен, също както по време на цялата обиколка. Но сега в него прозвуча нотка, която Нийес не можеше да пропусне.

- Имай предвид едно, Нийес - аз разбирам защо го е сторила. Отгледана е в Детската къща на Хетава, това е нейното семейство. Следвала е своята съвест и аз не се сърдя. По-скоро се възхищавам на нейната последователност... само че предателството си остава предателство и то не може да остане ненаказано.

Принцът отвори вратата и влезе, след което се обърна да погледне към Нийес. Той го последва миг по-късно.

Отвъд вратата се намираше тясна килия с ред прозорци от едната страна - продължение на коридора, преградено в някой момент със стена, за да се оформи нещо като складово помещение. Всички прозорци бяха зазидани, освен един малък в отдалечения край. Стаята тънеше в мрак. Само на едно място на пода бе очертан кървавочервен правоъгълник светлина. Въздухът миришеше на прах и дървесна смола, както и на други не толкова здравословни неща. Вкисната пот, некъпана плът, неизхвърлено нощно гърне. Нийес примигваше в мрака в очакване зрението му да свикне. Всичко, което успя да различи отначало, се свеждаше до някакво женско стъпало, застинало върху ръба на светлото петно. Самият крак, както и тялото на жената тънеха в мрак.

Някъде откъм невидимото тяло се носеше хрипкаво неравно дишане.

Принцът затвори вратата зад тях. Щракването на нейната масивна вносна брава гръмна оглушително в малкото помещение.

- Цялата работа е там - продължи Принцът, - че самият Хетава не представлява опасност. Те не могат да ми сторят нищо, без да навредят и на себе си. Виж, Кисуа е друга история, Нийес. Ти сам ме подтикна към действие, след като въвлече красивата умна Сунанди. Сега трябва да ускоря изпълнението на плановете си с няколко месеца, дори след като я убия. А и това е пълен позор, наистина я харесвах много.

- Принце... - Нийес се овладя, макар сърцето му да биеше прекалено бързо.

Твърде късно бе. Късно бе още от момента, когато реши да прибере онзи труп от затвора в качеството му на доказателство - знаел го бе през цялото време. Но все пак той бе шуна, издънка на един от най-старите родове в страната. Щеше да загине с достойнство...

- Всичко това извърших в името на Гуджааре.

Погледът на Принца омекна. Хвана за миг ръката на генерала над лакътя и веднага я пусна.

- Знам, стари приятелю. И не те виня, макар че според мене си ме преценил зле. Аз също правя каквото е необходимо за Гуджааре.

И двамата чуваха как зачестява ритъмът на грапавото дишане в другия край на помещението. Мъжки глас, плътен като речна тиня, проговори:

- Ето... усещам ухание на Луни, Братко. Нощта настъпва. - след това по-тихо, с копнеж: - Празен съм. Боли.

Принцът погледна натам. Измъкна с една ръка нещо изпод бедрената каишка на препаската си и почука с него по близката стена. В отговор се разнесе немощен и писклив вой, влудяващо познат... и сега Нийес се сети. Хетава. Всеки месец, когато ходеше там, за да принесе своя десятък сънища. Джунгиса -камъкът, който вибрираше от живот - основен инструмент на магията.

Принцът вдигна камъка във въздуха пред себе си, сякаш за да отблъсне каквото се криеше в тъмата.

- Донесъл съм ти нещо, Братко - проговори той с все така тих глас. - И този е покварен. Но трябва да го довършиш бързо, защото довечера имаш друга работа. Разбираш ли?

- Покварен... - В мрака се чу шумолене, а след това тихи стъпки. Нийес различи фигура на мъж, който се изправя от клекнало положение.

Бягството бе невъзможно. Дори да се измъкнеше от стаичката, войниците на Карис щяха да му видят сметката при само една дума от Принца. С биещо до пръсване сърце Нийес измъкна кинжала.

- По-добре е да не се съпротивляваш - обади се Принцът. Гласът му бе все така тих, утешителен, макар кинжалът на Нийес да не убягна от погледа му. - Има достатъчно сили, за да си свърши работата както трябва, стига да не го дразниш.

Нийес се усмихна мрачно.

- И аз съм от военната каста, господарю.

- Вярно. - Принцът въздъхна, а след това се извърна към вратата. - Ще съобщя на семейството ти, че си загинал храбро, докато си ме бранил от наемен убиец. Тях няма да закачаме.

- Благодаря, господарю.

- Сбогом, Нийес. Съжалявам.

- Аз също, господарю.

Принцът си тръгна. Миг след това дойде Жътваря.