Луната, която убива

35.

Сред троновете на мъртвите започва пранаж.

Ден първи.

- Не ме е страх, Братко. Мога да ти помогна...

- С-с-той надалеч от мене.

Нощ първа: метал се търка в намаслени въжета.

- Какво правиш?

- Прощавай, че те събудих. Опитвам да срежа един от възлите, които съединяват решетките. Ако успеем да се измъкнем от тази клетка...

Кратко мълчание.

- С бедрената верижка. Която имаш от майка си.

- Детски работи. - Ново стържене.

- Жаден ли си, Братко? Вода имаме, ако не и храна.

- Не съм.

- Не си пил от...

- Не съм жаден.

Къса въздишка и стърженето продължава.

Ден втори: сутрин или каквото минава за такава сред троновете на мъртвите. Бавно, равномерно дишане, заглушено от молитвен шепот.

- Прости ми, прости ми, Хананджа, моля Ти се, трябваше да Ти принеса моята Дан още след бромартеца, давам си сметка сега, прости моята гордост и себичност, моля, моля, моля, не ми давай да го убия.

Ден втори: следобед. Мимолетен полъх на чист въздух и глъхнещи стъпки от тежки войнишки обувки.

- Поне няма да умрем от глад. Ето, Братко.

- Нищо не искам.

Мълчание.

- Пий тогава. Съзнанието ти ще се бори по-упорито, ако тялото е здраво.

- Забравил ли си какво обеща, Ниджири?

- Не съм, Братко.

- Защо се бавиш тогава? Нали знаеш какво трябва да се направи.

- Знам, че трябва да се храниш и да пиеш вода, а когато приключим с това — да се помолиш заедно с мене. После, докато медитираш, аз ще продължа да се занимавам с въжените клупове. Може да отнеме няколко дни, но си мисля...

Чудовищна ярост разцепва въздуха.

- Глупав, проклет хлапак! Забавни ли са ти моите страдания? Защо ме караш отново да правя тия... извратени...

- Най-малко от всичко на света бих искал да те гледам как страдаш, Братко. Но ако ме Вземеш, ще си бъде истинско Вземане, понеже се предлагам доброволно.

- Мислите ми вече... виденията... нямам сили... - Дълбока въздишка, борба за покой. - Дума си дал, Ниджири.

- Напи разбираш какво ще стане, ако те Взема, Братко?

- Какво?

- Може да издържа по-дълго. А може да стане и по-бързо -аз нямам твоята сила. Но в крайна сметка на Принца му е все едно кой ще стане новият Жътвар.

Продължителна, страшна тишина.

- Пий, Братко. След като се измъкнем на свобода и след като няма вече възможност който и да било от двама ни да се превърне в играчка на Принцът, аз ще те пратя при Нея. Заклевам се във всичко, което ми е скъпо.

Нощ втора: тишина в помещенията на мъртвите, ако не се брои стърженето.

Ден трети: сутрин. Остро и треперливо дишане.

- Братко?

- Решетките. Приближават една към друга. Ще ни... ще ни размажат.

- Няма, Братко. Имаш видение...

- Видях ги.

- Ела тогава и седни до мене. Няма какво да й се плашим на смъртта, нали така? Ела тук - така решетките ще ни стигнат по-лесно. Ела.

По камъка шляпат сандали, бавно и неохотно.

- Така. Пипни ми ръката. Вече имам мазоли, виждаш ли? Камилски юзди, теглене на баржи, търкане на въжета... кой би допуснал, че животът на Бирник може да е толкова суров? О, богове, трябваше да си остана в кастата на слугите.

- Ти... - Гласът е сипкав, неуверен. - ... си прекалено дебелоглав за това. Щеше да... да си търсиш нов стопанин през ден.

Буен смях.

- Точно така, Братко. Трябва да съм благодарен най-малко за това, че в Хетава не пердашат децата.

Острото дишане секва, а после постепенно се успокоява.

След доста време:

- Благодаря ти.

Няма отговор, макар един глас да напява нежни звуци от утешителна песен.

- Много бързо става този път, Ниджири.

- Шшт.- - Ново раздвижване. Сега плът докосва друга плът. -Тук. Ти си тук. В този свят, в това тяло. Остани при мене, Братко. Имам нужда от тебе.

- Да... добре. - Шумно преглъщане. - Забравил бях какво е истински страх. Нищо не го възпира вече.

- Няма от какво да се боиш. Всичко ще се оправи. Почивай. Ще бъда тук, когато се събудиш.

Ден трети: следобед. Полъх чист въздух. Безмълвието на мъртвите е нарушено от три нови гласа - неспокойни, високи и непочтителни.

- Дали е пукнал вече? Печеля баса, момче.

- Погледни тия очи, Амтал! Ако омразата можеше да убива, вече ти да си пукнал.

- Нямам късмет. Едрият още диша. Само е заспал.

- Седнал ли, бе?

- Може пък така да го правят. Може би се опитва да те убие от разстояние.

- А може и да върти магия на семейните ви диаманти! -Дрезгав смях.

- Дайте им да ядат, идиоти такива, и да се махаме. Това място не ми се нрави.

Камък и вериги. Възцарява се тишина. След малко стърженето се чува отново.

Нощ трета: привечер.

- Трепериш.

- Н-н-е... студено...

- Знам.

- Наранявал ли съм те някога, Ниджири?

- Мене? Не, защо питаш?

- В-в-видение. Пранаж. Удрям те. Бия те. У-убивам.

- Не ставай глупав, Братко. Ето ме тук, нали? Никога не съм влизал в пранаж с тебе, макар да съм искал и да съм обучаван за това. Чувал съм слухове за теб, говорил съм с други, които са влизали. Не се притеснявай - никога не си вършил подобно нещо.

Глас, който трепери:

- Във видението... исках да го сторя.

Глас, който утешава:

- Никога не ще допусна това да се случи.

Нощ трета късно или четвърта ранна сутрин: малките часове. Почти недоловими звуци - смъртта се прокрадва на пръсти.

Бавното равномерно дишане секва за миг, после продължава.

- Добре дошъл, Братко.

Мълчание.

- Искаш ли ме?

Мълчание.

- Вземи каквото ти трябва. Използвай го, за да се освободиш. Ще те чакам в Ина-Карек.

Мълчание. Вече нищо не се прикрива - чува се само дишане, накъсано от напрежение.

- Н-н-н...

Очакване.

- Н-н-н... - Гласът се променя, станал е почти нечовешки. - Н-няма. Няма. Няма.

- Братко...недей, Братко, недей... Ето. Да. Да, Братко.

В риданията, които нарушават тишината, няма следа от надежда, но утешителните звуци надделяват, уверени и пълни с любов.

- Исках да... Щях да... Инденте а етун...

- Шшт. Тя не отделя нито за миг поглед от тебе, Братко. Ти си Нейният най-обичан Слуга, а й служиш от много отдавна. Тя ще те посрещне, когато удари часът. Ще останеш в Нейните селения на покой завинаги. Аз ще се погрижа за това.

- Сега, Ниджири. Трябва да стане сега. Следващия път...

- Следващия път ще направиш каквото трябва. Но се опитай да издържиш, Братко. Преди няколко часа прерязах връзките. Сега на стената й трябва само едно бутване и ще падне. А когато стражата дойде отново, ще се измъкнем.

- Не... мога да... издържа...

- Можеш. Аз ще ти помогна. Шшт. Затвори очи. Да, точно така. Шшт. Сега ще сътворя за нас двамата един сън. Искаш ли? Няма да е Вземане, но навярно ще пропъди лудостта за още известно време. Лежи спокойно.

- Ниджири.

- Винаги съм те обичал, Братко. Вече пет пари не давам кое е право и кое - криво. Ти си моят едничък Закон. Почивай сега - нищо не те заплашва в моя сън.

Мълчание.

Ден четвърти.

- Принцът бе прав, Братко.

Гърмят тежки вериги, ехо отеква по коридорите пред тях, докато каменните двери се раздвижват. Чист въздух нахлува в катакомбите. Посред троновете на мъртвите животът се готви за битка.

- Наистина си се превърнал в оръжие, но не негово. Всяко нещо служи на Хананджа - дори това. Не го забравяй, каквото и да сториш.

Грохотът заглъхва. Шум от стъпки осквернява смълчаната святост на Яни-иджа-инак - стражата приближава.

- Каквото и да се случи, никога няма да те изоставя.

Стражата застава пред вратата на клетката.

- Е, момче. Тоя умря ли вече? - Избухва смях.

И Ехиру вдига поглед е усмивка, която вселява мраз в душите им.

- Да - отвръща Жътваря.